Джоузеф Конрад
Тайфун (1)

I

Съгласно закона за материалното отражение лицето Макхуър, капитан на парахода „Нан-Шан“, бе точно копие на духовния си облик: то не показваше подчертани белези нито на енергичност, нито на глуповатост; въобще нямаше никакви ясно изразени черти; беше просто едно обикновено, безстрастно и невъзмутимо лице.

Би могло да се каже, че свенливостта е единственото нещо, което външният му вид подсказва понякога. Защото той имаше обичая да седи в търговската кантора на брега, обгорял от слънцето, с лека усмивка и със забит надолу поглед. Когато си вдигнеше очите, човек можеше да види, че те са сини и прями. Имаше светла и много рядка коса, която покриваше плешивото теме на черепа му от слепоочие до слепоочие като купчинка пухкава коприна. Космите на лицето му, напротив, бяха с цвета на морков, огненочервени като медни телчета, които достигаха до линията на устните, и колкото и гладко да се бръснеше, по бузите му преминаваше огнен метален блясък при всяко движение на главата. Той беше под среден ръст, с леко заоблени рамене и с такива яки крайници, че дрехите винаги изглеждаха малко теснички за ръцете и краката му. Неспособен като че ли да проумее какво облекло се полага за различните географски ширини, той носеше кафяво бомбе, кафеникав на цвят костюм и тежки, високи, черни обувки. Тези пристанищни одежди придаваха на фигурата му една недодялана и дървеняшка елегантност. Тънка сребърна верижка за часовник висеше в дъга на жилетката му и той никога не слизаше от кораба на брега, без да държи здраво в силния си космат юмрук един елегантен чадър от най-добро качество, но почти винаги не добре сгънат. Младият Джукс, помощник-капитанът, придружавайки началника си до мостчето за слизане, понякога се осмеляваше да каже съвсем кротко: „Позволете, сър“ — и като вземаше почтително чадъра, повдигаше гривничката, разклащаше гънките му, сдипляше ги спретнато в един миг и го подаваше обратно. Той вършеше това с такъв необикновено сериозен израз на лицето, че мистър Соломон Раут, главният механик, който пушеше над люка сутрешната си пура, обръщаше глава, за да скрие усмивката си.

— Ах, да! Проклетият дъждобран… Благодаря ви, Джукс, благодаря — измърморваше капитан Макхуър сърдечно, без да погледне нагоре.

Понеже имаше само толкова въображение, колкото му бе необходимо, за да се справя с всеки следващ ден, и не повече, той беше спокоен и сигурен в себе си; и именно поради тази причина не беше ни най-малко надменен. Трудно е да угодиш на началника си, когато той е надарен с въображение, когато е докачлив и с чувство за власт. Но всеки кораб, командуван от капитан Макхуър, беше плаващ дом на съгласието и мира. За него наистина беше толкова невъзможно да даде воля на фантазията си, колкото би било невъзможно за един часовникар да сглоби хронометър, когато не разполага с никакви други инструменти освен чук и ръчно трионче. И все пак безинтересният живот на хора, които са така всецяло предадени на скромното си ежедневие, си има и своята тайнствена страна. Невъзможно беше в случая с капитан Макхуър например да разбереш какво е било онова нещо под небето, което е могло да накара този напълно доволен син на дребен бакалин в Белфаст да избяга от дома си и да се отдаде на морето. И все пак той беше сторил тъкмо това на петнадесетгодишна възраст. Достатъчно е обаче, когато премислиш, да си представиш как една огромна, могъща и невидима ръка, бръкнала дълбоко в земния мравуняк, хваща за раменете, удря главите една в друга и насочва нищо неподозиращите лица от това множество към невероятни цели и в неочаквани направления.

Баща му никога не му прости напълно за тази му непочтителна и глупава постъпка.

— Бихме могли и без него — казваше често той след това, — но търговията? Пък е и мой единствен син!

