Кейт Тиърнан
Вечен живот (27)

Двайсет и седма глава

Обратно вкъщи, Ривър, Ашър, Солис и Ан се държаха с мен изключително нормално. Това беше странно. Имах си задължения. Името ми беше на дъската, както обикновено,

Очевидно и четиримата учители знаеха кошмарната ми история, но никой от учениците не се държеше или не ме гледаше по-различно от обикновено.

За първи път видях Рейн на вечеря.

Той влезе през кухненската врата, понесъл тежък супник. Цялото ми внимание се фокусира върху него. Опитах да си го представя с дълга, оплескана с кръв коса и с боядисано лице. Той ме видя и челюстта му се стегна. Представих си го как стои ужасен и неспособен да помръдне, докато чудовищната светкавица е поглъщала семейството и воините му.

И двамата се държахме надуто и съвсем целенасочено не гледахме един към друг. Когато се пресегнах, за да си взема хляб, видях, че очите на Нел са приковани в мен подобно на два сини лазера. Не й обърнах внимание. Рейн беше седнал на такова място, че бе невъзможно да имаме визуален контакт един с друг. Самата аз не казах нито думичка по време на вечерята.

Когато се нахранихме, Ан се изправи.

— Бих искал да поработя с някои от вас над употребата на скъпоценни камъни и кристали. Рейчъл?

— С удоволствие — възкликна Рейчъл.

— Чарлз?

— Страхотно, благодаря — каза Чарлз, докато отнасяше чинията си към кухнята.

— Рейн? — продължи Ан. — И Настасия.

Настана тишина.

Всеки един от нас чакаше другият да откаже. Чакахме. Чаааакааааахме…

— Добре — каза Ан. — Ще се видим в зелената стая след десет минути.

— Може ли да се присъединя? — Нел леко бе прекалила с пламенността в тона си — Направо си умирам да поработя още със скъпоценните камъни.

Ан се поколеба за момент, след което кимна:

— Добре, хубаво.

Нел засия от щастие.

Погледнах начумерено към Ривър. Изражението й беше съчувствено, но също така сякаш ме предизвикваше да отстъпя. Станах и си занесох чинията в кухнята.

* * *

— Не си съсредоточена. — Гласът на Ан беше търпелив. Дори прекалено търпелив.

Отворих очи. Намирах се в една и съща класна стая с човека, чието семейство беше убило моето семейство. Чието семейство беше убито от моето семейство. Стояхме и се опитвахме да осъществим връзка с камъни. Бях седнала максимално далеч от него, а Нел, разбира се, му се беше лепнала. Истинската му самоличност и ролята, която бе изиграл в живота ми, все още ми изглеждаха сюрреалистични. Същината на спомените и преживяванията, от които се бях опитвала да се абстрахирам в продължение на четиристотин години, стоеше на метър от мен от плът и кръв. Това беше като да се боря с чудовището, криещо се под леглото ми, но хиляди пъти по-ужасно. Чудовището беше тук. Най-лошият ми кошмар беше облечен в зелена вълнена риза и дънки, ухаеше на прах за пране и чист есенен въздух.

Седяхме в редица край дълга маса. Ан ни поднасяше кадифена торбичка, пълна с различни камъни и кристали, а ние трябваше да затворим очи, да бръкнем вътре и да изберем дрънкулката, която от своя страна трябваше да избере нас. Яко. На това му се казва качествен инструктаж. Нещата тук изглеждаха дори по-индивидуални, отколкото при работата с металите, а избраният камък щеше да повлияе на начина, по който правехме магика.

Чарлз бръкна първи и си избра тигрово око (или пък беше избран от него).

— Еха — възкликна той. — Тигровите очи са последният писък на модата този сезон.

Бързо угасващата следобедна светлина пламтеше в червената му коса, а зелените му очи искряха весело. Той записа нещо в подвързаното си с кожа тефтерче с равния си, наклонен надясно почерк.

Рейчъл беше извадила аметист, чийто дълбок пурпурен цвят контрастираше прекрасно с маслиновата й кожа и черните й коси. Както обикновено, тя не се усмихна — по принцип го правеше много рядко — така че просто вдигна камъка пред лицето си и го огледа със сериозно изражение.

