Анна Гавалда
Обичах я (12)

12

— Не съм довършил историята за Франсоаз…

Беше се успокоил и трябваше пак да наостря слух, за да го чувам.

— Преди няколко години, през 94-та, мисля, тя се разболя сериозно… Сериозно… Някакъв гаден рак й ядеше корема. Първо извадиха единия яйчник, после втория, после матката… накратко, не знам повече подробности, защото, както можеш да си представиш, никога не съм бил неин довереник, обаче се оказа, че е много по-сериозно, отколкото се предполагаше. Франсоаз правеше сметка колко седмици още й оставаха да живее. Надяваше се до Коледа. До Великден беше прекалено далече.

Един ден се обадих по телефона в болницата, за да й предложа да я освободя от работа с богато обезщетение, за да може да замине на околосветско пътешествие щом излезе. Да посети най-известните модни къщи, за да си избере най-красивите рокли и да отиде да се фука с тях на палубата на някой голям пътнически кораб, докато си пийва питието. Франсоаз обожава това…

„Задръжте си парите, ще пийна с останалите в деня, когато се пенсионирате!“

Разменихме си шеги. Бяхме добри актьори — със стиснато гърло, но умело си връщахме репликите. Последните прогнози бяха катастрофални. Разбрах го от дъщеря й. Вероятно нямаше да изкара до Коледа.

„Не вярвайте на всичко, което приказват, и този път няма да можете да ме смените с някое малко момиченце…“ ме предупреди тя задъхано, преди да затвори. Направих се, че роптая и се оказах облян в сълзи насред следобеда. Току-що открих колко я обичах и нея. Колко имах нужда от нея. Седемнайсет години работехме заедно. През цялото време. Всеки ден. Седемнайсет години ме понасяше, помагаше ми… Тя знаеше за Матилд и никога нищо не беше казала. Нито на мен, нито на никого. Усмихваше ми се, когато бях нещастен и свиваше рамене, когато бях неприятен. Беше едва на двайсет години, когато дойде. Нищо не знаеше да прави. Беше завършила хотелиерско училище и се беше отказала от работата си, защото един готвач я беше ощипал по задника. Тя не желаеше да я щипят по задника. Това ми беше казала на първия ни разговор. Не желаеше да я щипят по задника и не желаеше да се връща при родителите си в Ла Крьоз. Ще се върне там, когато има собствена кола, за да е сигурна, че ще може да си замине! Бях я наел заради това изречение.

Тя също беше моята принцеса…

Обаждах й се от време на време, за да злословя по адрес на заместничката й.

И после, много след това отидох да я посетя, когато тя най-после ми позволи да го направя. Беше през пролетта. Бяха сменили болницата. Лечението не беше толкова тежко и нейният напредък вдъхваше надежда на докторите, които минаваха всеки ден да я поздравяват и за лошото и за доброто й настроение. Каза ми по телефона, че е започнала пак да дава мнението си по всички въпроси и на всички. Имаше идеи за обзавеждането и сглобяваше пачуърк. Критикуваше неуредиците им, липсата на организация. Беше поискала среща с шефа на учрежденския комитет, за да оправи с него някои очевидни неща. Присмивах й се. Тя се защитаваше: „Става дума за здрав разум! Само за здрав разум, знаете!“ Беше се възстановила и аз карах безгрижно към клиниката.

Обаче, бях шокиран, когато я видях отново. Това вече не беше „моята прекрасна лейди“, а малко жълто пиленце. Нейният врат, бузите, ръцете, раменете, всичко беше изчезнало. Кожата й беше пожълтяла и леко загрубяла, очите й бяха станали два пъти по-големи, а това, което ме шокира най-много, беше перуката. Изглежда я беше сложила малко набързо и пътят не беше в средата. Опитвах се да й съобщя новините от офиса, за бебето на Каролин и за договорите, по които работехме, но бях обсебен от мисълта за тази перука, страх ме беше, че тя ще се изхлузи.

В този момент почука един мъж. Като ме видя, каза „Извинете!“ и се обърна. Франсоаз го извика. „Пиер, представям ви Симон, моят приятел. Мисля, че никога не сте се срещали…“ Станах. Не, никога. Дори не знаех, че съществува. С Франсоаз бяхме толкова срамежливи… Той ми стисна силно ръката и в погледа му видях събрана цялата доброта на света. Две малки сиви топчета — умни, живи и нежни. Докато сядах, той се приближи до Франсоаз, за да я целуне и тогава знаеш ли какво направи?

— Не.

— Взе в ръцете си това личице на развалена кукла, като че, за да я целуне поривисто и се възползва от това, за да нагласи перуката й. Тя го нахока да внимава повече, защото все пак й бях шеф, и той се засмя, преди да се измъкне под предлог да си купи вестник.

И когато затвори вратата, Франсоаз се обърна бавно към мен. Очите й бяха пълни със сълзи. Промълви: „Без него щях да се предам, знаете ли… Боря се, само защото имам толкова много неща да правя заедно с него. Толкова много неща…“

Усмивката й беше страшна. Челюстта й грамадна, почти неприлична. Имах усещането, че зъбите й ще изпаднат. Че кожата на бузите й ще се пропука. Сърцето ми щеше да изхвръкне. А пък миризмата… Тази миризма на лекарства, смърт и „Герлен“ смесено. Беше трудно поносимо и положих големи усилия да не си сложа ръката на устата. Усещах, че няма да издържа. Погледът ми се замъгли. О, съвсем малко, нали знаеш, правех се, че си търкам очите и че си пощипвам носа като че някаква прашинка ми пречеше, но като я погледнах отново, насилвайки се да й върна усмивката, тя ме попита: „Нещо не е наред ли?“ Не, не, отвърнах. Усещах как устата ми се извиваше като небесна дъга, както на лицата на тъжните деца. „Не, не, всичко е наред… Само че… Не ми изглеждате много добре, Франсоаз…“ Тя затвори очи и облегна глава върху възглавницата. „Не се тревожете. Ще се оправя… Той се нуждае прекалено много от мен.“

Тръгнах си разглобен. Подпирах се по стените. Трябваше ми страшно много време, за да си спомня къде бях паркирал колата и се загубих на онзи скапан паркинг. Ама какво ми ставаше? Какво ми ставаше, мили Боже? Дали защото я видях в това положение? Заради миризмата на хлор и морга или просто заради това място? Цялото отрупано с нещастие. Със страдание. И моята малка Франсоаз с изтънели ръце, моят ангел, изгубен сред всички тези зомбита. Изгубен в мъничкото си легло. Какво бяха сторили на моята принцеса? Защо я бяха изтормозили така?

Да, трябваше ми доста време да си намеря колата и мина доста време докато я запаля, и после ми трябваха още повече минути преди да включа на първа и знаеш ли защо? Знаеш ли защо залитах така? Не беше заради нея, нито заради нейните катетри или заради страданието й, разбира се, че не. Беше…

Той повдигна глава.

— Беше заради отчаянието. Да, това бе бумерангът, който отново ме удряше в лицето…

Тишина.