Майка му плака много след неговото изчезване. Понеже не му беше дошло наум да остави някаква бележка, оплакаха го като умрял, докато след осем месеца не пристигна първото му писмо от Талкахуано. То беше кратко и в него се казваше: „Имахме чудесно време при пътуването.“ Но очевидно според автора на писмото единственото важно съобщение бе това, че неговият капитан точно в деня, когато съчинявал писмото си, го вписал в корабната книга като обикновен моряк. „Защото мога да върша работата“ — обясняваше той. Майка му пак плака обилно, докато бащата изрази чувствата си с единствената забележка: „Том е магаре.“ Той беше пълен човек и умееше да се присмива иронично; това си умение продължи да проявява до края на живота си при общуването със сина си с известно състрадание като към малоумен.

Посещенията на Макхуър в бащиния му дом бяха по необходимост редки и с течение на годините той изпращаше на родителите си други писма, уведомявайки ги за последователните си повишения и за скитанията си по огромната земя. В тези послания можеше да се открият изречения като: „Горещината тук е много голяма.“ Или: „На Коледа в 4 часа следобед ние видяхме няколко айсберга.“ Старите хорица в края на краищата се запознаха с твърде много имена на кораби, с имената на техните капитани, с имената на шотландци и англичани, собственици на кораби, с наименованията на морета, океани, протоци и носове, с необичайни имена на пристанища за дървен материал, за ориз, за памук, с наименованията на острови и с името на младата любима на техния син. Тя се казваше Луси. Не му беше дошло наум да спомене дали нейното име му харесва. И след това те умряха.

Знаменателният ден на сватбата на Макхуър дойде, както се полага, наскоро след друг такъв ден, в който той получи първото си назначение като капитан.

Всичките тези събития се бяха случили много години преди сутринта, когато в щурманската рубка на парахода „Нан-Шан“ той се сблъска с падането на барометъра, един уред, в който нямаше причини да се съмнява. Падането на барометъра — имайки предвид отличните качества на този уред, годишното време и точното положение на кораба върху земното кълбо — можеше да се приеме като лошо предзнаменование; но червеното лице на капитана не издаваше никакво вътрешно безпокойство. Знаменията не значеха нищо за него и той не бе в състояние да открие каква вест му носеше едно предвещание, докато то не се сбъднеше и вестта не стигнеше до собствената му врата.

„Това си е падане, няма съмнение — мислеше той. — Някакво необикновено мръсно време ще да обикаля наоколо.“

Идвайки от юг, параходът „Нан-Шан“ беше на път за пристанището Фу-Чау, открито за търговия по силата на международни съглашения, и носеше малко товар в долните трюмове и двеста китайци кули, които се завръщаха в родните си села в провинцията Фо-Киен след няколкогодишна работа из разните тропически колонии. Беше прекрасна утрин, гладкото море се надигаше без блясък, а на небето имаше някакво странно бяло мъгливо петно като ореол на слънцето. Предната палуба, натъпкана с китайци, беше пълна с тъмни облекла, жълти лица и подобни на свински опашки плитки, осеяна с доста много голи рамене, защото нямаше вятър и горещината бе голяма. Кулите се излежаваха, разговаряха, пушеха или зяпаха, облегнати на перилата. Някои вадеха вода през борда и се обливаха един-друг. Неколцина дремеха върху капаците на люковете, а имаше и малки групички от по шестима човека, които седяха с кръстосани крака около железни подноси, на които имаше паници с ориз и мънички чашки за чай. И всеки един от тези граждани на Небесната империя носеше със себе си всичко, каквото имаше на този свят: дървен сандък с катинар на халки и обковани с месинг ъгли, в който бяха спестяванията на неговия труд — някоя и друга обредна дреха, тамян на пръчици, малко опиум може би, дреболии и боклуци с незначителна стойност и купчинка сребърни долари, спечелени с непосилен труд на въглищните корабчета, в комарджийниците или чрез дребна търговийка, изтръгнати с цената на обилна пот от земята, в мините, по железопътните линии, в смъртоносните джунгли, под тежестта на непосилен товар — трупани търпеливо, съхранявани грижливо и бранени с отчаяние.

