Джоузеф Конрад
Тайфун (4)

IV

Всичко, което боцманът в резултат на крайно изобилие от викове можа да обясни на капитан Макхуър, беше странната новина, че „Всички тия китайци в средната палуба са се измъкнали, сър“.

Откъм подветрената страна Джукс чуваше двамата да крещят на шест инча от лицето си, както в тиха нощ можете да чуете двама души на половин миля един от друг да разговарят през някоя нива. Той долови сърдитото „Какво? Какво?“ на капитан Макхуър и напрегнатия дрезгав глас на другия.

— Накуп… видях ги лично… Ужасна картина, сър… сметнах да… ви кажа.

Джукс остана безучастен, сякаш се чувствуваше освободен от отговорност поради силната буря, която правеше съвсем безполезна, дори самата мисъл за предприемане на нещо. Освен това още твърде млад той бе така погълнат от стремежа да запази сърцето си абсолютно калено срещу най-лошото, което можеше да дойде, че бе започнал да чувствува непреодолимо отвращение към всякакъв друг вид дейност. Не бе уплашен; знаеше това, защото, твърдо уверен, че никога няма да види следващия изгрев на слънцето, запази спокойствие в тази си увереност.

Това са онези моменти на бездействен героизъм, на какъвто дори свестни хора се поддават понякога. Мнозина капитани на кораби без съмнение могат да си спомнят подобен случай из своя опит, когато точно такъв транс на дяволски стоицизъм е обземал внезапно целия екипаж на кораба. Джукс обаче нямаше богат опит с хора или с бури. Той мислеше, че е спокоен, неумолимо спокоен; но в действителност бе смутен; не до степен на малодушие, а само доколкото един порядъчен мъж би си позволил това, без да изпита отвращение към самия себе си.

Това беше по-скоро едно наложено насила вцепеняване. То идва в резултат на продължителното силно напрежение от една буря; от постоянно увеличаващата се степен на нещастието; и после — телесната умора от самото усилие да останеш жив сред прекалената суматоха; пронизваща и натрапчива умора, която прониква дълбоко в гърдите на човека, за да гнети и съкруши сърцето му, това сърце, което е непоправимо и което пред всички блага на земята — дори пред самия живот — жадува за спокойствие.

Джукс бе зашеметен много повече, отколкото сам предполагаше. Той се държеше — целият мокър, целият измръзнал, с вдървени ръце и крака; и в момент на халюцинация от бързи видения (казват, че давещият се виждал целия си живот) пред него изплуваха всевъзможни спомени, които нямаха никаква връзка със сегашното му положение. Спомни си баща си например: достопочтен търговец, който при един неблагополучен прелом в работите си тихичко легна болен и веднага умря в състояние на пълно примирение. Джукс не си спомни за тези обстоятелства, разбира се, но оставяйки иначе безучастен, той сякаш видя съвсем ясно лицето на нещастния човек; една игра на карти, която бе играл, когато бе още почти момче, в залива Тейбъл на борда на някакъв кораб, който след това бе потънал с целия си екипаж; дебелите вежди на първия си капитан; и без всякакво вълнение си спомни за майка си — така, както преди години влизаше безшумно в нейната стая и я намираше там да седи с книга в ръка, за майка си, и тя мъртва сега, — решителна жена, останала в затруднено положение, която така енергично се бе заела с неговото възпитание.

Всичко това едва ли бе траяло по-дълго от секунда, може би не и толкова дори. Една тежка ръка бе паднала върху раменете му; гласът на капитан Макхуър произнасяше неговото име в ухото му.

— Джукс! Джукс!

Той долови тона на дълбоко безпокойство. Вятърът бе налетял с цялата си тежест върху кораба, мъчейки се да го затисне сред вълните, които съвсем го заливаха, сякаш бе потопен надълбоко пън; а увеличаващата се сила на грохота се носеше отдалеч чудовищно застрашителна. Високите вълни връхлитаха от тъмното с призрачната светлина на гребените си — светлината на морската пяна, която с яростен, кипящ, мътен проблясък показваше върху стройния корпус на кораба надвесването, сгромолясването и кипящото бясно разливане на всяка вълна. Нито за момент корабът не можеше да се отърси от водата; Джукс, вдървен, съзря в неговото движение лошия призрак на напълно безконтролно мятане по водата. Той повече не се бореше с разум. Това беше началото на края, и нотката на живо безпокойство в гласа на капитан Макхуър го отврати като проява на сляпо и пагубно безумие.

Магията на бурята бе завладяла Джукс. Той бе проникнат от нея, погълнат от нея; той бе скован от нея със суровостта на нямо вглъбение. Капитан Макхуър продължаваше упорито да крещи, но вятърът се вмъкваше между тях като плътен клин. Той висеше на врата на Джукс, тежък като воденичен камък, и внезапно главите им се чукнаха една в друга.

— Джукс! Мистър Джукс, чувате ли!

Той трябваше да отговори на този глас, който не искаше да бъде заглушен. Отговори по обичайния начин:

— Да, сър.

И тозчас сърцето му, разстроено от бурята, която поражда страстно желание за спокойствие, се разбунтува срещу тиранията на дисциплината и началничеството.

