Кейт Тиърнан
Вечен живот (11)

Единайсета глава

— Ще останеш ли? — Вежливият въпрос на Ривър ме накара да спра насред сгъването на чистите кърпи за чинии.

Отворих уста, за да кажа: „Не, просто не мога“, но думите така и не излязоха.

Престоят тук не беше точно ваканцията на мечтите ми, но като се замислех, не беше и някаква непоносима агония. От друга страна, преживяванията ми в Бостън и Лондон бяха непоносима агония. Тогава се чувствах така, сякаш умирам, сякаш вече съм мъртва.

Тук не се чувствах така.

Разбира се, все още се питах какво ли правеха Инси и останалите, дали им липсвам, дали са притеснени. Никога преди не бях изчезвала така, не и без да кажа на никого къде отивам. Когато се махах от града, оставях бележки от сорта на „Какво ще кажеш да се видим в Константинопол“, но този път се бях опитала буквално да изчезна от лицето на земята. Как бяха реагирали на това? През тялото ми премина внезапен хлад и аз потреперих.

Животът ми се беше променил напълно във всеки аспект. Не бях ли искала точно това? Всяка сутрин се събуждах навреме, за да видя как първите студени пламъчета на зората обагрят далечните хълмове. Оправях си леглото (или поне изпъвах одеялото), обличах се и слизах долу. Понякога името ми беше в списъка с хората, които приготвяха закуската, понякога правех нещо друго, като например да събирам яйца, да мета верандите или да слагам масата.

Утрините ми бяха изпълнени с работа, обикновено под надзора на учител или на някой от по-напредналите ученици: Дайсуке, Чарлз или Рейчъл. Понякога те ми задаваха въпроси, на които се опитвах да отговоря; понякога говореха за случайни неща и едва по-късно осъзнавах, че току-що са ми преподали Житейски урок номер 47 или нещо от сорта.

Вече познавах всички, знаех имената им, къде са родени, кои са стаите им, откога са тук. Джес всъщност беше едва на 173 години, но бе имал по-разгулен живот и от моя и това беше петият му опит да се пречисти тук. Никога не бях виждала някой толкова млад да изглежда толкова възрастен — с прошарена коса, прорязано от бръчки лице и нос, изпъстрен със спукани капиляри. Последния път, когато излязъл оттук, се напил и блъснал някакъв колоездач. Колоездачът оцелял, но Джес каза, че тежестта на вината го смазвала. Имаше много неща в живота си, с които трябваше да се примири, за да продължи напред. Също като мен.

Рейчъл обикновено беше доста сериозна, но понякога можеше да бъде адски забавна. Историите й за нещата, които беше правила през двайсетте, бяха ужасно смешни и караха всички ни да се хилим.

Ан, другата учителка освен Ривър, Солис и Ашър, беше ведра, усмихната и вечно бързаше за някъде. Освен това обичаше физическия контакт с хората — докато разговаряхме, ме докосваше по ръката, често поставяше длан върху нечие рамо или разтриваше гърба на Ривър. Явно бях постигнала някакъв прогрес, защото вече не се дърпах, когато се протегнеше към мен. Беше на 304 години и обясняваше, че е толкова младолика, защото е водила „чист живот“. Думи, които караха останалите учители да сумтят.

Да, бяха забавна дружинка.

Лоренц и Чарлз бяха достатъчно мили и достатъчно интересни. Не бях инвестирала много енергия в опити да ги опознавам, защото предполагах, че няма да остана тук още дълго, но със сигурност не ме дразнеха и не ми бяха неприятни. Лоренц беше италианец с впечатляваща комбинация от черна коса и сини очи, допълнена от прекрасен римски нос, който караше профила му да напомня за древна гравюра. Беше шумен и страшно емоционален. Чарлз беше роден в Ирландия и все още говореше с едва доловим акцент също като повечето от нас, въпреки че бе живял в южните щати през последните двеста години. Имаше яркочервена коса, зелени очи и луничаво лице. Освен това беше гей. Някак съумяваше да изглежда спретнат и елегантен, дори когато плевеше или доеше кравите. Брин, както вече казах, изглеждаше като фотомодел — висока, слаба и изящна, с красиво симетрично лице. Също като Лоренц тя беше изключително енергична. Изглеждаше абсолютно невъзмутима — когато веднъж тиганът й се подпали, докато готвеше, тя изсипа сол, за да угаси огъня, без да прекъсне дори за миг историята, която разказваше.

