Кейт Тиърнан
Вечен живот (23)

Двайсет и трета глава

Следващият ден бележеше началото на нова глава от престоя ми в Ривърс Едж. Заради загрижеността на учителите ми се наложи да забавя темпото и да бъда нащрек за всякакви злонамерени чувства, насочени към мен.

Наблюдавах внимателно Нел и Рейн, докато се хранехме и когато работехме заедно. Той съвсем целенасочено се стараеше да не гледа към мен и се държеше така, все едно съм невидима. Вече не ме караше до града, а в графиците никога не бяхме записвани за съвместна работа. Нел изглежда бе овладяла враждебността си и се беше върнала към фалшивите си дружелюбност и любезност.

Самата аз не долавях нищо от никого и нямаше доказателства за нови прояви на черна магика из Ривърс Едж. Всички бяхме нащрек, но цялата история все повече започваше да изглежда като еднократен предупредителен изстрел, който няма да се повтори.

Или поне в това се опитвах да убедя сама себе си.

Няколко дни по-късно старият Мак ми каза, че дрогерията ще бъде затворена за пет дни. Оказа се, че веднъж или два пъти годишно той ходи с приятелите си на риба. Представих си група сърдити старчета, които стоят с мрачни изражения в ледената вода и мятат въдиците си. Може би за него обаче това си беше някакъв вид терапия или просто разпускане.

Е, аз със сигурност щях да разпусна. Първоначално бях на седмото небе от радост — пет дни без работа! — но няколко секунди по-късно бях връхлетяна от паника. Какво точно щях да правя с тази почивка? В момента всеки миг от всеки мой ден беше зает с нещо, като дори в почивките между отвратителните и малоумни занимания аз продължавах да бъда нащрек за това кой е край мен и какво прави.

Представих си как покрай тази петдневна отпуска ще се отегча и ще се опитам да измисля някоя простотия, с която да се позабавлявам. Като например да дразня местните, да се появя с някоя лъскава кола и да започна да се фукам, да пропуша или пък да си тръгна.

Дали това беше моментът, в който отново щях да поема надолу, а всичко постигнато до момента щеше да бъде изпепелено от няколко лоши избора? Знаех, че е неизбежно. Аз винаги, ама винаги разрушавах хубавите неща.

Както се оказа обаче, поне този път страховете ми бяха неоснователни. Трябваше да предположа, че господарите ми в Ривърс Едж ще съзрат в петте дни свобода на робинята си единствено предизвикателството да ги запълнят подобаващо.

— Коледа идва — каза ми Ривър бодро, докато ми тикаше в ръцете юргани и прочее спално бельо. — Това е чудесно време да почистим къщата. Освен това, когато дойде зимното слънцестоене^[1] и най-дългата нощ за годината отстъпи пред най-краткия ден, а всеки следващ ден започне да става малко по-дълъг и малко по-светъл, човек се чувства страхотно, ако всичко край него е излъскано до блясък и чистичко.

Погледнах я над купчината юргани, която крепях.

— Шегуваш се, нали?

— Изобщо не се шегувам — дари ме тя с неустоимата си широка усмивка, която караше лицето й да грейне. — Сега бегом към пералнята. Можеш да се радваш, че е зима и затова ще използваш сушилника. През лятото ще правим същото, но ще опъваме простори.

Тя раздвижи длани в жест, който трябваше да наподобява крачене, и аз се запрепъвах навън в студа, едва виждайки къде ходя. Е, поне няма да ми се наложи да топя тези парцали в котел с вряща вода навън, помислих си мрачно. Пералнята всъщност беше голяма стая на ъгъла на училищната сграда с подредени в редица седем индустриални перални машини и още толкова сушилни.

Вътре пуснах юрганите на пода и псувайки, започнах да ги подреждам по цветове.

 

 

Веднъж се бях разболяла от наистина неприятна пневмония. Дробовете ми бяха пълни с течност, изгарях от висока температура и направо не знаех на кой свят се намирам. Всеки нормален човек би умрял и през онази зима с мнозина се случи именно това. С приятелите ми бяхме тръгнали към Швейцария, където да прекараме празниците, но аз бях прекалено болна, за да продължа пътешествието, и те ме зарязаха в един женски манастир в Германия. Оставиха на игуменката цяла торба с пари и й обясниха, че те ще бъдат достатъчни, за да се грижи за мен, докато се оправя, или за да ме погребе, ако не оцелея. Още помня многозначителния им смях.