Капитан Макхуър държеше здраво главата на помощника си и я притискаше към тайнствено мълвящите си устни. Понякога Джукс го прекъсваше, предупреждавайки бързо: „Внимавайте, сър!“ Или капитан Макхуър изреваваше в ревностна подкана: „Дръж се здраво там!“ И цялата мрачна вселена сякаш се залюляваше заедно с кораба. Млъкнаха. Корабът все още плаваше. И капитан Макхуър поднови виковете си.

— … казва… всичките… измъкнали… Трябва да се види… какво става.

Когато стихията бе връхлетяла с пълна сила върху кораба, бе станало невъзможно да се стои повече на палубата му; и моряците, слисани и ужасени, бяха потърсили убежище в левия коридор под мостика. Той имаше врата назад към кърмата, която те бяха затворили; беше много тъмен, студен и потискащ. При всяко силно наклоняване на кораба всички заедно изстенваха в тъмнината и чуваха как тонове вода се леят наоколо, сякаш се мъчеха да стигнат до тях. Боцманът се беше опитал да ги понахока сърдито, но както по-късно се изрази, никога не бе имал работа с по-щури хора. Те се чувствуваха достатъчно удобно там, в безопасност, пък и не ги търсеха за никаква работа; и все пак само мърмореха и се оплакваха като болни деца. Най-сетне един от тях каза, че ако имало поне някаква светлинка да могат да си виждат носовете, нямало да бъде чак толкова лошо. Той каза, че пощурявал да лежи там в тъмното и да чака проклетата черупка да потъне.

— Защо не излезеш навън тогава и да свършиш на бърза ръка? — обърна се боцманът към него.

Това предизвика вой от проклятия. Боцманът се видя обсипан от всякакъв вид упреци. Моряците, изглежда, се чувствуваха обидени от това, че не им бяха доставили на часа някаква лампа като с вълшебна пръчка. Хленчеха за светлинка, когато щеше да дойде моментът на потъването! И макар безсмислието на ругатните им да бе очевидно — тъй като никой не би могъл да се надява, че ще успее да стигне до помещението с лампите, което се намираше на кърмата — боцманът беше много силно обезпокоен. Той смяташе, че е непристойно от тяхна страна да мърморят така по негов адрес. И им го каза, но думите му бяха посрещнати с всеобщо неодобрение и оскърбления. И затова потърси убежище в сърдито мълчание. В същото време техният ропот, въздишки и мърморене много го тревожеха, но скоро му мина през ума, че шест лампи-глобуси висят в туиндека и че съвсем не би било несправедливо, ако кулите бъдат лишени от една от тях.

„Нан-Шан“ имаше един бункер за въглища, който се простираше от единия борд до другия, свързваше се посредством желязна врата с предния туиндек, тъй като понякога биваше използван за товари. Сега той бе празен и люкът му бе първият в този коридор. Следователно боцманът можеше да се вмъкне там, без въобще да излиза на палубата; но за голяма своя изненада той откри, че не е в състояние да убеди когото и да било да му помогне да отвори капака на люка. При все това се опита да го намери пипнешком, но един човек от екипажа, който лежеше на пътя му, отказа да се помръдне.

— Та аз само искам да ви намеря тая проклета лампа, за която ми плачете — увещаваше боцманът почти умолително.

Някой му викна да се маха и да си натика главата в чувал. Той съжаляваше, че не можа да разпознае гласа и че е толкова тъмно, та не може да го види, иначе, както каза, би му дал да разбере на този кучи син, пък каквото ще да става. Въпреки това бе решил да им покаже, че може да намери лампа дори ако трябва да загине за това.

При бурното люлеене на кораба всяко движение беше опасно. Само да лежи човек, вече му костваше достатъчно усилия. Той едва не си строши врата, като се спускаше в бункера. Падна на гърба си и се затъркаля безпомощно от единия край до другия в опасна близост с един тежък, железен прът — въглищарски лом вероятно, — оставен там долу от някого. Този предмет го нервираше, сякаш беше някакъв див звяр. Не можеше да го види, тъй като стените на бункера бяха покрити с въглищен прах и вътре беше непрогледно тъмно; но го чуваше да се плъзга, да дрънчи и да се блъска насам-натам, винаги в съседство с главата му. И като че ли вдигаше извънредно голям шум — издаваше тежки глухи удари, сякаш беше голям, колкото подпора на мост. Боцманът успя да забележи всичко това, докато се мяташе от десния до левия борд и обратно и докато драскаше отчаяно с нокти по гладките стени на бункера в опитите си да се задържи. Понеже люкът на туиндека не прилягаше съвсем добре, той забеляза на долния му край тънка ивица бледа светлина.

Бидейки моряк и все още енергичен мъж, на него не му беше необходим кой знае какъв късмет, за да се изправи отново на крака; късметът се състоеше в това, че при опитите си да се изправи, боцманът напипа железния лом и го хвана здраво. Инак би се страхувал, че може да му строши краката или най-малкото да го събори отново. Отначало застана неподвижен. Чувствуваше се несигурен в този мрак, който като че ли правеше движенията на кораба непознати, непредвидени и трудни да им се противодействува. За момент се почувствува така разколебан, че не посмя да мръдне, от страх да не би „всичко да започне отново“. Нямаше никакво намерение да бъде раздробен в този бункер.

