Кейт Тиърнан
Вечен живот (18)

Осемнайсета глава

Да видим. От едната страна беше предишният ми живот на дизайнерски дрехи, луди купони, пичове, които ми се лепяха непрекъснато, сексапилни, възбуждащи, забавни приятели, пътешествия когато и както ми скимне, забавления, забавления, забавления. От другата беше настоящият ми живот на дънки, вълнени ризи и работни обувки, слугинска работа в малка, забутана дрогерия, ставане по зазоряване, лягане в нещо като девет часа. Нямаше никаква причина настоящият ми живот да бъде по-добър, но той беше.

Тук за първи път от десетилетия, а може би от векове, стомахът ми се чувстваше… прилично. Винаги съм имала едно местенце вътре в мен, което усещах така, сякаш съм глътнала шурикен или фойерверк. Местенце, което беше изострено, болезнено, напрегнато. Понякога, когато се напиех здраво или си махнех главата по някакъв друг начин, това усещане леко намаляваше само за да ми го върне тъпкано на следващия ден. То всъщност не ме притесняваше, приемах го като някаква даденост. Живеех с него. Понякога беше по-зле, друг път по-добре, но обикновено почти не обръщах внимание на този извор на пареща, дразнеща болка дълбоко в мен.

Тази сутрин установих, че вече почти не я усещам. А не бях прилагала обичайното си самолечение от седмици, откакто бях дошла в Санаториума на Ривър. Всъщност беше шокиращо да осъзная, че вече от пет седмици съм в Ривърс Едж. Мястото ми се струваше едновременно ново и добре познато, сякаш съм прекарала тук месеци или години.

Всичко беше различно.

Вече ходех на съвсем истински уроци. Понякога ми преподаваше Ан, друг път Ашър, Солис или пък самата Ривър. Учеха ме на медитация, астрономия, ботаника, геология… Просто си помислете за нещо и най-вероятно ще се окаже, че имам такива часове. Ако материята беше суха или неразбираема, те проявяваха търпение. Учех за растенията, при това не само за тези, които растяха във фермата. Имаше толкова много растения, билки и цветя, които притежаваха специфични качества, материални или магически, и те можеха да бъдат използвани в заклинанията. Имаше различни форми на магика, при които се използваха растения, метали, скъпоценни камъни и кристали, масла или свещи. Различните хора откликваха по различен начин на различните типове магика в зависимост от същността си и техните заклинания ставаха особено успешни, ако използват правилния тип. Самата аз все още не знаех на кой тип магика откликвам най-добре. На практика изучавах всичко, защото всяко нещо в света беше свързано с магиката по един или друг начин и съответно бе свързано и с мен. Обясниха ми по-подробно и цялата концепция с осемте династии, а аз се опитвах да не трепвам или да не припадам, когато ми говореха за Исландия и рода на Улфур.

Виждах промяната. Дори чисто физически вече не изглеждах толкова болнава. Разбира се, естественият ми сексапил беше напълно замаскиран от мазолите по ръцете, прахоляка и сламките в косата ми, селяндурските дрехи и ежедневното третиране с парфюм „Птиче ако“, но поне кожата и очите ми изглеждаха по-здрави.

Спях. Вместо обичайния ми неспокоен четири-пет часов нощен сън, сега заспивах рано като надрусана скала и спях непробудно до времето, в което трябваше да ставам. Бях заякнала; вече без усилия носех кашоните в „При Макинтайър“, бутах кравите, за да влязат в обора, и вдигах дори най-тежките съдове в кухнята. Сънищата ми не бяха лоши. Често не можех да си ги спомня, но поне не бях измъчвана от непрестанни кошмари и не се събуждах изтощена.

Въпреки това обаче имах чувството, че този здравословен начин на живот ме убива. Ха-ха-ха. Виждах промяната, виждах разликата, но не смятах, че виждам прогрес.

Една неделя бях в час при Ривър и работех с различни метали. Всичко (а не само моят амулет), независимо дали беше естествено или сътворено от човека, притежаваше енергия, нещо като вибрации. Да, знам, звучи много Ню Ейдж^[1], но просто ви излагам фактите, хора. Учех се да усещам вибрациите и енергиите, както и да синхронизирам своята собствена с тях. Това бе част от цялата идея на Тахти — да създаваш магика, като работиш с нещата, вместо просто да изсмукваш силата им, докато умрат.