Към десет часа се бе появило вълнение по борда откъм Формозкия проток, но това не разтревожи много тези пътници, защото с плоското си дъно и голямата дължина на бимса „Нан-Шан“ беше известен като кораб изключително стабилен на вода. В моменти на откровение на брега мистър Джукс обичаше да заявява с висок глас, че „старата приятелка е толкова добра, колкото и красива“. На капитан Макхуър никога не би дошло наум да изрази благоприятното си мнение така високо и с такива чудновати думи.

Корабът беше добър без съмнение, пък и не беше стар. Той беше построен в Дънбартън преди по-малко от три години по поръчка на Сиг и Сие, търговска фирма в Сиам. Когато бе пуснат на вода, завършен до най-малката подробност и готов да поеме бремето на живота си, строителите му го съзерцаваха с чувство на гордост.

— Сиг ни бе помолил да намерим някой благонадежден капитан, който да изведе кораба на море — забеляза един от съдружниците; а другият, като поразмисли малко, каза:

— Мисля, че точно сега Макхуър е на суша.

— Така ли? Тогава телеграфирай му веднага. Той е тъкмо човекът, който ни трябва — заяви по-старшият от съдружниците без никакво колебание.

На другата сутрин Макхуър стоеше пред тях невъзмутим, пристигнал от Лондон с нощния експрес след внезапна, но сдържана раздяла с жена си. Тя беше дъщеря на по-високостоящи родители, които бяха видели и по-добри дни.

— Не би било зле да разгледаме заедно кораба, капитане — каза по-старшият съдружник. И тримата мъже тръгнаха да хвърлят поглед на съвършенствата на „Нан-Шан“ от носа до кърмата и от кила до върховете на двете му къси и дебели мачти.

Капитан Макхуър бе започнал огледа със сваляне на сакото си, което бе окачил на брашпила, олицетворение на последните усъвършенствувания.

— Моят чичо написа ласкави думи за вас и изпрати писмото с вчерашната поща до нашите добри приятели — искам да кажа фирмата Сиг, и те там сигурно ще ви продължат назначението като капитан — каза по-младшият от съдружниците. — Ще можете да се гордеете с това, че под вашите заповеди ще имате най-леко управляемия кораб от този тип край бреговете на Китай, капитане — добави той.

— Така ли? Благодаря ви — измънка неясно Макхуър, на когото изгледите за някаква далечна възможност едва ли биха могли да подействуват повече, отколкото красотата на далечния пейзаж на късогледия турист. И понеже в момента погледът му се бе спрял на бравата на вратата за каюткомпанията, той се запъти към нея съвсем преднамерено и започна да блъска силно по ръчката й, отбелязвайки с нисък загрижен глас:

— Не можеш да разчиташ на работниците днес. Съвършено нова брава, а въобще не иска да работи. Съвсем заяжда. Виждате ли? Виждате ли?

Веднага щом се озоваха сами в кантората си отвъд корабостроителната площадка, племенникът попита с леко презрение:

— Ти похвали този приятел пред Сиг. Какво толкова виждаш в него?

— Съгласен съм, че той няма вида на идеалния капитан според твоите представи, ако това искаш да кажеш — отсече по-възрастният. — Старшият майстор на дърводелците от „Нан-Шан“ вън ли е?… Влезте, Бейтс. Как стана така, че позволихте на хората на Тейт да ни изложат с тази дефектна брава на вратата на каюткомпанията? Капитанът я забеляза още щом я погледна. Наредете веднага да я сменят. Сламчиците, Бейтс… сламчиците…

Бравата беше сменена веднага и няколко дни след това „Нан-Шан“ пое с пълна пара на изток, без Макхуър да бе отправил каквато и да е друга забележка относно съоръженията му и без да го бяха чули да намекне поне с една думичка за това, че се гордее с кораба си, че е признателен за назначението си или да изкаже задоволство от перспективите, които му се откриваха.

