Джоузеф Конрад
Тайфун (5)

V

Той чакаше. Пред очите му машините работеха с бавни усилия, в момента на едно бясно политане на кораба спряха съвсем и мистър Раут извика:

— Внимавай, Бийл!

Те спряха в една разумна неподвижност, утихнаха насред ход, едно от тежките колена на оста замръзна в наклонено положение, сякаш съзнавайки опасността и отминаването на времето. После с едно „Хайде сега!“ на главния механик и със звука на изтласкан през стиснати зъби дъх машините завършиха прекъснатия оборот и започнаха следващия.

В движенията им имаше разумната прозорливост, мъдрост и съзнание за огромна сила. Да тласкат търпеливо обезумелия кораб през яростта на вълните и срещу самото око на вятъра — ето каква беше тяхната работа. От време на време брадичката на мистър Раут опираше в гърдите му и той наблюдаваше машините със свити вежди, потънал сякаш в мисли.

Гласът, който бе изтласкал бурята от ухото на Джукс, поде:

— Вземете екипажа с вас… — и неочаквано заглъхна.

— Какво бих могъл да направя с тях, сър?

Рязък, ненадеен, повелителен звън се разнесе като внезапна експлозия. Трите чифта очи се обърнаха нагоре към скалата на телеграфа, за да видят как стрелката отскача от ПЪЛЕН на СТОП, сякаш грабната от сатаната. И тогава всеки един от тези трима мъже в машинното отделение почувствува вътре в себе си, че има някакво препятствие, което задържа кораба, че корабът се е свил по странен начин, сякаш се готви да извърши отчаян скок.

— Спрете го! — изрева мистър Раут.

Никой — нито дори капитан Макхуър, който единствен на палубата бе съзрял бяла черта от пяна да се задава на такава височина, че не можеше да повярва на очите си, — никой не можеше да знае колко висока е тази вълна и колко страшно дълбока е падината, която бурята беше издълбала зад налитащата стена от вода.

Тя препускаше, за да срещне кораба, и „Нан-Шан“, като спря за миг, сякаш за да се подготви по-добре, извиси нос и скочи. Пламъкът във всички лампи се снижи, затъмнявайки машинното отделение. Една от лампите угасна, тонове вода се изсипаха върху палубата със страшен трясък и бесен водовъртеж, сякаш корабът се беше спуснал в подножието на водопад.

Там долу се спогледаха онемели.

— Помете го от единия край до другия, ей богу! — извика Джукс.

Корабът се заби в падината право надолу, сякаш се бе катурнал през ръба на света. Машинното отделение се наклони заплашително напред, като вътрешност на кула, която се навежда при земетресение. Страхотен шум от падащи железни предмети се разнесе откъм котелното. На този ужасен наклон корабът се задържа достатъчно дълго, та Бийл падна на ръце и колене и започна да лази, сякаш бе решил да изхвръкне така на четири крака от машинното отделение, а мистър Раут изви бавно глава, вдървен, с хлътнали очи и увиснала долна челюст. Джукс бе затворил очи и за един миг лицето му стана безнадеждно бяло и кротко като лицето на слепец.

Най-сетне корабът се издигна бавно, клатушкайки се, сякаш трябваше да вдигне планина с носа си.

Мистър Раут затвори уста; Джукс премигна; а мъничкият Бийл бързо се изправи.

— Още една като тази и това ще бъде краят му! — извика главният механик.

Той и Джукс се спогледаха и една и съща мисъл ги споходи. Капитанът! Сигурно всичко е пометено. Рулевият механизъм е отнесен — и корабът е като труп. Всичко е отишло направо във водата.

— Бягай! — изригна мистър Раут дрезгаво, като втренчи разширени и пълни със съмнение очи в Джукс, който му отвърна с нерешителен поглед.

Звънът на телеграфа ги успокои веднага. Черната стрелка падна в миг от СТОП на ПЪЛЕН.

— Давай, Бийл! — изкрещя мистър Раут.

Парата засъска тихо. Буталните лостове се заплъзгаха нагоре и надолу. Джукс долепи ухо до тръбата. Гласът го чакаше. Той му каза: „Съберете всичките пари. Помагайте сега. Ще имам нужда от вас тук горе.“ И това беше всичко.

— Сър? — повика нагоре Джукс.

Никакъв отговор. Той се отдръпна, клатейки се, както победеният се оттегля от бойното поле. Бе получил кой знае по какъв начин рана на лявата вежда — един разрез до костта. Той ни най-малко не съзнаваше това: толкова много вода от Китайско море, достатъчна да му строши врата, се бе изляла върху главата му и бе изчистила, промила и осолила тази рана. Тя не кървеше, а само зееше червена; и този разрез над окото, разрошените коси, раздърпаните дрехи му придаваха вид на човек, сразен в юмручен бой.

