Мередит Уебър
Изпитателен срок (4)

Четвърта глава

— Обзалагам се, че Стийв много се радва, че сте тук!

Дейв Първис, хирургът, изтърси това в една от паузите, които се получават понякога в разговора. Думите отекнаха в кухнята, където част от персонала опустошаваше вечерята след един особено тежък ден.

— По-добре питайте него.

Джо погледна към Стийв, като го предизвикваше да отговори. Той промърмори нещо, но шумът от разговорите по съседните маси погълна думите му.

Този уикенд не се виждаха много често. Обяснението на Брайън, че в неделя сутрин е отишъл да остави бележката от Карън на терасата, обясни защо Стийв й се нахвърли така. Това, което не можеше да разбере, беше реакцията му. Той не криеше, че не я харесва. Всъщност, припомни си тя горчиво, каза ми го направо, да не би случайно да не съм разбрала намека. Така че, какво толкова се е загрижил за морала ми?

— Обадете се, ако имате някакви проблеми — казваше хирургът и умът й се върна в настоящето.

Изпи последната глътка кафе, смушка анестезиолога си, който флиртуваше безцелно с Карън, и се приготви за тръгване.

Работният ден на Джо далеч не бе свършил. Направи обиколка на отделенията и отиде при Джош.

Стийв Хеминг бе вече там. Стоеше до леглото и гледаше малката съсухрена фигура, бледа като привидение — целият в системи, Джош се бореше да дойде в съзнание.

— Дейв е добър хирург — каза тя, като се опитваше да изтръгне Стийв от мрачното му състояние. — Мисля, че даде на Джош голям шанс лечението му да завърши успешно, да се възстанови, да води нормален живот.

Той потъна в стола до леглото. Видът му беше така съкрушен и уморен, че на Джо й се прииска да го утеши. Кимна към екрана, който показваше ударите на сърцето на Джош — равномерни и силни.

— Изглежда, че е преживял операцията забележително добре за осемдесетгодишен човек.

— Този мошеник е голяма работа — отвърна Стийв с искрена обич.

— Говорите, сякаш го познавате добре.

— Познавам го от дванайсетгодишен, когато за първи път дойдох на запад. — Джо запази мълчание. В гласа му се долавяше тъга, която възбуди любопитството й. Дали щеше да забрави коя е и да й разкаже още нещо? — Дядо ми притежаваше Кураминя. Баща ми е израснал там и мразеше постоянната борба с безпощадната природа. Мястото не е много голямо и не е достатъчно, ако искаш да живееш добре. Той виждал как били принудени да се трудят родителите му — просто за да оцелеят, видял разочарованието им, когато пороите помели всичко и убили добитъка. Той решил, че няма да живее така!

— Как е можел да го избегне? Фермите и цялото имущество се предават от баща на син — винаги е било така. То е било негово наследство.

— Той избягал! Ако може да се нарече бягство — бил е на двайсет и пет. Решил, че е дал своя принос към работата, помагайки на баща си, и заминал в града. Дядо ми бил бесен. Никога повече не си проговорили. Баща ми умрял скоро след моето раждане. Майка ми се омъжила втори път, за лекар, и аз не знаех, че имам дядо, докато не навърших дванайсет.

— Какво стана тогава?

— Майка ми и вторият ми баща решили, че трябва да видя наследството си. Изглежда, че майка ми писала на стареца, когато съм се родил и още веднъж, когато баща ми починал, но той не отговорил. Този път решила на всяка цена да му попречи да я игнорира. Изчака до празниците през септември, качи ме на автобуса и после позвъни на стареца да му съобщи, че пристигам. Казала му, че не иска нищо от него, но смята, че е редно да го видя.

— И тогава срещнахте Джош.

— Всъщност Джош ме посрещна. — Строгите черти на лицето му се отпуснаха в усмивка, предизвикана от спомените. — Дядо ми беше един твърдоглав старец! Беше решил, че едва ли съм свестен — щом ме е отгледал лекар и то в града!

Дали историята не се повтаря с внука, чудеше се Джо, криейки задоволството си от факта, че мъжът, който с готовност я съдеше, не можеше да познае симптомите в собственото си поведение!