Бе си ударил два пъти главата; и малко бе зашеметен. Сякаш все още ясно чуваше дрънченето и ударите на железния прът край ушите си, затова го стисна още по-силно, за да докаже на самия себе си, че го държи сигурно в ръка. Беше малко учуден от яснотата, с която тук долу можеше да чува как бурята беснее. В празното пространство на бункера нейният вой и рев като че ли придобиваха нещо от човешкия характер, от човешката ярост и болка — не бяха толкова необятни, но затова пък безкрайно остри. А имаше също така с всяко наклоняване и удари — тежки, глухи удари, сякаш някакъв обемист, близо петтонен предмет се търкаляше свободно в трюма. Но такъв предмет в товара нямаше. Нещо на палубата? Невъзможно. Или пък покрай бордовете? Не можеше да бъде.

Той размисли всичко това бързо, ясно, компетентно като моряк и в края на краищата си остана озадачен. Този шум все пак идваше отвън заглушен, заедно с изтичането и изливането на вода по палубата над главата му. Вятърът ли беше това? Сигурно. Тук долу той вдигаше голям шум, сякаш това бяха виковете на цяла тълпа полудели мъже. И в себе си откри също така желанието да намери лампа — та ако щете дори само за да му свети, когато потъва — и трескавото нетърпение да се измъкне от този бункер колкото е възможно по-скоро.

Той издърпа резето: тежката желязна плоча се завъртя на пантите си; и сякаш отвори вратата за воя на бурята. Посрещна го хор от дрезгави викове: въздухът бе спокоен и плискането на водата отгоре се заглушаваше от глъчката на потискани гърлени крясъци, които създаваха впечатление за отчаяна суматоха. Разкрачи крака по цялата ширина на вратата и протегна врат. И отначало съзря само онова, което беше дошъл да търси: шест малки жълти пламъка, които се люлееха буйно сред плътната маса на полумрака.

Помещението бе укрепено като минна галерия, с една редица подпорни в средата и напречни греди над главата, които продължаваха напред в тъмното — неизвестно докъде. А на лявата страна се виждаше неясно като вдлъбнатина в една от стените някаква огромна маса с полегати очертания. Всичко това заедно със сенките и очертанията се движеше непрестанно. Боцманът гледаше напрегнато: корабът се килна надясно и силен вой се чу откъм онази маса, която се издигаше полегато като сринала се пръст.

Парчета дърво изсвистяха покрай него. Дъски, помисли той, неизразимо изненадан, като дръпна бързо назад главата си. Един човек се плъзна покрай краката му, с отворени очи, по гръб, протягайки вдигнати нагоре ръце към нещо несъществуващо; и още един дойде, подскачащ като откъртил се камък, с глава между нозете си и вкопчени здраво ръце. Опашката на косата му шибаше във въздуха; посегна да се хване за краката на боцмана и от разтворената му ръка някакво светло бяло колелце се търкулна към единия крак на боцмана. Боцманът видя, че това е сребърен долар, и викна учуден. С внезапен шум на тъпчене и влачене на боси крака и с гърлени викове камарата от гърчещи се тела, откъснала се от вътрешната страна на кораба, се скупчи от лявата и после, като се плъзна, инертна и боричкаща се, се понесе към дясната страна с тъп, глух тътен. Виковете престанаха. Боцманът дочу продължителен стон през грохота и свистенето на вятъра; видя неоправима плетеница от глави и рамене, голи ходила, които ритаха нагоре, юмруци, които се размахваха, гърбове, които се премятаха, нозе, оплетени на опашка коси, лица.

— Боже мили! — провикна се той ужасен при тази гледка и се прилепи назад о железния люк.

Да разкаже за това, ето за какво бе дошъл той на мостика. Не можеше да го запази само за себе си; а на кораба има само един човек, пред когото заслужава да го кажеш, за да ти олекне. Когато се връщаше обратно през коридора, хората от екипажа го ругаха, загдето е такъв глупак. Защо не донесъл лампата? Какво значение, по дяволите, имаха тези кули за когото и да било! Но когато излезе навън и видя крайно опасното състояние на кораба, всичко, което ставаше вътре, започна да му се струва не особено важно.

В първия миг той помисли, че е излязъл от коридора тъкмо в момента, когато корабът потъва. Стълбичката към мостика беше отнесена от водата, но огромните вълни, заливащи кърмата, го понесоха нагоре. След това за известно време трябваше да лежи по корем, като се държеше за една от халките, и от време на време си поемаше дъх, гълтайки солена вода. Той се промъкна още малко напред, пълзешком, премного уплашен и разстроен, за да се върне назад. По такъв начин стигна до задната част на щурманската рубка. На това относително защитено място той намери втория помощник-капитан. Боцманът бе приятно изненадан, защото бе с впечатление, че всичко живо на палубата сигурно е отдавна отнесено от водата. Попита нетърпеливо къде е капитанът.

Вторият помощник се бе свил долу като малко зло животинче под някакъв плет.

