Джоузеф Конрад
Тайфун (6)

VI

Един ясен, слънчев ден, когато бризът гонеше дима от комина далеч напред, „Нан-Шан“ влезе във Фу-Чау. Пристигането му бе веднага забелязано от брега и моряците в пристанището възкликнаха:

— Гледайте! Гледайте оня параход! Какъв е? Сиамски, нали? Погледнете го само.

Той наистина изглеждаше като използван за подвижна цел от второстепенните батареи на някой кръстосвач. Градушка от по-малокалибрени снаряди едва ли би могла да придаде на горния му строеж по-разбит, разкъсан и опустошен вид; той имаше износения, съсипан вид на корабите, които идват от далечни краища на света — и наистина с право, защото при краткия си рейс бе отишъл много далеч; беше видял дори брега на онова велико отвъд, откъдето никой кораб вече не се завръща, за да предаде екипажа си на праха на земята. Той беше посивял, покрит с кора от сол до върховете на мачтите и до върха на комина; сякаш (както един шеговит моряк каза) „хората на борда са го извадили някъде от морското дъно и са го докарали тук като трофей, за да получат награда“. И после, поощрен от успеха на собственото си остроумие, той предложи да даде пет фунта за него — „както си е в това състояние“.

Преди още да бе изминал и час, откакто корабът бе пуснал котва, един сух нисък мъж, с нос, зачервен на върха, и лице, застанало в гневен израз, слезе от един сампан на кея на Чуждестранната концесия и моментално се обърна, за да размаха юмрук към кораба.

Някакъв висок индивид, с прекалено тънки крака за заобления си корем и с безцветни очи, разхождащ се безцелно, се приближи и забеляза:

— Току-що го е напуснал, а? Бързо-бързо.

Той бе облечен в изпоцапан костюм от син фланелен плат, с мръсни скърцащи обувки; над устните му висяха сиви, опушени мустаци, а дневната светлина проникваше на две места между периферията и върха на шапката му.

— Здравей! Какво търсиш тук? — запита бившият втори помощник-капитан на „Нан-Шан“, здрависвайки се набързо.

— Чакам да хвана работа… Заслужава ли си да рискувам?… Подшушнаха ми тихичко… — обясни мъжът с продупчената шапка с откъслечни, равнодушни, запъхтени изрази.

Вторият помощник отново размаха юмрук към „Нан-Шан“.

— Там има един приятел, който не е годен и шлеп да командува — заяви той, като трепереше, кипнал от гняв, докато другият гледаше наоколо с безразличие.

— Така ли?

Но той съзря на кея тежкия моряшки сандък, боядисан в кафяво, под калъфа от корабно платно и привързан с ново конопено въже. И го заоглежда с повишен интерес.

— Бих се разприказвал и дигнал гюрултия, ако не беше този проклет сиамски флаг. Сега няма при кого да отида — иначе щях да направя така, че да му стане горещо. Мошеникът му с мошеник! Казал на главния механик — друг мошеник, да го знаеш, — че съм бил загубил самообладание. Това са най-голямата сган от невежи глупаци, които някога са плавали по моретата. Не! Не можеш да си представиш…

— Получи ли си парите, както се полага? — запита опърпаният му познайник внезапно.

— Да. Плати ми ги на кораба — беснееше вторият помощник. — „Иди да закусиш на брега“, ми каза.

— Долен мерзавец! — изкоментира неопределено високият мъж и облиза устни с език. — Какво ще кажеш: да отидем да пийнем нещо?

— Той ме удари — изсъска вторият помощник.

— А! Удари ли, казваш! Не може да бъде! — Мъжът в синьо започна да се суети състрадателно. — Тук изобщо не можем да говорим. Искам да науча всичко за това. Удари те, а? Я да намерим някой да ти носи сандъка. Знам едно тихо местенце, където имат бира в бутилки…

Мистър Джукс, който бе наблюдавал брега през бинокъла, по-късно съобщи на главния механик, че „бившият втори помощник твърде скоро си намери приятел. Някакъв мъж, който удивително прилича на безделник. Видях ги да си отиват заедно от кея“.

Чукането и тряскането във връзка с необходимите поправки не смущаваше капитан Макхуър. Прислужникът откри в писмото, което той пишеше вече в спретнато подредената щурманска рубка, пасажи, които така поглъщаха интереса му, че на два пъти едва не бе хванат на местопрестъплението. Но мисис Макхуър в гостната стая на къщата, наета за четиридесет фунта, потули прозявката си — може би от уважение към себе си, защото беше сама.

