Анна Гавалда
Обичах я (9)

9

Хапех си устните.

Скрих ужасни неща.

Взех си чашата и отидох да седна на канапето. Свалих си обувките и се свих сред възглавниците. Станах, за да взема бутилката от масата. Разрових огъня, загасих лампата и се върнах да се уединя на спокойствие.

Съжалявах, че още не бях пияна.

Съжалявах, че бях там.

Съжалявах… Съжалявах за толкова неща.

Толкова неща…

Облегнах глава на лакътя си и затворих очи.

— Спиш ли?

— Не.

Той отиде да си сипе една чаша и се намести в съседния фотьойл.

Вятърът продължаваше да духа. Останахме на тъмно. Гледахме огъня.

От време на време някой от нас отпиваше, а другият му подражаваше.

Не бяхме нито добре, нито зле. Бяхме уморени.

След доста време той каза:

— Знаеш ли, нямаше да съм станал такъв, какъвто казваш, че съм, ако бях проявил повече смелост…

— Моля?

Вече съжалявах, че му бях отговорила. Не ми се говореше повече за цялата тази гадост. Исках да ме оставят на спокойствие.

— Винаги говорят за тъгата на тези, които остават, но мислила ли си за чувствата на тези, които си отиват?

Олеле, си казах, ама пак ли ще ме занимава със своите теории, този стар глупендер?

Търсех с очи обувките си.

— Ще говорим пак за това утре, Пиер, аз ще… Писна ми.

— Тъгата на тези, които са причинили нещастието… Оставащите, тях ги съжаляват, утешават, а тези, които си тръгват?

— Че какво още искат — избухнах аз, — награда? Насърчителни думи?!

Той не ме чуваше.

— Смелостта на тези, които се поглеждат в огледалото една сутрин и произнасят отчетливо само на себе си тези няколко думи: „Имам ли право на грешка?“ Само тези няколко думи… Смелостта да погледнеш живота си в лицето, да не видиш нищо хубаво, нищо хармонично. Смелостта всичко да разрушиш, всичко да обърнеш с главата надолу от… от егоизъм? От чист егоизъм? Ама не, все пак… Тогава какво е това? Инстинкт за самосъхранение? Трезви разсъждения? Страх от смъртта?

Смелостта да се противопоставиш. Поне веднъж в живота си. Да се противопоставиш на себе си. На самия себе си. Само на себе си. Най-накрая.

„Право на грешка“ — един съвсем кратък начин на изразяване, съвсем малка част от изречение, но кой би ти го дал?

Кой, освен ти самият?

Ръцете му трепереха.

— Аз не си го дадох… Не си дадох никакво право. Само задължения. И ето в какво се превърнах: в стар глупак. Като стар глупак ме вижда един от малкото хора, към които храня известно уважение. Какво фиаско…

Имал съм много врагове. Не се хваля с това, но не се и оплаквам, изобщо не им обръщам внимание. Обаче приятели… Хора, които да имам желание да ме харесват? Толкова малко, толкова малко… Ти си сред тях. Ти, Клое, защото си толкова подготвена за живота. Защото се справяш с всичко. Не стоиш на едно място, танцуваш, знаеш как да въртиш къща. Ти притежаваш тази вълшебна дарба да правиш хората около теб щастливи. Ти се чувстваш така удобно, така удобно на тази малка планета…

— Струва ми се, че не говорим за един и същи човек…

Той не ме чу.

Седеше изпънат. Вече не говореше. Краката му не бяха кръстосани. Чашата беше сложена върху бедрата.

Не различавах лицето му.

Лицето му беше в сянката на фотьойла.

— Обичах една жена… Не ти говоря за Сюзан, говоря ти за друга жена.

Отворих пак очи.

— Обичах я повече от всичко. Повече от всичко…

— Не знаех, че може да се обича до такава степен… Всъщност, аз във всеки случай смятах, че не бях… програмиран да обичам така. Обясненията в любов, безсънието, причинените от страстта опустошения — всичко това беше подходящо за другите. Впрочем, самата дума страст ме караше да се подсмихвам. Страст, страст! Поставях това между хипнозата и суеверието… В устата ми звучеше почти като обида. И после, това се стовари отгоре ми, когато най-малко очаквах. Аз… Аз обикнах една жена.