— Капитанът ли? В морето, след като ни вкара в тая беда. — Първият помощник и той също, доколкото знаел или го интересувало. Още един глупак. Нямало значение. Полека-лека всеки си отивал.

Боцманът отново изпълзя навън сред силния вятър; не защото, както каза, много очаквал да намери някого, а само за да се махне от „оня мъж“. Той пролази навън така, както прокуденият отива да се срещне с немилостивия свят. Затова и толкова силно се зарадва, когато намери Джукс и капитана. Но онова, което ставаше в туиндека, бе за него вече от второстепенно значение. Освен това трудно беше да го чуят. Все пак той успя да съобщи, че китайците се мятали на произвола заедно със сандъците си и че дошъл горе нарочно да докладва за това. Колкото до екипажа — моряците били добре. След това, вече успокоен, се смъкна на пода в седнало положение, прегърнал с ръце и крака стойката за телеграфа на машинното отделение — желязна отливка, дебела като стълб. Когато и тя свършеше, ех, предполагаше, че и той ще свърши. И повече и не помисли за кулите.

 

 

Капитан Макхуър бе дал на Джукс да разбере, че иска от него да слезе долу да види какво става.

— И какво следва да направя, сър? — Мокрото тяло на Джукс трепереше цялото така силно, че гласът му прозвуча като блеене.

— Вижте най-напред… Боцманът… казва… на произвола.

— Тоя боцман е проклет глупак — изстена Джукс неуверено.

Абсурдността на отправеното към него искане възмути Джукс. Той така не желаеше да отиде, сякаш в момента, в който би напуснал палубата, корабът сигурно щеше да потъне.

— Трябва да зная… не мога да напусна…

— Ще се успокоят, сър.

— Бият се… боцманът казва, че се бият… Защо? Не мога да позволя… да се бият… на борда… Бих предпочел да останете тук… случай… аз самият… отнесен в морето… Спрете това… по някакъв начин. Вижте и ми кажете… по тръбата за машинното. Не искам… идвате тук горе… толкова често. Опасно… движи човек… палубата.

Оказал се в безизходно положение, Джукс трябваше да слуша ужасни намеци.

— Не желая… да ви загубя… докато… корабът не е… Раут… добър мъж. Корабът… може… през всичко това… все още се държи.

Изведнъж Джукс разбра, че ще трябва да отиде.

— Мислите ли, че ще издържи? — изкрещя той.

Но вятърът погълна отговора, от който Джукс успя да долови само единствената дума, произнесена с голяма сила:

— … Винаги…

Капитан Макхуър освободи Джукс и навеждайки се над боцмана, викна:

— Върни се с помощника.

Джукс знаеше само, че ръката се е махнала от раменете му. Бе освободен след получената заповед — за да направи какво? Той така се ядоса, че се пусна небрежно и в същия миг бе просто издухан. Струваше му се, че нищо не може да попречи да бъде изметен направо през кърмата във водата. Бързо се просна на пода и боцманът, който го следваше, се стовари отгоре му.

— Не ставайте още, сър — извика боцманът. — Не е толкова бързо!

Една вълна ги заля. Джукс долови боцманът да изломотва нещо, че стълбичките за мостика били отнесени.

— Аз ще ви спусна долу, сър, за ръцете — изкрещя той. Извика още нещо — че коминът вероятно щял също да отиде в морето. Джукс помисли, че това е много възможно, и веднага си представи огънят в котлите угаснал, корабът безпомощен… Боцманът до него продължаваше да вика.

— Какво? Какво има? — изкряска Джукс многострадално; а другият повтори:

— Какво ли би казала моята старица, ако можеше да ме види сега?

В коридора, където беше навлязла доста вода и се плискаше в тъмнината, хората бяха безмълвни като смъртта, докато Джукс не се препъна в един от тях и грубо го наруга, загдето му се бил изпречил на пътя. Тогава два-три гласа, нетърпеливи и слаби, запитаха:

— Някаква надежда за нас, сър?

— Какво става с вас, глупаци такива? — рече той ядно. Струваше му се, че би могъл да се хвърли там долу сред тях и да не мръдне никога вече. Но те, изглежда, се ободриха; и сред раболепни предупреждения: „Внимавайте! Пазете се от капака на люка, сър!“ го спуснаха в бункера. Боцманът тупна долу подир него и веднага щом се изправи, забеляза:

— Тя би рекла: „Хак ти е, стари глупако, загдето тръгна по тия морета.“

Боцманът имаше малко парици и обичаше да обръща внимание на този факт, като често споменаваше за тях. Съпругата му — пълна жена — и двете му вече порасли дъщери държаха магазинче за зеленчуци и плодове в лондонския квартал Ист Енд.

В тъмното Джукс, които се чувствуваше нестабилен, чуваше далечно оглушително трополене. Едно сподавено непрекъсващо кряскане идваше като че ли някъде отстрани; а отгоре по-мощният вой на бурята се спускаше върху всичкия този шум наоколо. Главата му се въртеше. И на него също в този бункер движението на кораба му се струваше необикновено и застрашително и подкопаваше решителността му, сякаш никога преди не бе плавал по море.

