Мередит Уебър
Изпитателен срок (6)

Шеста глава

— Мога ли днес да се прибера?

— Само ако обещаеш да не се претоварваш там — строго я предупреди Джо. — Бих предпочела да не се връщаш на работа още една седмица. След като раната зарасне, ще правиш малки разходки за упражнение, ще плуваш в басейна и много скоро ще си като нова.

— Не съвсем!

Джо погледна мрачното й лице.

— Джени — подхвана тя отново. — Вече говорихме за това. Ти си млада и здрава и имаш всички шансове да имаш деца. Ако и за миг се усъмниш, че си бременна, отиди веднага при доктор Хеминг или ела при мен, за да направим изследвания от самото начало.

— Може ли да дойда, ако се притесня от нещо?

— Винаги, когато пожелаеш! Но сега се обади на Били и му кажи, че може да дойде да те вземе. След това си вземи душ и си облечи хубавата рокля, която ти донесе онзи ден, за да си готова.

Джо напусна отделението с дразнещо чувство на неудовлетвореност. Опита се да го определи. Ако оставеше настрана фалшивата скромност, знаеше, че се представяше добре, че се справя с разнообразните задължения с лекота и удоволствие и посреща кризите, с които се сблъскваха всяка седмица, със спокойствие и компетентност.

— Проблеми ли има?

Високата фигура на Стийв препречваше пътя на светлината, която обикновено струеше през стъклените врати отпред.

— Защо питаш? — попита тя рязко, когато видя непознатата, която влезе след него.

— Защото стоиш в средата на фоайето и се мръщиш така страшно, че всеки пациент, който се е заблудил да влезе, ще избяга уплашен — отвърна той веднага и в забележката му прозвуча закачливост, която тя не бе долавяла досега. Тя поклати глава, без да може да отговори и после се усмихна на жената, която излезе напред. — Джени добре ли е? — продължи той настоятелно и тя отново се намръщи.

— Да, добре е! Днес си отива.

— Страхотно! Да те представя на Хилари. Работи тук временно преди няколко години и оттогава мястото я привлича.

„Убедена съм, че е така“, помисли си Джо злобно и раздвижи скованото си лице във фалшива усмивка.

— Аз съм Джо Армитидж — каза тя и учтиво протегна ръка.

— Хилари Уеъринг. Имате ли нещо против, че съм тук? — попита Хилари с глас, спокоен и приятен, като външността й. — Обичам да съм в течение на промените в персонала, а също и да посещавам пациентите, които си спомням.

— Чувствайте се свободна да правите каквото искате — каза Джо, като се опитваше да вложи малко топлина в гласа си. — Зная, че всички очакваха посещението ви с нетърпение. — Всички, с изключение на мен, добави тя на себе си. — Ще бъда в кабинета.

Разстроена повече от всякога, тя бързо се отдалечи, озадачена от необяснимата досада, която бе донесло посещението на Хилари.

— Някакви проблеми?

Роузи седеше, потънала в един от столовете за посетители в кабинета. Несъзнателно тя бе повторила въпроса на Стийв.

— Джени си отива — каза тя бавно, опитвайки се да сложи мислите си в ред, като ги изрази в думи. — Това ме накара да осъзная, че аз няма да съм тук, за да видя какво ще стане с нея и Бил. Няма да разбера, ако забременее отново и ако има деца. Ами Джош? Ние чакаме да се оправи след операцията, за да започнем химиотерапия — той ще е направил един, най-много два сеанса, когато аз ще си замина. Преди никога не съм се сближавала толкова с пациентите и…

— Не е нужно да си заминаваш — прекъсна я Роузи разпалено. — Ти се установи така добре тук. Кандидатствай за постоянно място и остани във Варила — умоляваше тя.

— Сигурна съм, че си се опитвала да убедиш така и предишните лекари. — Мисълта за Хилари я направи безчувствена към молбата.

— Никога не съм имала тази възможност — отвърна Роузи кратко.

— Временно лекар сме имали само веднъж. Беше назначен преди теб. Стоя две седмици и замина — не можеше да приеме тукашния начин на живот и работа.

— Ту отегчителна, ту страхотна!

— Варила отегчителна? — подразни я Роузи и се усмихна, като видя, че лошото настроение на Джо бе преминало.