Рейн си беше Рейн. Нел продължаваше да бъде дружелюбна и услужлива, но ми трябваше не повече от минута, за да разбера колко фалшиво беше поведението й, просто театър за пред останалите. И особено за пред Рейн. Бързо установих, че Нел е вълчица в овча кожа, но никой от другите не даваше признаци, че е забелязал това. Тя беше лукава, но не чак толкова, че да й мине номерът пред мен. Външно беше най-сладкото нещо на света: искрящи усмивки, предложения да помогне, усилена работа, сериозно отношение към уроците и мило държание с всички.

Под това обаче аз виждах тихото й отчаяние от факта, че Рейн гледаше на нея като на разглезено кученце. Той си мислеше, че са приятели и работят добре заедно, защото беше дебелокож глупак. Тя искаше да язди рамо до рамо с него към залеза на Таити и да му се отдаде буквално завинаги. Отново и отново я виждах как урежда нещата с трудовия график така, че двамата да бъдат зачислени за една и съща дейност. Молеше го за помощ с уроците си и правеше всякакви малки нещица за него, които той почти не забелязваше.

Хората обикновено или ме обожаваха истински, или ме ненавиждаха, а Нел явно спадаше към втората категория. Не знаех дали наистина ме мразеше, но ако видеше, че двамата с Рейн работим заедно, в очите й се четеше желанието да ме вкамени на място, стига да може. После примигвах и виждах отново милото й, дружелюбно изражение.

Това осигуряваше някаква тръпка през дните ми.

Осъзнах, че Ривър все още очаква отговора ми.

Щеше ми се да можех да кажа: „Да! Обожавам това място! Сърцето и душата ми са тук и аз съм готова за промяната!“. Само дето не можех.

— Ами… може и да успея да изтърпя още една седмица — беше всичко, което се изплъзна измежду устните ми. Напрегнах се, очаквайки да чуя как Ривър ще ме помоли да си тръгна.

— Това е хубаво — каза тя и ме целуна по бузата.

Бях сащисана. Инстинктивно докоснах с пръсти мястото, където ме беше целунала.

— Има и още нещо — продължи тя и аз повдигнах вежди. — Ще ти трябват някакви други дрехи. — Тя огледа стаята ми с открито любопитство. — Като например нормални дънки и панталони. Топло бельо. Чорапи. Плътни ризи, вълнени пуловери, дебели ръкавици. Някакви по-леки ботуши или работни обувки. Маратонки. Пантофи. Нещо топло, с което да спиш. — Тя побутна гардероба ми с върха на обувката си. — Имаш ли нещо подобно тук?

Замислих се за раздърпаните, непасващи една с друга и предимно черни дрехи, които бях натъпкала вътре. Скъпи дизайнерски тоалети, за които не бях полагала никакви грижи, евтини пънкарски тениски и вехти рокли.

— Аха, предполагам, че си права — промърморих мрачно. — След като явно ми се очертава доста работа навън.

Ривър се ухили:

— Сигурна съм, че някой от нас скоро ще има път към града и може да те вземе, за да си купиш каквото ти трябва.

 

 

На следващия ден в късната сутрин (и под късна имам предвид девет часа, по дяволите) метях стълбите и се опитвах да си спомня песничката от филма на Дисни за Пепеляшка. Също така си мислех как историята за Пепеляшка, както всъщност и повечето приказки, се бяха променили през годините, бяха станали по-чистички, по-малко плашещи и с по-щастливи завършеци. Да не споменаваме и момента със стъклената пантофка, предизвикан от грешка в превода. Доколкото знаех в първоначалната версия пантофката й е била направена от vair, което означава животинска кожа. Думата обаче е била преведена на английски като verre — стъкло. Ето как беше станало. И така, аз метях и си тананиках песента на мишките от филма. Вижте докъде се беше сринал животът ми по отношение на силните усещания и момичешките забавления. Аха, доста надолу, мамка му.

— Аз ще карам — обяви някъде от преддверието Нел.