Мина му мисълта да се измъкне оттук; но споменът за гласа на капитан Макхуър не му позволяваше да го стори. Заповядано му бе да отиде и да види. Каква е ползата от тога, питаше се той. Разгневен си каза, че ще види; разбира се, ще види. Но боцманът, клатушкайки се тромаво, го предупреди да бъде внимателен, като отваря вратата; някакъв проклет бой се водел вътре. И Джукс, обзет сякаш от пристъп на силна болка, ядосано попита за какъв дявол се бият онези там.

— Долари! За долари, сър. Всичките им прогнили сандъци са се разтрошили. Проклетите им пари подскачат из цялото помещение, а те се търкалят след тях презглава — късайки и хапейки като не знам какво. Същински малък ад е там вътре.

Джукс конвулсивно отвори люка. Нисичкият боцман надникна под ръката му.

Една от лампите бе угаснала, вероятно строшена. Злобни гърлени викове достигаха високо до ушите им и някакъв странен запъхтян звук, идващ от всичките тези напрягащи се гърди. Силен страничен удар се стовари върху кораба и отгоре шеметно се изсипа вода. Джукс видя една глава да се удря силно в пода, дебелите прасци на два крака да се размахват нависоко, мускулести ръце да се преплитат около едно голо тяло, едно жълто лице, с отворена уста и скован див поглед, да поглежда нагоре и да изчезва. Празен сандък се претърколи с трясък, един мъж отскочи и падна на главата си, сякаш някой го бе отпратил с ритник; а малко по-надалеч други, трудно различими тела се изсипаха като търкалящи се надолу камъни, трополейки по пода с краката си и размахвайки диво ръце. Стълбата към люка бе отрупана с кули, които гъмжаха по нея като пчели върху клон. Те висяха по стъпалата като пълзящ, мърдащ грозд, блъскайки бясно с юмруци по долната страна на затворения люк, а неудържимият наплив на водата отгоре се чуваше в интервалите между виковете им. Корабът се наклони още повече и те започнаха да падат: най-напред един, после двама, а след това всички останали се откъснаха заедно и политнаха право надолу със силен крясък.

Джукс стоеше слисан. Боцманът, със сърдито безпокойство, го молеше:

— Не влизайте там вътре, сър.

Помещението като че ли се въртеше около себе си, подскачайки непрекъснато; и когато корабът се издигна пред една вълна, Джукс реши, че всичките тези хора ще се строполят отгоре му накуп. Той се измъкна гърбом, затръшна люка и с треперещи ръце натисна резето…

Веднага щом помощникът му отиде долу, капитан Макхуър, останал самичък на мостика, движейки се настрани и олюлявайки се, се добра до щурманската рубка. Тъй като вратата й се отваряше навън, той трябваше да се бори с бурята, за да може да влезе, и когато най-после успя да се вмъкне, то бе с моментален трясък и удар, сякаш го изстреляха през дървената врата. Макхуър застана отвътре, като се държеше за дръжката на бравата.

Командният рулеви механизъм изпускаше пара и в това оградено отвсякъде място стъклото на похлупака на компаса образуваше лъскав светещ овал в тънката бяла мъгла. Вятърът ревеше, виеше, свиреше с внезапни поривисти пристъпи, които блъскаха вратите и капаците сред злобното тропане на пръските вода. Два кангала въжета за лота и една малка брезентова торба висяха на дълго въже и със силно люлеене отскачаха и се блъскаха обратно в дървената преграда. Дървените скари под краката почти плуваха; и при всеки помитащ удар на вълните буйно струеше вода през пролуките около цялата врата, а мъжът на руля беше захвърлил шапката и сакото си и стоеше подпрян на касата на механизма в раирана памучна риза, разтворена на гърдите. Малкото месингово колело в ръцете му изглеждаше като светла и чуплива играчка. Жилите на врата му изпъкваха твърди и сухи, във вдлъбнатината под гърлото му имаше тъмно петно, а лицето му бе бездушно и хлътнало като на мъртвец.

Капитан Макхуър изтри очи. Вълните, които без малко не го пометоха през борда, бяха отнесли за голяма негова досада непромокаемата широкопола шапка от плешивата му глава. Пухкавите и светли косми, наквасени и потъмнели, приличаха на проскубано гранче памучни конци, залепнало на къдри около голия череп. Лицето му, святкащо от морската вода, бе порозовяло от вятъра, от жиленето на пръските. Той сякаш бе дошъл облян в пот, след като е стоял пред някаква пещ.

— Вие тук? — измънка той тежко.

Вторият помощник бе успял да се добере до кормилната рубка малко преди това. Беше се залостил в един от ъглите със свити нагоре колена, притискайки юмруци към слепите си очи; и тази му поза подсказваше гняв, мъка, примирение, капитулация, примесени с насъбрана злоба. Той каза печално и непокорно:

— Хм, сега е мой ред да бъда на вахта долу, нали?

