Девойката и човекоядците (Приказка на зулу)

Веднъж човекоядците тръгнали на лов и отишли много надалеко. И ето че съгледали едни момчета, които пасели добитък; а тези пастирчета не забелязали човекоядците, защото имало гъста мъгла. Човекоядците задигнали един овен и тръгнали да се връщат. А в къщата им живеела една девойка, която те били откраднали по-рано.

Приготвили се човекоядците отново да отидат на лов и заръчали на девойката да не изпича овена, който донесли:

— Не печи овена, защото, ако подушат миризмата на месо, ще дойдат други човекоядци и ще те отвлекат!

И човекоядците пак отишли надалеко.

Но по пладне девойката огладняла; изпекла месото и го изяла. Подушили миризмата на печеното други човекоядци, засумтели и рекли:

— Ум, ум! Откъде е тази вкусна миризма?

И по миризмата тръгнали да търсят мястото, дето се пекло месото.

Девойката живеела заедно с човекоядците в една скала с две пукнатини. Тази скала се отваряла по заповед на нейните господари и им се подчинявала. И ето че когато дошли другите човекоядци до тая скала, дето се намирала девойката, единият от тях рекъл:

— Скала Тунжамбили, отвори се!

Но девойката чула чужд глас, разбрала, че са други човекоядци, и рекла:

— Вън! Нека се маха оттука дългокосият човекоядец. Той не е стопанин на скалата!

Отишъл този човекоядец и си втикнал в гърлото мотика. Върнал се пак при скалата и заговорил с тънък глас, който приличал на гласа на стопанина:

— Скала Тунжамбили, отвори се, пусни ме да вляза!

Отворила се скалата, влезли човекоядците и изяли овена. Уплашила се девойката, затреперила от страх, изгубила сили. А човекоядците й рекли:

— Ние ще отидем на лов, а ти остани тук и ни чакай!

Отишли човекоядците на лов.

Девойката знаела, че когато се върнат, ще я изядат, и решила, че е по-добре да избяга. Взела едно гърне, сипала в него царевични зърна и избягала. Върнали се човекоядците и един от тях пак рекъл:

— Скала Тунжамбили, отвори се!

Но отговор нямало. И пак заповядал на скалата да се отвори, но му отговорило само мълчание. И разбрал тогава човекоядецът, че девойката е избягала. Повикал своите другари и тръгнали да я гонят.

Излезли те на пътя и видели по него разсипани царевични зърна. Взели да събират царевицата и да я ядат, защото царевицата е любимо ядене на всички човекоядци. А девойката пръснала тези царевични зърна, като бягала. Тя знаела, че човекоядците ще я гонят, и разпръснала много царевица, та те, като я събират, да изостанат. Така и станало. Докато човекоядците събирали царевицата, девойката тичала напред. Когато човекоядците събрали всичката царевица, отново хукнали да гонят девойката. Тя пръснала останалата царевица и пак побягнала напред.

Но скоро девойката така се уморила, че не могла вече да върви. Видяла едно огромно дърво, покачила се на него и се скрила в клоните му. Дошли човекоядците до дървото. Те също били много уморени и седнали да си починат под него.

И случило се така, че човекоядците вдигнали глава и видели девойката. Зарадвали се човекоядците, грабнали брадвите си и започнали да секат дървото. Дървото било вече готово да падне, залюляло се силно, но се закрепило в земята и не паднало. Отново човекоядците почнали да секат дървото, пак се разлюляло то и отново се закрепило. И третия път се случило същото.

А в това време братът на девойката видял насън, че човекоядци преследват сестра му. Тръгнал той към онова място, което му се присънило, и видял тълпа човекоядци да секат едно дърво. Попитал ги:

— Какво правите, приятели?

А човекоядците отговорили:

— Ела да ни помогнеш, горе на дървото е нашата дъщеря!

Погледнал момъкът нагоре и видял сестра си.

Покатерил се той на дървото и заедно със сестра си се изкачили още по-нагоре. И на върха те видели прекрасна страна. Влезли в тази невиждана страна и взели да ходят там и да разглеждат всичко. Намерили къща, голяма и хубава. Къщата била зелена и подът в тази къща бил чист. Дълго ходили те по тази чудесна страна, а далече долу виждали земята. Но се страхували да слязат, защото виждали и човекоядците, които обикаляли да търсят храна. В прекрасната страна момъкът и девойката намерили един вол и го подкарали към зелената къща. Заклали вола, одрали му кожата и я постлали на слънце да я сушат. После стъкнали в къщата огън и взели да пекат месото.