Много по-лесно е просто да изсмучеш силата от околния свят и да я канализираш, отколкото действително да изградиш едно заклинание и да работиш в рамките на ограниченията, които имаш поначало. Ограничения, за които на нас, тъмните безсмъртни, принципно никога не ни е пукало, ако изобщо се занимаваме с магика. И така, аз стоях на масата в една от класните стаи, галех парчета желязо, мед и сребро и в общи линии не усещах почти нищо. Междувременно останалите, Джес, Дайсуке и Рейчъл, разбира се, направо щяха да се пукнат от гордост, задето бяха в такъв синхрон със своята магика, че металите на практика им пееха. Докато най-накрая всичко това не ми дойде в повече.

— Това е пълна простотия! — креснах и тръшнах на масата парчето мед, което държах.

Всички подскочиха.

Ривър дойде до мен и постави ръка на рамото ми.

— Какво не е наред?

— Ей това не е наред! — Махнах с ръка към медта, към стаята, към цялата сграда. Не усещам нищо. Мястото ми не е тук.

Преди пет седмици наистина щях да го мисля. Сега обаче по-скоро ме беше страх, че това, което казвах, може да е истина. А аз вече не исках да е така.

Ривър ме наблюдаваше и изглеждаше толкова… монолитна. Очаквах, че ще се опита да ме успокои, че отново ще ми обясни какво точно трябва да направя, и се напрегнах. Вместо това тя надникна през очите ми право в дълбините на опърпаната ми и изтерзана душа и ме попита:

— Какво искаш, Настасия?

— Искам да усетя вибрациите на проклетия метал — отвърнах, докато си мислех: „Не е ли очевидно?!“

Тя поклати глава:

— Какво искаш?

Това подвеждащ въпрос ли беше? Примигнах, мислейки трескаво.

— Искам да… науча тези неща?

— Какво искаш? — Ривър ме бе приковала с непоколебимия си поглед, а аз бегло осъзнавах, че се намирам в стая, пълна със запленени от сценката зрители, никой от които, най-вероятно, не се беше държал по подобен начин.

Може би…

— Искам да… се почувствам по-добре?

— Не. Какво искаш в действителност?

Добре, вече започвах да се вбесявам. Искам да кажа, накъде биеше, дяволите да я вземат? Каква беше цялата тази простотия? Част от рехабилитационната програма?

— Искам да се почувствам по-добре!

— Не. Какво искаш в действителност? — натърти тя.

— Не знам! — изкрещях и се изправих толкова рязко, че прекатурих пейката си.

Ривър не беше ядосана, кафявите й очи бяха спокойни и изпълнени с разбиране, когато ме погледна. Тя кимна, дръпна ръката си от рамото ми, след което се върна на собствената си маса.

Исках да избягам от тази стая, да вляза в голямата къща, да изкача стълбите, да напълня голямата вана, да се потопя вътре и да оставя сълзите да се стичат по бузите ми и да капят във водата.

Ето това исках в действителност.

Това, което направих обаче, беше да изправя пейката си. Лицето ми гореше. Чувствах се като ревла. Седнах си отново на мястото. Реших, че номерът с медта просто няма да стане, затова пробвах с голямо парче сурово сребро, гладко и нерафинирано. С ясното съзнание, че всички ме наблюдават, затворих очи и успокоих дишането си. Очите ми горяха, а носът ми се беше запушил точно както преди плач, но аз удържах сълзите си. Ако след цялата сценка се разревях публично, това вече щеше да ми дойде в повече.

Среброто беше тежко и бързо се стопли в ръката ми. Концентрирах се върху него, доколкото можех (което не е особено много), като междувременно неуспешно се опитвах да прочистя съзнанието си от всички останали мисли. Дали усетих вибрациите? Не, май не. Никога не бях носила сребро — смятах, че изглежда твърде студено на фона на кожата ми. Майка ми също никога не беше носила.

Инси обаче носеше.

Носеше много сребро, през цялото време. Верижки, гривни, обеца, ръкавели, катарами за колани, копчета. Ако нещо можеше да бъде направено от сребро, той го носеше.

Усетих, че Ривър е застанала до мен.

— Среброто е много могъщо в магическо отношение — промълви тя с успокояващия си глас. — Свързано е с луната, с женската енергия и с изцелението. В древни времена хората са носили сребро, за да прогонват злите духове.

— Зли духове? — прошепнах. — Съществуват ли такива неща?

Ривър положи ръце върху раменете ми.

— А ти как мислиш?

С внезапна яснота видях Инси. Стаята край мен избледня и всичко, което усещах, бяха ръцете на Ривър върху раменете ми и топлото тежко парче сребро в ръцете ми. Поех си дъх. Имах усещането, че пред мен се бе разтворил проход между моя свят и неговия. Там, където се намираше Инси, беше нощ. Трябваха ми няколко секунди, за да разпозная апартамента му, защото в него цареше страховита разруха. В стените зееха огромни дупки, а по тапетите имаше изписани със спрей думи. Един полилей бе изтръгнат от мястото му и лежеше на пода, мебелите бяха преобърнати и изпочупени. Какво се бе случило?