Светлокафявата й глава се появи над перилата, а крачещият до нея Рейн заяви:

— Аз мога да карам.

Реших, че това е викингският бог Один^[1], богът на отвратителността.

Нел се нацупи чаровно, което се оказа предостатъчна причина, за да си покажа рогата. Провикнах се надолу:

— Задължително го остави да кара, Нел. Той си има пишка. Това му дава преимущество.

Сините й очи се разшириха и тя погледна нагоре към мен, първо изненадана от моето безочие, а след това раздразнена, защото Рейн също ме беше погледнал. Бях отегчена. Беше време да раздвижим малко ситуацията. Докато метях енергично, продължих:

— Не при шофирането де, там няма преимущество. Лoгично е. Но в разни други дейности. Като например да пикае прав и подобни неща.

Гласът на Рейн беше напрегнат:

— Какво искаш да кажеш?

— Абсолютно нищо. Просто защитавам правото ти да караш. Имаш навършени години за това, нали? На колко си всъщност? На трийсетина?

Всъщност изглеждаше на не повече от двайсет, двайсет и две, като се изключат невероятните му очи. Очите му изглеждаха на стотици години.

Той не каза нищо и Нел се намръщи:

— Той е на двеста шейсет и седем, аз съм на осемдесет и три. А ти на колко си? — Сега британският й акцент се долавяше ясно.

— По-стара съм.

Слязох с едно стъпало надолу и продължих да мета. Бях превърнала тази дейност в истинско изкуство — един широк замах по дължина, после два бързи вертикални замаха, за да обера ъглите. Как точно това спасяваше душата ми? Очакваше се да премета целия си път до спасението или какво?

Точно в този момент Ривър излезе от кухнята и възкликна:

— О, добре че ви хванах, преди да сте тръгнали. Отивате в града, нали?

— Да — отвърна Рейн.

— И Рейн ще кара — включих се аз. — Защото е момчееееее!

Ривър повдигна вежди.

— Аз ще карам, защото Нел е изкривила и двата калника на камиона — каза Рейн, докато взимаше якето си от дългата редица със закачалки до входната врата. — И е надрала тойотата от едната страна. Освен това е спукала гумата на микробуса.

Нел ме стрелна с обичайния си отровен поглед, преди да се оправдае:

— Свикнала съм да карам от другата страна на пътя! Всичко тук е на обратно!

— Вече от две години си в тази страна — припомни й Рейн, докато вземаше ключовете. Нел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира, и аз имах чувството, че ако Ривър и Рейн не бяха наоколо, щеше да ме наплюе с отрова. Понеже нямаше как да го направи обаче, тя стисна устни, откачи палтото си от закачалката и скри ръце в ръкавите му.

— Както и да е — промърмори Ривър объркано, — Рейн… или Нел, който там от вас ще кара, бих искал да вземете Настасия с вас в града. Трябват й по-практични дрехи. Ще я заведете ли в „При Ърли“?

Ако Нел беше издала някакъв звук в онзи момент, той несъмнено би бил висок, истеричен писък. Вместо това тя просто се обърна и тръгна към вратата, без да каже думичка.

— Аз си имам кола — припомних. — Мога и сама да се закарам.

— Така пестим бензин — заяви Ривър. — Опитваме се да комбинираме задачите винаги когато можем.

И двамата с Рейн видимо не горяхме от желание да тръгнем заедно. После осъзнах колко ще е забавно да бъда дразнещият трети човек в тази разходка, която Нел без съмнение беше планирала така, че да остане насаме с Рейн. Срам ме е да си призная, че отново взех грешно решение по пътя си към добротата, но така или иначе се насочих надолу по стълбите, готова да вгорча деня на Нел. Хубаво де, изобщо не ме е срам. Всъщност триумфирах. Но поне разпознах, че това е грешният избор, а това все пак си е някакъв прогрес, нали така?

 

 

„При Ърли“ беше местният универсален магазин, точно до дрогерията на Макинтайър. Тук се продаваха всякакви селскостопански принадлежности, дрехи, играчки, старомодни сладкиши и джаджи за кухнята. Имаше дървен под, обкован с тенекиени листове таван и високи метални колони с жлебове, които държаха покрива. Не беше най-луксозният магазин на света.

