Анна Гавалда
Обичах я (3)

3

— Как си? Не ти ли е студено?

— Добре е, добре, благодаря.

— А малките?

— Гледат анимационни филмчета.

— Има ли анимационни филмчета по това време?

— По време на училищните ваканции има всяка сутрин.

— А… прекрасно. Намери ли кафето?

— Да, да, благодаря.

— А ти, Клое? По повод ваканцията, не трябва ли…

— Да се обадя в работата ми?

— Да, всъщност, не знам.

— Да, да, ще го направя, аз…

Разплаках се отново.

Свекър ми сведе очи. Залови се да сваля ръкавиците си.

— Извини ме, бъркам се в нещо, което не ме засяга.

— Не, не, не е това, просто… Чувствам се изгубена. Напълно изгубена… Аз… прав сте, ще се обадя на шефа си.

— Кой ти е шеф?

— Една приятелка, всъщност така мисля, ще видя…

Вързах си косите с любимия стар ластик за коса на Люси, който беше останал в джоба ми.

— Трябва само да й кажеш, че си взимаш няколко дни почивка, за да се грижиш за стария си свадлив свекър… — подсказа той.

— Да… Ще кажа свадлив и немощен. Така изглежда по-сериозно.

Той се усмихваше, докато духаше кафето в чашата си.

Лора я нямаше. Казах три несвързани думи на помощничката й, която говореше по другия телефон.

Обадих се и у нас. Набрах кода на телефонния секретар. Маловажни съобщения.

Какво си въобразявам?

И отново дойдоха сълзите. Свекър ми влезе и тутакси излезе.

Казах си: „Хайде, трябва да се наплачеш веднъж завинаги. Да спреш сълзите, да изцедиш гъбата, да пресушиш това голямо тъжно тяло и после да обърнеш страницата. Да мислиш за друго. Да слагаш единия крак пред другия и да започнеш всичко от начало.“

Казвали са ми го сто пъти. Ама мисли за нещо друго. Животът продължава. Мисли за дъщерите си. Нямаш право да се отпускаш. Раздвижи се.

Да, знам, знам го добре, но разберете ме: не мога.

Първо, какво означава да живееш? Какво означава?

Децата ми, какво мога да им предложа аз? Майка, на която нещо й куца? Един обърнат наопаки свят?

Наистина искам да стана сутрин, да се облека, да се нахраня, да ги облека, да ги нахраня, да издържа до вечерта и да ги целуна за лека нощ. Мога да го направя. Всеки може. Но нищо повече.

За бога.

Нищо повече.

— Мамо!

— Да — отвърнах, бършейки нос с ръкава си.

— Мамо!

— Тук съм, тук съм…

Люси стоеше пред мен с нощница под палтото и въртеше своята кукла Барби, държейки я за косите.

— Знаеш ли какво каза деди?

— Не?

— Каза, че ще отидем да ядем в Макдоналдс.

— Не ти вярвам — отговорих.

— Ама да, истина е! Самият той ни го каза.

— Кога?

— Преди малко.

— Мислех, че той мрази Макдоналдс…

— Неее, не го мрази. Каза, че ще напазаруваме и след това всички ще отидем в Макдоналдс, и ти, и Марион, и аз, даже и той!

Беше ме хванала за ръка, докато заедно се качвахме по стълбите.

— Знаеш ли, че нямам почти никакви дрехи тук. Забравихме ги всичките в Париж…

— Наистина, — съгласих се аз, — всичко забравихме.

— Тогава знаеш ли какво каза деди?

— Не.

— Каза на Марион и на мен, че ще ни купи, когато отидем на пазар. Дрехи, които ще можем сами да си изберем…

— Така ли?

Преоблякох Марион, гъделичкайки я по корема.

През това време Люси, седнала на края на леглото, продължаваше да върви бавно към своята цел.

— И той каза, че е съгласен…

— Съгласен за какво?

— Съгласен за всичко, което му поисках…

Беда.

— Ти какво му поиска?

— Дрехи за Барби.

— За твоята Барби?

— За моята Барби и за мен. Еднакви за двете!

— Искаш да кажеш онези ужасни тениски, които блестят!?

— Да, и дори всичко, което върви с тях: розовите джинси, розовите маратонки с надпис „Барби“ на тях, късите чорапки с малка панделка… Нали знаеш… ето тука… Тука отзад…

Тя ми посочи глезена си.

Пуснах обратно Марион на пода.

— Сууперрр, и казах, ще бъдеш въърхааа!!!

После тя изкриви устни:

— Обаче ти, всичките хубави неща, ти ги смяташ за грозни…

Засмях се, целунах очарователната и муцунка.

Тя обличаше роклята си и мечтаеше.

— Ще бъда красива, нали?

— Ти вече си красива, мъничката ми, ти вече си много, много красива.

— Да, ама тогава, още повече…

— Вярваш ли, че е възможно?

Тя се замисли.

— Да, вярвам…

— Хайде, обърни се.

Дъщери, какво прекрасно изобретение, си мислех, докато решех косата й, какво прекрасно изобретение…

 

 

Докато се редяхме на опашката пред касите, моят свекър ми призна, че не е стъпвал в голям магазин от десет години.

Сетих се за Сюзан.

Винаги съвсем сама зад количката си.

Винаги съвсем сама навсякъде.

 

 

След като изядоха своите пасти, момичетата си поиграха в нещо като клетка, пълна с разноцветни топки. Един младеж ги помоли да си събуят обувките и аз трябваше да държа върху коленете си чудовищните маратонки на Люси с кичозен надпис „Ти си Барби гърл!“

Най-грозното беше това подобие на подметка — равна и прозрачна…

— Как можахте да купите тези ужасии?

— Това й доставя такова удоволствие… Опитвам се да не повтарям същите грешки с новото поколение… Разбираш ли, то е както това място… Никога не бих дошъл тук с Кристин и Адриен, ако това би било възможно преди тридесет години. Никога! И защо, си казвам днес, защо съм ги лишавал от този вид удоволствие? Какво щеше да ми струва това в края на краищата? Един неприятен четвърт час? Какво е един неприятен четвърт час в сравнение със зачервените от радост лица на твоите момичета?

— Правих всичко наопаки, — добави той, клатейки глава, — и дори този загубен сандвич държа наопаки, нали?

Панталонът му целият беше в майонеза.

— Клое?

— Да.

— Искам да хапнеш… Извини ме, че ти говоря като Сюзан, но не си хапнала нищо от вчера…

— Не мога.

Беше се овладял.

— Пък и как би могла да ядеш подобна гадост?! Кой може да яде това? А? Кажи? Кой? Никой!

Опитах се да се усмихна.

— Добре, позволявам ти да продължиш и сега с диетата, но тази вечер, край! Тази вечер аз ще приготвя вечерята и ще бъдеш принудена да я уважиш, разбрано?

— Разбрано.

— А това? Как се яде това нещо, приличащо на космонавт?

Показваше ми някаква невероятна салата в пластмасова чаша шейкър.