Джоузеф Конрад
Тайфун (2)

II

Капитан Макхуър наблюдаваше постоянното падане на барометъра и си мислеше: „Някакво мръсно време обикаля наоколо.“ Точно това си мислеше той. Имал бе вече опит с умерено мръсно време — изразът „мръсно“ характеризираше такова време, което носи по-малки трудности за моряка. Ако някой безспорен авторитет му кажеше, че краят на света ще дойде чрез някакъв катастрофален смут в атмосферата, той би разбрал това съобщение посредством простата представа за мръсно време, а не другояче, тъй като никога не се беше сблъсквал с катаклизми, а убеждението само не води непременно до разбиране. Мъдрите хора в неговата страна бяха постановили чрез закон, че преди той да бъде признат за годен да поеме командуването на един кораб, би трябвало да може да отговори на някои обикновени въпроси във връзка с кръгообразните бури, като урагани, циклони и тайфуни. И явно беше отговорил на тези въпроси, щом като сега беше капитан на „Нан-Шан“ в Китайско море, в сезона на тайфуните. Но и да беше отговорил, вече не си спомняше нищо. Само чувствуваше, че му става зле от лепкавата горещина. Излезе на мостика, но не намери облекчение от тази потискаща атмосфера. Въздухът му се струваше тежък. Дишаше трудно като риба и започна да мисли, че никак не е добре.

„Нан-Шан“ пореше водата и оставяше чезнеща бразда по морето, което имаше повърхността и блясъка на накъдрено парче сива коприна. Слънцето, бледо и без лъчи, изсипваше потискаща жега със странна неопределена светлина, а китайците лежаха проснати на палубата. Безкръвните им, изстискани жълти лица бяха като лицата на страдащи от жлъчка. На капитан Макхуър му направиха особено впечатление двама от тях, опънали се по гръб под мостика. Щом като си затвориха очите, заприличаха на мъртъвци. Други трима обаче се караха жестоко някъде напред; един едър китаец, полугол, с херкулесови рамене, се беше съвсем отпуснал върху една лебедка, а друг пък, седнал на палубата със стърчащи нагоре колене, с глава, клюмнала настрани по момичешки, плетеше косата си на опашка с безкрайна апатия, която се излъчваше от цялото му тяло и личеше дори в движенията на пръстите. Димът с мъка си пробиваше път навън от комина и вместо да продължи като стълб нагоре, се разстилаше като някакъв сатанински облак, който вонеше на сяра и сипеше сажди навсякъде по палубите.

— Какво, по дяволите, правите там, мистър Джукс? — запита капитан Макхуър.

Тази необичайна форма на обръщение, макар да беше казана смотолевено, накара мистър Джукс да подскочи, като че ли някой го беше ръгнал под петото ребро. Той беше наредил да му донесат една ниска пейка на мостика и седнал на нея с къс въже, увито около краката, и парче брезент, опънат върху коленете, енергично провираше голяма губерка. Погледна нагоре и изненадата придаде на погледа му израз на невинност и прямота.

— Просто навървям някои от новите чували за въглища, които ушихме при миналия ни рейс — обясни той кротко. — Ще ни трябват при следващото товарене на въглища, сър.

— Какво стана с другите?

— Ами износени са, сър.

Поглеждайки с двоумение надолу към помощника си, капитан Макхуър изрази песимистичното и горчиво убеждение, че повече от половината от тях са били изпогубени, „ако само знаехме истината“, и се оттегли на другия край на мостика. Раздразнен от тази непредизвикана нападка, Джукс счупи губерката при втория бод и като изостави работата си, стана и запроклина с енергични, сподавени думи.

Чуваха се глухите удари на гребното витло, тримата китайци напред внезапно бяха престанали да се джавкат и този, който си плетеше косата на опашка, събра крака и се загледа унило над коленете си. Мътната слънчева светлина хвърляше слаби, неясни сенки. Вълните ставаха по-големи и по-бързи всеки миг и корабът се клатушкаше тежко в гладките и дълбоки вдлъбнатини на морето.

— Искам да зная откъде идват тези отвратителна вълни — извика Джукс, съвземайки се след едно политване.

— От североизток — измърмори прецизният Макхуър откъм своя край на мостика. — Някакво мръсно време обикаля наоколо. Идете и вижте барометъра.