Докато наблюдавах, Иносенсио грабна една огромна иранска ваза, която струваше цяло състояние, и я разби в стената.

— Къде е тя? — изрева той сред разхвърчалите се керамични парчета.

Боз и Сисили стояха край вратата с нещастни изражения и внимаваха да не бъдат улучени от нещо.

— Тя е на почивка, Инси — каза Сисили. — Отишла е на шопинг в Париж.

— Тя не е в шибания Париж! — кресна Инси и заби юмрук в стената, близо до главата на Сисили. Тя се опита да не трепне. Видях изписаната със спрей дума до мястото, което Инси беше ударил: кучка.

Той говореше за мен, търсеше ме. Дъхът ми заседна в гърлото. Смътно отбелязах, че ръцете на Ривър продължаваха да ме докосват, докато се взирах с ужас в сцената, разиграваща се пред очите ми.

— Тя не е в Париж! Никой не я е виждал. Не мога… да я почувствам никъде! Разбирате ли? Не мога да почувствам къде е!

Той изглеждаше като безумец. Инси — вежливият, изискан и красив Инси, с прелестните му, шити по поръчка копринени ризи и прически за четиристотин долара, изглеждаше като луд бездомник. Не се беше бръснал, косата му беше разчорлена, а дрехите — мръсни и раздрани. Той сграбчи Боз за реверите и започна да крещи в лицето му.

Боз го хвана за китките с каменно изражение. Видях как кожата под захвата му побелява.

— Вестувио! — кресна той в отговор и Инси примигна шокирано. Не можех да дишам. Вестувио беше името, с което Инси се бе родил преди почти четиристотин години. — Само се погледни! — Боз се изплю и отблъсна ръцете на Инси. — Ставаш смешен! Жалък. Нас е отишла на шопинг, шибан идиот такъв! Може и да е избягала с някого. Може да си е хванала някой френски задник за гадже! Може би е решила да отиде някъде другаде. Тя ще се върне!

Иносенсио гледаше Боз с дива надежда в очите и почти детинско доверие.

— Ще се върне ли? Така ли мислиш?

— Ще се върне — отговори Боз твърдо. — Тя винаги се връща. А когато го направи, какво според теб ще си помисли за теб, за това? — Той посочи с презрение към съсипания апартамент. Апартаментът, чийто месечен наем беше двайсет хиляди долара.

Инси се огледа, внезапно успокоен. Намръщи се при вида на погрома край него, сякаш най-накрая действително го видя и осмисли.

— Сериозно, Инси — включи се и Сисили. — Това е прекалено. Насти липсва на всички ни, но всъщност нищо не е станало. Знаеш, че тя ще се върне. Апартаментът й си е все още там, всичките й неща са там. Боз е прав, когато се върне, какво според теб ще си помисли за всичко това?

Иносенсио се извърна гневно към Сисили:

— Няма да си помисли нищо за това! Тя ще разбере. Тя знае, че имам нужда от нея! Тя също има нужда от мен! В момента е сама някъде и полудява без мен! — Очите му блестяха диво. — Може би някой я държи против волята й. Може би е отвлечена.

— О, я стига — промърмори Сисили и Инси я блъсна в стената.

— Не знаеш какво е! — изкрещя той.

— Я си го начукай! — кресна Сисили в отговор. Тя блъсна ръката му и се насочи към вратата. — Обади ми се, когато спреш да се държиш като задник!

— Не, Сисили, съжалявам — проплака Инси. — Съжалявам! Не си отивай!

Тя му показа среден пръст и затръшна вратата след себе си.

— Тази кучка! — изръмжа Инси. — Тази отвратителна кучка!

Боз изглеждаше изтощен. Той прокара длан по лицето си, след което се плъзна надолу по стената и седна на пода.

Инси отвори уста, за да извика нещо, и тогава забеляза Боз. Изражението му мигновено се промени отново и той коленичи до него.

— Боз? Съжалявам. Съжалявам. Не знам какво ми става. Аз просто… от толкова дълго време не сме се разделяли с нея. Не знам какво ми става. Съжалявам. Аз… тя просто ми липсва. Искам да бъда с нея.

Боз проговори. Гласът му прозвуча много дрезгаво и много уморено:

— Липсва ти силата й.

Подскочих и усетих как пръстите на Ривър се забиват в раменете ми. Примигнах бързо и класната стая отново изплува пред очите ми.