А човекоядците долу на земята подушили вкусната миризма, почнали да се оглеждат наоколо, но нищо не забелязали. А когато погледнали нагоре, видели къщата.

И казал момъкът на сестра си:

— Ето един човекоядец като оня, който те преследваше на земята.

— Хайде да го изкачим тук — предложила сестрата. — Щом имаш копие, няма защо да се боим. Човекоядецът няма да ни изяде, той ще се страхува от копието.

Тогава братът я попитал:

— А с какво да го изкачим?

— Не знам — отговорила девойката.

— Хайде да нарежем кожата, докато е още влажна, да направим въже и да изтеглим с това въже човекоядеца — рекъл момъкът и излязъл с копието от къщи, нарязал кожата к свързал въжето. След това спуснал единия край на въжето на земята и рекъл на човекоядеца:

— Хвани се за въжето, качи се по него тук.

— Ще падна, ако се покача по това въже, то е много тънко за мене! — отвърнал му човекоядецът.

А те казали:

— Не, няма да се скъса, то е много яко. Качвай се по-скоро!

Закатерил се човекоядецът по въжето. Когато стигнал до средата, момъкът посъветвал сестра си:

— Пусни въжето, нека падне долу.

— Не — рекла сестрата, — по-добре да го изтеглим тук и да го мъчим, както той ни мъчеше там, на земята.

Но братът рекъл:

— Ние после пак ще го изтеглим.

Съгласила се сестрата. Пуснал момъкът въжето, и човекоядецът паднал долу и се развикал:

— Ох, ох, татко мой! Умирам! Вие казахте, че ще ме държите здраво, а пуснахте въжето. Аз си натъртих задника!

А момъкът му казал:

— Ех, човекоядецо, стана без да искаме, въжето ни се изплъзна случайно. Сега ще ти хвърлим още по-яко въже, дръж се за него по-здраво!

Хванал човекоядецът въжето, закатерил се пак. Братът и сестрата му помогнали да се изкачи, повели го към къщи. Там те пекли месо и яли, а на човекоядеца не дали нищо. Човекоядецът ги гледал и слюнки му текли от глад. Но те не му дали нищо. Така изяли цялото печено месо.

Когато се мръкнало, всички легнали да спят. Човекоядецът лежал до огнището, братът и сестрата спали вътре в къщата, а месото било до входа. През нощта човекоядецът станал, промъкнал се до месото и сграбчил стомаха на вола. Станала сестрата и взела да буди брата си:

— Ставай по-скоро, човекоядецът ни грабна месото!

Рипнал братът и викнал:

— Остави на мястото стомаха на вола! Кой ти го е дал?

А човекоядецът казал:

— Мислех, че ще го хвърлиш, повелителю!

Тогава момъкът рекъл:

— Остави го на мястото! Че инак ще те пробода с копието.

Човекоядецът хвърлил стомаха на вола. И те пак легнали да спят и заспали.

И така минали много дни. Братът и сестрата яли месото, на човекоядеца нищо не оставяли, дори кокалите хвърляли долу. И човекоядецът се измъчвал от глад. И една нощ умрял. На сутринта братът и сестрата видели това и хвърлили човекоядеца долу.

Веднъж девойката рекла на брата си:

— Хайде да намерим нашата сестра; мама ми казваше, че сме имали по-голяма сестра, била омъжена. Да отидем да я потърсим.

— А няма ли да ни изядат човекоядците там, на земята, ако слезем? — попитал момъкът.

— Не — отговорила девойката, — като живяхме тук толкова дълго, човекоядците сигурно вече са си отишли.

И те решили да слязат. Взели въжето, което им останало, и го натопили във вода, за да омекне. После намерили една голяма греда, забили я дълбоко и завързали о нея въжето. Взели да се спускат по това въже и стигнали до земята. Там видели костите на умрелия човекоядец, минали по тях и тръгнали по-нататък да търсят сестра си. Дълго вървели, умряла вече една луна, а те все още не намирали сестра си. И чак когато се показала другата луна, най-сетне намерили сестра си. Но не знаели името й и тя сама ги повикала и ги попитала:

— Откъде идете?

И те й разказали как ги мъчели човекоядците, как попаднали в една прекрасна страна и как хубаво живели там, как отмъстили на човекоядеца и как тръгнали после да търсят нея, сестра си.

— Радваме се, че те намерихме най-сетне! — завършили те своя разказ.

И си заживели там тримата.