Анна Гавалда
Обичах я (13)

13

По едно време казах:

— Пиер?

— Да?

— Ще си помислите, че прекалявам, но в края на краищата бих пила един чай…

Той стана, мърморейки, за да прикрие благодарността си.

— О, ама вие изобщо не знаете какво искате, не е лесно с вас, в края на краищата…

Последвах го в кухнята и седнах от другата страна на масата, докато той слагаше да се топли тенджера с вода. Светлината ме дразнеше. Свалих възможно най-ниско лампата, докато той отваряше всички шкафове.

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Ако ми кажеш къде да намеря това, което търся.

— Там, пред вас, в червената кутия.

— Тази ли? Преди това не стоеше тук, струва ми се, че… извинявай, слушам те.

— Колко години се срещахте?

— С Матилд?

— Да.

— Между Хонконг и последната ни разправия — пет години и седем месеца.

— И много време ли прекарвахте заедно?

— Не, казах ти вече. Няколко часа, няколко дни…

— И това беше ли ви достатъчно?

— …

— Беше ли ви достатъчно?

— Не, разбира се. Всъщност да, щом не направих нищо, за да променя нещата. Така си казах после. Може би точно това ми допадаше. „Допада“… колко е грозна тази дума. Може би ме устройваше да имам вдъхващата доверие съпруга от една страна и голяма тръпка от друга. Вечерята ми като се прибирах всяка вечер и усещането за разврат от време на време… С пълен стомах и готов за любов. Беше практично, беше удобно…

— Обаждахте й се, когато имахте нужда от нея?

— Да, горе-долу така ставаше…

Сложи една купичка пред мен.

— Всъщност, не… Не ставаше така… Веднаж, съвсем в началото, тя ми написа писмо. Впрочем единственото, което някога ми е пращала. Казваше:

Размислих, не си правя илюзии, обичам те, но ти нямам доверие. След като това, което изживяваме не е истинско, тогава е игра. След като е игра, трябват правила. Вече не желая да те виждам в Париж. Нито в Париж, нито на някое друго място, което те плаши. Когато съм с теб, искам да те държа за ръка на улицата и да те целувам в ресторантите — иначе това не ме интересува. Вече не съм дете, да си играя на криеница. Значи ще се срещаме възможно най-далече, в други страни. Когато научиш къде ще ходиш, ще ми го съобщаваш на този адрес — това е у сестра ми в Лондон, тя ще знае, къде да препраща кореспонденцията. Не си прави труда да пишеш мили думи, само предупреждавай. Кажи в кой хотел ще отседнеш и къде и кога. Ако мога да дойда при теб, ще дойда, ако не — толкова по-зле. Не се опитвай да ми се обаждаш, нито да научаваш къде съм, нито как живея — вярвам, че това вече няма значение. Размислих, смятам, че това е най-доброто решение — да правя като теб, да живея живота си, обичайки те, но отдалеч. Не искам да чакам да се обадиш по телефона, не искам да се въздържам да не се влюбя, искам да мога да спя, с когото искам и когато искам и без скрупули, това e… it’ s more convenient. Не възприемах нещата така, но защо пък не? Съгласна съм да опитам. Какво мога да загубя, в края на краищата? Един страхлив мъж? А да спечеля? Удоволствието да спя в прегръдките ти понякога… Размислих, съгласна съм да опитам. Това е последното ми предложение…

Какво има?

— Нищо. Забавно ми е да установя, че сте си намерили достоен противник.

— А не, за нещастие. Тя показваше мускули и си придаваше вид на фатална жена, а всъщност беше въплъщение на нежността. Не го знаех още, когато приемах условията й. Разбрах го много по-късно… Едва пет години и седем месеца по-късно…

Всъщност не. Лъжа те. Отгатвах го между редовете, отгатвах това, което този вид изречения трябва да й е коствало, но нямаше да си влошавам положението. Защото тези правила ми бяха много удобни. Твърде много дори. Щях да засиля работата си по вноса и износа и да свикна с изпитанията на самолетите, това е всичко. Мъж, който иска да мами жена си без проблеми, може само да се надява на подобно писмо. Разбира се, приказките й за спанета и влюбвания малко ме обиждаха, но не чак толкова…

Той приседна в края на масата, на обичайното си място.