Когато Джукс излезе от щурманската рубка, лицето му бе приело замислен и загрижен израз. Той се хвана за перилото на мостика и се загледа напред.

Температурата в машинното отделение се бе покачила до сто и седемнадесет градуса по Фаренхайт. Възбудени гласове идваха отдолу през люка и през решетката на котлите в остър, ехтящ глъч, примесени с гневно дрънчене и стържене на метал, като че ли там се караха хора с ръце и крака от желязо и гърла от бронз. Вторият механик хокаше огнярите, загдето оставили парата да намалее. Той беше мъж с ръце като на ковач и обикновено от него се страхуваха; но този следобед огнярите му отговаряха смело и тръшкаха вратите на пещите с яростта на отчаянието. После шумът внезапно престана и вторият механик се появи, идвайки от котелното, омазан с кал и целият вир-вода, сякаш беше коминочистач, който излиза от кладенец. Щом главата му се подаде над решетката, той започна да упреква Джукс, загдето не бил поставил в ред вентилаторите на котелното, в отговор на което Джукс направи с ръцете си умолително-успокоителни знаци, като че ли искаше да каже: „Няма вятър — какво да се прави, — можеш и сам да видиш.“ Но другият не оставяше да бъде убеждаван. Зъбите му гневно блестяха на мръсното лице. Не му тежало, казваше, да набива празните им глави там, долу, проклети да останат, но смятаха ли, негодните му моряци, че може човек да поддържа пара в тези котли, да опустеят дано, само като ръчка тези проклети огняри? Ей богу, не! Трябвало да има и малко тяга — завинаги проклет да останел, ако не трябвало! И шефът, и той — ще ми вилнее там пред манометъра и ще ми се разхожда като шантав нагоре-надолу в машинното още от обед. За какво си мисли Джукс, че са го турнали там, горе, ако не може да накара един от тези прогнили, негодни, сакати моряци да обърне вентилаторите към вятъра?

Отношенията между „машинното отделение“ и „палубата“ на „Нан-Шан“ бяха, както е известно, братски. Затова и Джукс се наведе през перилото и помоли другия с въздържан глас да не се прави на отвратително магаре — капитанът бил на отвъдния край на мостика. Но вторият заяви дръзко, че пет пари не давал за това, кой бил на другия край на мостика, и Джукс, преминавайки в един миг от надменно неодобрение в състояние на силна възбуда, го покани с неласкави думи да се качи горе, да завърти тези проклети вентилатори, за да угоди на себе си, и да улови там вятър, какъвто такова магаре като него би могло да намери. Другият побърза да приеме двубоя. Той се нахвърли върху левия вентилатор, сякаш беше решил да го изтръгне целия и да го изхвърли през борда. Но всичко, което можа да направи, беше да го завърти на няколко инча с огромен разход на сили и сякаш капна съвсем от положените усилия. Облегна се на задната стена на щурманската рубка и Джукс се запъти към него.

— О, небеса! — продума механикът със слаб глас. Повдигна очи към небето и след това стъкленият му поглед се смъкна надолу, за да срещне хоризонта, който, наклонил се под ъгъл от четиридесет градуса, за момент като че ли увисна наведен и после бавно зае нормално положение. — Небеса! Фуу! Какво става всъщност?

Джукс, с разкрачени като пергел крака, даде израз на превъзходството си.

— Този път не ще ни се размине — рече той. — Барометърът пада надолу като не знам какво, Хари. А ти се мъчиш тук да дигаш тая глупава врява…

Думата „барометър“ сякаш възвърна бясната злоба на втория механик. Събирайки отново всичката си енергия, той нареди на Джукс с нисък и груб глас да натика този незаслужаващ внимание уред в проклетото си гърло. Кой ли пък се интересуваше от червения му барометър? Парата, парата беше, която спадаше! И заради това, че огнярите били останали без сили, че шефът му бил пощръклял, за него животът бил станал по-лош от кучешкия; пет пари не давал той дали всичко това скоро щяло да отиде по дяволите. Искаше сякаш да извика нещо, но след като си пое дъх, смънка мрачно: „Аз ще ги науча“ и се втурна нататък. Спря се при решетката, колкото да се закани с юмрук на неестествената слънчева светлина, и се спусна с вик в тъмната дупка.