— Дрехите са ей там — насочи ме Рейн. — Аз отивам за фураж. Ще те взема, когато приключа. — Трудно можеше да прозвучи по-дистанцирано.

Дарих го с топла мамеща усмивка.

— Благодаря ти — казах сладко и видях как очите му проблясват. — Ти си истинско съкровище.

Нел стисна устни и с каменно изражение се насочи към раздела с домашните потреби.

Рейн ме гледа в продължение на още няколко секунди, след което също се обърна и тръгна нанякъде.

Изкикотих се зад гърбовете им, след това тръгнах в указаната посока. Озовах се сред рафтове с женски дрехи, купчини старателно сгънати дънки, подредени върху маси, и кошове с пуловери. Бях малко объркана — никога досега не си бях купувала практични дрехи. Когато бях бедна, преди стотици години, шиех дрехите си сама. Какво ще кажете за грубо ленено платно? Домашно изпредена вълна? Яко, а?

По времето, когато имах пари, вече нямах нужда от практични дрехи. Преди много години в къщата ми просто идваха разни шивачи и ми правеха дрехите, които исках. В наши дни, колкото и да съм щастлива от кончината на корсетите и кринолините, все още не разбирам много-много от мода. Когато ми свършат дрехите, просто звънвам на някой доставчик, който да ми донесе всичко, от което имам нужда. От десетилетия не съм се чудила кое с кое си отива или пък дали имам правилната дреха за съответния случай. Никога не ми е пукало дали наистина изглеждам красива в съответните дрехи, или някой просто ми прави кухи комплименти.

— Уф. Мамка му! Хубаво де, мога да се справя — промърморих на себе си. Що за тъпак трябва да си, за да нямаш идея как да си купуваш нормални дрехи? Нел очевидно знаеше.

— Ъ? На мен ли говориш?

Сепнах се и се озовах лице в лице с някаква малолетна готик фенка, държаща чифт черни дънки в ръце. Изглеждаше ми смътно позната и след няколко секунди я разпознах като пиклата, която висеше пред стария универсален магазин в деня, когато си бях купила картата. Очертаните й с тежък черен грим очи бяха присвити, а косата й беше боядисана на широки кафяви и зелени ивици.

— Тц — казах, размишлявайки над морето от дрехи. — Съжалявам, говорех си сама.

— Добър събеседник — промърмори тя и вдигна дънките, за да ги премери на талията си.

— Значи… ти просто… виждаш кое ще ти стане? — попитах нехайно. Взех чифт панталони от рипсено кадифе и ги поставих пред собствената си талия. Изглеждаха големи. Дали трябва да ги премеря в някоя пробна? — А после какво?

— После си го купувам — натърти тя.

Преметнах панталоните през ръката си и вдигнах някакъв пуловер. Беше морскосин.

— Синьото отива на всичко, нали? — попитах.

— Абе ти откачена ли си, дяволите да те вземат? — Момичето хвърли дънките обратно на купчината и трийсет секунди по-късно чух как камбанката над входната врата иззвъня, докато си тръгваше. Нямаше как да не се разсмея, но това беше горчив смях, който ясно показваше, че май наистина не съм в час.

— Готова ли си? — чух студения глас на Один зад гърба си. Носеше на рамо чувал с някакви фермерски работи, който сигурно тежеше към петдесет килограма. Огледах се за Нел, но не я видях.

— Ами… — Уф, по дяволите. Това щеше да е един от онези дни, в които израстваш като личност. Едва се сдържах да не избягам с писъци оттук и да си намеря някой хубавичък бар. — Имам проблем… Не мога да реша какво да си взема.

Той примигна, след което въздъхна и ме огледа от главата до петите. Носех раирани атлазени панталони на „Лакроа“, които, разбира се, бяха протрити на коленете, и син мъжки пуловер — един Бог знаеше как е попаднал в гардероба ми — който висеше по мен като саван. Шалчето ми на зелени и бели ивици беше увито няколко пъти около врата ми. Прелестните ми рокерски ботуши допълваха картинката. Изборът ми беше между тях и ботушки на „Маноло“ с леопардова шарка. Това май бяха единствените два чифта обувки, които бях взела при великото си преселение.