Влюбих се така, както се хваща някаква болест — без да го искам, без да го вярвам, против волята ми и без да мога да се защитя, и после…

Той се прокашля.

— И после я загубих. По същия начин.

Не можех да мръдна. Нещо тежко се беше стоварило върху главата ми.

— Казваше се Матилд. Все още се казва Матилд, впрочем. Матилд Курбе. Като художника…

Бях на четирийсет и две години и вече се смятах за стар. Всъщност винаги съм се смятал за стар. Пол беше младият. Пол винаги ще бъде млад и красив.

Аз съм Пиер. Нуждаещият се, трудолюбивият.

На десет години лицето ми вече беше каквото е сега. Същата подстрижка, същите очила, същите жестове, същите дребни мании. На десет години вече съм си слагал специална чиния за сиренето, предполагам…

Усмихнах му се в тъмното.

— Четирийсет и две години… Какво очаква от живота човек на четирийсет и две години?

Аз, нищо. Не очаквах нищо. Работех. Още и още и винаги. Това беше моето маскировъчно облекло, моята броня, моето алиби. Моето алиби, за да не живея. Защото не обичах много, много това, да живея. Смятах, че нямам дарба за това.

Измислях си трудности, планини за изкачване. Много високи. Много стръмни. После си навивах ръкавите. Изкачвах ги и си измислях други. А всъщност не бях амбициозен, нямах въображение.

Той отпи глътка.

— Аз… Аз не бях наясно с всичко това, разбираш ли… Матилд ми го разкри. О, Клое… Колко я обичах… Колко я обичах… Още ли си там?

— Да.

— Слушаш ли ме?

— Да.

— Отегчавам ли те?

— Не.

— Заспиваш ли?

— Не.

Стана, за да сложи една цепеница. Остана клекнал пред камината.

— Знаеш ли за какво ме упрекваше? Упрекваше ме, че съм твърде приказлив. Даваш ли си сметка? Аз… Твърде приказлив! Не е за вярване, нали? Обаче беше истина…

Слагах главата си върху нейния корем и говорех. Говорех часове наред. По цели дни дори. Чувах звука на гласа си, станал толкова дълбок от нейните ласки и това ми харесваше. Един истински бърборко… Опивах я. Удавях я. Тя се смееше. Казваше ми, шшшт, не говори толкова много, вече не те слушам. Ама защо говориш така?

Трябваше да наваксам четирийсет и две години мълчание. Бях мълчал четирийсет и две години, бях таил всичко в себе си. Какво каза ти одеве? Че мълчанието ми приличало на пренебрежение, така ли? Това е обидно, но мога да го разбера, мога да разбера упреците, които ми се отправят. Мога да ги разбера, но нямам желание да се защитавам от тях. Точно в това е проблемът, впрочем… Обаче чак пренебрежение, не вярвам. Колкото и нечувано би ти се сторило това, мисля, че мълчанието ми прилича по-скоро на нерешителност. Не се обичам достатъчно, за да приписвам някаква тежест на думите си. Седем пъти мери, казват. Обаче аз премервам винаги още веднъж допълнително… Не се харесвам от времето преди Матилд и се харесвам още по-малко след него. Предполагам, че затова съм строг…

Беше седнал отново.

— Строг съм в работата, обаче там съм такъв, защото играя роля, разбираш ли? Задължен съм да бъда строг. Задължен съм да ги накарам да повярват, че съм страшен. Представяш ли си, ако разкрият тайната ми? Ако научат, че съм нерешителен? Че съм задължен да работя три пъти повече от другите, за да стигна до същия резултат? Че имам лоша памет? Че трудно схващам? Даваш ли си сметка? Нали ако знаеха всичко това щяха жив да ме изядат!

Освен това не знам как да накарам хората да ме заобичат… Нямам харизма, както казват. Ако обявявам някакво увеличение, го казвам с рязък тон, ако ми благодарят, не отговарям, когато искам да направя дребен жест, не си го позволявам и, ако имам да съобщя някоя добра новина, натоварвам с тази задача Франсоаз. По отношение на мениджмънта, кадрите, както се казва още, съм цяло бедствие. Истинско бедствие.