Когато Джукс се обърна, погледът му падна върху заобления гръб и големите червени уши на капитан Макхуър, който се бе приближил към него. Той не погледна към помощника си, а каза веднага:

— Много буен човек, този втори механик!

— Добър си е той, вторият, тъй или иначе — измънка Джукс. — Не могат да поддържат пара — добави бързо и се пресегна да сграбчи перилото, за да се задържи при започналото наклоняване на кораба.

Неподготвен за това, капитан Макхуър се затича и се спря с отсечено движение при една от подпорните на навеса.

— Повърхностен човек — продължи той упорито. — Ако така кара, ще трябва да се отърва от него при първия удобен случай.

— От горещината е — рече Джукс. — Времето е ужасно. Може да накара и светеца да пропсува. Даже тук, горе, чувствувам сякаш главата ми е увита във вълнено одеяло.

Капитан Макхуър погледна нагоре.

— Искате да кажете, мистър Джукс, че е имало случай главата ви да е била вързана в одеяло? С каква цел?

— Това си е начин на изразяване, сър — рече Джукс апатично.

— Някои от вас тук наистина се държат неприлично! Какво ще рече това — светци да псуват? Бих искал да не говорите така невъздържано. Що за светец ще ми бъде той, щом като ще псува? Не по светец от вас, предполагам. И какво общо има одеялото с това или пък с времето, да речем… Мен горещината не ме кара да псувам, нали? Мръсен, лош нрав! Това е то и нищо друго. И каква е ползата да приказвате така?

По такъв начин капитан Макхуър възрази против употребата на образи в речта и накрая съвсем изненада Джукс с презрителното си изпуфтяване, последвано от думи на кипване и възмущение:

— Ще го изгоня от кораба, ако не си отваря очите; дяволът да ме вземе, ако не го направя!

А Джукс, непоправим, си мислеше:

— Бога ми! Някой е влял ново съдържание в моя старец. Ето ти темперамент, ако щеш. Разбира се, че е от времето, какво друго? Това време би направило свадлив дори и ангела, да не говорим за светеца.

Всички китайци на палубата сякаш беряха душа.

Слънцето залезе с умален диаметър и гаснещ кафяв блясък, без лъчи, сякаш милиони столетия бяха изтекли от изгрева, за да го доведат до неговия край. Гъста редица облаци се появя откъм север; те имаха зловещ, мрачен, тъмнозелен оттенък и лежаха ниско и неподвижно над морето като пречка по пътя на кораба. А той си проправяше с мъка път към тях като изнемощяла твар, която водеха на смърт. Медночервеният здрач бавно се оттегли и тъмнината донесе горе на небето рояк неустойчиви, едри звезди, които, сякаш духани от вятъра, силно трептяха, увиснали много близо до земята. В осем часа Джукс отиде в щурманската рубка да попълни корабния дневник.

Той преписа чистичко от вахтения дневник броя на милите, курса на кораба и в колонката „вятър“ надраска думата „спокойно“ от горе до долу за осемте часа от обед. Непрекъснатото монотонно клатушкане на кораба го дразнеше. Тежката мастилница току се плъзгаше насам-натам по начин, който изискваше особена находчивост при потапянето на писалката. След като вписа в голямото пространство под заглавието „Забележки“ „Силно потискаща горещина“, той втикна края на перодръжката между зъбите си като лула и обърса грижливо лицето си.

„Корабът се клатушка силно поради високите странични вълни“, започна той отново и си каза: „Силно не е точната дума.“ После записа: „Залезът — заплашителен, с ниски облаци към С. и И. Небето над нас ясно.“

Проснал се върху масата и задържал писалката върху дневника, той погледна през вратата и в рамката й видя как всички звезди по черното небе полетяха нагоре между подпорите от тиково дърво. Целият рояк литна заедно и изчезна, оставяйки зад себе си само черен фон, изпъстрен с бели отблясъци, защото морето беше също така черно както небето, с петна от пяна в далечината. Звездите, които бяха излетели нагоре при наклоняването на кораба, се появиха обратно при издигането му, стрелвайки се надолу не като множество огнени точки, а уголемени в мънички кръгчета, искрящи с ярък, мокър блясък.