Както и да е. Бях прекарала там два дълги месеца и повярвайте ми, човек не може да придобие представа какво представлява една монахиня, докато не види немска монахиня от края на деветнайсети век. Манията за чистота на тези жени достигаше до непонятни висоти. Никакви глупости, само съвестно, методично, ежедневно търкане. Ако тези монахини управляваха държавата, Германия щеше да спечели Втората световна война. Адски целеустремени монахини.

Дори и те обаче щяха да се впечатлят от предколедната чистаческа фиеста в дома на Ривър. Да, нещата бяха толкова кошмарни. Прозорците се миеха отвътре и отвън, стените се забърсваха, подовете се прахосмукираха, премитаха и след това минаваха с парцал. Всеки гардероб или шкаф се отваряше, проветряваше, почистваше и подреждаше. Оформяше се все по-голяма купчина от неща, които щяха да бъдат продадени на дворна разпродажба, когато времето се затоплеше. Беше шибано невероятно. Напоследък не ми се случваше нищо друго освен чистене. Рейн гледаше да не ми се пречка, въпреки че от време на време го забелязвах да ме гледа. Нел обикаляше наоколо със захаросана усмивка и я видях да работи с него на няколко пъти. Изглеждаше щастлива като свиня в кочина. Животът ми се виждаше, общо взето, нормален, като се имаше предвид, че се бе завъртял на сто и осемдесет градуса спрямо това, което възприемах като „нормално“ преди три месеца.

Една вечер по време на лудото чистене бях буквално на ръце и колене върху кухненския под и търках плочите. За ваше сведение, плочите бяха от камък. Камъните по правило са мръсни. Това им е в шибаната природа. Аз вървях срещу природата им в опитите си да ги изчистя.

Никой не бе възприел логиката на разсъжденията ми, така че ето ме тук, на ръце и колене.

Една наистина талантлива търкачка с дългогодишен опит в почистването на каменен под сигурно щеше да приключи с гигантската кухня за около два часа. Аз вече навлизах в рамките на третия си час и бях започнала да псувам преди четирийсет минути. Говоря свободно около пет езика, въпреки че понякога използвам остарели граматически конструкции или идиоми. Мога да псувам изразително на още три.

И го правех.

Полагах усилия, за да не се забавлявам, докато гледах как трупаната с месеци мръсотия се отмива и бледите цветове на камъните се разкриваха пред очите ми под досега на насапунисаната ми четка.

— Тъп, шибан, твърд, шибан, тъп камък — нареждах тихичко. — Дали ако бяха сложили линолеум, това щеше да им убие прелестната селяндурска атмосфера? Не. Можеха да си вземат поне една шибана бърсалка за подове. Но неее. Трябва да търкам с трижди проклета и съвсем автентична шибана четка.

Продължавах с коментари в същото интелектуално русло, когато чух задната врата да се отваря и затваря. В последно време бях доста по-бдителна, така че приседнах на пети и се заслушах. Между задната врата и кухнята имаше дълго антре с гардероби покрай стените и място за кухненска посуда, която не се използваше твърде често. Чух как някой изтръсква обувките си от снега, а после и шумолене на палта.

После долових и гласовете. Мъжки и женски. Кой ли беше това?

Изправих се бавно и безшумно, след което взех един от дългите кухненски ножове от магнитната му стойка на стената. Беше дълъг петдесетина сантиметра и адски остър. Нямаше да ми помогне, ако някой използваше магика върху мен, но поне ме накара да се почувствам по-добре. Коленичих отново, плъзнах ножа под един от ниските шкафове и се заслушах.

Затворих очи и издишах много бавно. Дишането ми стана по-бавно и по-плитко. Започнах да долавям звуците по-ясно.

— Можеш! — настоя разпалено жената.

— Не — каза мъжът.