— Рейн? Сега е твой ред. Просто бръкни вътре, освободи съзнанието си и същевременно се концентрирай. — Ан поднесе торбичката пред него. Силната му ръка едва успя да се промуши в тесния отвор. Същите тези дълги пръсти снощи се бяха плъзнали под пуловера ми. И също така бяха помогнали да разбият вратите на бащиния ми замък и да избият всички в него. Миналото и настоящето ми се сблъскваха със страшна сила, а аз трябваше да стоя в тази стая и да се преструвам, че всичко е наред.

Секундите отминаваха. Всички ние чакахме. Рейн затвори очи и аз най-сетне имах възможност да огледам отново лицето му, без той да ме види. Опитах се да намеря върху него отсянка от кръвожадността и страстта му. Извърнах поглед.

Той бавно извади ръката си и я разтвори. В дланта му лежеше тъмнозелен камък, изпъстрен с червени точици.

— Хелиотроп^[1] — каза Ан, а аз си помислих: „Колко подходящо“. — Какви са свойствата му? Кой може да ми каже?

— Този камък провокира… откровеността — промълви Рейн, а на мен ми хрумна, че Нел наистина вярва, че той е на 267 години. Тя не знаеше истината за него, за разлика от мен. — Честността. Той успокоява тревогите. Хората вярват, че ако притиснеш хелиотроп към рана, ще спреш кървенето. Някога воините са носили амулети от кървав камък, защото са смятали, че те ги правят неуязвими в битките. — Тонът му беше странно безизразен, докато въртеше камъка между пръстите си.

— Много добре — кимна Ан. — Настасия? Твой ред е. — Тя разтвори торбичката пред мен.

Мушнах ръка вътре и раздвижих пръсти. Камък. Камък. Кристал. Може би камък. Кристал? Уф, на кого му пукаше всъщност. Просто хванах нещо и го измъкнах. Беше нешлифован изумруд с размера и формата на бадем.

— Не, не е този — каза Ан тихо, но уверено.

Вдигнах очи към нея. Откъде можеше да знае?

— Затвори очи и се съсредоточи — настоя Ан. — Там вътре има един скъпоценен камък, който е предопределен за теб. Той иска да бъде с теб. Опитай отново.

Затворих смутено очи и се опитах да прочистя съзнанието си от всякакви мисли. В което всъщност нямаше никакъв смисъл — не се ли очакваше да мисля за камъни, кристали и магика? Ела, малко камъченце, пис-пис-пис… ела при мама…

Исках просто да измъкна друг камък от торбичката, но Ан най-вероятно пак щеше да каже, че не е този и трябва да опитам отново. Откъде можеше да разбере? И как всъщност се очакваше аз да разбера? Това бяха поредните вещерски простотии…

Почувствах вибрациите. Слаби, едва доловими трептения, когато пръстите ми се плъзнаха по един от камъните. Пробвах с друг. Беше гладък, студен и съвършено неподвижен. Върнах се към предишния и отново го усетих как завибрира под пръстите ми. Ан ли правеше нещо? Това някакъв номер ли беше?

Отворих очи и я погледнах намръщено. Ясните й сини очи ме наблюдаваха напрегнато. Ръцете, с които държеше торбичката, бяха съвършено спокойни и неподвижни.

— Да? — попита ме тя.

Вече усещах как камъкът започна да се затопля под пръстите ми. Едната му страна беше равна и шлифована, а другата — начупена и назъбена. Вибрациите напомняха за туптенето на човешко сърце. Хванах го в ръка и изведнъж ме изпълни чувство на щастие.

Извадих камъка и го погледнах. Беше с размерите на голяма череша и приличаше на… замръзнала капка мляко. Същият като камъка от амулета на майка ми. Беше красив, мистериозен. Направо се влюбих в него. А той беше влюбен в мен.

— Да — каза доволно Ан. — Това е той. Можеш да го усетиш.

Кимнах, без да кажа нищо, леко уплашена. Реално погледнато, бях тук, защото отчаяно исках да повярвам в методите на тези хора, но част от мен продължаваше да се изненадва, когато видех, че методите им наистина работят.

— Нел? Сега си ти.

Нел побърза да затвори учи и с усмивка мушна ръка в торбичката. Известно време муча тихичко, сякаш за да покаже на всички колко силно се е концентрирала. Наблюдавах я, чудейки се каква ли беше нейната история. Тя беше едва на осемдесет, от Англия, което означаваше, че е родена някъде през двайсетте години на миналия век. Значи е била на около двайсет по време на Втората световна война. Защо беше тук? Защо бе толкова обсебена от идеята да бъде с Рейн? Само почакай да разбереш, че той всъщност е берсерк, красавице, Зимния касапин. Всъщност щеше ли това да промени отношението й?

