Кейт Тиърнан
Вечен живот (20)

Двайсета глава

Заклинание за разкриване. Е, това не изясняваше нищо. Инстинктивното ми желание беше да изляза от кръга й да побягна. Или просто да кръстосам ръце пред гърдите си и да кажа, че няма да го направя. Тъкмо се канех да…

— Добре, седни на пода с лице към мен.

Незнайно защо, се подчиних. Седнахме с кръстосани крака, а коленете ни почти се докосваха. Ривър ми протегна ръцете си и след кратко колебание ги хванах. Какво щяхме да разкриваме? Местоположението на заровено съкровище? Убиец? Мястото, където Солис си е забутал медната гривна и сега не може да я открие? Нямах нищо против да разкриваме каквото и да било, стига да нямаше нещо общо с мен или миналото ми. Вече усещах надигането на неизбежното гадене, независимо какво ми беше казала Ривър.

— Внушаваш си, всъщност не ти се гади и няма да ти стане лошо — увери ме Ривър и аз я зяпнах.

— Можеш да четеш мисли?

Тя се разсмя.

— Не, но мога да чета много добре хорските изражения. За това заклинание ще изградя прегради около силата ти, ще я канализирам и ще контролирам това, което прави. Подозирам, че тя обикновено се разпростира прекалено много и тялото ти не може да я понесе. На теб ти прилошава от сблъска на силите. Поне такава е моята теория.

— Ами хубаво — промърморих.

— Сега и двете ще гледаме към запалената свещ — инструктира ме тя и кимна към малкото пламъче между нас.

— Какво трябва да правя?

— Просто ме следвай — каза Ривър със спокоен, решителен глас.

— А какво ще разкриваме?

— Теб. — Сега думите й звучаха сънливо и далечно. Клепачите натежаха над ясните й кафяви очи, докато наблюдаваше танца на пламъчето. Тя беше закрепила свещта върху малко огледалце и сега восъкът се стичаше по сребристата повърхност.

— Не.

— Всичко ще бъде наред, Настасия — опита се да ме успокои Ривър. — Просто трябва… да ми се довериш.

О, Божичко, ще умра, помислих си отчаяно. Не мога да направя това.

— Можеш да го направиш. — Цялото й тяло излъчваше тиха мощ. Преглътнах и въпреки страха си се опитах да съсредоточа вниманието си върху пламъка, да забавя дишането и да прочистя съзнанието си точно както ме бяха учили в часовете. Можех да усетя как сърцето блъска в гърдите ми, бързо и силно.

Ривър запя тихо. Това бяха думи, но не разпознавах нито една от тях, така че взех да тананикам, следвайки мелодията. Тя пусна ръцете ми и тънките й пръсти започнаха да рисуват символи във въздуха. Тях вече ги разпознавах, това бяха руни, а знанията ми за руните бяха сериозни. Хората тук използваха Стария Футарк^[1] и аз видях Еол, за защита, и Беорк, за нови начала. Последната ме накара да се усмихна — изглеждаше старомодно. Руната Ео ме обърка за секунда. Кон? После обаче си спомних, че с нея също така се означаваше някакъв тип промяна. Ръцете на Ривър се движеха толкова бързо, че не успях да видя ясно някои от нещата, които написа. После тя протегна показалец и изписа руната Пеорт върху челото ми. С Пеорт се назоваваше разкриването на нещо скрито.

Тя беше казала, че ще разкрие мен. Нямах представа какво, по дяволите, искаше да каже с това, но потенциалните значения на тези думи ме изваждаха от равновесие. Нима целият ми живот щеше да се разкрие пред нея? Това би било много лошо. Не исках да участвам в нещо подобно. Щеше да разкрие какво си мисля в действителност? Че кой би искал нещо подобно? Усетих, че погледът й е прикован в мен, и вдигнах очи, за да видя спокойното й изражение, потъмнялата й от слънцето кожа, прорязана от съвсем малки бръчици, сребристата коса, пристегната назад в конска опашка. Тя очерта формите на лицето ми във въздуха, без да ме докосва, и аз внезапно почувствах вълна от…

Сила.

О, Боже… Бавно си поех дъх и затворих очи, докато усещах как силата се натрупва в мен, завихря се около нас и докосва друга сила — тази на Ривър. Чувството бе… като от две древни течения, които изведнъж са се срещнали. Можех да опиша това усещане единствено с думите „къпя се в светлина“. Бях обляна от радост и жизненост.

В главата ми се задействаха предупредителни сирени. Няколкото пъти, когато бях правила нещо подобно, се чувствах по този начин точно преди неизбежния сблъсък с непрогледната безнадеждност, с гибелта на щастието. Все едно хиляди черни насекоми се издигаха на рояци от канавките, докато напълно засенчат слънцето. Тогава идваха болката, гаденето, отчаянието.