— Нищо на света не можеше да го накара да ме посрещне от автобуса — продължи Стийв. — За щастие, споменал на Джош за обаждането на майка ми и той дойде в града с една таратайка и ме прибра. Първата ми мисъл беше, че това е дядо ми. После ми се искаше да е така.

— Значи не е имало сцена на великото помирение?

— В никакъв случай. Дядо ми беше развил невероятен инат. Останах при Джош, работех с него, докато старецът се правеше, че не ме забелязва.

Тя усети прилив на съчувствие към малкото момче, което е бил, малкото момче, което понякога виждаше — с разрошени коси и уморено, уязвимо лице.

— Това трябва да е било ужасно за вас!

— Можеше да бъде, но аз открих, че мястото ми харесва. Харесвах спокойствието и тишината, равната кафява земя, сухите посивели дървета и невероятното небе, което сякаш се простираше до безкрая. Джош ми помогна. Отнасяше се с мен като с мъж и очакваше да работя наравно с него — най-често от сутрин до здрач, а докато работех, ми говореше. Обясняваше какво правим бавно с тих глас и колкото повече научавах, толкова повече исках да знам.

— Така че се върнахте?

— Връщах се за всеки празник! — отговори той веднага. — Все още оставах при Джош, но старецът говореше с мен от време на време и мисля, че най-накрая ме прие. Може би не като внук, но поне като допълнителна помощ.

— И все пак вие винаги се връщахте в града и започнахте кариера, която можеше да ви задържи там.

— Не беше лесно — въздъхна той. — Винаги съм искал да бъда лекар като втория си баща, но тази земя ме привличаше неудържимо. Старецът се опитваше да ме подкупи да остана, като ми предложи имота, ако се откажа от „проклетите си глупави идеи да ставам доктор“. Джош беше човекът, който ми разказа за заминаването на баща ми. Обясни ми, че Кураминя е добър имот, но не е достатъчно голям, за да се изкарат пари за преживяване на лоши времена.

— Разбирам защо сте така загрижен за него. Той може би ви е бил по-близък от собствения ви дядо.

— Точно така е. Без Джош… — Той дълго мълча. Джо седеше тихо, без да иска да развали магията, която накара мъжа да омекне към нея. — Джош предложи да съчетая медицината и земята. Той твърдеше, че хората в тази пустош също се нуждаят от лекар.

— И дядо ви най-накрая ви прие и ви остави имота?

— Как не! Не и той! Остави го на Джош и аз го купих от него след продължително упорство от негова страна и дълги увещания от моя. Старият глупак искаше да ми я даде!

Той нежно се усмихна на неподвижната крехка фигура в леглото. После разтърси глава и се надигна, и тя знаеше, че спомените, оживели в паметта му, бяха вече скрити.

— Моля ви, обадете ми се, ако има някакво промяна — каза той делово и се отправи към края на леглото. — Аз съм си вкъщи.

 

 

— Точно разказвах на тази хубава докторка за Кураминя — каза Джош на Стийв, когато той влизаше в отделението седмица по късно.

Старецът се възстановяваше бавно след операцията и Стийв не искаше да започне терапията, преди да укрепне.

— На нас ни я разказва за стотен път — пошегува се един друг пациент.

— Ами тя нищо не знае за Запада, бедното девойче — никой не се е погрижил да й разкаже.

При тези думи той отправи свиреп поглед към Стийв и Джо усети, че е време да тръгва.

— Когато се оправите, ще ви взема с колата и ще можете да ми покажете всички тези прекрасни места — обеща тя. — Ако историите ви са верни, разбира се!

— Ще минат сигурно седмици, преди да мога да се друсам в някоя кола — оплака се той. — Вземете този хлапак, дето го наричате доктор, да ви разведе наоколо.

— Аз вече предложих — заяви „хлапакът“ с достойна за възхищение сдържаност.

— Сигурно не си я поканил както трябва — рече Джош презрително. — Опитай пак да те чуя и внимавай за маниерите, на които съм те учил.

Джо смутено се раздвижи и погледна към Стийв извинително.

