Анна Гавалда
Обичах я (4)

4

Прекарахме остатъка от следобеда в градината. Момичетата се въртяха около дядо си, който си беше наумил да поправи старата люлка. Гледах ги отдалече, седнала на каменното стълбище пред къщата. Беше студено, но времето беше хубаво. Слънцето блестеше през косите им и те ми изглеждаха красиви.

Мислех за Адриен. Какво ли правеше в момента?

Къде ли беше точно в този миг?

И с кого?

А нашият живот, какво ли щеше да стане с него?

Всяка мисъл ме дърпаше все повече към дъното. Бях толкова уморена. Затворих очи. Представих си, че той пристига. В двора се чува шум от мотора на кола, той сяда до мен, целува ме и слага пръст върху устата ми, за да изненада момичетата. Все още мога да усетя как ме докосва нежно по врата, неговия глас, неговата топлина, миризмата на кожата му, всичко е тук.

Всичко е тук…

Трябва само да помисля за него.

След колко време човек забравя миризмата на този, който е обичал? И кога на свой ред престава да обича?

Подайте ми пясъчен часовник.

Последният път, когато се прегърнахме, го целувах аз. Беше в асансьора на улица „Фландр“.

Той се беше оставил в ръцете ми.

Защо? Защо се беше оставил да го целува жена, която той вече не обича? Защо ми отдаде устните си? А ръцете му?

В това няма смисъл.

Люлката е поправена. Пиер ми хвърля бърз поглед. Обръщам глава. Нямам желание да срещна очите му. Студено ми е, устата ми е пълна със сополи, а и трябва да отида да затопля банята.

 

 

— Какво мога да направя, за да ви помогна?

Той беше вързал някакъв парцал на кръста си.

— Люси и Марион легнаха ли си?

— Да.

— Няма ли да им е студено?

— Не, не, много са добре. Кажете ми по-добре какво мога да направя…

— Можеш да поплачеш, без поне веднъж това да не ме огорчи дълбоко… Ще се почувствам добре като те видя да плачеш без причина. Ето, нарежи ми това, — добави той, подавайки ми три глави лук.

— Смятате, че плача прекалено много?

— Да.

Тишина.

Взех от мивката дървената дъска и седнах срещу него. Лицето му пак беше навъсено. Чуваше се само шума от огъня.

— Не исках да кажа това…

— Моля?

— Не исках да кажа това. Не мисля, че плачеш прекалено много, просто ми е неприятно. Толкова си мила, когато се усмихваш…

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Кимнах с глава.

— Ще почакаме да се стопли малко, би било жалко… Искаш ли един „Бушмилс“ докато чакаме?

— Не, благодаря.

— И защо?

— Не обичам уиски.

— Горкичката! Е, няма значение! Я опитай…

Доближих чашата до устните си и реших, че е подло. От дни не бях яла нищо, напих се. Ножът ми се плъзгаше по люспата на лука, не усещах врата си. Щях да си отрежа някой пръст. Беше ми добре.

— Добро е, нали? Подари ми го Патрик Френдъл за шейсетата ми годишнина. Помниш ли Патрик Френдъл?

— Ами… не.

— Да, да, мисля, че си го виждала тук, не си ли спомняш? Един едър тип с огромни ръце…

— Този, който подмяташе Люси във въздуха, докато тя без малко не повърна?

— Точно той, — отговори Пиер, — докато отново ми наливаше в чашата.

— Да, спомням си…

— Много го обичам, мисля за него твърде често… Странно, смятам го за един от най-добрите си приятели, а едва го познавам…

— Ама вие имате ли си най-добри приятели?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Така. Ами… Изобщо не знам. Никога не съм ви чувала да говорите за това.

Свекър ми режеше внимателно морковите на кръгчета. Винаги е забавно да гледаш как някой мъж готви за първи път в живота си. Този маниер да се спазва буквално рецептата, като че ли авторката й е някоя твърде придирчива богиня.

— Тук е отбелязано „нарежете морковите на средно големи кръгчета“, мислиш ли, че така е добре?

— Чудесно е!

Засмях се. Вече нямах врат и главата ми се поклащаше направо върху раменете.