Нел извади син камък, прошарен с бели нишки.

— О, много е хубав — възкликна тя. — И освен това ми отива на очите!

Тя го вдигна пред лицето си и започна да пърха с клепки. Чарлз се усмихна.

— Знаеш ли какво е това? — попита Ан.

— Да, разбира се — отвърна бързо Нел. — Това е…

Мълчание. Още мълчание. Ехо, часовникът тиктака…

— Содалит? — предположих аз.

Нел ме погледна изпепеляващо.

— Точно така, точно така, содалит.

— Правилно — каза Ан. — А какви са свойствата му?

Нел замлъкна отново. Самата аз продължавах да се ровя из списъците със скъпоценни камъни, кристали, метали, масла, билки, звезди, елементи, животни, растения, бла-бла-бла, които ми бяха набивали в главата, откакто бях дошла тук. Бях научила може би половин процент от всичко, което искаха да знам. Нел обаче беше тук от няколко години, освен това лично беше пожелала да дойде на урока тази вечер.

Тя се усмихна неуверено и се изчерви чаровно, докато търсеше отговора с всички сили. Извърна поглед към Рейн, сякаш се надяваше, че той ще й подскаже. Рейн обаче въртеше своя хелиотроп между пръстите си, без да вдига очи от него. Този мъж беше опустошавал селище след селище. Бях виждала труповете, които ордата му бе оставяла след себе си. Баща му беше убил моя баща. Майка ми и брат ми бяха убили неговия брат. Баща му беше избил всички други освен мен. И въпреки това все още можех да си спомня вкуса на устните му, тялото му, притиснато към моето сред сладостния аромат на сеното, топлината на кожата му, под пръстите ми. Настояще и минало. Твърде много реалности.

— Настасия? — Ан се обърна към мен. — Лунният камък избра теб. Какви са свойствата му?

Нел беше засрамена и се опитваше да не го показва. Прогоних Рейн от мислите си и опитах да се съсредоточа върху настоящето, прехвърляйки през главата си всичко, което знаех за лунния камък. Ами… гладък е? Беличък? Погледнах към камъка в ръката ми. Беше тежък и топъл. Чувствах се малко глупаво, задето си го харесвах толкова много. Дали майка ми беше обичала своя по същия начин?

— Винаги е оформян като кабошон^[2] за да се подчертае ефектът на котешкото око — казах бавно. — Рядко бива фасетиран.

— Точно така. Какво друго?

Замислих се за химическия му състав, как се е образувал или откъде произхождаше. Цейлон? Оттам май бяха сапфирите. Уф…

— Той е свързван с луната — спомних си внезапно. Думите се появиха в съзнанието ми сякаш от нищото. — Хората са вярвали, че неговото котешко око нараства или намалява в зависимост от лунните цикли.

— Какво друго?

Мамка му. Образи и факти профучаваха през главата ми. Погледнах към камъка в ръката си. „Сподели с мен тайните си — помислих си. — Кажи ми защо си мой“.

— Смята се, че това е камъкът, най-силно свързан с женското начало — изобщо нямах представа откъде зная това. — Използван е, за да се свързва с женската енергия и да я привлича, особено що се отнася до сънища и предчувствия. — Затворих очи в опит да успокоя мислите си. — Използва се, за да балансира женската и мъжката енергия, за да помага в изцеряването, особено на женски болежки, свързани с месечния цикъл или раждането. Подсилва интуицията. Помага при пророкуване. Ако гадаеш, докато го държиш в ръка, виденията ти ще се прояснят. — Я виж ти, това звучи интересно, помислих си. — Освен това… ъъъ… събира отново влюбени, които са се разделили в гнева си. — Това пък къде, по дяволите, го бях прочела? Надявах се да е истина, а не цитат от някой филм или нещо от сорта. — Защитава тези, които пътуват по вода. Помага при вземането на правилните решения. — Вече наистина не знаех дали все още говоря за лунния камък, така че млъкнах и отворих очи.

Ан ми се усмихваше:

— Много добре, Настасия. Работила ли си с лунни камъни и преди? Изглежда знаеш много за тях.