— Няма нужда — каза тя бързо.

— Знам — отговори той, без да изглежда ни най-малко объркан от неудобното положение, в което ги постави старецът. Усмихна се на Джош, после и на останалите пациенти, които се бяха надигнали и с явно нетърпение очакваха да видят какво ще стане.

Сваляйки с едната си ръка въображаема шапка, той се поклони ниско и каза:

— Доктор Армитидж, моля да ми окажете честта да ви придружа в неделя до Кураминя, така че със собствените си очи да видите, че това, което ви говори този безсрамен стар лъжец, трябва да се приема с едно наум!

Откъм Джош се чуха нечленоразделни възклицания, а останалата публика избухна в смях и заръкопляска. Джо усети, че страните й горят, но трябваше да отговори. Подхвана края на престилката си и направи реверанс.

— С удоволствие, сър. — Нямаше къде да бяга.

— Къде е веселбата? — каза Роузи, като влетя през вратата.

— О, Роузи! Стийв ме покани в имението си в неделя.

— Чудесна идея — отвърна с готовност Роузи. — Не знам как не се сетих и аз. Време е да разгледаш околностите.

— О, не и ти! — изстена Джо и тръгна към кабинета си.

— Разбира се. Как ще разбереш дали тук ти харесва, като нищо не си видяла?

— Ще остана тук само още два месеца — каза тя тихо. — Няма значение дали ще харесам мястото.

— След два месеца ние все още ще имаме нужда от лекар. Ако решиш, че мястото ти харесва, може да кандидатстваш за постоянно назначение!

Тя затръшна вратата и посочи на Джо големия й стол, очевидно решена да проведе този разговор, след като въпросът бе повдигнат.

— Болничният съвет иска човек с по-голяма квалификация — обясни Джо.

— Какво искат и какво получават, често са две различни неща. Преди никой не искаше да заеме мястото и затова те назначиха временно. Откъде знаеш, че след два месеца ще се появи някой по-квалифициран кандидат?

— Все още не знам дали искам да остана — каза Джо бързо, прикривайки вълнението, което се разля във вените й.

— Сигурно си помислила за това, преди да се включиш в тази програма. Какво те накара да се върнеш в Бризбейн и да се захванеш точно с изследователска работа? И слепият може да види, че си създадена да общуваш с хората.

— Имаше един мъж — започна тя с тъжна откровеност. — Той искаше да отида в Бризбейн.

— Естествено! Защо винаги жените са тези, от които се очаква да зарежат кариерата си? И какво стана?

— Не му е сега времето и мястото, Роузи — отвърна Джо. Нямаше сили да се задълбава в увлечението си по Мартин и отчаянието, което то й донесе. Промени темата. — И как така знаеш толкова много за миналото ми?

— Проверих — каза безобидно Роузи с виновна усмивка. — Харесваш ми, Джо, работим добре заедно, така че реших да разбера дали изобщо мога да те убедя да останеш и дали съветът ще те приеме, ако успея.

— Сестра Стрейчън! Каква конспирация! Изненадана съм от вас!

— Е?

— Какво „е“?

— Ще останеш ли, ако съветът се съгласи?

— Не знам! — Тя поклати тъжно глава. — Тук съм един месец, още нищо не мога да кажа. Харесвам болницата, харесвам работата тук и контакта с пациентите. Точно както си го представях…

— Усещам „но“.

— Има няколко „но“. — Включително и едно много голямо, което определено е на дневен ред, добави тя наум, докато се наместваше на стола. — Така че нека изчакаме и ще видим. — Тя спря за момент, преди да добави: — Роузи… Все пак благодаря!

Роузи се усмихна.

— Хайде, да видим женското отделение и да си ходим.

Думите на Роузи отново зазвучаха в главата на Джо, докато ядеше закъснялата си вечеря пред телевизора. Филмът, който започна да гледа, бе прекъснат от едно обаждане от болницата и тя загуби нишката дотолкова, че умът й започна да се рее — издирваше аргументи „за“ оставане и след това сама ги оборваше. Работата й доставяше удоволствие, в града се чувстваше като у дома си, а контактите с пациентите бяха най-голямото й удоволствие. Работата, сега поделена между двама лекари, не беше тежка, но беше предостатъчно, за да не скучае.