Дишането ми беше повърхностно, докато се оглеждах наоколо. Чувствах се, все едно се свестявам от припадък. Джес, Дайсуке и Рейчъл ме наблюдаваха със сериозни изражения, парчетата им метал лежаха недокоснати пред тях.

Отпуснах рамене и разтворих пръсти. Парчето сребро се търкулна върху масата. Беше нажежено и излъчваше светлина. Преглътнах.

— Ъъ — отроних.

— Кои бяха тези хора? — Гласът на Ривър беше тих, но твърд.

— Мои… приятели — отговорих и преглътнах отново. — Срещала си Инси… той беше с мен през онази нощ, когато се видяхме за първи път. Ти… ти също ли ги видя? Видя всичко това?

Ривър кимна бавно.

— Да. Не съм сигурна защо ги видях… не се опитах да го направя.

Произнесох следващия си въпрос много тихо:

— Той може ли да ме открие тук?

Ривър поклати глава:

— Ще направя така, че да не може. Докато си в Уест Лoуинг, ще бъдеш скрита.

— Супер — промърморих неуверено.

Разбира се, не ми се размина толкова лесно. Същата вечер Солис, Ашър, Ривър и Ан повдигнаха въпроса в трапезарията. След ужасяващото видение почти не обърнах внимание на присъствието на Рейн. Да, има различни нива на ужас, страх и болка. Всичко е относително. А точно в момента Инси заемаше централната роля в кошмарите ми.

— Ривър ни каза какво се е случило — започна Солис без никакво предисловие. — Имала си много реално видение по време на часа по работа с метали.

Кимнах. Не за първи път ми се искаше да не съм толкова „специална“.

— Тези хора са твои приятели, така ли? — попита Солис.

— Аха. Бяхме една компания.

— Защо този Иносенсио е толкова разстроен заради твоето отсъствие? — намеси се Ан.

— Нямам представа — отвърнах искрено. — Той беше… двамата с него правехме почти всичко заедно. Но аз смятах, че това… това е нещо нормално, когато става дума за най-добри приятели. Сега като се замисля, предполагам, че той е бил зависим от мен по някаква причина.

По същия начин, по който е зависим от въздуха, помислих си.

— Смяташ ли, че той може да те нарани? Притежава ли силна магика? — Ашър изглеждаше загрижен.

— Някога бих отговорила с „не“ и на двата въпроса — казах замислено. — Дори не бих си помислила, че е способен да ме нарани. Сега обаче… просто не знам. Той е доста… разстроен.

— Силен ли е? — натърти Ривър. Имаше предвид магическите му сили.

— Както вече казах, не мисля, че магиката му е много силна. От друга страна, точно преди да си тръгна, той използва заклинание, с което… счупи гръбнака на един човек. Осакати го. Единствено с помощта на магика. Нямах представа, че може да прави подобни неща.

— Какво искаше да каже другият мъж с това, че на Иносенсио му липса силата ти? — Погледът на Ривър беше сериозен и добронамерен.

— Името му е Боз. Нямам представа. Никога не съм правила по-сериозни заклинания. Сами видяхте как ми действа магиката. Принципно гледам да избягвам тези неща. Изобщо не знаех, че притежавам някакви способности. Така че не знам какво е имал предвид Боз.

Ривър кимна и ме потупа по гърба. Тих шум ме накара да вдигна очи и видях, че вратата към кухнята се помръдна леко. Днес Нел и Чарлз трябваше да измият чиниите. Да не би Нел да подслушваше?

— Нека те изпратя до стаята ти — каза Ривър и се изправи. — Ще ти направя чай.

Изкачихме се заедно по стълбите. По стъпалата, които вече ми бяха добре познати. Поехме по коридора на къщата, която бях започнала да възприемам като свой дом.

— Какво има в този чай? — попитах. — Нещо, което да ми помогне да заспя или да не сънувам?

Ривър се усмихна.

— Нищо особено магическо. Като се изключи магиката, която се съдържа в самите билки. Правя го основно от коча трева. Има отпускащ ефект върху хората. Коча трева, лайка и валериан. Никакви заклинания, никакви лекарства.

Вратата на една от стаите беше отворена. Вратата на Рейн. Той подаде глава, видя двете ни с Ривър и кимна сковано. Чухме го как затвори вратата си, след което и аз затворих моята.

Ривър ми направи чай и остана с мен няколко минути. Предполагам, за да се увери (и да увери мен), че съм добре. Докато си тръгваше, ми каза:

— Запомни… утре е нов ден.

Беше странна, банална фраза, но аз бях твърде уморена, за да се запитам какво, по дяволите, искаше да каже с това. После сънят отнесе мислите ми подобно на приливна вълна.