С темперамента си — нито бъбрив, нито пък неразговорчив — той много рядко намираше случай да приказва. Имаше въпроси, свързани със службата, разбира се — указания, заповеди и тъй нататък; но понеже гледаше на миналото като на нещо приключено, а на бъдещето като на нещо, което още не е дошло, по-обикновените ежедневни събития нямаха нужда от обяснение, защото фактите говореха сами за себе си, и то с поразителна точност.

Старият господин Сиг харесваше хората, които приказват малко, такива, за които „можеш да си сигурен, че няма да се опитват да разширяват и подобряват дадените им инструкции“. И тъй като Макхуър отговаряше на тези изисквания, продължиха назначението му като капитан на „Нан-Шан“ и той насочи вниманието си към успешното плаване на своя кораб из водите на Китайско море. Първоначално корабът бе регистриран като английски, но след известно време фирмата Сиг намери за по-целесъобразно да го прехвърли под сиамски флаг.

Когато научи за възнамеряваното прехвърляне, Джукс започна да се вълнува, приемайки това едва ли не като лично оскърбление. Той обикаляше, мърморейки си, и от време на време се изсмиваше презрително.

— Представяте ли си да имаме на корабния флаг един смешен слон, взет сякаш от Ноевия ковчег — каза той веднъж на вратата на машинното отделение. — По дяволите, такова нещо не мога да понеса. Ще си дам оставката. Вас това не ви ли вбесява, мистър Раут? — Главният механик само се покашля с вида на човек, който познава цената на една добра служба.

Първата сутрин, когато новият флаг се развя на кърмата на „Нан-Шан“, Джукс го наблюдаваше от мостика с чувство на горчивина. За кратко време той се пребори с напиращите емоции и после забеляза:

— Странен флаг е този, под който пътуваме, сър.

— Какво му е на флага? — попита капитан Макхуър. — Добър си е според мен. — И той отиде до края на мостика, за да го види по-добре.

— Хм, на мен пък ми се струва странен — избухна Джукс силно разгневен и бързо слезе от мостика.

Капитан Макхуър беше учуден от това държане. След малко той влезе тихо в щурманската рубка и разтвори своя международен указател за сигналите и кодовете на онова място, където флаговете на всички страни бяха дадени точно, наредени в ярки редици. Мина с пръста си по тях и когато стигна до Сиам, загледа с голямо внимание червеното поле и белия слон. Нищо не би могло да бъде по-просто; но за да се увери, взе книгата със себе си на мостика, за да сравни цветната рисунка с истинския флаг на кърмата. Когато Джукс, който този ден носеше службата с потиснат гняв, се появи на мостика, началникът му отбеляза:

— Няма нищо нередно в този флаг.

— Няма ли? — измърмори Джукс, като коленичи пред някакъв шкаф на палубата и злобно заиздърпва оттам запасното въже за лота.

— Не. Проверих в книгата. Дължина двойно на широчината и слонът точно в средата. Смятам, че хората на брега ще знаят как да направят тукашния флаг. Това се разбира от само себе си. Не бяхте прав, Джукс…

— Но, сър — започна Джукс, изправяйки се възбудено, — бих могъл да кажа само… — И с треперещи ръце той затърси пипнешком края на навитото въже.

— Добре, добре — успокои го капитан Макхуър, както беше седнал на малкото брезентово сгъваемо столче, което много обичаше. — Остава само да внимавате, докато хората свикнат, да не вдигат флага със слона, обърнат с краката нагоре.

Джукс хвърли новото въже за лота на предната палуба с едно силно „Заповядай, боцмане — не забравяй добре да го намокриш“ и с огромна решителност се обърна към началника си. Но капитан Макхуър беше разперил удобно лакти върху парапета на мостика.