— Кой казва, че Варила е отегчителна? — Стийв подаде глава през вратата и Джо потрепери при мисълта за реакцията му, когато Роузи му отговори:

— Джо!

Младата жена съсредоточено го наблюдаваше и видя как той смръщи вежди в знак на неодобрение, макар че в очите му се долавяше и още нещо — приличаше на разочарование!

— Зависи с какво искаш да се занимаваш.

Джо бе чувала този студен глас преди и знаеше кой идва и без доволното „Хилари!“ на Роузи.

Сякаш внезапно осъзнала къде се намира, Роузи изведе Хилари от кабинета, бъбрейки развълнувано.

— Ще дойдеш ли днес на вечеря? В осем? — попита Стийв. Тя бе поразена! Откакто се бяха върнали миналата неделя, не бяха разговаряли за нищо лично и тя бе приела, че след като бе изпълнил обещанието си към Джош, той ще продължи да я игнорира.

— Хилари ще се радва на компанията ти — добави той и угаси вълнението, което се бе надигнало у нея.

Тя отмести една купчина документи, която затрупваше бюрото й, и издърпа друга, не по-малка, на нейното място — надяваше се, че той е разбрал намека.

— Тогава ще се видим довечера — каза тя и се втренчи в документите. Това според нея беше недвусмислен жест, който слагаше край на разговора им.

 

 

Не й се ходеше на вечеря, мислеше си Джо, докато сменяше леката ленена риза — розовото беше прекалено крещящо — с копринената си рокля. Не, това пък й се стори твърде официално. Най-накрая облече широки копринени панталони и блуза без ръкави в приятен кремав цвят. Сложи си златни обеци и колие към тях, което се открояваше на потъмнялата от слънцето й кожа.

Беше минавала много пъти с колата покрай кабинета, който Стийв беше пригодил и за жилище и всеки път се чудеше какво представлява. След неговото „Заповядай“, тя влезе и установи, че атмосферата вътре не е много приятна. Всичко беше безцветно, с изключение на Хилари, която, облечена в свободно падаща туника в алени и златисти тонове, придаваше на изключително функционалното помещение екзотичен привкус.

Двете жени си кимнаха учтиво, докато Стийв демонстрираше гостоприемството си, обсъждайки напитките. Въпреки необичайната атмосфера, той явно се чувстваше добре. Джо никога не го бе виждала да се държи така свободно — едрото му тяло с лекота се движеше из малката стая, докато наливаше някаква пенлива напитка в една чаша. Дали причината не беше Хилари, почуди се Джо и потисна неприятния изблик на яд, който породи тази мисъл. Сигурно винаги се чувства спокоен у дома си, реши тя и си го представи, изтегнал дългите си крака на канапето.

— Разкажете ми какво се случи между вас с Мартин Колинс.

Учтивостта в гласа на Хилари не успя да омекоти заповедния тон. Джо едва бе поднесла студената течност към устните си, когато думите бяха изстреляни към нея. Всичко друго изхвръкна от ума й. Тя седеше скована при мисълта, че трябва да обсъжда Мартин с тези общо взето непознати хора. Тогава чу гласа на Стийв.

— Хилари не е от най-тактичните — намигна й той извинително.

Той със сигурност си спомня реакцията й, когато бе споменал преди името на Мартин, помисли си тя сухо, докато отпиваше от питието и се мъчеше да си възвърне самообладанието.

— Срещнахме се, сгодихме се, развалихме годежа — каза тя с равен глас. — Всичко това бе съпроводено от неща, съвсем нормални при такива връзки.

Бе решена да прекрати разговора на тази тема. Мартин не се беше самоубил от любов, както бе предположил Стийв. Тя не се чувстваше виновна за това.

— Всъщност чудех се защо напуснахте изследователския проект — обясни Хилари.

— Исках отново да работя с хора.

— Изследванията ти бяха прекалено скучни, така ли? — попита Стийв. Гласът му бе образец на вежливото безразличие, но Джо долови подигравка и се смути. — Може би таткото е намерил по-добра работа — предположи той. Гласът му прозвуча меко казано язвително.