Джукс погледна за момент летящите големи звезди и после записа: „8 сл. об. Вълните се увеличават. Корабът се клати силно, вода прелива по палубите. Люковете затворени с кулите долу за през нощта. Барометърът продължава да пада.“ Спря за момент и помисли: „Може би нищо няма да излезе от това.“ И после завърши решително вписаното със: „Всички изгледи за приближаващ тайфун.“

Излизайки, той трябваше да се отдръпне встрани и капитан Макхуър прекрачи прага, без да каже нито дума или да даде някакъв знак.

— Затворете вратата, мистър Джукс — извика той отвътре.

Джукс се обърна да я затвори, мърморейки си с ирония:

— Страхува се да не настине, предполагам.

Той беше на вахта долу, но копнееше да общува с някого от неговата черга и извика весело на втория помощник-капитан:

— Не изглежда толкова лошо в края на краищата, нали?

Вторият помощник-капитан се разхождаше по мостика, забързваше с малки крачки, а после с мъка изкачваше променящия се наклон на палубата. Като чу гласа на Джукс, той се спря с лице към него, но не отвърна нищо.

— Хей! Тая си я бива — каза Джукс, като се наклони да посрещне дългата вълна, така че протегнатата му надолу ръка опря на пода. Този път вторият помощник издаде с гърлото си някакъв недружелюбен звук.

Той беше възстаричко, опърпано дребно човече, с развалени зъби и без косми на лицето. Беше взет на кораба в Шанхай по време на онова пътуване, когато вторият помощник, доведен от къщи, забави три часа кораба в пристанището, като сполучи (по какъв начин капитан Макхуър изобщо не разбра) да падне през борда в един празен въглищен лихтер отстрани и трябваше да бъде изпратен на брега в болница със сътресение на мозъка и някой и друг счупен крайник.

Джукс не се обезсърчи от равнодушния глас.

— Китайците сигурно се чувствуват чудесно там долу — рече той. — Имат късмет, че тая стара приятелка се клатушка най-леко от всички кораби, на които съм бил някога. Ето на! Този път не беше толкова лошо.

— Ти почакай — изръмжа вторият помощник.

С острия си нос, зачервен на върха, и с тънките си свити устни той винаги имаше вид като че ли беснее вътрешно; а в речта си беше кратък до грубост. Всичкото си време, когато не беше на вахта, той прекарваше в каютата си със затворена врата, пазейки такава тишина там вътре, че хората мислеха, че заспива веднага щом изчезнеше в нея; но всеки, който влизаше да го събуди, за да поеме вахтата си на палубата, неизменно щеше да го намери с широко отворени очи, опънат по гръб на малкото легло, гледащ сърдито от мръсната възглавница. Той никога не пишеше каквито и да било писма и, изглежда, не се надяваше да получи вест откъдето и да било; и макар да бяха го чули веднъж да споменава за Уест Хартълпул, то беше с крайна горчивина и само във връзка с грабителските цени в някакъв пансион. Беше един от онези хора, до чиито услуги прибягват при нужда в различни пристанища по света. Те са достатъчно способни, изглеждат безнадеждно затруднени материално, не дават никакви доказателства за какъвто и да е порок и носят със себе си всичките признаци на явен неуспех в живота. Идват на борда при крайна нужда, не проявяват никакъв интерес към корабите на море, живеят в собствената си атмосфера на случайна връзка с другарите си по плаване, които не знаят нищо за тях, и решават да напуснат в най-неудобния момент. Отиват си без нито дума за сбогом в някое забутано пристанище, където други биха се страхували да бъдат изхвърлени, и слизат на брега с ожуления си сандък, овързан с върви като кутия за ценности, и с вида на човек, който отърсва събрания на кораба прах_от краката си.

— Ти почакай — повтори той, запазвайки равновесие при силното люлеене, с гръб към Джукс, неподвижен и неумолим.

— Искаш да кажеш, че ще видим голям зор ли? — запита Джукс с момчешки интерес.

— Да кажа?… Аз не казвам нищо. Не мож’ма хвана — отсече дребничкият втори помощник с някаква смесица от гордост, презрение и хитрост, сякаш въпросът на Джукс бе капан, който той бе успял ловко да подуши.