Точно Франсоаз ме записа против желанието ми на нещо като курс за шефове сухари. Какви глупости… Два дни, затворени в „Конкорд Ла Файет“ при Майо, преглъщахме демагогските каши на един психоаналитик и на един твърде въодушевен американец. Накрая той продаваше книгата си. Казваше се Be the Best and Work in Love. „Бъди най-добрият и работи с любов“ — Господи, като си помисля, какво шарлатанство…

На края на курса, спомням си, ни раздадоха дипломи за мил и внимателен шеф. Подарих я на Франсоаз, която я закачи в шкафа, където държахме консумативите.

— Добре ли беше? — ме попита тя.

— Беше печално.

Тя се усмихна.

— Вижте, Франсоаз — добавих, — вие, която сте тук като Господ Бог, кажете на тези, които се интересуват, че аз не съм мил, но че те никога няма да останат без работа, защото съм много силен по смятане наум.

— Амин — промърмори тя, навеждайки глава.

Обаче това беше вярно. За двайсет и пет години тирания не ми бяха обявявали нито една стачка и никога не бях уволнявал никого. Дори когато беше толкова трудно както в началото на 90-те години, не уволних никого. Никого, чуваш ли ме?

— А Сюзан?

— …

— Защо сте толкова суров с нея?

— Намираш, че съм суров?

— Да.

— Как така суров?

— Суров.

Той пак сложи главата си на фотьойла.

— Когато Сюзан разбра, че я мамя, вече не го правех от дълго време. Бях… Ще ти разкажа това по-късно… Тогава живеехме на улица „Конвансион“. Не харесвах този апартамент. Не харесвах начина, по който го беше обзавела. Задушавах се там. Твърде много мебели, твърде много дреболии, твърде много наши снимки, твърде много от всичко. Разказвам ти това, но то не е от значение… Идвах в този апартамент, за да спя, и защото там живееше семейството ми. И точка. Една вечер тя поиска да я заведа на вечеря. Отидохме под нас. Някаква невзрачна пицария. От светлината на неоновите лампи тя изглеждаше ужасно. За една жена, която вече беше си сложила обидената физиономия, това изобщо не беше добре. Беше жестоко, но не бях го направил нарочно, знаеш. Бутнах вратата на първото изпречило ми се заведение… Предчувствайки това, което щеше да ми се случи, нямах желание да бъда далеч от леглото си. И наистина, нещата не закъсняха. Едва оставила менюто, тя избухна в плач.

Знаела всичко. Че била по-млада жена. Знаела колко време продължава това и разбирала защо сега все пътувам. Повече не можела да го понася. Бил съм чудовище. Заслужавала ли тя такова презрение? Заслужавала ли да се държат така с нея? Като със слугиня? В началото си затваряла очите. Съмнявала се, че има нещо, но ми вярвала. Мислела, че е нещо необмислено, нещо дошло изневиделица, желание да бъда все още харесван. Нещо, успокояващо мъжествеността ми. А пък и моята работа. Моята толкова обсебваща, толкова трудна работа. А тя, тя била така завладяна от обзавеждането на новата къща. Не можела да се занимава с всичко наведнаж. Не можела да бъде на всички фронтове едновременно! Имала ми доверие! После дошла болестта ми и затворила очи. Обаче сега, повече не можела да го търпи. Не, повече не можела да ме търпи. Моят егоизъм, моето пренебрежение, начинът, по който… В този момент сервитьорът я прекъсна и, за половин секунда тя смени маската. Започна да му се усмихва, да му иска подробности за тортелините „Не знам какви си“. Вцепених се. Когато той се обърна към мен, измънках едно обезумяло „С… Същото като госпожата“. Нито секунда не помислих за скапаното меню, разбираш ли. Нито секунда…

Там си дадох сметка за силата на Сюзан. Нейната безкрайна сила. Компресорният валяк е тя. Там разбрах, че тя е много по-твърдата и че нищо не може истински да я засегне. В действителност това беше само един глупав начин за запълване на времето. Тя се беше заяла с мен, защото къщата й на брега на морето беше завършена. След като бе поставена последната рамка и бе закачен последният корниз най-накрая тя се беше обърнала към мен и се беше ужасила от видяното.