— Не, не съм, искам да кажа.

— Содалитът — обади се Нел, сякаш не можеше да понесе идеята, че аз съм център на вниманието. Усмихна се кокетно и аз си помислих, че тя бе тази, която трябваше да работи с лунния камък, беше хиляда пъти по-женствена от мен. — Той не се ли използва за… привличане на любовта?

— Не, не и в буквалния смисъл — каза Ан кротко. — Най-общо казано, той ти помага да прочистиш съзнанието си, за да определиш по-ясно чувствата си. Помага ти да се отърсиш от гнева, вината и страха, за да видиш по-ясно пътя си.

— Той сваля на земята хората, които са прекалено емоционални — добави услужливо Чарлз.

Лицето на Нел се стегна. Запазих неутралното си изражение, но вътрешно се кикотех гадничко.

— Той прояснява замъгленото съзнание и разрушава илюзиите — продължи Ан. — Разкрива истината и дарява този, който го използва, с увереност.

Нел си замълча.

— Сега бих искала да се съсредоточим, за да заредим камъните си с нашите енергии и вибрации — каза Ан. — Всеки кристал или скъпоценен камък се използва по различен начин и има свой собствен нрав. При правилна употреба те могат да ви дарят с голяма сила. Да работите срещу природата на камъка ще бъде безрезултатно в най-добрия случай и опасно в най-лошия. Сега ще седнем в кръг, ще се свържем с камъните си и ще видим къде ще ни отведат.

Ан извади малка сребърна купичка и я напълни с морска сол.

— Сложете камъните си тук — инструктира ни тя. — Те попиват околните вибрации и енергии, носят отпечатъка на предишните си собственици и на заклинанията, при които са били използвани. Така че първо ще трябва да ги прочистим.

Тя начерта кръг на пода, като просто направи обиколка на стаята, държейки кутията с морска сол с отвора надолу.

Предполагам, че безсмъртните и маговете осигуряват процъфтяването на търговията със сол. Кръгът беше съвършен, все едно бе начертан с пергел. Всички влязохме през „вратичката“ и започнахме да се настаняваме. Надявах се, че няма да правим нищо гадно. Наистина бях на ръба и изобщо, ама по никакъв начин нямах нужда от нови спомени или видения точно в момента. Въпреки това осъзнавах, че всъщност вече съм видяла най-неприятните неща в последно време. Спомените, които бях потискала с векове, бяха извлечени навън. В гардероба ми не бяха останали особено много скелети. Въпреки това не бих имала нищо против малко почивка. Какво ли щеше да стане, ако просто прекрачех кръга от сол? Дали главата ми щеше да експлодира? Или стаята щеше да пламне? Какво?

Внимателно приседнах между Рейчъл и Чарлз, докато Нел, разбира се, побърза да се настани до Рейн, избутвайки леко Ан, за да си освободи място. Видях как Ан я стрелна с поглед. Кръгът беше толкова малък, че коленете ни се допираха.

Ан постави дебела бяла свещ в центъра на кръга до купичката с камъните и промърмори няколко думи. Щракна с пръсти до фитила на свещта и той се запали. Яко!

— Няма нужда да заемам енергията ви за пречистването, така че просто ме наблюдавайте — каза Ан, след което затвори очи и започна да припява. Думите ми звучаха като келтски — тежки и красиви, плашещи и неземни. Тя постави ръце край свещта, след което ги вдигна към лицето си, все едно загребваше енергия от пламъка. После разтвори длани над сребърната купичка, изсипвайки събраната енергия.

Почти ахнах, когато солта в купичката бе обхваната от бледи синкави пламъци. Знаех, че солта е абсолютно незапалима, Брин дори я беше използвала, за да загаси пожар в кухнята. Въпреки това тази тук гореше, но без да изгаря. След няколко минути Ан сниши глас и огънят угасна с тих пукот. Тя веднага вкара ръка в купичката и извади хелиотропа на Рейн.

— Внимателно — предупреди. — Солта е хладна, но камъните са се нагрели.

Всички получихме камъните си обратно. Стори ми се, че моят изглежда още по-красив и блестящ, сякаш в него бе затворена небесна звезда. Леле, чуйте ме каква съм поетична! Както и да е, исках да притисна лунния камък до гърдите си, да го люлея в ръка. Обичах това малко бяло късче така, както никой никога не бе обичал камък. Беше доста… извратено.