— Не съм се занимавала с черна работа от… няколко века — разсмях се, въпреки че вътрешно се чувствах изумително глупава и загубена. — Поне се радвам, че фустите не са вариант.

Рейн остави огромния си чувал, както и по-малка найлонова торбичка и попита:

— Кой размер носиш?

— Ами май трийсет и шест за обувките — предположих. — И… малък размер за останалите неща? — Бях адски кльощава и тялото ми не можеше да се похвали с особени извивки. Аз просто… не бях обръщала внимание на тези неща от толкова отдавна.

— Хубаво. — Рейн въздъхна многострадално, отново ме прегледа преценяващо, след което се обърна към масата с дънките. Дългите му пръсти започнаха бързо да преравят купчините, докато най-накрая не откри това, което търсеше.

— Пробвай тези. Ще трябва да навиеш крачолите — той посочи отделената със завеса пробна в центъра на магазина.

Пробвах ги. Станаха ми. Беше определил точния ми размер само с поглед — явно въпреки монашеската си резервираност Один имаше някакъв опит с женските тела. Кой беше той? Откъде беше? Каква беше историята му? Бях крайно… очарована.

— Стават ми — обявих, връщайки се при него в собствените си дрехи.

— Вземи още два чифта дънки и два чифта кадифени панталони от същия размер — нареди той. Междувременно преглеждаше кошовете и вече бе спретнал малка купчинка от вълнени пуловери.

Скоро пазарската ми количка беше пълна с нови дрехи. Рейн ме изненада, като ми показа кое с кое се носи. Тениските под вълнените ризи, ризите с копчета под пуловерите. Нито една от дрехите не беше дизайнерска, модерна или дори красива на вид, но ми ставаха и бяха здрави, така че в Ривърс Едж вече щеше да ми бъде далеч по-топло и удобно. Разбира се, никога не бих се появила в обществото, облечена по този начин, но в момента така или иначе избягвах обществото целенасочено.

— Да не си бил прислужник, който се грижи за облеклото на господаря си? — попитах.

Рейн хвърли няколко чифта чорапи в количката, след което отново вдигна чувала си на рамо без почти никакво видимо усилие.

— Не, не съм. Предполагам, че си имаш бельо и подобни неща.

— Ами… мислех да си купя оттук — промърморих и видях как челюстта му се стяга.

— Бельото е ей там — посочи ми той. — Взимай простички неща, които се перат лесно. Не си тук, за да съблазняваш или да впечатляващ някого. Ще те чакам на касата.

— Тъй вярно, сър!

Нямаше сатенени бикини „Ла Перла“ с ръчна бродерия, така че си избрах няколко чифта памучни, с картинки на малки животни върху тях, жаби и маймунки. При сутиените си взех с един размер по-големи от най-малките налични. Не исках да ги пробвам, най-вероятно нямаше да ги нося, така или иначе. Взех си още грейка без ръкави и пухкаво палтенце, което изглеждаше топло, леко и лесно за пране, за разлика от коженото ми палто на „Роберто Кавали“, което се беше оказало изненадващо неподходящо за селскостопанска работа. Понеже шаловете са важна част от моята модна идентичност, метнах и няколко такива в количката.

Нел се появи точно докато разтоварвах бельо, сутиени, камизоли и дълги долни гащи на касата. Думите напираха в устата ми, провокативни реплики, които да я накарат да си помисли, че Рейн ми е помогнал при избора на бельо, но така и не ги произнесох. Какъв беше резултатът дотук? Две точки за злото, една за доброто. Или злото вече водеше с 3:0? Беше почти обяд. Нямаше начин злото да не води с поне три точки.

Платих покупките си, изумена колко малко ми струваше всичко това. Обикновено харча два или три пъти повече само за един чифт обувки. Е, говоря за наистина хубави обувки, но цените пак си бяха изненадващо ниски.

— Къде беше? — обърна се Рейн към Нел.

Тя се усмихна, което или беше театър, или британската девица бе успяла да си възвърне слънчевото настроение.

— Не ми трябваше нищо от тук, така че отидох до магазина за прежда. — Тя ми се ухили по обичайния си дружелюбен начин. — Тук имат страхотен магазин за прежда, малко по-надолу по улицата. Ти плетеш ли? Сама ли си си оплела този шал?