— О, не! Никой от вас тука не може ме излъга — промърмори той на себе си.

Джукс бързо реши, че този втори помощник е подло дребно животно и в душата си пожела бедният Джек Алан никога да не беше се строполявал в лихтера за въглища. Черният мрак далеч пред кораба беше като че ли някаква друга нощ, която се виждаше през звездната нощ на земята — беззвездната нощ на необятното, отвъд сътворената вселена, която се разкриваше в страшната си смълчаност през една ниска пукнатина в светещото кълбо, на което земята беше сърцевина.

— Каквото и да има около нас — рече Джукс, — ние отиваме право в него.

— Ти го каза — подхвана вторият помощник, все с гръб към Джукс. — Ти го каза… помни — не аз.

— О, върви по дяволите! — отвърна Джукс безцеремонно, а другият издаде лек тържествуващ смях.

— Ти го каза — повтори той.

— И какво от това?

— Виждал съм някои много добри мъже да си имат неприятности с капитаните си, загдето са казали далеч по-малко — отговори вторият помощник трескаво. — О, не! Не можеш ме хвана.

— Изглежда, че здравата се пазиш да не би да се изпуснеш — рече Джукс, съвсем раздразнен от подобна нелепост. — Аз не бих се страхувал да кажа каквото мисля.

— Да де, ама на мен! Голямо чудо! Аз не съм никой, знам си го много добре.

След пауза на сравнително спокойствие корабът започна поредица от клатушкания, всяко по-силно от предишното, и Джукс за известно време, в стремежа си да запази равновесие, бе твърде зает, за да си отвори устата. Веднага щом силното люлеене понамаля, той каза:

— Това е вече прекалено. Каквото и да идва, мисля, че би трябвало да го обърнат срещу тези вълни. Старият току-що се е прибрал да си полегне. Да ме обесиш, ако не отида да му кажа.

Но когато отвори вратата на щурманската рубка, той видя капитана да си чете книга. Капитан Макхуър не беше легнал; той стоеше прав, с едната си ръка хванал ръба на лавицата за книги, а с другата държеше отворен пред лицето си някакъв дебел том. Лампата се въртеше на вилката, халтаво наредените по лавицата книги се катурваха ту на едната, ту на другата страна, дългият барометър се люлееше на отривисти тласъци в кръг, масата променяше наклона си всеки миг. Сред цялата тази бъркотия и движение капитан Макхуър, невъзмутим, подаде очи над горния край на книгата и запита:

— Какво има?

— Вълнението става все по-лошо, сър.

— Забелязах това и тук вътре — промърмори капитан Макхуър. — Нещо не е в ред ли?

Джукс, вътрешно смутен от сериозността на очите, които го гледаха над книгата, се захили объркано.

— Клатушкаме се като стари калеври — каза той плахо.

— Да! Много силно, много силно. Какво желаете?

При тези думи Джукс загуби кураж и започна да преплита език.

— Мислех си за нашите пътници — рече той като човек, който се лови за сламката.

— Пътници? — зачуди се капитанът със сериозен израз на лицето. — Какви пътници?

— Ами китайците, сър — обясни Джукс, отегчен от този разговор.

— Китайците! Защо не говорите ясно? Не можах да разбера какво искате да кажете. Не съм чувал досега да наричат куп китайци пътници. Пътници, няма що! Какво се е случило с вас?

Капитан Макхуър, затваряйки книгата с показалеца си вътре, свали ръката си и изглеждаше съвсем озадачен.

— Защо мислите за китайците, мистър Джукс? — запита той.

Джукс предприе решителната стъпка като човек, който е принуден да го стори:

— Корабът се люлее така, че палубите са пълни с вода, сър. Помислих, че вие бихте могли да го обърнете с носа срещу вълните — за кратко време. Докато това поспадне малко — много скоро, осмелявам се да кажа. На изток. Никога не съм виждал кораб да се люшка така.

Той все още беше на вратата и капитан Макхуър, чувствувайки, че не е подходящо да се държи за лавицата, реши да се пусне бързо и се тръшна тежко на леглото.

— На изток ли? — каза той, мъчейки се да седи изправен. — Това е повече от четири румба отклонение от курса му.