— Сега ще се обвържем с камъните си — каза Ан и вдигна своя. Беше назъбено парче обсидиан, голямо колкото пръста й.

— Ъъ… такова… ние всъщност кръг ли ще правим? — попитах, оглеждайки стаята в търсене на място, където бих могла да се издрайфам.

— Да — отвърна Ан. Тя се приведе напред и бързо начерта руните — или пък може би магическите знаци? — върху челото, гърлото и задната част на ръцете ми.

Нел ме погледна снизходително — новачката със слабия стомах.

— Аз ще ръководя обвързването — каза Ан. — Сложете камъка в лявата си длан и го покрийте с дясната, ето така. — Тя ни показа. — Просто… влезте в контакт с вашата сила и когато сте готови, повторете думите, които казвам. Разбрахте ли?

Всеки кръг, в който бях участвала през последните няколко седмици, беше различен от останалите, въпреки че основните церемонии, общо взето, бяха едни и същи. Освен големия групов кръг навън и този, в който бяхме само двете с Ривър, бяхме правили и още няколко със съучениците ми по време на часовете. По-голямата част от мен все още ги ненавиждаше, но имаше и една по-малка, която започваше да жадува за тях заради взрива от енергия и красотата на проблясващите космически истини, които танцуваха край нас… Пък и ако заклинанията за концентриране на енергията свършеха работа, може би нямаше да одрайфам всичко наоколо.

— Затворете очи, дръжте камъните си и влезте в контакт със силата си — инструктира ни Ан.

Все още си нямах конкретен метод, по който да „вляза в контакт със силата си“. Обикновено просто си седях, мислех за разни неща и се надявах силата ми да се появи. Слушах невероятно успокояващия глас на Ан и се опитвах да не обръщам внимание на вбесяващия факт, че Нел и Рейн са заедно, припомняйки си колко е — абсурдно дори не беше достатъчно силна дума — да ми пука за Зимния касапин, когато усетих топлината и тежестта на камъка в дланта си.

В крайна сметка започнах да припявам древната мелодия, която зазвуча в съзнанието ми, напасвайки гласа си към този на Ан. Мелодията бе отчетлива, плътна, древна и мрачна, подобно на стар дървесен корен, протегнал се към ядрото на земята.

Не знаех как точно се случваха тези неща и откъде идваха, но в един момент бях малка, изпълнена с магика феичка, която се обвързваше с камъка си и се намираше в единение със земните си корени, ла-ла-ла…

Всичко, което мога да направя, е да ви опиша начина, по който се чувствах. И аз се чувствах точно така. Ако не ви кефи — лошо.

Дали се поклащах? Мисля, че се поклащах. Във всеки случай вече не усещах коленете на Чарлз или Рейчъл да докосват моите. Не усещах изтръпването в кльощавия си задник, разположен на твърдия студен под. Камъкът ми ставаше все по-топъл и по-тежък и колкото повече мислех за това, толкова по-щастлива се чувствах. Сега вече разтворих уста и действително започнах да пея, оставяйки мелодията да премине през земята и тялото ми и да се понесе нагоре във въздуха. Тя беше плътна и тежка, изпълваше гърдите ми и се изливаше с лекота през устата ми. Беше станала много могъща и красива, без дори да забележа. Чувствах, че я знам, че я разпознавам ясно, и внезапно, в ослепителен проблясък, видях майка ми да пее същата песен, да изпълнява същия ритуал. Моята майка.

— Ох!

Чу се вик, придружен от трясък, и аз рязко отворих очи. Горещият лунен камък бе натежал толкова много в дланта ми, че се наложи да отпусна ръка на пода.

Огледах се и видях облещената Нел, разтворила устни под формата на буквата „О“. Свещта и сребърната купичка бяха съборени. Солта се беше разпиляла по пода, примесвайки се с протеклия от свещта горещ восък.

— Какво стана? — попита загрижено Ан.

— Камъкът ми! — Нел разтвори ръка и аз примигнах, когато видях малката купчинка синкавобял прах. Не беше ли содалитът достатъчно твърд, за да не можеш да го разтрошиш по този начин?

— Какво стана? — попита отново Ан.

Нел извърна блесналите си очи към мен.

— Ти го направи! Ти разби камъка ми! Чух песента ти… тя беше зла! Беше като черен облак, който изпълваше стаята! Ти си зла! Изпълнена си с мрак!