Ривър отново пееше. Сега очите й бяха затворени и тя изписваше нови символи върху челото, върху очите и бузите ми. Плъзна ръце надолу по раменете ми и ме докосна по коленете. Напрежението постепенно ме напусна. Бях обгърната от болката, но все още не я усещах. Бях семенце, което покълва в почвата и се протяга към топлината. Бях обаче също така и топлината, бях светлината. Беше… божествено.

Отдадох се на тази наслада чак докато не усетих как магиката нежно се отдръпва. Ако можех да протегна ръце и да я хвана, бих се вкопчила в нея отчаяно. Но тя просто си отиде, като отлив, който се връща в безбрежния океан.

Отворих очи. Бавно и сънливо Ривър също отвори своите. Тя ме погледа и с изненада видях в погледа й учудване и може би страх. После на лицето й бавно изгря усмивка.

— Как се чувстваш? — попита ме тя.

Направих бърза проверка на системите си.

— Ами прилично — отвърнах с изненада. — Уморена. Отпочинала. Тъжна, че всичко приключи.

— Това е най-хубавата част — каза тя, докато се протягаше, поемайки си дълбоко дъх. — Че не е приключило. То винаги е тук. То е вътре в теб, а ти просто го пусна на свобода. Тахти го правят по този начин, нали помниш? Много по-трудно е да освободиш собствената си сила, нужен е контрол и сериозно обучение. Много, много сериозно обучение. Без заклинанието, с което да обуздаеш и контролираш енергията си, ще ти прилошее и ще се озовеш паднала на колене, за да повръщаш. Но не е нужно да бъде така и сега вече го знаеш.

Не знаех какво да мисля. Бях обзета от въодушевление. Може би не бях направила поредната си абсурдна грешка, може би всичко това си струваше, може би наистина можех да се науча…

Миг по-късно обаче въодушевлението ми беше смазано от обичайния ми отказ да повярвам, че нещо толкова хубаво би могло да се случи на мен.

Ривър въздъхна:

— Ще те накарам да повярваш — каза тя и се изправи на крака.

— Лицето ми не е чак толкова изразително — казах аз, изправяйки се на свой ред. Чувствах се, все едно досега съм правила упражнения по йога след изтощителен маратон.

— Всъщност е — увери ме тя, след което отвори кръговете.

Помогнах й да събере камъните, а после се огледах, за да се уверя, че не забравяме нищо. Внезапно видях пред себе си лице, ужасено лице, изпищях и изпуснах камъните.

Ривър на мига се озова до мен и хвана ръката ми.

— Какво има?

Неспособна да кажа каквото и да било, аз посочих към странното лице, към видението, отразено сред чернотата на прозореца. Отворих уста, но от нея не излезе никакъв звук. Инстинктивно приклекнах, за да се скрия.

Ривър незабавно коленичи до мен и обви раменете ми с ръка. На лицето й едновременно се изписаха загриженост и странна развеселеност.

— На прозореца има някого — просъсках. — Някакъв призрак.

Тя кимна сериозно и отметна кичур коса от лицето ми.

— Да, точно така, някакъв призрак.

Зяпнах я.

В шкафа имаше още едно малко огледалце и Ривър го взе, след което внимателно го вдигна пред лицето ми.

Призракът. Призракът бях аз.

Опитах се да преглътна. Отпуснах се назад и тупнах по задник на дървения под, неспособна да откъсна очи от огледалото. Ривър отново отметна косата от челото ми. Косата ми, която сега беше бяло руса, изгубила всички остатъци от черната боя. Косата, която вече беше достатъчно дълга, за да я прибирам зад ушите си, и която не стърчеше на всички страни, защото вече не използвах гелове и други мазила, за да си правя модерни прически.

Очите ми бяха тъмни, с цвета на северното небе през зимата. Страните ми бяха румени. Нямах черна очна линия или ярко червило, което да променя до неузнаваемост вида ми.

Изглеждах като тийнейджърка. Здрава, нормална тийнейджърка.

— Ама аз не изглеждам така — прошепнах. — Аз никога не съм изглеждала така.

— О, да, изглеждала си — каза Ривър тихо. Коленете ни се докосваха, ръката й все още беше на рамото ми.

Преглътнах отново. Имах усещането, че в гърлото ми бе заседнал един от камъните, които бях изпуснала преди малко.

О, да. Бях изглеждала така. Преди много, много години.

* * *

— Суна, ще се омъжиш за Асмундур Олафсон — заяви мащехата ми, докато месеше тесто в голяма дървена купа.

Бях толкова изненадана, че разлях водата от черпака върху масата:

— Какво?

— Твоят паби^[2] се е разбрал с Олаф Палсон — продължи тя. — Ще се омъжиш в деня лаугардагур, в събота.

Гледах я изумено, но тя така и не срещна погледа ми.

Избърсах разлятото с парцал, след което продължих да пълня паниците с вода. Олаф Палсон гледаше овце през две ферми от нашата. Смътно си спомнях, че съм виждала Асмундур Олафсон веднъж, може би два пъти, в пазарните дни. Беше едър и рус, но не можех да се сетя как изглеждаше лицето му.

След като не казах нищо, тя спря да меси и вдигна очи.