Парният механизъм издрънча, притихна и пак издрънча; и очните ябълки на рулевия щяха да изскочат навън, сякаш беше гладен човек, за когото циферблатът на компаса под стъкления похлупак е парче месо. Бог знае колко време го бяха оставили там да кормува, забравен сякаш от целия екипаж. Звънците не бяха звънели; не бе имало никаква смяна; установеният на кораба ред беше отишъл по дяволите; но той се стараеше да държи носа в посока север-североизток. Кормилото може би го нямаше вече, огънят можеше да е угаснал, машините да са се повредили, корабът да е готов да се прекатури като труп, отгде да знае? Едничката му грижа бе да не се обърка и да не загуби властта си над кораба, защото стрелката на компаса се люшкаше силно и в двете посоки, гърчейки се върху иглата, а понякога като че ли правеше пълно превъртане. Той се измъчваше от силното напрежение на ума. Ужасно се страхуваше също така, че рубката ще бъде отнесена. Планини от вода продължаваха да се сгромолясват върху нея. Когато корабът се заби надолу в едно от отчаяните си гмуркания, ъглите на устните на Макхуър се свиха конвулсивно.

Капитан Макхуър погледна нагоре към часовника в рубката, закрепен с винтове за дървената стена; върху белия му циферблат черните стрелки като че ли стояха съвсем неподвижни. Беше един и половина часът след полунощ.

— Нов ден — смънка той на себе си.

Вторият помощник го чу и повдигайки глава като човек, който оплаква съдбата си сред развалините, възкликна:

— Няма да го видите да съмне!

Китките на ръцете и коленете му се тресяха силно.

— Не, ей богу! Няма…

И отново притисна лицето си с юмруци.

Тялото на рулевия се раздвижи леко, но главата му не се помръдна — като каменна глава от някоя колона, закрепена здраво да гледа само в една посока. При едно силно наклоняване встрани, което едва не отнесе изпод него навлечените му в ботуши крака, и тъкмо когато се олюляваше, за да се задържи, капитан Макхуър каза строго:

— Не обръщайте внимание на приказките на оня човек. — И после с неопределена промяна в гласа, много сериозен, добави:

— Той не е на служба.

Морякът не каза нищо.

Бурята се усилваше, разтърсвайки малкото помещение, което сякаш бе затворено плътно за вятъра; и светлината на компаса трепкаше през всичкото време.

— За вас не е имало смяна — продължи капитан Макхуър, като гледаше надолу. — И все пак искам да останете на руля, докогато можете да издържите. Вече сте му намерили цаката. Ако дойде друг човек, може да обърка всичко. Няма да свърши работа. Не е детска игра това. Пък и хората вероятно са заети с някаква работа долу… Как мислите, ще можете ли?

Рулевият механизъм подскочи с рязко кратко издрънчаване и престана да пуши като главня; и бездушният човек, с неподвижен поглед, избухна, сякаш целият порив вътре в него се бе излял на устните му:

— Ей богу, сър! Мога да кормувам безкрай, само никой да не ми приказва.

— О! Да! Добре… — Капитанът вдигна за пръв път очи към него — … Хакет.

И като че ли пропъди тези грижи от главата си. Надвеси се над разговорната тръба за машинното отделение, духна в нея и наведе глава. Мистър Раут отдолу отговори и капитан Макхуър веднага залепя устни на мундщука.

Сред воя на бурята наоколо той долепваше ту устни, ту ухо до тръбата и гласът на механика се изкачваше до него дрезгав и идващ като че ли от разгара на някакъв бой. Един от огнярите бил излязъл от строя, другите били капитулирали, та вторият механик и сгурджията поддържали огъня. Третият механик бил при клапана за парата. Двигателите се обслужвали ръчно. Какво е положението горе?

— Твърде лошо. Разчитаме на вас най-вече — рече капитан Макхуър. Помощникът му там ли е вече? Не? Нищо, щял да бъде там всеки момент. Мистър Раут би ли му казал да се обади по тръбата? По тръбата за мостика, защото той — капитанът — отивал пак навън, право на мостика. Имало малко вълнение сред китайците. Биели се, както изглежда. Не можел все пак да позволи да се бият.

Мистър Раут беше оставил тръбата и капитал Макхуър долавяше с ухото си пулсирането на машините, сякаш чуваше ударите на корабното сърце. Гласът на мистър Раут там долу викаше нещо отдалеч. Корабът заби нос, пулсирането се засили със съскащ шум и спря съвсем. Лицето на капитан Макхуър остана спокойно, очите му се бяха вперили безцелно в свитата фигура на втория помощник. Гласът на мистър Раут се извиси отново от дълбините и пулсирането започна пак с бавни удари, които ставаха все по-чести.

Мистър Раут се бе върнал при тръбата.

— Не е толкова важно какво вършат — рече той бързо; и после с раздразнение прибави:

— Корабът се гмурка така, сякаш няма намерение да излезе отново на повърхността.

— Страхотни вълни — прозвуча отгоре гласът на капитана.

— Не ме оставяйте да го тикам под тях — излая Соломон Раут нагоре по тръбата.

— Тъмно и дъжд. Не мога да видя какво идва насреща — каза гласът. — Трябва да го държим в движение… поне колкото да се управлява… и да рискуваме — продължи той да говори отчетливо.

— Правя толкова, колкото мога да си позволя.

— Ние сме… блъскани… здравата тук, горе — продължи гласът с по-мек тон. — Караме… доста добре… все пак. Разбира се, но ако кормилната рубка отиде…

Като наведе внимателно ухо, мистър Раут смънка сърдито нещо под носа си.