Едва й отговарях, като се защитавах вяло — казах ти, че бях изгубил вече Матилд в този момент…

Гледах жена си да се вълнува срещу мен в някаква невзрачна пицария в петнайсти парижки район и изключих звука.

Тя ръкомахаше, оставяше едрите сълзи да се стичат по бузите й, бършеше си носа и сипваше сос в чинията си. През това време аз навивах до безкрай две-три спагети на вилицата си, без изобщо да успея да ги поднеса до устата си. И на мен също много ми се плачеше, но се въздържах…

— Защо се въздържахте?

— Въпрос на възпитание, мисля… Пък и още се чувствах толкова крехък… Не можех да поема риска да се отпусна. Не там. Не сега. Не с нея. Не в тази гнусна евтина кръчма. Бях… Как да ти кажа… Толкова чуплив.

След това тя ми разказа, че се е посъветвала с адвокат, за да даде ход на процедура за развод. Изведнъж се заслушах по-внимателно. Адвокат? Сюзан да поиска развод? Не си представях, че нещата са стигнали толкова далеч, че е била толкова силно наранена… Срещнала се с тази жена, снахата на една от нейните приятелки. Много се колебала, но взела решението си, като се върнала тук от един уикенд. Взела го в колата по пътя на връщане, когато съм я заговорил само веднъж, за да я питам дали има дребни за таксата. Била измислила нещо като семейна руска рулетка: ако Пиер ме заговори, оставам, ако не, се развеждам.

Бях смутен. Не знаех, че е толкова хазартна личност.

Беше си възвърнала цвета на лицето и вече ме гледаше по-уверено. Разбира се, че бе разказала всичко. За моите пътувания — все по-дълги, все по-многобройни, за липсата ми на интерес към семейния живот, за децата, които не забелязвах, за бележниците, които никога не подписвах, за годините, загубени в организирането на всичко около мен. За моето състояние, за фирмата. Фирмата, която принадлежеше на нейното семейство — в скоби, на нея, за нейните жертви. Как тя се е грижила за бедната ми майка до края. С една дума всичко, всичко, което е имала нужда да разкаже, плюс всичко онова, което адвокатите обичат да чуват, за да изчислят щетите.

Аз също започнах да си връщам силите, стигахме до познат терен. Какво искаше тя? Пари? Колко? Да ми каже сумата, вече си бях извадил чековата книжка.

Но не, тя толкова добре ме познаваше — повярвах, че ще се измъкна така лесно… Наистина бях жалък… Тя започна пак да хълца между две хапки тирамису. Защо не разбирах нищо? В живота не съществуват само силови отношения. Парите не могат да купят всичко. Да откупят всичко. Преструвам ли се, че нищо не разбирам? Имам ли сърце? Наистина бях жалък. Жалък…

„Ами тогава защо не поискаш развод все пак?“, изтървах накрая ядосан, „поемам върху себе си цялата вина. Цялата, чуваш ли ме? Дори ужасния характер на майка ми, съгласен съм да подпиша някъде, за да го призная, ако това ти харесва, но не се затруднявай с адвокат, моля те, по-скоро ми кажи колко искаш.“

Засегнах я дълбоко.

Тя вдигна глава и ме погледна в очите. Това беше първият път от години, когато се гледахме толкова дълго. Опитвах се да открия нещо ново в това лице. Може би нашата младост… Времето, когато не я карах да плаче. Когато не разплаквах никоя жена, и когато самата идея да предъвквам на маса любовни чувства, би ми се сторила странна.

Обаче не открих нищо, освен малко тъжната гримаса на една победена съпруга, която се готви да си признае всичко. Не била ходила пак при адвоката си, защото не и стигнала смелостта. Обичала живота си, къщата си, децата си, магазините си… Срамувала се да си го признае, но това е истината: тя няма смелостта да ме напусне.

Няма смелостта.