— Да, сър. Петдесет градуса… Това би обърнало носа му достатъчно встрани, за да пресреща…

Сега капитан Макхуър седеше вече изправен. Той не бе пуснал книгата и не бе мръднал от мястото си.

— На изток? — повтори той с начеващо учудване. — На из… Къде мислите, че отиваме? Искате от мен да отклоня един параход под пълна пара на четири румба встрани от курса му, за да бъдело по-удобно на китайците! Вижте, чувал съм за премного щури неща, вършени на тоя свят, но това… Ако не ви познавах, Джукс, бих помислил, че сте пиян. Да го насоча на четири румба встрани… И после какво? Отклонявай на четири румба в другата посока, за да оправим курса. Какво ви е накарало да мислите, че ще почна да променям посоката на един параход, сякаш това е някаква платноходка?

— Слава богу, че не е — подхвърли Джукс с горчива решителност. — Би се разпаднала на тресчици от това люлеене днес следобед.

— Да! И вие щяхте просто да сте принуден да стоите и да ги гледате как си отиват — каза капитан Макхуър, проявявайки известно оживление. Пълно безветрие навън, нали?

— Да, сър. Но има нещо необичайно, което идва, в това съм сигурен.

— Може би. Вероятно си мислите, че аз би трябвало да се махна от пътя на това мръсно нещо — рече капитан Макхуър, говорейки с най-голяма простота в израза и тона и оправяйки линолеума на пода с вторачен поглед. Така той не забеляза нито смущението на Джукс, нито смесения израз на яд и почтително учудване на лицето му.

— Вижте, ето тая книга — продължи той преднамерено, като се удари по бедрото със затворения том. — Тъкмо четях главата за бурите в нея.

Това беше вярно. Той четеше главата за бурите. Когато бе влязъл в щурманската рубка, нямаше намерение да вземе книгата от лавицата. Някакво въздействие във въздуха — същото въздействие вероятно, което бе накарало прислужника да донесе без заповед моряшките ботуши и мушамата на капитана в щурманската рубка — бе сякаш насочило ръката му към лавицата; и без да губи време за сядане, той започна със съзнателни усилия да навлиза в терминологията на предмета. И се вглъби в системите от полукръгове, леви и десни квадранти, кривите на графиките, вероятната ориентировка на центъра, промените във вятъра и отчитанията по барометъра. Опита се да възприеме всички тези неща в определена взаимовръзка и завърши с това, че почувствува гневна ненавист към всичките тези купища думи и толкова много съвети, все теории и предположения, без нито един проблясък на сигурност.

— Това е най-проклетото нещо, Джукс — каза той. — Ако някой би повярвал на всичко, което е тук вътре, щеше да прекара повече от времето си по моретата, като се мъчи да заобиколи вятъра.

И пак удари по крака си с книгата; а Джукс отвори уста, но не каза нищо.

— Да се мъчиш да заобиколиш вятъра! Разбирате ли, мистър Джукс? Това е най-глупавото нещо! — възкликна капитан Макхуър с прекъсвания, загледан упорито в пода. — Бихте си помислили, че го е писала някоя баба. За мен това е прекалено. Ако това нещо тук трябва да се приложи, тогава, значи, аз би трябвало веднага да изменя курса далеч, далеч по дяволите някъде и да се спусна с пълна пара надолу към Фу-Чау откъм север, в опашката на това мръсно време, което, предполага се, че се върти около нашия път. Откъм север! Разбирате ли, мистър Джукс? Удължаване на пътя с още триста мили и после — заповядайте една хубава сметчица за въглища. Не бих могъл да се реша да сторя това, ако ще всяка думичка тук вътре да е библейска истина, мистър Джукс. Не очаквайте от мен…

А Джукс, безмълвен, се възхищаваше на тази проява на чувство и на словоохотливост.

— Но истината е, че не знаеш дали този приятел е прав все пак. Как можеш да кажеш каква е бурята, преди да си се сблъскал с нея? Той казва тук, че центърът на тия работи се бил отклонявал на осем румба от вятъра; но ние нямаме никакъв вятър, при все че барометърът пада. Къде е центърът сега?

— Скоро ще имаме вятър — измънка Джукс.