— Бях хитрец, нали? Да, бях голям хитрец по онова време… Особено след като с помощта на тази история спечелих не малко пари… При мен съществуваше известна тенденция малко да пренебрегвам международните връзки…

— Защо е тоя цинизъм?

— Самата ти отговори много добре на този въпрос одеве…

Наведох се да взема цедката.

— Освен това, беше много романтично… Слизах от самолета с разтуптяно сърце, отивах в хотела с надеждата, че ключът ми вече няма да е там, оставях си багажа в непознати стаи, тършувайки навсякъде, за да разбера дали е минавала вече, тръгвах на работа, връщах се вечер, молейки небето да бъде в леглото ми. Понякога беше там, понякога не. Идвала е при мен посред нощ и ние потъвахме един в друг, без да сме разменили нито дума. Смеехме се под чаршафите, удивени, че се откриваме там. Най-после. Толкова далече, толкова близки. Понякога тя пристигаше едва на следващия ден и аз прекарвах нощта, седнал в бара, дебнейки шумовете от фоайето. Понякога взимаше друга стая и ми нареждаше да отида при нея рано сутринта. Понякога не идваше и аз я мразех. Връщах се в Париж в много лошо настроение. В началото наистина имах работа, а после тя все повече намаляваше… Измислях си какво ли не, за да мога да замина. Понякога разглеждах местните забележителности, понякога не виждах нищо друго, освен хотелската си стая. Случвало ни се е дори да останем в рамките на летището… Беше смешно. Не се връзваше с нищо. Понякога говорехме, без да млъкнем, а друг път нямахме какво да си кажем. Вярна на обещанието си, Матилд не говореше почти никога за сантименталния си живот. Или го правеше върху възглавницата. Споменаваше мъже или състояния, които ме подлудяваха, но това, това беше за възглавницата… Бях в ръцете на тази жена, на нейното дяволито изражение, когато се правеше, че бърка името ми в тъмното. Изглеждах обиден, но бях съсипан. Обладавах я по-грубо пак, а мечтаех само да я притисна в ръцете си.

Когато един от двама ни играеше, другият страдаше. Беше съвършено безсмислено. Мечтаех да я хвана и да я разтърся така, че тя да изплюе тази нейна жлъч. Да ми го каже, че ме обича. Да ми го каже, дявол го взел. Обаче не можех, аз бях мръсникът. Аз бях виновен за всичко това…

Той бе станал, за да си вземе чашата.

— На какво се надявах? Че това ще продължи така години наред? Много и много години? Не, не се надявах на това. Разделяхме се крадешком, тъжни и несръчни, като никога не говорехме за следващия път. Не, това беше нетърпимо… И колкото повече се цупех, толкова повече я обичах, и колкото повече я обичах, толкова по-малко вярвах в това. Усещах, че нещата ме изпреварват, че съм безсилен, омотан в паяжината си. Неподвижен, примирен.

— Примирен с какво?

— Че някога ще я загубя…

— Не ви разбирам.

— Напротив… Естествено, че ме разбираш… Какво би искала да направя, а? Нищо не отговаряш?

— Не.

— Не, разбира се, че не можеш да отговориш… Ти си най-неподходящият човек на света за отговор на този въпрос…

— Какво по-точно й обещавахте?

— Вече не си спомням… не много, струва ми се, или пък немислимото. Не, не много… Бях достатъчно почтен да си затварям очите, когато ми задаваше въпроси и да я целувам, когато очакваше отговор. Бях почти на петдесет години и се смятах за стар. Мислех, че това е краят на пътуването. Радостен край… Казвах си: „Да не прибързваме, тя е толкова млада, ще си тръгне първа“ и всеки път, когато я виждах отново, бях възхитен, но и учуден. Как? Тя е все още тук? Но защо? Не ми беше ясно какво харесваше у мен и си казвах: „Защо да обърквам нещата, след като тя ще ме напусне първа?“ Беше неизбежно, беше предопределено. Нямаше никаква причина тя да бъде пак там следващия път, никаква причина… В края на краищата започнах да се надявам, че няма да бъде там. До сега животът така добре се справяше със задачата, с която се беше нагърбил — да решава всичко вместо мен, защо това да се променя? Защо? Все пак бях доказал, че не съм способен да взема нещата в ръцете си… В моята професия, да — това беше игра и аз бях най-добрият, но в останалото? Предпочитах да се подчинявам, предпочитах да се утешавам, припомняйки си, че аз съм този, който се подчинява. Предпочитах да мечтая или да съжалявам. Това е толкова по-просто…

Сестрата на майката на баща ми, която беше рускиня, често ми повтаряше:

— Ти, ти си като моя баща, изпитваш носталгия по планините.