Тя бе полегнала на един сгъваем стол с плюшена седалка и позлатени ръбове близо до облицованата с тухли камина, с японски ветрила на дървената поличка отгоре и горящи въглени вътре на скарата. Вдигна ръце и хвърли отегчен поглед тук-там по многото страници. Не беше нейна вината, че бяха толкова скучни, така съвсем безинтересни — от „Моя любима жено“ в началото до „Твой любещ съпруг“ накрая. Едва ли някой очакваше от нея да разбира всичките тези корабни истории. Тя се радваше, естествено, че има писмо от него, но никога не се бе запитала защо по-точно.

„… Те се наричат тайфуни… На помощника като че ли не му хареса… Не в книгите… Не можех и да помисля да оставя това да продължи…“

Хартията изшумоля рязко. „… Затишие, което продължи повече от двадесет минути“ — четеше тя повърхностно; и следващите думи, които незагрижените й очи уловиха горе на друга една страница, бяха: „да видя пак теб и децата…“ Тя направи нервно движение. Той винаги мислеше за връщане вкъщи. А никога по-рано не е имал такава добра заплата. Какво се бе случило сега?

Не й идваше наум да върне страницата обратно и да види. Там тя би намерила написано, че между 4 и 6 часа сутринта на 25 декември капитан Макхуър действително не бе смятал, че неговият кораб изобщо е в състояние да преживее още един час при такова вълнение и че той някога би могъл пак да види жена си и децата си. Никой нямаше да узнае това (писмата му биваха захвърляни така бързо) — абсолютно никой освен прислужника, на когото това откритие направи силно впечатление. Толкова силно, че се опита да даде на готвача известна представа как „ние едва сме се отървали от гибел“, заявявайки тържествено:

— Сам старият е имал дяволски слаба надежда, че ще се спасим.

— Откъде знаеш? — запита презрително готвачът, стара кримка. — Той не ти го е казвал, нали?

— Все пак намекна ми нещо в тоя смисъл — изтърси прислужникът безочливо.

— Я се разкарай оттук! Той ще дойде сега и на мен да го каже — подигра му се през рамо старият готвач.

Мисис Макхуър продължи да чете бегло по-нататък, вече нащрек. „… Само трима, всеки от тях със счупен крак, и един… Реших по-добре да не давам гласност на тази работа… надявам се, съм постъпил справедливо…“

Тя отпусна ръце. Не, нищо повече нямаше за връщане у дома. Трябва просто да е изразявал едно съкровено желание. Сърцето на мисис Макхуър се отпусна, а черният мраморен часовник, оценен от местния бижутер за 3 лири, 18 шилинга и 6 пенса, цъкаше сдържано и някак потайно.

Вратата се разтвори широко и едно момиче, в онзи период от своето съществуване, който се характеризира с дълги тънки крака и къси рокли, се втурна в стаята. Гъсти, безцветни, дълги и прави коси бяха разпилени по раменете му. Като видя майка си, то се спря и отправи светлите си любопитни очи към писмото.

— От баща ти — смънка мисис Макхуър. — Къде ти е панделката?

Момичето сложи ръце на главата си и се нацупи.

— Той е добре — продължи мисис Макхуър апатично. — Поне аз така мисля. Той никога не казва. — Тя се засмя леко. Лицето на девойката изразяваше разсеяно безразличие и мисис Макхуър я изгледа с глупава гордост.

— Иди си вземи шапката — каза тя след малко. — Отивам да направя някои покупки. В магазина на Линъм има разпродажба.

— О, колко весело! — възкликна детето изразително, с неочаквано силно трептящ глас и подскачайки, излезе от стаята.

Беше чудесен следобед, със сиво небе и сухи тротоари. Пред манифактурния магазин мисис Макхуър се усмихна на една жена в черна пелерина с разточителни размери, обшита с черен кехлибар и увенчана с цветя, разцъфнали фалшиво над образа на раздразнителна матрона. Те избухнаха в бърз малък поток от поздравления и възклицания, като бърбореха едновременно, много забързано, сякаш улицата бе готова да зине и да погълне всичкото това удоволствие, преди то да можеше да бъде изказано.

Зад тях големите стъклени врати бяха постоянно в движение. Хората не можеха да минат, мъже стояха встрани, чакайки търпеливо, а Лидия бе погълната от това да завира върха на чадъра си за слънце между каменните плочи. Мисис Макхуър приказваше бързо.