— Можеш! — повтори жената. Спонтанно, сякаш бях усетила някаква специфична миризма във въздуха, разпознах на кого принадлежат гласовете. Това бяха Нел и Рейн. Тя искаше нещо от него, а той й отказваше с безчувствена студенина. В гласа му обаче се долавяше някакво колебание. Тя го усещаше и продължаваше да го притиска.

Слушах с приведена на една страна глава, също като във филмите. Двамата се бяха вкопчили в словесната си схватка. Това, за което говореха, се отнасяше за тях, а не за някого другиго, като например за мърлявата ви разказвачка. Така че, поне доколкото можех да преценя, Нел не молеше Рейн да ме убие.

Гласовете им затихнаха, но аз можех да почувствам копнежа й, молбата й, която не трябваше да изглежда като молба. Беше близо до точката, в която щеше да се пречупи.

Усещам ги тези работи, а? Но всъщност кой от нас не е имал мъчителен разговор с някого, който не споделя любовта му? Разговор, проведен шепнешком, за да не го чуе никой друг.

Отворих очи, потопих четката си в кофата със сапунена вода и пробвах да информирам достатъчно ясно влюбените гълъбчета за присъствието си, за да не ги поставям в неловка ситуация. Отворих уста и запях с цяло гърло:

— Пооолюшвай се леееко, красииива кареееетооооо. Ела, за да ме отвееедеш у домааааа…

Тишина.

— Пооолюшвай се леееко… — започнах отново и в този момент Нел се появи на вратата. Лицето й на английска девица бе зачервено от гняв. Тя ме стрелна с очи и видя какво правех. Беше облечена очарователно, с бели ботуши, украсени с кожа, тесни дънки, късо пуловерче с цвят на слонова кост и шикозна кадифена лента през челото.

Самата аз бях с мръсни дънки, два пъти по-мръсна и подгизнала от вода тениска (бях се оляла, докато пълнех кофата), без грим, с потна и светла коса, прибрана зад ушите ми (възмутена забележка към Ривър: заради теб изглеждам по този начин!).

Гадна доволна усмивка изкриви лицето на Нел и аз внезапно се запитах дали все пак тя не беше човекът, направил заклинанията в стаята ми. Съмнявах се в това, най-малкото не мислех, че притежава съответните познания. Чувството, което изпитваше към мен обаче, бе далеч по-силно от проста антипатия — това вече ми беше пределно ясно.

Тя сведе очи към половината от пода, която вече бях изчистила, и бързо мина по нея със самодоволна усмивка, оставяйки кални следи по древните камъни. Бутна вратата към трапезарията и изчезна сред облак свеж парфюм с аромат на цветна градина.

Отпуснах се назад, загледана в камъните с учудване, бързо заменено от гняв. Дяволите да го вземат! — изревах в мислите си. Тази кучка! Първото нещо, което щях да направя утре, бе да намеря заклинание, което да напълни стаята й с паяци! С тонове паяци!

Рейн се появи на прага. Изгледах го, стиснала челюсти, прекалено бясна, за да се почувствам притеснена от присъствието му.

— Давай — изръмжах и махнах с ръка към съсипания под. Тя вече прати по дяволите един час работа. Давай.

— Сигурен съм, че не го е направила нарочно — каза бавно той. Обичайният твърд начин, по който произнасяше съгласните, показваше, че английският не му е първи език. Проговаряше ми за първи път от поне седмица насам.

— О, не, ама разбира се, че не е. — Сарказмът направо капеше от думите ми. — Сигурна съм, че е нямало как да свърже половината чист под с мен, която си съдира задника, за да търка другата му половина! Също така съм сигурна, че си вярваш, защото си кръгъл, малоумен идиот! — Усетих се, че повишавам тон, но не ми пукаше. Искаше ми се да го замеря с четката си, защото вече не можех да я хвърля по Нел. След като го бях избягвала толкова дълго време, а той беше избягвал мен, нещо в главата ми се бе пречупило и сега думите просто извираха. — Също както можеш да се преструваш, че не забелязваш как тя е хлътнала до уши по теб! Сигурно не е лесно да бъдеш Божи дар за жените! — продължих. За нещастие устата ми работеше далеч по-бързо от мозъка ми. — Толкова си красив, че всяка въздиша по теб, копнее за теб, прави всичко възможно, за да бъде близо до теб, най-вероятно дори се опитва да ти прави любовни магии!