Преди два месеца най-вероятно щях да свия рамене при подобно обвинение или дори да се разсмея. То нямаше да значи нищо за мен. Сега обаче…

— Н-не, не съм — заекнах. Тънко гласче в главата ми прошепна: Ще ти се. — Не съм — повторих по-уверено. — Не съм направила нищо с песента си… просто се опитвах да обвържа камъка си към мен. — Сведох очи към дланта си. За миг ми се стори, че това малко камъче тежеше поне пет килограма, но внезапно то олекна и аз с лекота вдигнах ръка. Моят прекрасен, блестящ лунен камък.

Ан изглеждаше объркана. Без да каже нищо, тя се изправи и разтвори кръга, след което взе сребърната купичка и свещта и ги постави на полицата.

Най-накрая се обърна към мястото, където седяхме, неуверена какво да прави.

— Как се чувстваш? — попита тя Рейчъл.

— Добре — отвърна тя, свивайки смутено рамене. — Мисля, че успях да се обвържа с камъка си.

Ан погледна към Чарлз.

— А ти?

— И аз съм добре. Определено усетих могъща магика, но не мисля, че беше Настасия. Също така не ми се видя черна.

После Ан се обърна към Рейн, който беше с около глава и половина по-висок.

— Усетих могъща магика — произнесе той бавно, без да ме поглежда. — Беше древна. Силна. Аз също се обвързах с камъка си. — Рейн вдигна хелиотропа си и го огледа преценяващо.

Дали песента ми наистина беше зла? Аз ли бях виновна? Нима бях безнадеждно покварена? Помислих си за Боз и Инси и потръпнах. Страните ми горяха, докато страхът препускаше през мозъка ми.

После си спомних, че Ривър ме беше приела тук. Тя беше казала, че мога да прогоня… мрака от себе си. Тя беше казала, че имам избор. Че мога да се науча да бъда Тахти. Вдигнах Рбрадичка.

— Тя разби камъка ми! — отсече Нел, която почти пръскаше слюнки от ярост. Вдигна ръката си, върху която лежеше неоспоримото прахообразно доказателство.

— Защо ми е да го правя? — попитах. — Аз си имам свой собствен камък!

— Ти не искаш моят кам… — започна тя разпалено, но бързо млъкна и прехапа устната си.

Чарлз и Рейчъл ни наблюдаваха така, все едно гледаха долнопробен сапунен сериал. Всъщност в някаква степен разиграващото се беше точно това.

— Рейн, Чарлз и Рейчъл — каза Ан кротко, — можете да си вървите. Става късно.

Тримата побързаха да се надигнат и да излязат от стаята. Рейн хвърли един последен поглед през рамо.

Кръстосах ръце пред гърдите си и стиснах здраво лунния си камък.

Ан премести погледа си от мен към Нел и сплете пръсти.

— Има ли тук нещо, което трябва да знам?

Аха — Нел е пълна кучка.

Нел изглеждаше така, сякаш се кани да си каже всичко, и водена от нездравото си любопитство, всъщност се надявах да го стори. С видимо усилие обаче тя успя да потисне емоциите си и надяна маската на неутралност, придружена с намек за загриженост:

— Не. Като изключим… Е, не исках да го споменавам, но имам чувството, че Настасия ревнува от мен. — Тя ни дари с чаровна и скромна усмивка. — Пък и… помислих си, че усетих черна магика. Тревожа се… Тя не е обучена да използва магиката си и всичко може да се случи. Пък и сериозно, какво точно знаем за нея? Моят камък се разтроши в ръката ми. Не съм го сторила аз, това беше нещо тъмно и зловещо. Не го ли усети?

Тя потръпна пресилено и се огледа, все едно Смъртта можеше да дебне иззад ъгъла. Такава си бях, като нищо можех да призова самата Смърт, само за да се заям с някого. Боже!

Ан погледна към нея, а после към мен.

— Ти ли разби камъка на Нел? — попита ме.

Зяпнах.

— Не! Магиката, която почувствах… тя идваше от мен, минаваше през мен. Не съм извличала енергия от външен източник, като например камъка й. Защо бих искала да го сторя? Всичко, което правех, бе да призовавам собствената си сила, за да обвържа камъка си с мен.

Ан кимна.