— Благодаря… До къде бях стигнал? А да, моите приятели… Всъщност, имал съм трима… Патрик, с когото се запознах по време на едно пътуване до Рим. Една екскурзия на нашата църковна енория… Първото ми пътуване без родителите… Бях на петнайсет години. Не разбирах нищо от това, което ми бръщолевеше този ирландец, който беше два пъти по-висок от мен, но се сближихме веднага. Беше отгледан от най-върлите католици на света, а аз тъкмо се бях измъкнал от задушаващата прегръдка на семейството… Две млади кучета, изпуснати във Вечния град… Какво поклонничество!…

Все още изтръпваше от това.

Той запържваше лука и морковите в тенджера заедно с парченца пушени гърди — ухаеше много хубаво.

— После Жан Терон, когото познаваш и брат ми Пол, когото никога не си виждала, защото умря през 56-а…

— Смятате брат си за свой най-добър приятел?

— Той беше дори повече от това… Ти, Клое, доколкото те познавам, би го боготворила. Беше изискано момче, с чувство за хумор, внимателен към всички, винаги в добро настроение. Рисуваше… Утре ще ти покажа акварелите му, те са в кабинета ми. Знаеше как пеят всички птици. Беше закачлив, но никога никого не обиждаше. Беше очарователно момче. Всички го обожаваха…

— От какво почина?

Свекър ми се обърна.

— Отиде в Индокитай. Върна се от там болен и почти луд. Умря от туберкулоза на 14 юли 1956 година.

— Безполезно е да ти казвам, че след това родителите ми никога вече, до края на живота си, не отидоха да гледат нито един парад. За тях баловете и фойерверките също бяха приключили.

Той добави парчетата месо и започна да ги обръща от всички страни, за да се запържат.

— Най-лошото, разбираш ли, беше, че се записа доброволец… По това време учеше. Беше блестящ. Искаше да работи в Министерството на горите. Обичаше дърветата и птиците. Той не биваше да ходи там. Нямаше никаква причина да ходи там. Абсолютно никаква. Той беше човек спокоен, пацифист, който цитираше Жьоно и който…

— Тогава защо?

— Заради едно момиче. Глупава любовна тъга. Нещо елементарно, дори не беше момиче, а по-скоро дете. Абсурдна история. Докато ти го разказвам и всеки път, когато мисля за това, ме разтърсва безсмислието на живота ни. Едно добро момче, което заминава на война заради някаква сръдлива госпожица — смешно е. Това може да се прочете в евтините романчета. Подобни истории са подходящи за сапунените сериали.

— Тя не го ли обичаше?

— Не. Обаче Пол беше луд по нея. Обожаваше я. Познаваше я от дванайсетгодишна, пишеше й писма, които тя сигурно дори не е разбирала. Той замина на война, сякаш за да й се изперчи. За да види тя какъв мъж е той! В навечерието на заминаването си това магаре все още се надуваше: „Когато ви поиска адреса ми, не й го давайте веднага, искам аз да й пиша пръв…“ И три месеца по-късно тя се сгоди за сина на месаря от улица „Паси“.

Той ръсна десетина различни подправки — всичко, което успя да намери в шкафовете.

Не знам какво би помислила за това авторката на рецептата…

— Едно едро безлично момче, което прекарваше дните си като обезкостяваше парчета месо в задната част на бащиния си магазин. Какъв шок беше това за нас, представяш си. Тя беше отблъснала нашия Пол заради този едър глупак. Той беше там, на другия край на света, може би в момента мислеше за нея, съчиняваше й стихове, този идиот, а тя, тя мечтаеше само за срещите в събота вечер с този дебелак, който имаше право да взима колата на баща си. Небесносиня „Фрегата“, спомням си… Разбира се, може тя да не го е обичала, но Пол беше твърде възвишен, вършеше всичко смело и… блестящо. Каква бъркотия…

— И после?

— После, нищо. Пол се върна и майка ми престана да купува от този месар. Пол прекара много време в тази къща, от която вече почти не излизаше. Рисуваше, четеше, оплакваше се, че вече не може да спи. Страдаше много, непрекъснато кашляше, и после умря. На 21 години.

— Никога не говорите за него…

— Не.

— Защо?

— Обичах да говоря за него с хората, които го познаваха, така беше по-просто…

Аз избутах стола си назад и станах.

— Ще подредя приборите. Къде искате да вечеряме?

— Тук, в кухнята, така е много добре.

Той изгаси централното осветление и ние седнахме един срещу друг.

— Великолепно е.

— Наистина ли мислиш така? Не е ли малко препържено!