Мога да скитосвам, ако това ми е приятно, мога да спя с други, ако това ме успокоява, но тя, тя няма да си отиде. Не желае да загуби завоюваното. Тази социална основа. Нашите приятели, връзки, приятелите на децата. А пък и тази толкова елегантна къща, в която не бяхме преспивали изобщо… Няма желание да поеме този риск. Пък и какво толкова щеше да й стане? Има мъже, които мамят жените си… И не малко… Беше споделила и баналността на нейната история я беше разочаровала. Такова беше положението. Виновно е това, което ни виси между краката. Трябваше да събере сили и да изчака бурята да отмине. Тя бе направила първата крачка, обаче идеята да не бъде вече госпожа Пиер Дипел й бе отнела силите. Такова беше положението и толкова по-зле за нея. Без децата, без мен, тя нищо не значи.

Подадох й кърпичката си. „Няма значение, добави тя, усмихвайки се насила, няма значение… Оставам до теб, защото не открих нищо по-добро. Веднъж и аз да не се организирам добре. Аз, която всичко предвиждам, сега, аз… Като че ли се оставих да бъда погълната.“ Тя се усмихваше през сълзи.

Потупах я по ръката. Всичко свърши. Бях там. Нямаше никой друг. Никой. Всичко свърши. Всичко свърши…

Изпихме си кафетата, критикувайки безвкусното обзавеждане и мустаците на собственика.

Двама стари приятели, целите покрити с белези.

Току-що бяхме повдигнали един голям камък и го бяхме оставили да падне пак.

Това, което шаваше отдолу, беше твърде ужасно.

 

 

Същата вечер в тъмното прегърнах целомъдрено Сюзан. Повече от това не можех да направя.

За мен последва още една безсънна нощ. Вместо да ме успокоят, признанията й ме бяха разстроили напълно. Трябва да се каже, че по това време бях много зле. Много зле. Много зле. Всичко ме дразнеше. Наистина бях в много тъжно положение: загубил бях тази, която обичах, току-що бях разбрал, че съм съсипал и другата. Каква картинка… Бях загубил любовта на живота си, за да остана с една жена, която не ме напускаше заради своя млекар и своя месар. Това беше много оплетено. Това беше саботаж. Нито Матилд, нито Сюзан го заслужаваха. Всичко бях провалил. Никога не бях се чувствал толкова нещастен…

Лекарствата изобщо нямаше да поправят нещата, това е сигурно, но ако и аз бях посмял, тази нощ щях да се обеся.

Той отпусна назад глава, за да допие чашата си.

— Ами Сюзан? Тя не е нещастна с вас…

— Мислиш ли? Как можеш да кажеш такова нещо? Тя ли ти каза, че е щастлива?

— Не. Не по този начин. Не ми каза това, но ми даде да разбера… При всички случаи тя не е от този тип жени, които ще спрат за момент, за да се запитат дали са щастливи…

— Не, тя не е от тях наистина… В това се крие и силата и, впрочем! Обаче, знаеш ли, причината да бъда толкова нещастен онази нощ беше именно тя. Като виждам в какво се е превърнала… Такава гранд дама, толкова съобразяваща се с общоприетото… А ако знаеше какво момиче беше, когато я срещнах… Не съм горд със себе си, не, наистина няма с какво да се похваля. Аз я задуших. Накарах я да увехне. За мен тя си остана тази, която е тук. Край мен. На мое разположение. На телефона. С децата. В кухнята. Нещо като весталка, която харчи изкараните от мен пари и прави, така че малкият ни свят да живее в удобство, и не се оплаква. Никога не бях се вглеждал в нея.

Коя от тайните й се бях опитал да разгадая? Никоя. Някога бях ли я разпитвал за нея самата, за нейното детство, спомени, съжаления, умора, за плътските ни отношения, за несбъднатите й надежди, за мечтите й? Не. Никога. Нищо. Нищо не ме интересуваше.

— Е, все пак не се и престаравайте, Пиер. Не можете всичко да поемете върху себе си. Самобичуването има своето очарование, но все пак… Не сте много достоверен в ролята на свети Себастиян, знаете ли…

— Добре, нищо не ми спестяваш. Ти си моята любима критикарка. Затова ми е неприятно, че ще те загубя. Кой ще ме напада, когато вече няма да си тук?