— Защото, предполагам, това би могло да се вземе като сигнал за тревога — продължи той. — Как смятате? Този слон там, аз поне така го схващам, представлява нещо като емблема…

— Представлява! — кресна Джукс така, че всички глави от палубите на „Нан-Шан“ се обърнаха към мостика. После въздъхна и с внезапно примирение каза кротко:

— Би било наистина ужасно неприятна картина.

По-късно през деня той заговори главния механик с едно поверително: „Слушай да ти кажа най-последния лаф на стария.“

Мистър Соломон Раут (споменаван често като Сол Дългия, Стария Сол или Татко Сол) поради това, че почти неизменно се бе оказвал най-високия човек на борда на всеки кораб, на който постъпвал на работа, бе придобил навика да гледа отвисоко със спокойно снизхождение. Той имаше рядка червена коса, плоските му бузи бяха бледни, кокалестите му китки и дългите му фини ръце бяха също бледни, като че ли бе прекарал целия си живот на сянка.

Той се усмихна отвисоко на Джукс и продължи да си пуши и тихо да гледа наоколо с вид на добър чичко, който изслушва разказа на някое развълнувано учениче. После, явно забавлявайки се, но иначе равнодушен, попита:

— Е, ти подаде ли си оставката?

— Не — извика Джукс, извисявайки уморения си и обезсърчен глас над дрезгавото бръмчене на лебедките на „Нан-Шан“. А те всички работеха здравата, сграбчваха вързопите с товар, издигаха ги високо горе до края на дългите кранове, едва ли не като че ли за да се разкъсат при стремглавото им спускане надолу. Веригите на товарите пъшкаха по скрипците, звънтяха по комингсите, дрънчаха по борда. И целият кораб трепереше, дългите му сиви стени бяха забулени в кълба от пара.

— Не — повтори Джукс, — не я подадох. Има ли смисъл? Все едно да подхвърля молбата си за оставка ей на тази стена. Не вярвам, че би могъл да накараш такъв човек да разбере нещо. Просто ще ме смачка.

В този момент, връщайки се от брега, капитан Макхуър прекоси палубата с чадър в ръка, следван от един мрачен, хладнокръвен китаец, обут в копринени обувки с подметки от хартия и също като него с чадър.

Като говореше едва чуто и гледаше по навик в обувките си, капитанът на „Нан-Шан“ забеляза, че щяло да бъде необходимо да се отбият във Фу-Чау по време на този рейс, и пожела мистър Раут да се погрижи корабът да бъде под пара на другия ден следобед точно в един часа. Той побутна назад шапката си, за да обърше чело, отбелязвайки в същото време, че мразел въобще да слиза на брега. А стърчащият над него мистър Раут, без да благоволи да каже една дума поне, пушеше сериозен, като придържаше десния си лакът с дланта на лявата ръка. След това, все със същия тих глас, Джукс получи нареждане да следи да няма товари в пространството между двете предни палуби. Компанията Бън Хин изпращала групата по домовете им. Двадесет и пет торби ориз щели веднага да бъдат докарани с един сампан и да се пренесат в склада. Те всичките работили по седем години, каза капитан Макхуър, и всеки си носел сандък от камфорово дърво. Дърводелецът трябвало да започне веднага да наковава няколко сантиметра дебели летви по протежение на палубата долу, отпред и отзад, за да не могат тези сандъци, да се плъзгат насам-натам по време на пътуването. Нямало да бъде зле Джукс да се занимае с тази работа веднага.

— Чувате ли, Джукс?

Този китаец щял да пътува с кораба чак до Фу-Чау, щял да бъде нещо като преводач. Бил чиновник на компанията Бън Хин и искал да хвърли един поглед на мястото, определено за кулите. Нека Джукс да му покажел.

— Чувате ли, Джукс?

Джукс се погрижи да прекъсне тези инструкции на подходящи места със задължаващото „Да, сър“, казано без въодушевление. Рязкото му „Тръгвай с мен, Джон, аз покажа, ти видиш“ накара китаеца да тръгне по петите му.