— По кои планини, Мушка? Я питах аз.

— Ами по тези, които не си виждал!

— Така ли ви казваше?

— Да. Повтаряше ми го всеки път, когато гледах през прозореца…

— А вие какво гледахте?

— Автобусите!

Той се засмя.

— Още една особа, която би ти харесала… Някой петък пак ще ти разкажа за нея.

— Тогава ще отидем „При Доминик“…

— Ще отидем, където поискаш, казах ти вече.

Той ми напълни купичката.

— А тя, тя какво правеше по това време?

— Не знам… Работеше. Беше намерила работа в ЮНЕСКО и я беше напуснала скоро след това. Не обичаше да превежда техните любезности. Не понасяше да остава затворена по цели дни, за да срича изтърканите речи на политиците. Предпочиташе света на бизнеса, където адреналинът беше от най-високо качество. Тя се разхождаше, ходеше на гости на братята, сестрите и приятелите си, разпилени по четирите краища на света. Остана за малко в Норвегия, но не ги хареса и тях, тези „аятоласи“ със светли очи, пък и през цялото време й беше студено… А когато й писнеше от часовите разлики, оставаше в Лондон, където превеждаше технически статии. Обожаваше племенниците си.

— А освен работата?

— А, това… Мистерия… харчеше си парите. Сигурно е, че се опитвах да изтръгна нещо от нея… Тя се затваряше, хитруваше, промъкваше се между въпросите ми. „Остави ми поне това“, казваше, „остави ми поне това достойнство. Достойнството на тези, които се разхождат по Back Street. Все пак не искам много от теб, нали?“ Или пък ми отговаряше така, както си бях заслужил и ме измъчваше през смях. „Всъщност, не ти ли казах, че се омъжих миналия месец? Това е глупаво, исках да ти покажа снимките, но ги забравих. Той се казва Били, не е много умен, но се грижи добре за мен, знаеш ли…“

— Това разсмиваше ли ви?

— Не. Не особено.

— Обичахте ли я?

— Да.

— Как я обичахте?

— Обичах я.

— Какво си спомняте за онези години?

— Живот като пунктирана линия… Нищо. Нещо. После отново нищо. После нещо. После пак нищо… Изведнъж мина много бързо…

Като се замисля пак, имам усещането, че тази история трая само един сезон… Дори не един сезон, едно дихание. Нещо като мираж… Липсваше ни ежедневието. Мисля, че Матилд страдаше най-много за това… Забележи, че аз се съмнявах, но получих доказателство една вечер след дълъг работен ден.

Когато се прибрах, тя седеше пред малкото бюро и пишеше нещо върху хотелските листа за писма. Вече беше изпълнила десетина страници с дребния си сбит почерк.

„На кого си седнала да пишеш? Я попитах, навеждайки се над врата й.

— На теб.

— На мен?“

Напуска ме, успях да си помисля и вече не се чувствах толкова добре.

„Какво ти е? Съвсем блед си. Не ти ли е добре?

— Защо ми пишеш?

— О, всъщност не ти пиша писмо, пиша какво ми се иска да правя заедно с теб…“

Имаше листа навсякъде. Около нея, в краката й, върху леглото. Взех един наслуки:

 

 