Като кегли на боулинг, всичките й доводи „за“ се подреждаха и всеки път едно „против“ ги помиташе. Можеше ли да остане, когато това означаваше да работи със Стийв Хеминг?

 

 

— Взехте ли си инхалатора? — попита той, докато тя прекосяваше задната тераса към колата му в неделя сутринта.

— Добро утро — отвърна тя с широка усмивка. — Да, сър, взех си инхалатора! — Минаха през града и продължиха по пътя на север. — Странно е наистина как така изведнъж свършват градчетата в провинцията — обади се Джо, докато летяха по един черен прашен път през кафявите равнини. — Улиците свършват, няма къщи, няма нищо.

— Дори и градовете трябва да свършват някъде — отвърна Стийв, привидно заинтригуван от изказването й.

— Не мисля така — каза тя. — Градовете замират — краищата им са някак размити, а не свършват изведнъж като тези тук.

— Понякога си мисля, че в това е и разликата между живота в града и в провинцията — изрече той бавно. Тук сякаш познавам всичко, а в града съвсем не е така.

— Значи съжалявате за решението си да дойдете тук?

„Защо ли го питам“, почуди се тя. Не можеше да си отговори, но знаеше, че я интересува. Мисълта я измъчваше, но тогава той отговори.

— Само понякога — каза той с мек дълбок глас и отново събуди любопитството й.

Кога съжаляваше? Кои бяха редките моменти, в които поставяше решението си под въпрос? Тя извърна очи към прозореца, където валма сухи лишеи и клони се гонеха по напуканата от слънцето земя. Какво значение има, помисли си. Ние сме като кораби, разминаващи се в нощта. Очите й се плъзнаха по пустеещата суха земя пред нея и тя се усмихна на сравнението. По-скоро като камили през пустинята, поправи се тя.

— Какво ви забавлява в тази пустош?

— Глупави мисли — обясни тя и после му разказа.

— Така ли? — попита той, а дълбокият му глас прозвуча много сериозно и искрено.

— Аз съм тук само временно — а и още по-добре, защото вие дори не ме харесвате. Сигурно броите дните до заминаването ми! Трябва просто да работим в относително разбирателство, докато изтече времето.

Той се обърна да погледне пътя и те отново потънаха в мълчание.

Скоро стигнаха до една белосана порта, покрита с червен прах от минаващите коли. Стара тенекиена кутия, прикрепена към някакъв пън, служеше за пощенска кутия, а на заоблената й част едва се четеше „Кураминя“.

Тук овцете разпръснати пасяха стръкчета суха трева, която само те можеха да видят. Отпред се издигаше високо стоманено скеле на вятърна мелница с крила, застинали в неподвижния въздух, а в сянката под нея се очертаваше силуетът на постройката, която можеше да е къща или пък заслон.

— Надявам се, че не сте очаквала прекалено много — каза Стийв неочаквано, сякаш току-що му бе дошло наум, че води гост у дома си. — Джош живееше в една малка колиба насред имота, а моят старец — в кухнята на чифлика. Откакто поех имението, имаше толкова много работа навън, че съм оставил къщата просто така.

— Пълна със змии? — попита тя уморено, а гласът й издайнически потрепери.

— О, не! Кучетата живеят на терасата, а има и една котка, която ни опитоми. Тя се грижеше за неканените гости.

— Кой се грижи за тези животни, докато живеете в града?

— Един младеж спи в колибата. Прибира се у дома си през почивните дни, но през седмицата работи в чифлика.

Спряха пред една небоядисана, порутена, но приятна къща, построена на около три стъпки над земята, с просторна тераса. Трите кучета се втурнаха към колата и посрещнаха господаря си с подскоци и лай.

— Назад! — извика той, когато заобиколи колата да й отвори вратата, и трите животни се върнаха на терасата, където застанаха с глупаво изплезени езици и зачакаха следващата заповед.

— Ще оставя провизиите в кухнята и след това ще ви разведа наоколо.