— Много благодаря. Няма да си идва още вкъщи. Разбира се, много е тъжно, когато той е далеч от нас, но пък такава утеха е да знаеш, че е много добре. — Мисис Макхуър си пое дъх. — Климатът там му допада — добави тя сияеща, сякаш бедният Макхуър бе заминал да обикаля Китай заради здравето си.

И главният механик не искал още да се прибира у дома. Мистър Раут познаваше твърде добре цената на една добра служба.

— Соломон казва, че чудесата никога нямало да престанат — извика мисис Раут радостно на старата жена, която седеше в креслото си край огъня. Майката на мисис Раут се помръдна леко, а повехналите и ръце, в черни плетени ръкавици без пръсти, лежаха в скута й.

Очите на жената на механика зашариха бързо по хартията.

— Оня капитан на парахода, на който е и той — малко глупавичък мъж, спомняш ли си, мамо, — бил извършил нещо доста умно, казва Соломон.

— Да, мила — рече старата жена кротко, както си седеше с наведена среброкоса глава и с онзи израз на вътрешно спокойствие, характерен за много старите хора, които като че ли са всецяло погълнати да следят последните мъждукания на живота. — Мисля, че си спомням.

Соломон Раут, Стария Сол, Татко Сол, Главния, Раут способният мъж — мистър Раут, снизходителният и бащински приятел на младите, беше най-малкият от многото й деца, всички вече покойници. И тя си го спомняше като десетгодишно момче, много преди да отиде да чиракува в някакъв голям машиностроителен завод в Северна Англия. Бе го виждала толкова малко оттогава, бе преминала през толкова години, че сега трябваше да се връща обратно по стъпките си много назад, за да може да го разпознае ясно в мъглявината на времето. Понякога й се струваше, че снаха й говори за някакъв чужд мъж.

Младата мисис Раут беше разочарована.

— Хм, хм — и тя обърна страницата. — Ама че досадно. Не казва какво е. Казва, че не бих могла да разбера колко много бил направил. Представи си! Какво би могло да бъде чак пък толкоз умно? Ама че загубен човек, да не ни каже!

Тя продължи да чете спокойно, без повече забележки, и накрая седна и се загледа в огъня. Главният механик пишеше само две-три думи за тайфуна; но нещо го бе подтикнало да пише, че все повече му се иска да бъде при жизнерадостната си жена. „Ако нямаше нужда някой да се грижи за мама, щях да ти пратя пари за път още днес. Ти би могла да наредиш една малка къщичка тук някъде. И тогава щях да имам възможност да те виждам понякога. Ние не вървим към младостта…“

— Той е добре, мамо — въздъхна мисис Раут, опомняйки се.

— Винаги си е бил силно, здраво момче — реши старата жена кротко.

Но разказът на мистър Джукс беше наистина много по-жив и по-пълен. Неговият приятел в Западноокеанската компания го сподели свободно с другите офицери на кораба.

— Един мой познат ми пише за необикновена случка, станала на борда на неговия кораб по време на оня тайфун — помиите ли, — дето четохме за него във вестниците преди два месеца. Много странно нещо! Вижте сами какво казва той. Ще ви покажа писмото му.

В него имаше изрази, предназначени да оставят впечатление за безразсъдна и неукротима смелост. Джукс ги бе написал добросъвестно, защото така ги чувствуваше, когато пишеше писмото. Той описваше със сензационен ефект картината в туиндека. „… В един миг ми блесна мисълта, че тия проклети китайци не са убедени дали не сме някакви отчаяни разбойници. Не е за препоръчване да отделиш китаеца от парите му, ако той е по-силната страна. Крайно безразсъдно би било да се отдадем на грабеж в такова време, но какво можеха да знаят за нас тия бедняци? Така че без да го премислям втори път, аз измъкнах хората в един миг. Бяхме свършили нашата работа — която старият си беше сложил на сърце. Махнахме се, без да ги попитаме как се чувствуват. Убеден съм, че ако не бяха така безмилостно раздрусани и ако не се страхуваха — всеки един от тях — да се изправят срещу ни, щяхме да бъдем разкъсани на парчета. О, беше крайно опасно, мога да те уверя; ти можеш да се разкарваш насам-натам из Атлантика до края на живота си, без да се сблъскаш с такъв проблем.“