„… на пикник, да дремя след обед край река, да ям праскови, скариди, кроасани, оризова каша, да плувам, да танцувам, да си купувам обувки, бельо, парфюм, да чета вестник, да зяпам по витрините, да се возя на метрото, да гледам как минава времето, да те карам да се отместиш, когато заемаш цялото място, да постилам чаршафи, да ходя в Операта, в Байройт, във Виена, на пазар, в супермаркета, да приготвям барбекю, да протестирам, че си забравил въглищата, да си мия зъбите едновременно с теб, да ти купувам гащета, да кося моравата, да чета вестника над рамото ти, да не ти давам да ядеш прекалено много фъстъци, да разглеждам избите край Лоара и тези в Хънтър Уоли, да се правя на идиотка, да бъбря, да те запозная с Марта и Тино, да бера черници, да готвя, да отида пак във Виетнам, да нося сари, да работя в градината, да те събуждам пак, защото хъркаш, да ходя на зоологическа градина, на битака, в Париж, в Лондон, в Мелроз, на Пикадили, да ти пея песни, да спра да пуша, да те моля да ми изрежеш ноктите, да купувам кухненски съдове, глупости, непотребни неща, да ям сладолед, да гледам хората, да те бия на шах, да слушам джаз, реге, да танцувам мамбо и чача, да се отегчавам, да капризнича, да се муся, да се смея, да те въртя на малкия си пръст, да търся къща с изглед към кравите, да попълвам неприлични картинки, да пребоядисвам таван, да шия пердета, да оставам с часове на масата, за да разговарям с интересни хора, да те дърпам за брадичката, да ти подстригвам косата, да плевя, да мия колата, да гледам морето, да разглеждам старите дреболийки, да те викам отново, да ти казвам неприлични думи, да се науча да плета, да ти изплета шал, да разплета този ужас, да прибирам котки, кучета, папагали, слонове, да взимам под наем колела, да не ги използвам, да лежа в хамак, да препрочитам старите книги на баба ми, да поправям роклите на Сюзи, да пия «маргарита» на сянка, да хитрувам, да се науча да си служа с ютия, да изхвърля ютията през прозореца, да пея под дъжда, да отбягвам туристите, да се напивам, да ти казвам цялата истина, да си спомня, че не е хубаво да се казва цялата истина, да те слушам, да те държа за ръката, да си прибера ютията, да слушам думите на песните, да навивам будилника, да забравя куфарите ни, да спра да тичам, да изхвърлям боклука, да те питам дали още ме обичаш, да се карам със съседката, да ти разкажа за детството си в Бахрейн, за пръстените на бавачката ми, за миризмата на къна и топчиците амбра, да приготвям хлебче за яйцата, етикети за бурканите със сладко…“

 

 

И това продължаваше така на безброй страници. Страници и страници. Изброих ти това, което ми минава през главата, това, което си спомням. Беше невероятно.

„От колко време пишеш това?

— Откак си тръгнал.

— Но защо?

— Защото скучая — ми отговори тя с весел глас, — умирам от скука, представи си!“

Събрах целия този битпазар и седнах на края на леглото, за да проумея нещата. Усмихвах се, но всъщност толкова желание, толкова енергия ме парализираха. Но все пак се усмихвах. Тя умееше да казва нещата толкова смешно, толкова остроумно, а след това дебнеше как ще реагирам. На една от страниците, притиснато между „да започна от нулата“ и „да лепя снимки“, имаше „едно дете“, така, без коментар. Продължих да преглеждам този безкраен списък, без да недоволствам, докато тя си хапеше устните.

„Е? — Дъхът й спираше. — Какво мислиш за това?

— Кои са Марта и Тино? Попитах.“

От това как се изкриви устата й, от начина, по който раменете й увиснаха, от ръката й, която трепереше, разбрах, че ще я загубя. Поставяйки този глупав въпрос, бях поставил главата си върху дръвника. Тя тръгна към банята и отговори „Добри хора“ преди да затвори вратата. Вместо да ида при нея, вместо да се хвърля в краката й с думите — да, всичко, което иска, защото — да, живея на тази земя, за да я правя щастлива — отидох на балкона да изпуша една цигара.

— И тогава?

— Тогава нищо. Тя ми загорча. Слязохме да вечеряме. Матилд беше красива. По-красива от всякога, както ми се струваше. И жива, и весела. Всички я гледаха. Жените се обръщаха, а мъжете ми се усмихваха. Тя беше… как да ти кажа… тя блестеше… Кожата, лицето, усмивката, косите, жестовете, всичко в нея привличаше светлината и я връщаше обратно с финес. Това беше смесица от жизненост и нежност, които не преставаха да ме изненадват. „Красива си“, й казах. Тя вдигна рамене „В твоите очи“, „Да“, потвърдих, „в моите очи…“

И като се замисля за нея днес, след всичките тези години, това е първият образ, който ми идва в главата: тя — дългата шия, тъжните очи и облечена с кафявата рокличка, как вдига рамене в тази австрийска трапезария.