Но осторожният глас там горе стана по-оживен и запита:

— Джукс появи ли се вече? — и после след кратко изчакване: — Бих искал да помогне. Искам да свърши там и да дойде тук при нас за всеки случай. Да се грижи за кораба. Аз съм сам. Вторият помощник загуби…

— Какво? — извика мистър Раут в машинното отделение, като дръпна настрани главата си. След това изкрещя в тръбата:

— Във водата ли падна? — И долепи ухо.

— Загуби самообладание — продължи сухо гласът отгоре. — Ужасно неловко положение.

При тези думи мистър Раут, който слушаше с наведена глава, отвори широко очи. Чу обаче шум от боричкане и сподавени възклицания отгоре. Напрегна слух; а през всичкото време Бийл, третият механик, с вдигнати ръце държеше между дланите си едно малко черно колело, което стърчеше от голяма медна тръба. Той като че ли се стремеше да го крепи над главата си, сякаш това беше правилната поза в някаква игра.

За да застане по-устойчиво, опря рамо о бялата стена, със свито коляно, а на бедрото му втикнат в колана висеше парцал за бърсане на потта. Гладките му бузи бяха изцапани и зачервени, а въглищният прах по клепките му, сякаш се бе гримирал с черен молив, засилваше прозрачния блясък на бялото на очите, придавайки на младежкото му лице донякъде женствен, екзотичен и очарователен вид. Когато корабът забиваше нос, той с бързи движения на ръцете въртеше силно малкото колело.

— Полудя — се чу внезапно гласът на капитана в тръбата. — Нахвърли се върху мен… Току-що. Трябваше да го сваля на пода… Точно в тази минута. Чухте ли, мистър Раут?

— Проклето човече! — смънка Раут. — Внимавай, Бийл!

Викът му прокънтя като звук от предупреждаваща тръба между железните стени на машинното отделение. Боядисани в бяло, те се издигаха високо в здрача на светлинния люк, наклонен като покрив; и цялото това високо пространство наподобяваше вътрешността на паметник, разделена на етажи от хоризонтални железни решетки, със светлини, блещукащи на различна височина, и гъста тъмнина, заседнала в средата сред движението на наредените в редица машини, под неподвижното усилване и затихване на цилиндрите. Силен и бесен отглас, съставен от всичките шумове на бурята, се носеше в спокойната топлина на въздуха. В него имаше миризма на горещ метал, на масло и лека мъгла от пара. Ударите на вълните като че ли преминаваха през него с глухо, замайващо сътресение от единия до другия край.

Блясъците потрепваха по полирания метал като бледи дълги пламъци; отдолу, от пода, огромните колена на коляновия вал изскачаха едно след друго с внезапното светване на месинг и стомана — и потъваха отново; а мотовилките, с големи глави като крака на скелет, ги тласкаха надолу и издърпваха пак нагоре с невероятна равномерност. А по-надълбоко в полумрака други прътове се плъзгаха преднамерено насам-натам, кръстоглави кимаха, метални дискове се триеха гладко един о друг бавно и меко в една смесица от сенки и отблясъци.

Понякога всичките тези мощни и безпогрешни движения забавяха хода си едновременно, сякаш бяха функция на жив организъм, поразен внезапно от силна умора; и очите на мистър Раут блясваха още по-мрачно на дългото му бледо лице. Тази битка той водеше обут в чифт пантофи. Къса износена куртка едва покриваше кръста му и белите му китки стърчаха навън от тесните ръкави, сякаш критичното положение бе увеличило ръста му, удължило крайниците му, засилило бледността му и направило още по-хлътнали очите му.

Той се движеше, качвайки се горе или изчезвайки някъде долу, с неспиращо, целенасочено усърдие, а когато заставаше неподвижен, хванал парапета пред задвижващия механизъм, често-често поглеждаше надясно към манометъра и водомерното стъкло, закрепени на бялата стена под светлината на една люлееща се лампа. Отворите на две разговорни тръби зееха безчувствено до лакътя му, а скалата на телеграфа на машинното отделение приличаше на часовник с голям диаметър, върху чийто циферблат вместо числа бяха написани кратки думи. Сбитите букви изпъкваха едро с черния си цвят, наредени около оста на стрелката — изразителни символи на силни възклицания: ПРЕДЕН, ЗАДЕН, БАВЕН, СРЕДЕН, ВНИМАНИЕ; и дебелата черна стрелка сочеше надолу към думата ПЪЛЕН, която, отделена така измежду другите, приковаваше погледа, както резкия вик привлича вниманието.

Облеченото в дървена обшивка тяло на цилиндъра за ниско налягане, което се мръщеше внушително отгоре, издаваше леко свистене при всеки тласък и като изключим това слабо съскане, машините движеха стоманените си ръце и крака бързо или бавно, с безшумна, установена равномерност. И всичко това — белите стени, движещата се стомана, дъските под краката на Соломон Раут, платформите от железни решетки над главата му, полумракът и блясъците — се издигаха и потъваха непрекъснато, единодушно, при рязкото биене на вълните по страничната стена на кораба. И цялото това просторно помещение, което ехтеше кухо под силния вой на вятъра и се люлееше в горния си край като дърво, се движеше, сякаш бе физическо тяло, носено насам-натам от страхотния напор на вихъра.