— Не, не, уверявам ви, съвършено е.

— Твърде си добра.

— Вашето вино е добро. Разкажете ми за Рим…

— За града?

— Не за това поклонение… Какво представлявахте, когато бяхте на петнайсет години?

— О… Какво представлявах? Бях най-глупавото момче на света. Опитвах се да не изоставам от широките крачки на Френдъл. Следвах го с изплезен език, разказвах му за Париж, за Мулен Руж, дрънках какво ли не, лъжех безсрамно. Той се смееше, отговаряше с приказки, които също не разбирах и аз на свой ред се смеех. Прекарвахме времето си да крадем монети от фонтаните и да се хилим, щом срещнехме лице от противоположния пол. Сега, като се замисля, бяхме наистина трогателни… Днес вече не си спомням каква беше целта на това пътуване. Сигурно в основата му е имало някаква праведна причина, в чест на нещо, както казват… Вече не знам… За мен това беше една голяма глътка кислород. Тези няколко дни промениха живота ми. Открих вкуса на свободата. Беше като да… да ти налея ли още?

— С удоволствие.

— Трябва да се има предвид и целия фон на тези събития… Току-що се бяхме престорили, че сме спечелили една война. Въздухът беше изпълнен с напрежение. Не можехме да заговорим за някого — съсед, търговец или родителите на съученик, без баща ми веднага да го класира в съответното чекмедженце: предател или предаден, подлец или негодник. Беше ужасно. Ти не можеш да си го представиш, но повярвай ми, това е ужасно за едно дете… Освен това вече не говорех с баща ми… или съвсем малко… Вероятно възможно най-малко като за син… Все пак един ден го попитах: „Щом вашето човечество е било толкова противно, защо тогава сте се били за него?“

— Той как ви отговори?

— Нищо… с презрение.

— Благодаря, благодаря, много е! — възпрях го аз, за да не ми долива.

— Живеех на първия етаж в една напълно сива сграда, в самия край на шестнайсети район. Толкова беше тъжно… Родителите ми не бяха достатъчно богати, за да живеят там, но имаше престиж в адреса, разбираш ли. Елитният шестнадесети район! Тъпчехме се един връз друг в един мрачен апартамент, където слънцето никога не влизаше, а майка ми забраняваше да се отварят прозорците, защото точно отдолу имаше гараж за автобуси. Тя се боеше, че завесите й… ще се опушат… Я виж, онзи аристократичен цвят бордо ме кара да използвам по-особени глаголи, чудно нещо! Ужасно ми беше скучно. Бях твърде млад, за да се интересува баща ми от мен, а майка ми беше вятърничава като пеперуда, прехвръкваща от цвят на цвят. Тя излизаше често. „Време е за енорията“ казваше, вдигайки очи към небето. Прекаляваше, ядосваше се на глупостта на някои набожни жени, на които приписваше какво ли не, сваляше си ръкавиците, хвърляше ги на масичката в антрето все едно най-после е свършила някаква работа, въздишаше, въртеше се припряно, бърбореше, лъжеше, понякога се объркваше. Оставяхме я да говори. Пол и викаше Сара Бернар, а баща ми се връщаше към четенето на своя „Фигаро“ без да прави коментари, когато тя напускаше стаята… Картофи?

— Не, благодаря.

— Бях на полупансион в „Жансон дьо Сали“. И аз бях също толкова сив като сградата, в която живеех. Четях „Кьор вайан“ и приключенията на Флаш Гордън. Всеки четвъртък играех тенис със синовете на Мортелие. Бях… Бях много послушно дете, нямах никакви интереси. Мечтаех да взема асансьора и да се кача на шестия етаж, за да гледам… Какво приключение, а… да се качиш на шестия етаж! Голям глупак, кълна ти се…

Чаках да дойде Патрик Френдъл.

Чаках да дойде Папата!

Той стана, за да стъкне огъня.

— Накратко… Това не беше някаква революция… Най-много междучасие. Винаги съм вярвал, че един ден ще… как да кажа… ще изключа. Обаче не. Никога. Останах си онова послушно дете, без интереси. Всъщност защо ти разказвам всичко това? Ама защо станах толкова приказлив изведнъж?

— Аз ви помолих…

— Така… Обаче това не може да бъде причина! Не те ли отегчавам с моя малък магазин за носталгични спомени?

— Не, не, напротив, харесва ми…