— Това, че напуснах изследванията няма нищо общо с баща ми, а и той не ми намира работа! — отвърна ядосана, че той я бе попитал само за да я раздразни.

— Дори и тази ли?

— Това е друго. Това е временно назначение, нищо повече!

— Престани да дразниш момичето, Стийв!

Хилари й дойде на помощ, но изглежда само за да продължи със собствените си въпроси.

— Интересувахте ли се от работата на Мартин? — попита тя безцеремонно.

— Имам чувството, че Джо би предпочела да не води този разговор — забеляза Стийв, втренчил поглед в лицето й, сякаш очакваше да прочете в очите й обзелия смут.

— О, наистина ли ви смущава? — попита Хилари, изненадана, че някой намира проучването й прекалено лично или обидно.

— Мисля, че да — отвърна Джо искрено. — Никога преди не съм го обсъждала с някого…

— А сега тази почти непозната те напада с въпросите си — вметна Стийв.

Двете жени се усмихнаха — Хилари малко засрамена, а Джо — с искрена благодарност.

— Винаги ми казва, че нямам никакъв такт — призна Хилари и Джо омекна, въпреки предишните настойчиви въпроси. — Стийв, отиди да се погрижиш за вечерята — добави тя повелително. — Няма нужда да бдиш над Джо. Няма да я карам да говори за това, след като я разстройва. Тази стая е ужасна.

Джо смени темата, докато Стийв излизаше.

— Като си помисли човек за прекрасните мебели, които тънат в прах в Кураминя, покупката на тези изглежда престъпление.

— Предполагам, че сте права — съгласи се бавно Хилари, а очите й поглъщаха стаята, сякаш я виждаше за първи път. — Моите декораторски способности се простират до купуването на саксии с цветя, които поставям във всяко празно кътче. Стийв ми каза, че се интересувате от стари мебели.

Джо усети вълна на облекчение — бе успяла да отвлече вниманието на Хилари. С голям ентусиазъм тя се впусна в описание на работата си през онзи следобед.

— Дами, вечерята е сервирана — съобщи домакинът и подаде като дух главата си иззад вратата. — Заповядайте.

Дразнещата миризма на къри разпалваше апетита на Джо от известно време. Тя последва Хилари в кухнята, където на масата бяха наредени множество чинии, съдържащи разнообразни топли ястия и студени ордьоври.

— Ти си страхотен — Хилари го целуна леко по бузата.

В същия миг гладът на Джо се превърна в гадене. Да реши със студена логика, че не се интересува от Стийв Хеминг, беше едно, а да убеди тялото си в това — съвсем друго.

— Наистина, трябваше да се омъжа за теб дори само заради готварските ти умения! — бъбреше шеговито Хилари, докато Джо изучаваше подредените ястия и си сипваше по малко от всяко, за да опита вкуса му.

Занесоха чиниите си в полупразната гостна и потънаха в дивана.

Храната беше вкусна и разговорът замря, докато й се наслаждаваха, ограничавайки думите си до въпроси към готвача и коментари за чудесно съчетаните подправки. Сита, Джо се отпусна назад, наслаждавайки се мълчаливо на удоволствието, което доставяше доброто ядене.

— Както знаете, имаше съмнения за изследванията на Мартин — неочаквано изтърси Хилари.

Сухото изявление шокира Джо. Тя погледна Стийв, чиито очи бяха впити в лицето й и тежките им клепачи прикриваха мислите му.

— Тя никога не се отказва — обади се той тихо и кимна към гостенката си.

— Забелязах — отвърна Джо и изви устни в нещо средно между гримаса и усмивка.

С учтива решителност тя стана.

— Яденето беше страхотно, Стийв, вечерта също, но аз съм работещо момиче и трябва да тръгвам. Благодаря за поканата — добави учтиво и в отговор бе наградена с кимване.

— Радвам се, че се запознах с вас, Хилари, и се надявам да се видим отново, преди да заминете.

Тя протегна ръка и когато Хилари я пое, добави горчиво:

— Съмненията са едно, доказателствата — съвсем друго!

Какъв идиот съм аз, укоряваше се тя, докато караше през пустите улици. През цялото време знаеше за Хилари. Като изключим целувката, той не е показал никакъв интерес към теб — тогава защо се държиш така?