— Трябва да побързате да отидете горе — извика мистър Раут, щом видя Джукс да се появява в рамката на вратата, водеща за котелното.

Джукс гледаше с блуждаещ и замаян поглед; червеното му лице бе подпухнало, сякаш се бе успал. Със стръмен път се бе сблъскал той и бе минал по него с огромна енергия, като възбуждението му съответствуваше на напрегнатите телесни усилия. Той се бе измъкнал бързо от бункера, препъвайки се в тъмния коридор в куп смутени мъже, които, като газеше по тях, питаха: „Какво се е случило, сър?“ със страхопочитателно мърморене навсякъде около него; после надолу по стълбата към котелното, пропускайки в бързината си много от железните стъпенки, надолу в едно място, дълбоко като кладенец, черно като пъкъла, наклоняващо се ту напред, ту назад — като люлка. Водата в трюмовете се плискаше силно при всяко наклоняване и бучки въглища подскачаха насам-нататък от единия до другия край, дрънчейки като лавина от камъчета по склон от желязо.

Някой там вътре изпъшка от болка, а друг се виждаше наведен над нещо като простряно тяло на мъртвец; енергичен глас богохулствуваше; и огненият блясък, идващ изпод всяка врата на пещите, беше като локва горяща кръв, която сияеше тихо сред кадифения мрак.

Струя вятър лъхна Джукс в тила и в следващия миг той я усети как облизва мокрите му глезени. Вентилаторите на котелното бръмчаха; пред шестте вратички на пещите две развилнели се фигури, съблечени до кръста, се клатеха и навеждаха, борейки се с две лопати.

— Хей! Сега тяга има достатъчно — провикна се веднага вторият механик, като че ли през всичкото време бе очаквал да види Джукс.

Сгураджията, енергичен нисък мъж с ослепително светла кожа и мънички ръждиви мустачки, работеше с нямо увлечение. Те двамата поддържаха пълна пара и дълбоко боботене като празен фургон за пренасяне на мебели, подскачащ по някой мост, държеше басово исо на всички други шумове наоколо.

— Даваме пара през всичкото време — продължи да вика вторият механик. С шума на стотина умити тенджери отворът на един от вентилаторите изплю внезапно върху рамото му струя солена вода и той изстреля залп от проклятия по адрес на всичко, включително и на собствената си душа, като фучеше и беснееше, но не преставаше да си гледа работата. С остър звук на метал буйната мътна светлина на огъня блесна върху кръглата му глава, показвайки ломотещите му устни, безочливото му лице и с нов рязък звън се скри като ядосано премигване на желязно око.

— Къде се намира проклетият му кораб? Можете ли да ми кажете, по дяволите! Под водата — или що? Излива се тук долу с тонове. Къде отидоха проклетите му калъфи? А? Нищо ли не знаеш ти, весели моряко?…

След моментно объркване едно силно наклоняване на кораба помогна на Джукс да полети навътре; и едва погледът му бе успял да обхване относителния простор, спокойствие и блясък на машинното отделение, корабът, чиято кърма бе нагазила дълбоко във водата, го запрати с главата напред право срещу мистър Раут.

Ръката на главния механик, дълга като пипало, изправяйки се, сякаш изтласкана от пружина, се протегна да го посрещне и отклони, като го завъртя по посока на говорните тръби. В същото време мистър Раут повтори сериозно:

— Трябва да бързате, независимо от обстоятелствата.

— Там ли сте, сър? — извика Джукс и заслуша. Нищо. Изведнъж воят на вятъра се изсипа право в ухото му, но ето че един слаб глас измести спокойно рева на бурята:

— Вие ли сте, Джукс? Е?

Джукс беше готов да говори: като че ли само му липсваше време. Не беше трудно да докладва за всичко. Той можеше съвсем добре да си представи кулите, затворени във ВОНЯЩИЯ туиндек, налягали съсипани и уплашени между редиците сандъци. После един от тези сандъци или може би няколко наведнъж се отскубват от силното клатушкаме, блъскат се в други, стените им се разчупват, капаците изхвръкват и всичките тези недодялани китайци скачат вкупом да спасяват имуществото си. След това всяко рязко мятане на кораба щеше да хвърля тази тъпчеща, кряскаща тълпа насам-натам от единия край до другия, във водовъртеж от разтрошена дървения, разкъсани дрехи, търкалящи се доларови монети. Веднъж започнали борбата, те не ще бъдат в състояние сами да се спрат. Нищо не би могло да ги спре сега освен сила. Това беше истинска беда. Той го беше видял и това беше всичко, което би могъл да каже. Някои от тях трябва да са мъртви, така поне предполагаше. Останалите ще продължат да се бият…

Той пращаше нагоре думите си, които се застигаха една-друга и пълнеха тясната тръба. Те се изкачваха сякаш към безмълвието на един просветен разум, който бе останал горе сам заедно с бурята. И Джукс поиска да бъде освободен от задължението да гледа това отвратително безредие, което сега се прибавяше към големите изпитания на кораба.