 

 

Впрочем, това беше нарочно — цялата тази красота, цялата тази прелест. Тя много добре знаеше какво прави точно тази вечер: правеше така, че никога да не мога да я забравя. Възможно е да се лъжа, но не вярвам… Това беше лебедовата й песен, нейното сбогуване, нейната кърпа на прозореца. Тя беше толкова изтънчена, сигурно го е усещала… Дори кожата й беше по-мека. Дали го е съзнавала? Дали беше великодушно от нейна страна или само жестоко? Мисля, че и двете… И двете…

И тази нощ след ласките и стоновете, тя ми каза:

„Може ли да ти задам един въпрос?

— Да:

— Ще ми отговориш ли?

— Да.“

Бях си отворил отново очите.

„Не смяташ ли, че ни е добре заедно?“

Бях разочарован, очаквах нещо по… аа… възпламеняващо като въпрос.

Да.

— И ти ли смяташ така?

— Да.

— Аз смятам, че ни е добре заедно…

Обичам да съм с теб, защото никога не скучая. Дори когато не разговаряме, дори когато не се докосваме, дори когато не сме в една и съща стая, не скучая. Никога не скучая. Мисля, че това е така, защото ти имам доверие, имам доверие в мислите ти. Можеш ли да разбереш това? Всичко, което виждам у теб, и всичко, което не виждам, го обичам. При все това познавам недостатъците ти. Точно това е — имам усещането, че твоите недостатъци си пасват добре с моите качества. Ние не се страхуваме от едни и същи неща. Дори на нашите демони им е добре заедно! Ти струваш повече, отколкото изглежда, а аз, обратното. Имам нужда да ме гледаш, за да натрупам малко повече… материя? Как се казва на френски? Твърдост? Когато искаш да кажеш, че някой е интересен отвътре?

— Дълбочина?

— Точно така! Аз съм като хвърчило, ако някой не държи макарата, фююю, политам… А ти, това е смешно, често си казвам, че ти си достатъчно силен, за да ме задържиш и достатъчно умен, за да ме пуснеш да си отида…

— Защо ми казваш всичко това?

— Щеше ми се да го знаеш.

— Защо сега?

— Не знам… Не е ли невероятно да срещнеш някого и да си кажеш: с този човек се чувствам добре.

— Обаче защо ми казваш това сега?

— Защото понякога имам чувството, че ти не си даваш сметка какъв късмет имаме…

— Матилд?

— Да.

— Ще ме напуснеш ли?

— Не.

— Не си щастлива, нали?

— Не много.

И ние млъкнахме.

На другия ден се качихме на разходка в планината, а на следващия всеки си тръгна в свойта посока.

 

 

Чаят ми изстиваше.

— Това ли е краят?

— Почти.

— Няколко седмици по-късно тя дойде в Париж и поиска да й отделя малко време. Бях щастлив и едновременно сърдит. Дълго вървяхме почти без да говорим, а после я заведох на обяд на площада на „Шанз-Елизе“.

Тогава, след като набрах смелост да я хвана за ръцете, тя ме срази:

„Пиер, бременна съм.

— От кого? — отвърнах, пребледнявайки.“

Тя се изправи сияеща.

„От никого.“

Нахлузи палтото си и бутна назад стола. Величествена усмивка пресичаше на две лицето й.

„Благодаря, ти каза думите, които очаквах. Да, пропътувах целия този път, за да чуя тези две думи. Беше малко рисковано.“

Заговорих несвързано, исках да стана, но кракът на масата ме… Тя направи знак:

„Не мърдай.“

Очите й блестяха.

„Получих това, което исках. Не съумявах да те напусна. Не мога да прекарам живота си в чакане, но аз… Нищо. Трябваше да чуя тези две думи. Трябваше да го видя това твое малодушие. Да го докосна с пръста си, разбираш ли? Не, не мърдай… не мърдай, ти казвам! Не мърдай! Сега трябва да тръгвам. Толкова съм уморена… Само ако знаеше колко съм уморена, Пиер… Аз… аз не мога повече…“ Бях се изправил.

„Ще ме пуснеш ли да си тръгна, кажи? Ще ме пуснеш ли? Трябва да ме пуснеш да си тръгна сега, трябва да ме пуснеш…“ Тя се давеше. „Ще ме пуснеш да си тръгна, нали?“ Съгласих се.

„Обаче ти знаеш, че те обичам, знаеш го, нали?“, успях да кажа най-после.

Тя се отдалечи и се обърна, преди да премине през вратата. Погледна ме втренчено и поклати глава отляво надясно.