— Не, опасявам се, че не плета — отвърнах, докато слагах торбите с покупките в количката.

Върнахме се до камиона и натоварихме всичко в каросерията. Рейн закачи някакви въжета над торбите, за да не изпаднат, след което се качихме в кабината. Нел отново се постара да седне по средата, за да може да се притиска до Рейн. Нещо, което той видимо не забелязваше. Бога ми, какъв кон с капаци.

— Обичам да плета — заяви тя, след като тръгнахме. Тъкмо минавахме покрай дрогерията на Макинтайър, където грубият баща на бедната Мериуедър без съмнение я гълчеше. Отбелязах си наум, че трябва да мина оттам, ако пак дойда до града.

— Много е успокояващо — продължи Нел. — Освен това си имаш занимание за ръцете. А накрая получаваш нещо красиво и полезно.

Кимнах.

— Аха.

— Ти какво обичаш да правиш? — Лицето на Нел беше открито, а тонът й — преднамерено невинен. Канеше се да натрупа точки пред Рейн, възползвайки се от факта, че не притежавам уменията на момичетата скаути.

Бях на път да отговоря нещо заядливо от сорта на „да пия и да ходя по мъже“, но в този момент осъзнах, че наистина нямах представа какво обичам да правя. Хобита, умения? Сериозно, къркането броеше ли се? Това, че можех да нося на пиене? Някога знаех как да шия — не много добре, но достатъчно, за да не изглеждат дрехите ми като чували за картофи. Понякога ме беше обземало желанието да готвя, но не го бях правила от много време. Обичах да посещавам музеи и да ходя на кино, но това трудно можеше да мине за умение. Можех да яздя. Бях ли изобщо добра в нещо? Гордеех ли се с някое свое умение?

Реално не. Не бях постоянна в нищо. Всъщност проявявах постоянство единствено в това да оцелявам. А очевидно и с това не се справях особено добре. Бях шокирана от мисълта, че бях имала всичкото това време, всичките тези години, и не се бях развила по никакъв начин. Когато най-сетне имах достатъчно пари, за да не ми се налага да работя, аз наистина не бях работила над нищо. Нито пък някой от приятелите ми. За първи път се чувствах засрамена от този факт.

Спомних си изложбите на скулпторите, които освобождаваха душата на мрамора в продължение на повече от век, учейки се през цялото време при различни учители. Композитори и музиканти, които имаха повече от един човешки живот, за да развият дарбата си. Учени, които бяха стигнали до важни открития след десетилетия на експерименти и проучвания. Да не мислите, че човекът, който в действителност е изобретил велкро лепенките^[2], се е сетил какво да направи, защото внезапно си е погледнал кучето? Не, разбира се. Имаше художници, които работят и до днес, а музеите купуват картините им, без да знаят, че из техните зали висят други платна на същите автори, нарисувани през последните три века. Тези хора се бяха развивали, бяха израснали, бяха се променили.

Аз не бях.

Нещата, които не се променят и не израстват, не са живи.

Видях живия интерес в големите сини очи на Нел. Рейн също чакаше отговора ми, въпреки че неговите очи не се отклоняваха от пътя, а силните му ръце държаха волана.

— Не знам — произнесох бавно с лишена от сарказъм откровеност. — Не са много нещата, в които съм добра. Имала съм много различни занимания през годините, но после съм ги зарязвала. Но… мога да се науча. Мисля, че се уча тук. Може би.

Рейн ме стрелна с очи, тези златисти лъвски очи.

— Е, това наистина е добро място, за да научиш нещо — съгласи се Нел. — Обаче е нужна отдаденост. И време. Ти още дори не си започнала да посещаваш часовете, нали?

Цитирах Солис:

— Човек може да се учи от всичко. Уча се да оценявам всеки миг, да спирам, за да почувствам всяка минута, да бъда изцяло в настоящето.

Нел изглеждаше смаяна, а Рейн се изхили и побърза да замаскира смеха си като кашлица. Поне мисля, че това беше смях.

— Наистина трябва да имаш правилната нагласа — каза Нел с тон, който предполагаше, че я нямам.

Изсумтях и извърнах глава, за да гледам през прозореца.