— Нека да дойде, добре — каза капитан Макхуър с израз на благороден протест. — Искам само да разберете, мистър Джукс, че не можете да намерите всичко в книгите. Всички тия правила за избягване на ветровете и за излъгване на небесните хали, мистър Джукс, ми се струват най-глупавото нещо, ако погледнете на тях със здрав разум.

Той вдигна очи, видя как Джукс го наблюдаваше със съмнение и се опита да поясни това, което казваше.

— Почти толкова чудновато, колкото вашата необикновена идея да отклоним кораба от курса му за не знам колко време, за да бъдело по-лесно на китайците; когато всичко, което трябва да направим, е да ги закараме във Фу-Чау, като по разписание трябва да стигнем там в петък преди обед. Ако времето ме забави — много добре. Ето ви корабния дневник и в него може да се пише всичко за времето. Но да предположим, че аз започна да се отклонявам наляво и надясно от курса си, пристигна с два дни закъснение и ме попитат: „Къде бяхте през всичкото това време, капитане?“ Какво бих могъл да отговоря на това? „Въртях се насам-натам, за да избягна лошото време“ — ще им кажа. „Трябва да е било дяволски лошо“ — ще ми кажат те. „Не знам — ще трябва да им отговоря, — та нали аз успях да се отърва от него.“ Разбирате ли, Джукс? Мислил съм го всичкото това цял следобед.

И той пак погледна нагоре с унесените си, безстрастни очи. Никой досега не го беше чувал да казва толкова много наведнъж. Разперил ръце, Джукс приличаше на човек, когото са поканили да наблюдава някакво чудо. Безкрайно удивление се четеше в очите му, а в целия му израз се бе вселила недоверчивост.

— Бурята си е буря, мистър Джукс — продължи капитанът — и един параход с изправни машини е длъжен да излезе насреща й. Толкова много мръсно време обикаля по света и правилното е да се премине през него, без ни най-малко да се прибягва до онова, което старият капитан Уилсън от „Мелита“ нарича „стратегия при буря“. Онзи ден на брега го чух да говори за това пред цял куп корабни капитани, които влязоха и седнаха на една маса, съседна на моята. На мен това ми се стори най-голямата глупост. Той им разправяше как бил надхитрил — мисля, че това му бяха думите — една страхотна буря, така че нито за момент тя не се приближила на по-малко от петдесет мили от него. Нарече това майсторска работа на ума. Как е знаел, че имало страшна буря на петдесет мили от него, ей богу, не мога да проумея. Сякаш слушах някой смахнат. Смятах, че капитан Уилсън е достатъчно възрастен, за да познава по-добре нещата.

Макхуър спря за момент и после рече:

— Вие сте на вахта долу, нали мистър Джукс?

Джукс, сепвайки се, дойде на себе си.

— Да, сър.

— Дайте нареждане да ме повикат при най-малката промяна — каза капитанът. Той посегна да остави книгата и подви крака на леглото. — Ще затворите добре вратата, за да не се отвори, нали? Не мога да търпя вратата да се блъска. Поставили са доста лоши брави на този кораб, да си призная.

Капитан Макхуър затвори очи.

Направи това, за да си отпочине. Беше уморен и изпитваше онова състояние на умствена празнота, което настъпва в края на изтощителен спор, от който човек излиза с някое убеждение, узряло в продължение на години размисъл. Той наистина изложи цялото си верую, без сам да знае това; и ефектът от него беше такъв, че накара Джукс да се спре за известно време оттатък вратата и да се почеше по главата.

Капитан Макхуър отвори очи.

Реши, че навярно е заспал. Какъв беше този силен шум? Вятър? Защо не го бяха повикали? Лампата се въртеше на вилката, барометърът се люлееше в кръгове, масата променяше всеки момент наклона си; един чифт меки моряшки ботуши със смачкани кончови се плъзнаха покрай леглото. Той протегна ръка рязко и хвана единия от тях.

Лицето на Джукс се появи в малкия отвор на вратата — само лицето му, силно зачервено, с широко разтворени очи. Пламъкът на лампата подскочи нагоре, някакъв лист хартия хвръкна, нахлулият въздух облъхна капитан Макхуър. Започнал да нахлузва ботуша, той отправи очаквателен поглед към подпухналото, възбудено лице на Джукс.

— Дойде ей така — извика Джукс, — преди пет минути… изведнъж.