Докато говореше, той вдигна хладилната чанта и един кашон от задната седалка и тръгна към къщата.

— Моля ви, не се притеснявайте за мен. Сигурна съм, че имате предостатъчно работа.

— Работа има винаги.

Тя го последва на терасата до една мрежеста врата, която водеше към кухнята. Помещението беше огромно. В единия край се виждаше стара печка, а в средата — дълга дървена маса. В края, който беше по-близко до печката, масата беше покрита с мушама — там се хранеха. Имаше и разхвърляни вестници, което показваше, че масата се използва и за бюро.

Докато Стийв разтоварваше продуктите, тя продължи да разглежда. Едната стена бе покрита със стари дървени шкафове, в които бяха наредени бели и сини сервизи от китайски порцелан. Сигурно са от баба му, реши Джо и се приближи, за да разгледа красивите шарки по съдовете.

Появи се котката — мъркаща топка от лъскави черни косми — и започна да се гали в краката й.

— Хайде — ще ви покажа останалата част от къщата.

Той кимна с глава към вратата в отдалечения край на стаята.

Тя го последва покрай ниския диван, който сигурно му служеше за легло, когато оставаше да спи тук, и после нагоре по стълбите в самата къща. Едва когато пристъпи на лакирания под в стаята, Джо осъзна, че атмосферата в кухнята е била по-различна. Въпреки че температурата навън беше над четирийсет градуса, вътре беше прохладно. Широк коридор пресичаше цялата къща и разделяше официалната трапезария и хола от трите спални вляво. Между спалните и общата тераса имаше френски прозорци. В много отношения приличаше на типична стара къща в Куинсланд, но имаше нещо, което я отличаваше.

— Въпреки праха, личи, че мебелите са красиви — каза Джо с благоговение, прекарвайки пръсти по матовата повърхност на масата. Беше махагонова, във викториански стил, но притежаваше изящество и красота, които често липсваха на обикновените масивни мебели в този стил. Столовете бяха тапицирани в син и зелен брокат. Същият плат бе използван за дългото канапе и столовете с високи облегалки в хола — беше избледнял, но не и износен. Джо бе обхваната от чувството, че къщата никога не е била обитавана.

— Баба ми беше ирландка — каза той, сякаш в отговор на мислите й. — Когато решила да се засели тук, семейството й изпратило с кораб цялата покъщнина. Попитай Джош някой път за това. Той ще ти разкаже как пристигнали с цял вагон. Тогава младоженците живеели в нещо подобно на заслон, преди старецът да построи това, което сега е кухнята. Дядо ми искал да продаде мебелите, за да купи добитък, но баба ми настояла да ги запазят. Наложило се да ги складират в града, разбира се. Едва след като баща ми ги напуснал, тя заживяла в къщата, където ги подредила.

Джо учудено поклати глава. Тя бе израснала във време, когато красивото бе изместено от функционалното, дървото бе изместено от пластмасата и затова обожаваше красиви мебели. Едно от любимите й занимания в свободното време бе да обикаля антикварните магазини.

— Ако това ви харесва, тогава вижте другата стая — каза Стийв с усмивка, наблюдавайки благоговението, с което тя изучаваше всяка вещ.

Той я заведе в най-голямата от трите спални.

— Такива неща съм виждала единствено в музей — възхити се тя, докато очите й обхождаха огромния гардероб и скрина, тоалетката с двойно огледало и елегантния стол, покритата с мрамор полица, мивката и каната до нея в същото синьо и бяло, както в кухнята. — Срамота е да се занемарява такава мебел. — Тонът й прозвуча по-рязко, отколкото искаше, и тя се смути.

— Нямам достатъчно време да свърша работата навън, камо ли да полирам мебелите. Дори чистачката отказва да го прави, въпреки че идва веднъж месечно да измие пода и да изчисти праха.

— Затова в днешно време виждате толкова много боядисани и облепени с фолио мебели. Хората не обичат да си създават допълнително работа. Не осъзнават, че усилието си струва.

Стийв не отговори, но погледът му не слизаше от лицето й.

