Анна Гавалда
Обичах я (1)

1

— Какво казваш?

— Казвам, че ще ги отведа. Ще им се отрази добре да заминат за малко…

— Но кога? — попита свекърва ми.

— Сега.

— Сега? Не го мислиш…

— Мисля го.

— Ама какво означава това? Вече е почти 11 часа! Пиер, ти…

— Сюзан, говоря на Клое. Клое, чуй ме. Искам да ви отведа оттук. Искаш ли?

— …

— Може би смяташ, че това не е добра идея?

— Не знам.

— Иди си вземи нещата. Ще заминем като се върнеш.

— Не ми се ходи до вкъщи.

— Тогава не ходи. Ще се оправяме на място.

— Ама вие не…

— Клое, Клое, моля те… Довери ми се.

Свекърва ми продължаваше да недоволства:

— Ама какво ви прихваща! Нали няма да събуждате малките сега! И къщата е студена! Там няма нищо! Няма нищо за момичетата. Те…

Той беше станал.

Марион спи в колата, отпусната в бебешкото си столче и с допрян до устата палец. Люси се е свила на топка до нея.

Гледам моя свекър. Седи изпънат. Ръцете му стискат волана. Не е казал нито дума откакто сме тръгнали. Виждам профила му, осветен от фаровете на идваща отсреща кола. Мисля, че е също толкова нещастен като мен. Че е уморен. Че е разочарован.

Усеща, че го гледам:

— Защо не спиш? Трябва да поспиш, знаеш ли, трябва да спуснеш облегалката и да заспиш. Има още много път…

— Не мога — му отговарям, — пазя ви.

Той ми се усмихва. Едва забележима усмивка.

— Не ти… аз.

И ние се връщаме към собствените си мисли.

И плача, скрила лице в дланите си.

Спрели сме на някаква бензиностанция. Възползвам се от отсъствието му, за да проверя мобилния си телефон.

Няма съобщение.

Естествено.

Може ли да съм толкова глупава.

Може ли да съм толкова глупава…

Пускам радиото, спирам го.

Той се връща.

— Искаш ли да отидеш? Искаш ли нещо?

Подчинявам се.

Натискам грешното копче, чашката ми се пълни с отвратителна течност, която веднага изхвърлям.

В магазинчето купувам пакет памперси за Люси и четка за зъби за мен.

Той отказва да тръгне, докато не спусна облегалката на седалката си.