След това той загатваше по професионалному за повредите, нанесени на кораба, и продължаваше така:

„Положението стана дяволски заплетено, когато времето утихна. Не ни беше по-добре от това, че напоследък бяхме прехвърлени под сиамски флаг; макар капитанът да смята, че нямало никаква разлика — «щом като ние сме на кораба», — казва той. Има чувства, каквито тоя човек просто не може да изпита — и толкоз. Все едно да накараш някой пън да проумее нещо. Но независимо от това един кораб изпада в адски самотно положение, когато обикаля Китайско море без собствените консули, без дори да имаш една своя канонерка някъде или някакъв човек, към когото да се отправиш в случай на неприятност.

Моята идея беше да държим тия хубавци под капаците за още петдесетина часа, тъй като бяхме горе-долу на такова разстояние от Фу-Чау. Там най-вероятно щяхме да намерим някакъв военен кораб и веднъж под закрилата на оръдията му щяхме да сме в достатъчна безопасност; защото който и да е капитан на военен кораб — английски, френски или холандски — би помогнал на бели хора, щом се касае до разправия на кораба. Сетне да се отървем от тях и от парите им, като ги предадем на техния мандарин или таотай, или както там им викат на ония очилати типове, дето ги виждаш да обикалят на столове-носилки из вонящите улици.

На стария това някак не му се искаше. Той желаеше тая работа да остане потулена. Такава мисъл му беше влязла в главата, та с парен брашпил не можеше да му я измъкнеш. Той искаше колкото е възможно по-малко шум, заради името на кораба и заради собствениците — «заради всички заинтересувани» — казва той и ме гледа много строго. Това ме вбеси. Нима можеш да запазиш такова нещо скрито? А и сандъците им бяха закрепени по установения начин и бяха защитени срещу всяка земна буря, но тая се оказа такава сатанинска работа, че не бих могъл дори и представа да ти дам за нея.

А в това време аз едва се държах на краката си. Нито един от нас не бе имал никаква смяна в продължение на тридесет часа, а ето че старият седеше там, потривайки брада, почесвайки се по темето и много загрижен — дори не бе помислил да си свали високите ботуши.

— Надявам се, сър — казвам аз, — че няма да ги пуснете на палубата, преди да сме се приготвили за тях по един или друг начин. — Не че, забележи това, чувствувах някаква увереност, че бихме могли да обуздаем тия бедняци, ако решаха да нападат. Да имаш разправии с товар китайци не е детска игра. А бях и дяволски уморен. — Бих искал — казвам — да ни разрешите да им хвърлим там долу всичките тия долари и да ги оставим да си се оправят с бой те самите, докато ние си отпочинем малко.

«Ето че говорите необмислени неща, Джукс», казва той, като поглежда нагоре с неговия бавен маниер, който те кара да чувствуваш болка по цялото си тяло. «Трябва да измислим нещо, което да бъде справедливо за всички.»

Имах безкрайно много работа за свършване, както можеш да си представиш, та пратих хората да работят и тогава рекох да ида да си подремна малко. Не бях поспал в леглото си и десетина минути, когато прислужникът се втурва вътре и започва да ме дърпа за крака.

— За бога, мистър Джукс, излезте навън! Елате на палубата, сър. О, моля ви, излезте!

Тоя приятел ми изкара съвсем акъла. Не знаех какво се беше случило: друга буря или що. Не чувах никакъв вятър.

— Капитанът ги пуска навън. О, той ги пуска навън! Изскочете на палубата, сър, и ни спасете. Главният механик току-що изтича долу за пистолета си.

Това е, което чух да казва тоя глупак. Татко Раут обаче се кълне, че отишъл долу само за да си вземе чиста носна кърпа. Както и да е, с един скок се намерих в панталоните си и изхвръкнах на задната палуба. Нямаше съмнение — отпред, под мостика, се вдигаше голям шум. Четирима от хората работеха с боцмана при кърмата. Подадох им няколко от карабините, които всички кораби по Китайското крайбрежие носят в каютата, и ги поведох към мостика. По пътя се сблъсках със Стария Сол, който изглеждаше уплашен и смучеше незапалена пура.

— Ела с нас — викнах му.

Седмината се втурнахме нагоре към щурманската рубка. Всичко бе свършило. Старият беше там, все още с високите ботуши, изтеглени нагоре до бедрата, и по жилетка — станало му е горещо, докато го измисли, предполагам. До него младокът, чиновник на Бън Хин, мръсен като коминочистач, с все още позеленяло от уплаха лице. Веднага долових, че нещо ще ми се стовари на главата.