— Искаш погледнеш, видиш, погледнеш, видиш… все това — каза Джукс, който нямаше никаква склонност към чуждите езици и осакатяваше безмилостно дори и тукашния англо-китайски жаргон. Той посочи към отворения люк. — Вземи номер първи място, ти спиш, а?

Той беше рязък, както подобаваше на расовото му превъзходство, но не беше недружелюбен. Китаецът се взираше тъжен и безмълвен през люка в мрачната вътрешност на кораба, като че ли беше застанал на ръба на зинал гроб.

— Няма вали дъжд там долу, разбираш? — подчерта Джукс. — Предположим все такова хубаво време, ти кули-човек номер едно, идва горе — продължаваше той, като имитираше загряване. — Прави така — Фууу! — и той изпъна пълни гърди и наду бузи. — Разбираш, Джон? Дишаш — чист въздух. Хубаво, а? Можеш переш тези там панталони, ядеш тук горе — разбираш, Джон?

С устата и ръцете си той правеше енергични движения, като че ли яде ориз и пере дрехи. А китаецът, който скриваше недоверието си към тази пантомима под маската на спокойно държане, примесено с лека и изтънчена меланхолия, гледаше с бадемовите си очи ту Джукс, ту люка.

— Много добле — промърмори той тъжно с половин глас и забърза плавно по палубите, като отбягваше изкусно препятствията по пътя си. Изчезна, шмугвайки се под някакъв вързоп от десетина ютени чувала, пълни със скъпа стока, които издаваха отблъскваща миризма.

Междувременно капитан Макхуър беше отишъл до мостика и после беше влязъл в щурманската рубка, където едно писмо, започнато преди два дни, очакваше да бъде завършено. Тези дълги писма започваха с думите „Моя любима жено“ и прислужникът, когато търкаше пода и почистваше праха от кутиите с хронометрите, използваше всяка възможност, за да ги чете. Него те го интересуваха много повече, отколкото по всяка вероятност жената, за чиито очи бяха предназначени, и то поради това, че описваха в най-дребни подробности всяко поредно пътуване на „Нан-Шан“.

Неговият капитан, добросъвестен към фактите (те единствено стигаха до съзнанието му), обичаше да ги записва с най-голямо старание върху много страници. Къщата в едно от северните предградия, до която тези страници биваха адресирани, имаше малка градинка пред полукръглите си еркерни прозорци, дълга покрита тераса към входа с хубав външен вид и цветни стъкла в имитирани оловни рамки на входната врата. За нея той плащаше четиридесет и пет лири годишно и не смяташе този наем за много висок, защото мисис Макхуър (една претенциозна персона с мършав врат и пренебрежително държане) беше по общо признание дама, която съседите наоколо считаха за „твърде високопоставена“. Единствената тайна на живота й бе малодушният й страх от часа, в който нейният съпруг щеше да се завърне вкъщи завинаги. Под същия покрив живееха още дъщерята, която се казваше Лидия, и синът Том. Те двамата познаваха твърде малко баща си. Най-вече го знаеха като рядък, но привилегирован гост, който вечер пушеше лулата си в трапезарията и преспиваше в къщата. Високото и слабо момиче, общо взето, малко се срамуваше от него; момчето беше явно съвсем безразлично и показваше това по прям, очарователен и непристорен начин, присъщ на мъжествените момчета.

А капитан Макхуър пишеше до дома от бреговете на Китай дванадесет пъти в годината, пожелавайки по особен начин да предадат поздравите му на децата, и така спокойно се надписваше „твой любещ съпруг“, като че ли тези думи, употребявани от толкова време и от толкова много мъже, не бяха, независимо от формата им, износена фраза с увехнало съдържание.