— Добре. Нел, остави праха тук. — Тя поднесе пред нея малко парче плат и Нел изсипа останките от камъка си върху него. — Сега можеш да си вървиш. Настасия, ще те помоля да останеш още малко.

О, стига де, помислих си. Нел ми се ухили самодоволно, така че само аз да я видя, а аз стиснах устни, вбесена до крайност. Докато бързаше към вратата, забелязах, че лицето й се отразяваше в един старомоден свещник, окачен на стената върху добре излъскано парче метал, което да удвоява светлината. Това парче метал изпълняваше ролята на огледало и аз видях в него, че Ан наблюдава Нел. Значи трябваше да е видяла и самодоволната усмивка. Супер! Винаги съм смятала, че човек трябва да спре и да се наслади на подобни малки моменти, които правят живота толкова по-приятен.

Нел затвори демонстративно вратата след себе си, за да подчертае, че тя си тръгва, докато аз трябва да остана с учителя.

Когато бравата изщрака, аз се обърнах към Ан.

— Не съм й трошила тъпия камък — заявих и кръстосах ръце. Искрено се надявах, че не съм необратимо покварена от мрака, но това, което ме ужасяваше, бе перспективата Ан да ми каже, че не ставам за това място и трябва да си вървя.

Вместо това обаче тя ми каза:

— Възможно ли е Нел да е тази, която е направила черните заклинания в стаята ти?

Бях толкова изненадана, че ми отне минута да осмисля въпроса й.

— Не знам — произнесох бавно и замислено. — Не мислех, че е достатъчно силна, но от друга страна, нямам представа как да преценявам тези неща. Пък и тогава не смятах, че ме мрази толкова много. Сега вече започвам да се чудя.

— Защо те мрази? — Сините очи на Ан бяха изпълнени с доброта и любопитство.

— Всъщност аз… не знам — промърморих неуверено. — Ако има реална причина, трябва да е заради Рейн. Тя е луда по него, а той дори не го забелязва. Ясно е обаче, че двамата с Рейн ще се избягваме взаимно… Имам предвид — той е самият дявол. Така че ако причината е Рейн, тя само си губи времето. Въпреки това не мога да отрека, че й се иска да бъде водачът на агитката, която скандира „Мразим Настасия“.

— Хмм — Ан отметна кичур от хубавата си тъмна коса, паднал пред лицето й, и ме погледна.

— Така или иначе, не съм й трошила камъка — почувствах се длъжна да добавя. — Не съм правила магика по… стария начин.

— Знам, че не си. Тя го стори. Камъкът й отказа да се обвърже с нея.

Примигнах.

— Как… той се е саморазрушил?

— Да. Макар да съм напълно убедена, че това беше нейният камък. Интересно. Какво беше усещането от досега със силата ти?

Не исках да прозвуча самохвално, затова казах:

— Усещането беше… наистина хубаво. Беше силно. И в него нямаше мрак или страх, нищо, от което бих искала да избягам. Чух думите, които пеех, и мисля, че звучаха… могъщо. Красиво. — Толкова по въпроса с въздържането от самохвалство.

— Наистина бяха такива. Бяха невероятно могъщи. И невероятно красиви. Това е твоето наследство. — Тя отново ме погледна, сякаш се опитваше да запомни лицето ми. Започнах да се чувствам неловко и затова мушнах лунния си камък в джоба, след което отидох да си взема якето. Навън нощта беше плътна и успокояваща като черна мантия и можех да видя снежинките, които започваха да се сипят от небето.

— Какво е усещането от досега ти с твоя камък?

Сведох очи, докато се опитвах да се преборя с тъпото двойно закопчаване на якето си. Кой някога би поискал цип, който да се разкопчава отдолу нагоре? Никой! Погледнах в ясните сини очи на Ан и не открих там заядливост или сарказъм.

— Аз… обичам го — изтърсих, леко засрамена от силата на думите си. — Обичам го. Той си е мой. Той е… Той е…

— Той е част от теб — допълни Ан спокойно.

— Да — промълвих и зарязах ципа отворен.

— Това е съвършеният камък за теб — заяви Ан, докато почистваше стаята, след което отиде за собственото си палто. — Ще можеш да твориш доста интересна магика с него. Нетърпелива съм да я видя.

Не знаех какво да кажа.

— Помниш ли къде си научила песента, която запя? — попита тя, докато затваряше вратата зад нас. Двете тръгнахме по алеята рамо до рамо. Беше късно и клепачите ми бяха натежали. Чувствах се изцедена от преживените емоции.