— Ще обядваме заедно от време на време…

— Обещаваш ли ми?

— Да.

— Казваш го, а после няма да го направиш, сигурен съм…

— Ще създадем ритуал, първият петък от всеки месец, например…

— Защо петък?

— Защото обичам хубавата риба! Ще ме водите в добри ресторанти, нали?

— Най-хубавите!

— О, това много ме радва… Обаче след време…

— След време?

— Да.

— Кога?

— Добре. Ще почакам.

Обърнах една цепеница в огнището.

 

 

— Да се върнем на Сюзан… За щастие, вие нямате нищо общо с фасона й на гранд дама.

Все пак има неща, за които тя може да претендира, че вие нямате пръст. Знаете ли, това е като с онези английски продукти, които тръбят и се хвалят с надписа „с подкрепата на Нейно Величество“. Сюзан е станала това, което е, без да е имала нужда от вашата „подкрепа“. Вие сте малко досаден, но все пак не сте всемогъщ! Тя не е имала нужда от вас, за да си изработи снаряжението, нужно за образа на покровителка, постоянна посетителка на разпродажби с намаления и томболи с печалби. Това е по рождение, както казват. Тя е в кръвта й, тази черта, наречена „Домакинствам-Обсъждам-Критикувам-Прощавам“. Това е изтощително, всъщност за мен е изтощително, обаче това е обратната страна на тези медали, а Господ знае, че тя притежава медали, нали?

— Да, Господ, той трябва да го знае… Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Може би един билков чай?

— Не, не. Предпочитам кротко да си се опиянявам…

— Добре… и така, ще те оставя на спокойствие.

— Пиер?

— Да.

— Не мога да дойда на себе си.

— От какво?

— От всичко, което току-що ми разказахте…

— Аз още по-малко.

— А Адриен?

— Какво Адриен?

— Ще му кажете ли?

— Какво да му кажа?

— Ами… Всичко това…

— Адриен дойде да ме види, представи си.

— Кога?

— Миналата седмица и… Не говорих с него. Накратко, не говорих с него за мен, но го изслушах…

— Какво ви каза?

— Това, което ти казах, това, което вече знаех… Че е нещастен, че вече не знае къде се намира…

— Той е дошъл да сподели с вас?!

— Да.

Пак се разплаках.

— Учудва ли те?

Кимнах утвърдително с глава.

— Чувствам се предадена. Дори вие. Вие… Мразя това. Аз, не постъпвам така с хората, аз…

— Успокой се. Смесваш нещата. Кой ти говори за предателство? Къде е предателството? Той дойде, без да предупреди и щом го видях му предложих да излезем. Изключих мобилния си телефон и слязохме в паркинга. Докато палех колата, той ми каза: „Ще напусна Клое.“ Не помръднах. Качихме се на чист въздух. Не исках да го разпитвам, чаках да говори… Все този неизяснен синовен проблем… Не исках да насилвам нещата. Не знаех накъде да тръгна. Аз самият бях малко разтърсен, да ти призная. Поех по „Марешо“ и отворих пепелника.

— И тогава? — казах.

— Тогава нищо. Той е женен. Има две деца. Мислил е. Смята, че си заслужава…

— Млъкнете, млъкнете… Знам продължението.

Станах, за да взема рулото с хартия.

— Сигурно се гордеете с него, нали? Хубаво е това, което прави, нали? Той поне постъпва като истински мъж! Смелчага. Каква възможност за истинско възмездие ви предоставя по този начин той! Истинско възмездие…

— Не говори с такъв тон.

— Говоря така както искам и ще ви кажа какво мисля… Вие сте още по-лош от него. Вие, вие сте пропуснали всичко и използвате него, неговите креватни истории, за да се утешите. Смятам, че това е жалко. И двамата ме отвращавате.

— Приказваш каквото ти падне. Знаеш го, нали? Знаеш, че приказваш каквото ти падне?

Говореше ми много внимателно.

— Ако беше креватна история, както казваш, нямаше да стигнем до тук, знаеш го добре…

— Клое, кажи нещо.

— Аз съм кралицата на глупачките… Не. Не ми възразявайте поне веднъж. Не ми възразявайте, това ще ми достави такова удоволствие.