— Суна, ти си на шестнайсет. Повечето девойки са омъжени на тази възраст, а някои вече са майки. Асмундур е добро момче и освен това ще наследи фермата на баща си, защото е най-големият му син.

— Ама аз не искам да се омъжвам — казах, ясно осъзнавайки, че всъщност нямам избор.

— Суна… — Мащехата ми избърса ръце в престилката си. Беше едва на трийсет и пет, но всъщност вече бе жена на средна възраст. — Суна, имаме да храним още шест гърла.

Кимнах, след което отнесох празното ведро навън при кладенеца. Знаех, че им беше трудно, отакто ме бяха приютили, но се стараех да бъда полезна, като се грижех за малките и й помагах с къщната работа. Последните шест години тук бяха… просто една отсрочка.

Следващият лаугардагур беше ярък и слънчев, последван от три дни на проливен пролетен дъжд. Все още беше студено, но малко по малко дните ставаха по-дълги, а след още два месеца щеше да дойде топлината на ранното лято.

Осиновителите ми дойдоха с мен до църквата. Пътищата бяха кални и набраздени от коловози. Сведох очи надолу към една локва и си помислих: „Това съм аз в сватбения си ден“. Дългата ми коса беше сплетена на плитки, навити върху темето. Дрехите ми бяха чисти. Мащехата ми беше направила лавров венец.

Когато вдигнах отново поглед, видях Асмундур и баща му да ни чакат пред църквата. Така изглежда значи, помислих си, докато разглеждах широкото му фермерско лице.

Годината беше 1567.

Аз бях изглеждала така.

Младият ми съпруг почина две години по-късно от едра шарка.

* * *

Примигнах и се изправих.

— Хайде да ти направим чай — каза Ривър и угаси лампата. — Ще почистя тук утре.

Сега, когато бе тъмно, призрачното ми изражение изчезна от стъклото на прозореца. Тръгнахме в мрака по коридора и надолу по тясната стълба. Продължавах да докосвам косата си. Струваше ми се по-мека, без грубостта, която й придаваше боята. Усещането беше странно. Знаех, че всеки път, когато видех това си аз в огледалото, щях да трепвам. Не бях изглеждала по този начин от много, много дълго време.

Навън Ривър вдигна очи към небето и отбеляза:

— По-късно е, отколкото си мислех.

Погледнах към звездите, полускрити от облаците. Съзвездията се придвижваха през нощта, така че по разположението им разпознах, че още нямаше полунощ. Предположих, че е някъде около десет. Беше по-трудно да определяш времето по звездите, когато имаше облаци.

— Около десет ли е? — попитах.

— Да — кимна Ривър доволно. — Знанията май влизат в главата ти въпреки нежеланието ти.

Усмихнах се. Чувствах се странно, сякаш не знаех какво да правя със самата себе си. Сякаш заклинанието за разкриване беше заличило действителните години, а не само вида ми от тези години. Всичко ми изглеждаше ново и различно. Имах желание просто да отида в стаята си и да се гледам в огледалото.

Мракът ни притискаше от всички страни, така че вървях близо до Ривър и не откъсвах поглед от светлините на къщата пред нас. Нещо леко и студено кацна върху носа ми и когато вдигнах очи, видях малки ефирни снежинки да падат от небето.

Беше студено и тъмно, валеше сняг. Точно като в детството ми, като в първите години от живота ми. Именно затова предпочитах по-топлите места. Дори в Лондон не ставаше чак толкова студено. Сега, когато бях възвърнала някогашния си вид, това време изваждаше на повърхността мрачни мисли и усещането за неназоваема заплаха, надвиснала над мен.

Когато се приближихме към стълбите пред задната врата, аз ускорих крачка, нетърпелива да вляза вътре, да бъда сред хора. Ривър обаче ме хвана за ръката. Спрях и я погледнах.

— Някога беше тук — каза тя меко, вдигайки ръка във въздуха, — а сега си тук. — Тя вдигна и другата си ръка на голямо разстояние от първата. — Времето се движи напред. Ти вече не си там. Разбираш ли ме?

— Аха — казах, въпреки че всъщност не разбирах нищичко.

Тя поклати глава.

— Започнала си житейския си път тук, през 1551 година — тя отново указа въображаемото място с ръка във въздуха. Мънички снежинки падаха върху косата й и се разтапяха сред сребристите кичури. — Сега си тук. Тук. — Тя раздвижи ръка, за да подчертае думите си, след което се протегна и притисна пръсти към гърдите ми. — Ти. Си. Тук. Ти си в настоящето. В този момент.

Сигурно съм продължила да гледам неразбиращо, защото тя въздъхна и дръпна вратата към кухнята. Топлината, светлината и миризмата на храна ни обгърнаха в миг. Кухнята беше празна и почистена, но лампите все още светеха. Бях гладна, което беше странно. И не ми беше лошо.

— Предполагам, че ще хапнеш сладкиш с круши — каза тя, докато отваряше големия хладилник. — И ще пийнеш чай.