Китайско море е тясно както на север, така и на юг. Едно море, пълно с ежедневни красноречиви факти, като острови, пясъчни плитчини, рифове, бързи и променливи течения — заплетени факти, които въпреки това говорят на моряка с ясен и определен език. Техният език така властно привличаше чувството за реалност у капитан Макхуър, че той се бе отказал от отделната си каюта долу и фактически прекарваше всичките си дни на мостика на своя кораб, като често искаше да му занесат храната горе, а нощем спеше в щурманската рубка. И там той съчиняваше писмата си до дома. Всяко от тях без изключение съдържаше фразата „Времето беше много хубаво при това пътуване“ или някакъв друг израз, но със същото съдържание. И това изказване с чудната си упоритост беше написано със същата съвършена точност както всичко останало в неговите писма.

Мистър Раут също пишеше писма. Само че никой на кораба не знаеше колко бъбрив може да бъде той с писалка в ръка, защото главният механик имаше достатъчно въображение да държи писалището си заключено. Жена му много харесваше начина му на писане. Те бяха бездетни и мисис Раут — едра, гърдеста и жизнерадостна жена на четиридесет години — обитаваше заедно с беззъбата и почтена майка на мистър Раут една малка къщичка близо до Тедингтън. Тя имаше обичай да преглежда писмата си на закуска с живи очи и да прочита радостно, с висок глас, интересните пасажи на глухата стара дама, като вместо увод към всеки откъс се провикваше предупредително: „Соломон казва!“ Нейна привичка бе също така да изстрелва някой от изразите на Соломон по чужди хора, като малко ги хвърляше в почуда с непознатия текст и неочаквано забавното съдържание на тези цитати. В деня, в който новият енорийски свещеник посети за пръв път къщичката, тя намери случай да каже: „Както казва Соломон, механиците, които с кораби отиват на море, виждат чудноватостите на моряшката натура.“ Но промяната в израза на нейния гост я принуди да спре и да се опули.

— Соломон… О!… Мисис Раут — запелтечи младият човек, изчервявайки се, — трябва да ви кажа… че аз не… че аз не…

— Но това е моят съпруг — обяви тя със силен вик, като се тръшна на стола. Чувствувайки шегата, тя се смееше невъздържано с носната си кърпичка на очите, а той седеше срещу нея, усмихвайки се насила, и понеже му липсваше всякакъв опит с по-весели жени, беше напълно убеден, че тя за съжаление не е с всичкия си. По-късно те станаха отлични приятели, защото, като разбра, че тя няма непочтителни намерения, той стигна до заключението, че мисис Раут е наистина съвсем достопочтена. И своевременно свикна да приема, без да трепва, други откъси от мъдрите слова на Соломон.

По думите на жена му, Соломон бил казал веднъж: „Що се отнася до мен, дай ми най-тъпото магаре за капитан пред мошеника. Винаги ще се намери начин да се справиш с един глупак; но мошеникът е хитър, неумолим.“ Това беше едно леко обобщение, извлечено от конкретния случай с честността на капитан Макхуър, която сама по себе си тежеше с очевидността си като буца пръст. От друга страна, мистър Джукс, неспособен да обобщава, неженен, даже несгоден, имаше обичая по друг начин да разкрива сърцето си на един близък свой другар, с когото бяха работили заедно на един и същ кораб и който сега беше втори помощник-капитан на пътнически кораб в Атлантическия океан.

Преди всичко той изтъкваше преимуществата на търговското корабоплаване в Изтока, намеквайки за превъзходството му пред службата в Западния океан. Възхваляваше небето, морето, корабите и лекия живот в Далечния изток. Твърдеше, че като „Нан-Шан“ нямало втори кораб.