— По дяволите, какви са тези глупави комедии, мистър Джукс? — пита старият, ядосан донемайкъде. Признавам откровено, загубих и ума, и дума. — За бога, мистър Джукс, казва — веднага приберете тия карабини от хората. Някой сигурно ще пострада твърде скоро, ако не го направите. Да отида по дяволите, ако тоя кораб не е по-лош от лудница! Внимавайте добре сега. Искам ви тук горе, да ни помогнете, на мен и на китаеца на Бън Хин, да преброим тия пари. Вие също не бихте имали нищо против да помогнете, мистър Раут, без друго сте вече тук. Колкото сме повече, толкова по-добре.

Той беше разрешил всичко в главата си, докато съм отишъл да си подремна. Ако бяхме английски кораб или дори само да бяхме оставили товара си от кули в някое английско пристанище, като Хонконг например, щяхме да си навлечем безкрай анкети и главоболия, претенции за нанесени вреди и тъй нататък. Но тия китайци познават чиновниците си по-добре, отколкото ние.

Бяха отворили вече люковете и те всички бяха на палубата след една нощ и един ден там долу. Свят ти се завиваше да гледаш толкова много измъчени, диви лица, събрани заедно. Тия бедняци зяпаха към небето, към морето, към кораба, сякаш бяха очаквали целият да бъде разбит на парчета. И нищо чудно! Бяха изтърпели такова нещо, което би разтърсило до дъно душата на всеки бял човек. Но нали казват, че китаецът нямал душа. Той има обаче нещо в себе си, което е дяволски кораво. На един от тях (измежду онези, които бяха зле пострадали) едното око беше почти съвсем избито. То стоеше изпъкнало навън от главата му, голямо колкото половин кокоше яйце. Такова нещо би накарало един бял човек да лежи по гръб цял месец; а ето, въпреки всичко, тоя приятел си проправяше път с лакти насам-натам из тълпата и приказваше с другите, сякаш нищо не му се бе случило. Те вдигаха голяма врява помежду си, но когато старият покажеше плешивата си глава над предната страна на мостика, до един преставаха да дърдорят и повдигаха очи към него.

Изглежда, че след като бе обмислил всичко, той накарал оня служител на Бън Хин да слезе долу и да им обясни единствения начин, по който можели да си получат обратно парите. По-късно ми каза, че тъй като всичките кули били работили на едно и също място и за един и същ период от време, той сметнал, че ще извърши възможно най-справедливото нещо за тях, ако разпредели всичките пари, които бяхме събрали, по равно между цялата група. Нямало как да различи доларите на един от тези на друг, каза той, а ако запита всеки колко пари е донесъл на кораба, ще го излъжат и ще изпадне в трудно положение. Мисля, че тук беше прав. Колкото до това да даде парите на някой китайски чиновник, който би могъл да се намери във Фу-Чау, той рече, че било все едно да сложи веднага всичко в собствения си джоб. Предполагам, че и те така мислеха.

Свършихме с разпределянето, преди да се стъмни. Каква картина беше само: морето развълнувано, корабът — развалина в истинския смисъл, тия китайци се клатушкат нагоре по мостика един по един да получат дела си, а старият, все още с ботушите и по жилетка, стои на входа на щурманската рубка, зает с плащането, облива се в пот като не знам какво и от време на време се нахвърля остро върху мен или Татко Раут за това или онова, което не допада на вкуса му. Занесе лично дела на осакатените при люк №2. Бяха останали три долара и те бяха разделени на тримата най-пострадали кули, по един на всеки. След това се заловихме за работа и изринахме навън върху палубата купчини мокри дрипи, всевъзможни парчетии от разни безформени неща, на които не би могъл да дадеш някакво наименование, и ги оставихме сами да си разрешават въпроса за собствеността им.

Без съмнение постъпката на капитана се оказа наистина най-добрият начин за потулване на работата в изгода на всички заинтересовани. А ти какво ще кажеш за това, изнежено конте такова, дето служиш на тоя твой пощенски параход? Старият главен механик твърди, че това очевидно било единственото, което бихме могли да направим. Оня ден капитанът ми рече: «Има неща, за които нищо не е казано в книгите.» Мисля, че той се отърва твърде лесно от тая работа, като имам предвид колко е недодялан.“