— Не — признах, като придържах якето си затворено заради студа. Мракът ни обгръщаше и създаваше усещането за уединение. Внезапно усетих, че съм на път да призная цялата истина. Доста необичайно. — Чувствах я, все едно идва от дълбините на самата земя. Сякаш бях проводник на нещо, което вече съществуваше и просто преминаваше през мен, разбираш ли?

— Да — отвърна Ан. — Разбирам.

— И тогава, точно преди камъкът на Нел да експлодира, аз внезапно си спомних как майка ми пее същата песен, докато прави нещо. Не знам какво. — Досега никога не бях споменавала доброволно някого от моето семейство и се стегнах, готова за канонадата от въпроси.

Както обикновено, Ан не направи това, което очаквах:

— Това беше много древна сила, мила моя — каза ми тя. — Много могъща, както казах. Ти си единственият човек на света, който има достъп до този поток на магиката. Това е могъщ, опасен дар. — Очите й проблясваха в нощта и аз затаих дъх в очакване на поредното кошмарно ровене из миналото ми. Не бях готова. Все още не.

Ан потри ръце и духна върху тях.

— Всъщност знаеш, че Рейн не е самият дявол, нали? — По устните й премина отсянка на усмивка.

— Не, не знам такова нещо — заявих.

Ан се разсмя.

— Като за начало, ние не вярваме в дявола. В злото — да. То съществува. И ние се борим срещу него ежедневно. Но дявол? Няма такова нещо.

— Хубаво де, значи той е въплъщение на злото — съгласих се.

Тя взе ръката ми и я стисна между своите:

— Разбирам как се чувстваш, Настасия. — Сега гласът й беше сериозен. — Наистина. Обаче трябва да разбереш, че Рейн е просто човек, макар и безсмъртен. Това, което е бил, това което е сторил — тези неща са били част от средата, в която е израснал, от културата на народа му. Нима той е бил единственият нашественик, който е нападал замъка на баща ти?

— Той е единственият, който влезе вътре — казах сухо. Усещах как сърцето ми се стяга. Не исках да говоря за това.

— Нима неговата орда е била единствената, която е разрушавала села? — продължи Ан нежно, но настоятелно. — Хората са се избивали и поробвали едни други по време на цялата история на човечеството. В наши дни осъждаме това като нещо неправилно. В онези времена обаче то е било част от живота, също като чумата, орането с коне или това, че седем от десетте ти деца са умирали.

Погледнах я.

— Нима се опитваш да оправдаеш действията му? — попитах невярващо.

— Нищо такова. Не всеки мъж от онова време е правил това, което е правил той. Много, страшно много мъже са искали мир, искали са дом и семейство. Не, Рейн е бил див и жаден за власт воин, роден в рамките на култура, която е почитала насилието, за която подчиняването на други култури е била основно верую. Той не се е бунтувал срещу това, не е бягал от него. Той е прегърнал ужаса, смъртта, мрака. Но преди близо триста години същият този човек е избрал различен път и е захвърлил оръжията и бронята си. Изоставил е бащиния си дом, отказал се е от ролята си на предводител. Хората му са го прогонили заради избора му да се отрече от мрака и смъртта. Оттогава насам той води война от различен тип, война, която бушува вътре в него, война срещу собствената му природа. Опитва се постоянно да избира доброто вместо мрака, мира вместо насилието и живота вместо смъртта.

Спомних си думите на Рейн как пътят на мрака е белязан с лудост, отчаяние и безкрайна болка.

— Оттогава насам той води тази битка всеки ден от живота си — продължи Ан. Вече бяхме стигнали до къщата, но стояхме отвън, сред мрака и студа. — Той е правил грешки. Постигал е някакъв прогрес, след което го е губил. Слизал е в бездните на ужаса и е изпълзявал обратно оттам. Но аз знам и Ривър също знае, че под всичко това той е добър човек. — Тя ме погледна замислено. — Мисля, че ти също го знаеш.

Ченето ми увисна. Как беше способна да ми каже нещо подобно?

Ан плесна с ръце и си пое дълбоко дъх.

— Охо, надушвам мириса на цепеници в печката. Нито една друга миризма не създава подобно чувство на уют в студена нощ, не мислиш ли?

Не отговорих.