— Мога ли да ти призная нещо? Много трудно признание?

— Давайте, в положението, в което се намирам…

— Мисля, че това е нещо хубаво.

— Кое е нещо хубаво?

— Това, което ти се случва…

— Че съм кралицата на глупачките?

— Не, че Адриен се отдалечава. Смятам, че заслужаваш повече от това… Повече от тази малко неестествена радост… Повече от това да си пилиш ноктите в метрото, прелиствайки тефтерчето си, повече от градинката „Фирмин-Гедон“, повече от това, в което се бяхте превърнали вие двамата. Обидно е това, което ти казвам, нали? Пък и къде се меся, нали? Да, обидно е, но толкова по-зле. Не мога да се преструвам, обичам те твърде много. Мисля, че Адриен не беше на висотата на положението. Той малко се изсили с теб. Така си мисля…

Обидно е, защото той ми е син и не би трябвало да говоря за него така… Да, знам. Обаче ето на, аз съм стар глупак и не ми пука за приличието. Казвам ти го, защото ти имам доверие. Ти… Ти не беше обичана както трябва. И ако бъдеш също толкова честна като мен точно в тази минута от живота си, естествено ще направиш обидена физиономия, но все пак ще си го мислиш…

— Говорите безсмислици.

— Ето на. Обидената ти физиономия…

— С психоанализа ли се занимавате вече?

— Никога ли не си чувала дълбоко в себе си този глас, който от време на време те е стряскал, за да ти напомни, че не си обичана както трябва?

— Не.

— Не?

— Не.

— Добре. Значи сигурно се лъжа…

Беше се навел напред, подпирайки се на коленете си.

— Мисля, че ти ще се издигнеш един ден…

— Ще се издигна от къде?

— От минус трето ниво.

— Ама вие наистина имате мнение по всички въпроси, нали?

— Не. Не по всички. Каква е тази работа за стажант в мазето на музей, когато е известно какво можеш? Това е загубено време. Какво правиш? Копия? Отливки? Да се намираш на занимавка. Хубава работа! До кога? До пенсия? Не ми казвай, че си щастлива в тази миша дупка за чиновници…

— Не, не — влязох аз в тона му, иронизирайки. — Няма да ви казвам това, успокойте се.

— Ако аз бях твоят любим, щях да те хвана за врата и да те измъкна на светло. Ти имаш нещо в ръцете си и го знаеш. Възползвай се. Използвай дарбата си. Поеми тази отговорност. Щях да те оставя някъде и да ти кажа: „Твой ред е. Сега ти си на ход, Клое. Покажи ни какво криеш в себе си.“

— А ако не крия нищо?

— Ами така ще се разбере. И престани да си хапеш устните, защото ми причиняваш болка.

— Защо в главата ви има толкова добри идеи за другите и толкова малко за вас самия?

— Вече отговорих на този въпрос.

— Какво има?

— Стори ми се, че чух Марион да плаче…

— Не чув…

— Шшъът!

— Готово, заспа пак.

Седнах отново, придърпвайки върху себе си завивката.

— Искаш ли да отида да погледна?

— Не, не. Да почакаме мъничко.

— И какво заслужавам, според вас, господин Знам всичко?

— Заслужаваш да се отнасят с теб според това, което си.

— Което означава?

— Като с принцеса. Принцеса на модерните времена.

— Хаха… Това са глупости.

— Да, готов съм да говоря глупости. Дори глупости, щом това те кара да се усмихнеш… Усмихни ми се, Клое.

— Вие сте луд.

Той стана.

— А… Прекрасно! Това ми харесва повече. Вече ръсиш по-малко глупости… Да, луд съм и, да ти кажа ли още нещо? Луд съм и съм гладен! Какво мога да хапна за десерт?

— Вижте в хладилника. Трябва да се доизядат плодовите млека на момичетата…

— Къде?

— Най-отдолу.

— Малките розови нещица?

— Да.

— Не е лошо…

Облизваше лъжицата си.

— Видяхте ли надписа на етикета?

— Не.

— Вижте, точно за вас беше.

— „Малки измамници“… Много хитро.