— Това е вярно не само за мебелите — каза накрая и напусна стаята. — Хайде да се разходим до реката — предложи той, когато отново излязоха на предната тераса. — В момента тя по-скоро прилича на няколко езерца, но поне водата стига за овцете.

Кучетата ги наобиколиха, лаеха весело пред тях, после изоставаха, щастливи, че са с господаря си. Нагрята, изпечената червено-кафява почва, излъчваше топлина, която почти ги задушаваше. Джо усещаше как изгаря дробовете й, макар че не бе дошло пладне. Зарадва се, когато стигнаха до дърветата по брега на реката, но остана учудена от стръмния бряг.

— Има ли въобще някога достатъчно вода, за да се запълни коритото? — попита тя, докато той се оглеждаше наоколо, за да види дали всичко е наред.

— Запълва се и прелива — увери я той. — Достатъчно е да завали малко дъжд на север и реката ще прелее, без тук да е паднала и капка вода.

— Бил ли сте тук при наводнение?

— Веднъж като дете. Собственик съм на това място от четири години, а от последния голям дъжд са минали шест. Метеоролозите твърдят, че този сезон ще вали. Може и да са прави — в залива падна малко дъжд.

— Не звучи много убедително.

— И друг път са грешили — отбеляза той с мрачна ирония. — Всъщност, принуден съм да им вярвам. Ако сушата се задържи, малкото вода, която имам, ще пресъхне и ще загубя и последните животни.

Той я поведе по една песъчлива пътека покрай сплетени дъбови корени, където имаше малко езеро от застояла жълта вода. Отпечатъците от копита наоколо показваха, че овцете бяха намерили пътя дотук и Джо искрено съжали нещастните животни, които се нуждаеха от тази противна течност, за да оживеят.

— О, за бога!

Тя се обърна — по тона му личеше, че би използвал далеч по-цветиста фраза, ако нея я нямаше. Той се втурна към отсрещната страна на пресъхналата река. Джо го проследи с поглед и едва сега забеляза безжизнена ръждивочервена купчина на брега.

— Налага се да докарам колата и да го махна час по-скоро от водата — каза той, когато тя застана до него и заразглежда огромното мъртво кенгуру. — Сигурно е умряло тази сутрин. Иначе в тази жега миризмата щеше да се усеща от десет мили. Оставя ли го тук, ще замърси водата.

— Мога ли да помогна с нещо — да докарам колата, например?

— Благодаря, но трябва да потърся удобно място за паркиране, така че да мога да го изтегля с лебедката.

— Лебедка ли?

— Повечето коли с двойно предаване тук имат лебедка отпред. Така лесно могат да се измъкнат, ако например затънат, а е удобно и за такива дребни неща.

Джо осъзна, че почти тича след него, докато той крачеше към къщата. Качиха се в колата и той подкара надолу по стръмния бряг и премина от другата страна така леко, както тя караше малката си кола по магистралата. Паркира я точно над трупа, изскочи навън и изчака Джо да мине отпред.

— Виждаш ли това копче? — посочи той електрическия ключ до металното въже, което бе забелязала преди. — Когато извикам „давай“, го натисни.

Той изчезна зад високия бряг със свободния край на въжето. Тя погледна надолу и го видя как върза умрялото животно. След няколко минути трупът лежеше пред колата, а Джо беше горда, че и тя беше помогнала за пренасянето.

— Трябва да огледам оградите, да не би кенгуруто да е съборило някоя, като е влизало. Скачай в колата!

— С кола ли обикаляш наоколо?

— Не, с колело. Иначе е прекалено бавно. Първо ще хапнем, а после, страхувам се, трябва да те оставя за няколко часа. Защо не откараш колата обратно в града, а аз ще дойда по-късно с колелото?

— Ще ми е приятно да те изчакам — увери го Джо и откри, че тук се чувства спокойна и щастлива — далеч от болницата и напрежението. — Ако се обади някой, е добре да си с кола. Аз може да поспя или да си намеря нещо за четене.

— „Живота на село“ или каталози със селскостопански машини.

— Ще се оправя. Ако се отегча, ще се върна в града.