Главата изчезна с трясък и силно пляскане и чукане на капки премина покрай затворената врата, сякаш цяла кофа с разтопено олово бе изсипапа върху надстройката. На фона на дълбокия резолиращ шум отвън сега можеше да се чуе и свистене. В душната щурманска рубка духаше от всички страни, като че ли тя беше някакъв навес. Капитан Макхуър спипа другия ботуш при стремителното му плъзгане по пода. Той не беше разтревожен, но не можа веднага да намери отвора, за да си пъхне крака. Обувките, които бе събул настрана, сновяха от единия до другия край на рубката, подскачайки игриво една през друга като кученца. Щом се изправи на крака, той злобно се опита да ги ритне, но без резултат.

Застана в позата на нападащ фехтовач, за да стигне мушамата си, а след това премина с клатушкане по цялото затворено пространство, докато я навличаше. Много сериозен, с широко разкрачени крака и протегната шия, и с дебели пръсти, които леко трепереха, той започна да завързва внимателно връзките на непромокаемата си шапка под брадата. Движенията му бяха като на жена, която си поставя шапката пред огледалото, и той с напрегнато внимание се ослушваше, сякаш очакваше всеки момент да чуе да извикат името му в обърканата врява, която внезапно бе обхванала кораба. Ушите му се пълнеха с нарастващия шум, докато се готвеше да излезе навън и да го посрещне, каквото и да означаваше той. А шумът беше буен и много силен — от връхлитащия вятър, от блъскането на морето, с онова продължително дълбоко трептене на въздуха като бумтене на огромен и далечен барабан, който биеше сигнал за атака на бурята.

Капитанът застана за момент в светлината на лампата, дебел, тромав, безформен в своите доспехи, бдителен и със зачервено лице.

— Напорът е доста силен — измърмори той.

Щом се опита отвори вратата, и вятърът я подхвана. Стиснал здраво дръжката, Макхуър бе измъкнат през прага и изведнъж се намери въвлечен в нещо като лична схватка с вятъра, целта на която беше затварянето на вратата. В последния миг струя въздух нахлу вътре и угаси лампата.

Дълбок мрак с множество бели отблясъци обграждаше кораба; над десния борд се бяха надвесили няколко изумителни звезди, неясни и трепкащи конвулсивно над огромната неспокойна водна пустиня, сякаш ги гледаше през бясно носещ се пласт от дим.

На мостика купчина мъже, мъчно различими и заети в работа, се трудеха усилено на светлината, която идваше от прозорците на щурманската рубка и осветяваше мътно главите и гърбовете им. Внезапно падна мрак върху един от прозорците, после върху друг. Гласовете на изчезналата в тъмнината група достигаха до капитана разпокъсано, както се чуват гласове на хора през буря, и откъслеци от далечни викове се прокрадваха в ушите му. Изведнъж до него се появи Джукс, крещейки, с наведена глава.

— Дежурният… затворят… капаците… щурманската рубка… стъклата… страхуват… счупят…

Джукс чу началника си да сипе упреци.

— Това… дойде… ако нещо… предупредите… ме извикат.

Той се опита да обясни, а ревът на вятъра затискаше устните му:

— Лек вятър… останах… мостика… внезапно… североизток… мислех… вие… сигурно… чули.

Те се бяха добрали до прикритието на брезента и разговаряха високо, като хора, които се карат.

— Наредих да покрият всички вентилатори. Добре, че бях останал на палубата. Не смятах, че ще заспите, и… Какво казахте, сър? Какво?

— Нищо — извика капитан Макхуър, — казах „добре“.

— Сили небесни! Този път ще си изпатим — отбеляза Джукс, провиквайки се.

— Не сте променили курса, нали? — запита капитан Макхуър, напрягайки се да говори по-високо.

— Не, сър. Разбира се, не. Вятърът излезе точно отпреде ни. И сега вълните идват срещу кораба.

Едно гмурване на кораба завърши с удар, сякаш беше попаднал с предницата си върху нещо твърдо. След един момент на затишие силни пръски с пристъпа на вятъра ги шибнаха по лицето.

— Дръжте курса, докогато можем — извика капитан Макхуър.

Преди Джукс да успее да избърше солената вода от очите си, всичките звезди бяха изчезнали.