Очите на Рейн с цвят на златисто шери се разшириха и той ме загледа напрегнато. Видях го как премисля най-различни отговори и след това, за моя огромна изненада, разпознах по изражението му, че ги захвърля. Може би и той също беше бесен на Нел и искаше да си го изкара на мен.

— Да, точно толкова трудно, колкото на теб да бъдеш оживялата фантазия на всеки мъж — изръмжа той. — Коси като снега, очи като нощта, тежки думи и нежни… — Той млъкна рязко. Изглеждаше потресен. Виждах по лицето му емоции, повече емоции, отколкото бе показал за всичките шест седмици, откакто бях тук. Трябваше да помисля над това по-късно. Точно сега обаче бяхме увлечени в двубой.

— О, да — озъбих му се. Вдигнах мокрите си, покрити със сапун ръце с черни изпочупени нокти и кожа, зачервена от горещата вода, и ги прокарах през немитата си коса. Докато Рейн ме зяпаше, ги плъзнах надолу по мърлявата си мокра тениска, по-голяма с два номера. — Кой би могъл да устои на това? Всеки мъж си мечтае за подобно момиче. — За частица от секундата мога да се закълна, че зърнах някакъв див проблясък в очите на Рейн, видях истински копнеж в погледа му. Имах точно миг, за да си помисля — опа! — и проблясъкът бе изчезнал, а аз не бях сигурна какво съм видяла. Погледът и гласът ми станаха още по-груби. — О, почакай, не съм, нали? Имам труден характер, прекалено съм взискателна, невярна съм, избухвам лесно и на всичкото отгоре съм егоцентричка! Така че ми се махай от очите, докато още можеш, кретен такъв! — Вече крещях и искрено се надявах, че никой няма да дойде, за да провери какво става.

Рейн дишаше тежко и част от мен се зачуди дали ще ме замери с нещо, или ще дойде, за да ме удари, но той овладя гнева си. С каменно лице мина внимателно по чистата половина от пода, по чорапи, носейки ботушите си в ръка. Бутна вратата и излезе, без да каже нищо повече и без да ме погледне.

Треперех от притока на адреналин, напълно изгубила самоконтрол. Нямах представа какво се бе случило току-що. Аз почти никога не повишавах тон при спор с някого — нямаше нещо, за което да ми пука толкова, че да си струва да крещя заради него. Рейн обаче наистина, ама наистина ме бе изкарал извън кожата ми. Може би аз също наистина, ама наистина го бях изкарала от неговата. Между нас имаше нещо неназовано, най-вероятно нещо зло. Само дето не можех да определя какво е.

Това, което наистина, ама наистина исках в момента, беше питие. Една здрава глътка от нещо, може би уиски с малко лед. Можех да усетя вкуса му в устата си, огъня по гърлото ми, когато преглъщах. Така постъпвах, когато бях разстроена. Напивах се или нещо от сорта. Излизах и си намирах някого, с когото да се разсея. За да не ми се налага да чувствам нищо.

В тази къща нямаше твърд алкохол, а мисълта да избягам оттук сама в мрака изваждаше на преден план страховете ми. Също така нямаше никого, с когото да се разсея — всички най-вероятно вече спяха, пък и никой нямаше желание да се разсейва с мен, така или иначе.

Бях останала сама със себе си. Чувствах се като отворена рана, изпълнена с болка.

Опитай да не мислиш за това, казах си, след което вдигнах отново четката с треперещата си ръка.

Тази вечер се качих в стаята си толкова късно, че обичайният ми чай за преди лягане отдавна беше изстинал, а върху него се бе образувала тънка коричка. Не го докоснах — просто хвърлих ризата си на пода и се стоварих върху леглото, твърде уморена, за да мога дори да заплача.

Сънищата дойдоха също както някога. Лошите сънища, които бяха наполовина спомени. Присъниха ми се и други неща, те не бяха спомени, а събития, които наблюдавах сякаш нейде отвисоко.