„Ние нямаме униформи с лъскави копчета, но затова пък сме като братя тук — пишеше той. Храним се всички заедно и си живеем весело и безгрижно… Момчетата от машинното са свестни, колкото могат да бъдат такива като тях, а старият Сол, Главният, е славен мъж. С него сме добри приятели. Колкото до стария, по-тих капитан от него не би могъл да намериш. Понякога си мислиш, че не му стига акълът да види, когато нещо не е в ред. И все пак не е така. Не може да бъде така. Вече няколко години той е капитан. Не върши нищо, което да е наистина глупаво, и добре командува кораба си, без да безпокои някого. Мисля, че не му стига толкова умът да търси удоволствие, като вдига скандали. Аз не се възползвам от това положение. Бих презирал подобно нещо. Извън онова, което е свързано с установения в службата ред, той като че ли разбира само половината от всичко, което му казваш. Това ни кара да се смеем понякога, но пък и скучно е да си с такъв човек в края на краищата. Старият Сол казва, че той не обичал да приказва много. Да приказва! Господи… Той никога не приказва. Онзи ден си говорехме под мостика с един от механиците и той трябва да ни беше чул. Когато се качих горе да поема дежурството си — гледам го, излиза от щурманската рубка, оглежда се наоколо, надниква през люковете, хвърля поглед на компаса и поглежда косо нагоре към звездите. Това си му е редовният номер. И после казва: «Вие ли приказвахте преди малко в левия коридор?» — «Да, сър.» «С третия механик?» — «Да, сър.» Отива до десния борд, сяда под навеса на мостика на малкото си походно столче и може би в продължение на половин час не издава никакъв звук, освен дето го чух да кихне веднъж. След известно време го чувам, че става и се запътва към левия борд, където бях аз. «Не мога да разбера как намирате за какво да говорите. Цели два часа. Не ви упреквам. Виждам на брега хора да го правят по цял ден и после вечерта сядат на чашка и продължават. Сигурно повтарят едни и същи неща. Не мога да го разбера.»

Чувал ли си някога подобно нещо? И така равнодушно се отнесе към това! Даже го посъжалих. Но понякога е и раздразнителен. Разбира се, човек не би извършил нищо, за да го ядоса, дори и да си заслужава. Но не си заслужава. Той е така чудно невинен, че дори да сложиш палеца на носа си и да размахаш пръсти подигравателно насреща му, само би се зачудил сериозно какво ли ти е влязло в главата. Веднъж съвсем простичко ми каза, че много трудно му било да разбере защо хората винаги се държат така странно. Той е прекалено нечувствителен, за да се тревожи за такива работи, и това си е истината.“

Така пишеше мистър Джукс на другаря си, който пътуваше из Западния океан — от дълбочината на сърцето и с цялата живост на фантазията си.

Той беше изразил честното си мнение. Не си струваше труда да се мъчиш да направиш впечатление на такъв човек. Ако светът би бил пълен с подобен род хора, вероятно животът би се видял на Джукс съвсем скучен и безполезен. И той не беше единствен на това мнение. Самото море, споделяйки като че ли добродушната снизходителност на мистър Джукс, никога не се беше запретнало да изплаши мълчаливия мъж, който рядко поглеждаше нагоре и пътуваше по моретата с единствената видима цел да осигури храна, дрехи и квартира за тримата души на сушата. Той беше се сблъсквал и с лошо време, разбира се. Беше се измокрял, беше изпадал в трудности, беше се изморявал по обикновеному, но това бяха неща, почувствувани в момента и тутакси забравяни. Така че, общо взето, той беше прав, като съобщаваше вкъщи, че времето било хубаво. Ала никога не бе виждал дори за момент неизмеримата мощ и невъздържаната ярост, която отминава изтощена, но не и укротена — яростта и беса на разгневеното море. Той знаеше, че те съществуват, както знаем, че съществуват престъпления и мерзости. Той бе слушал за това, така както спокойният жител на някое градче слуша за битки, глад и наводнения и все пак няма представа какво означават тези неща, макар наистина да е бивал замесен в някое сбиване на улицата, да е оставал веднъж без обед или да е бил измокрян до кости от проливен дъжд. Капитан Макхуър бе плавал по повърхността на океаните така, както някои хора се плъзгат по годините на своето съществуване, за да потънат спокойно в тихия гроб, несведущи за живота до последния миг, без въобще някога да са имали възможността да видят всичката подлост, насилие и ужас в него. Има и на вода, и на сушата такива хора, ощастливени — или презрени — от съдбата или от морето.