Видях моята тайфа, Боз и Иносенсио, Сисили и Кейти. Четиримата бяха в кола и се движеха по някакво мрачно шосе с множество завои. Караха прекалено бързо, имах усещането, че се състезават с някаква друга кола с нормални хора вътре, може би тийнейджъри. Шофираше Боз. Инси изглеждаше по-малко луд от последния път, когато го бях видяла, но все още нямаше нищо общо със старото си аз. Беше късно и местността бе огрявана единствено от слабата лунна светлина. Двете коли вземаха завоите толкова бързо, че поднасяха. Колата на Боз водеше. Кейти седеше на предната седалка, а Инси и Сисили наблюдаваха другата кола през задното стъкло. И четиримата ми се струваха като някакви гротески, лицата им бяха изкривени от превъзбудата на предизвикателството. Бяха прекалено шумни, прекалено диви, прекалено безразсъдни и безотговорни. Само преди два месеца самата аз пасвах перфектно в компанията им.

Тази история щеше да свърши зле.

Маневрите, които предприемаха автомобилите, ставаха все по-дръзки. Кейти и Инси крещяха нещо на хората от другата кола, дразнеха ги и размахваха средни пръсти, В очите на Инси имаше някакъв странен блясък, чието значение не можех да разгадая. Видях как лицето на другия шофьор се изопва, видях как кокалчетата на ръцете му, стискащи волана, побеляват. Изражението на приятеля му, седнал до него, се промени, гневът беше заменен от страх. Той се бе вкопчил в дръжката на вратата, изпънал тяло назад, сякаш блъскаше с крака си по въображаема спирачка. Говореше нещо на приятеля си, но той не му обръщаше внимание, прекалено бесен на Боз.

Не исках да гледам повече.

Случи се в най-високата точка от пътя. Със свистене на гуми Боз взе поредния завой толкова рязко, че едно от колелата му излезе извън шосето и увисна за секунда над бездната. Инси и момичетата изпищяха от ужас и превъзбуда. Боз превключи на по-ниска предавка и колата им се изстреля напред, стъпвайки отново на пътя.

Другата кола обаче не извади подобен късмет. Шофьорът явно бе решил да рискува всичко, за да настигне Боз. Той познаваше добре пътя, явно се бе състезавал тук и друг път. Само дето не беше участвал в подобни надпревари със стотици различни коли в продължение на последните петдесет години. Взе завоя по същия рязък начин, задната му гума излезе от пътя… и колата му пропадна назад към бездната. Видях ужаса в очите на хлапетата, извитите им като нокти на граблива птица пръсти, отворените им в беззвучен писък усти. Колата им се завъртя веднъж, а после още веднъж, докато се търкаляше надолу по склона, двигателят се блъсна в някакъв камък и последва експлозия. Пламъците на запалилия се бензин изригнаха нагоре в нощния мрак.

Боз спря горе на пътя. Четиримата ми приятели се надвесиха над ръба на пропастта, загледани в огъня. Момичетата бяха притиснали ръце към устите си, очите им блестяха от адреналиновия прилив. Боз и Инси изглеждаха шокирани, но се насилиха да се изсмеят нервно. Те бяха убили онези момчета. Боз, Инси и останалите действително ги бяха убили. Случилото се караше онази история с парализирания таксиджия да изглежда като училищна лудория. Дори и в съня усетих студа в стомаха си.

Инси се обърна към Боз:

— Трябва да открием Насти — не чувах гласа му, но въпреки това разбирах какво казва. — Виж само какво шоу пропусна!

Самата мисъл, че онази Насти, която те познаваха, не би искала да пропусне нещо подобно, беше отвратителна и отблъскваща.

— Хубаво, Инси — заяви Сисили. — Писна ми вече от всичко това! Хайде да я намерим.

Боз кимна със сериозно изражение, все още загледан надолу в пропастта. После вдигна глава и погледна право в очите ми, все едно действително можеше да ме види, надвиснала над тях.

— Така е — каза той. — Време е да я намерим.

Изправих се в леглото си, борейки се за въздух, и натиснах ключа на лампата. Бях сама в стаята си. Все още се намирах в Уест Лоуинг. Случилото се току-що беше просто ново видение, от което разбрах, че някогашните ми приятели все още не знаеха къде съм. Въпреки това бях разпознала хълмовете и онзи път с много завои.

Боз, Инси и момичетата бяха в Калифорния. Те бяха дошли в Америка.