— Трябва да събера доларите — обърна се той към мистър Раут, като се усмихваше жално, без определена цел.

— Какво казахте? — попита мистър Раут. — Да съберете?… Все ми е едно… — После, треперейки с всеки мускул, но с пресилен бащински тон, продължи:

— Отивай сега, за бога. Вие, хората от палубата, ще ме подлудите. Ето оня там, вторият помощник, се нахвърлил върху капитана. Нима не знаете? Вие, приятелчета, започвате да се обърквате, защото нямате какво да правите…

При тези думи Джукс откри у себе си началото на гняв. Нямало какво да правят — чувате ли… Изпълнен с горещо презрение към главния механик, той се обърна, за да поеме пътя, по който беше дошъл. В котелното дебеличкият сгураджия работеше усилено с лопата, мълчалив, сякаш му бе отрязан езикът; но вторият механик продължаваше като креслив, безстрашен маниак, който бе успял да запази сръчността си в изкуството, да поддържа огъня под корабния котел.

— Хей ти, бродещи помощник-капитане! Хей! Не можеш ли да хванеш някои от твоите там бърборковци да изхвърлят с макарата малко от тая сгурия? Започвам да се задушавам от нея тук. Проклятие! Ало! Хей! Помни правилата: Моряците и огнярите да си помагат едни-други. Хей! Чуваш ли?

Джукс бързаше като луд нагоре и другият, вдигайки лице подир него, извика:

— Не можеш ли да приказваш? За какво се навираш тук? Какво търсиш всъщност?

Някакъв бяс бе обхванал Джукс. Когато стигна отново сред екипажа в тъмнината на коридора, той се почувствува готов да им извие вратовете на всичките при най-малкия признак на колебание. Самата мисъл за такова нещо го вбесяваше. Той не можеше да прояви никакво колебание. И те не трябваше да го проявяват.

Устремността, с която се появи сред тях, ги увлече. Те вече бяха възбудени и уплашени при всичките му идвания и отивания — от силата и бързината на движенията му; и повече усещан, отколкото виждан, когато профучаваше край тях, той изглеждаше опасен — зает с неща, които бяха въпрос на живот или смърт и които не търпяха отлагане. При първата произнесена от него дума той ги чу да се смъкват в бункера един след друг послушно, като тупваха тежко долу.

Не им беше ясно какво трябваше да се направи. „Какво има? Какво има?“ — питаха се те едни-други. Боцманът се опита да обясни; шумът от силно боричкане ги изненада и мощните раздрусвания, отекващи страшно в черния бункер, ги караха да не забравят опасността, в която се намираха. Когато боцманът отвори вратата, като че ли някакъв прилив на бурята, промъкнал се през железните стени на кораба, бе хвърлил всичките тези тела във въртеж, както вятърът върти прашинки: до тях стигна объркана глъч, вилнееща бъркотия, диво бърборене, писъци, които отмираха, и тъпченето на крака, размесено с блъскането на вълните.

За миг те гледаха вторачено, изумени, заприщили вратата. Джукс си проби грубо път сред тях. Той не каза нищо, а просто се втурна вътре. Грозд от кули, покачени по стълбата, които се мъчеха самоубийствено да се измъкнат през затворения люк към наводнената палуба, изпопада както преди, а той изчезна под кулите като човек, настигнат от свличаща се пръст.

Боцманът извика възбудено:

— Елате с мен. Измъкнете помощника. Те ще го смачкат до смърт. Хайде!

Нахлуха вътре, тъпчейки по гърди, по пръсти, по лица, препъвайки се в купища дрехи, ритайки трески, но преди да могат да се докопат до помощник-капитана, Джукс се появи до кръста сред множество от драскащи ръце. В същия момент, в който той се бе загубил от погледа, всичките копчета на куртката му бяха изхвръкнали, гърбът й се беше разцепил чак до яката, яката му се бе разкъсала. Главната боричкаща се маса от китайци се претърколи с наклоняването на кораба, мрачна, смътно различима, безпомощна, с дивия блясък на множество очи в мътната светлина на лампите.

— Оставете ме на мира, да ви се не види! Нищо ми няма — изкряска Джукс. — Изтикайте ги напред. Бъдете нащрек, когато корабът забие нос. Дайте ги напред. Избутайте ги към преградата. Притиснете ги здраво.

Нахлуването на моряците в кипящата атмосфера на туиндека беше като изливане на студена вода във врящ казан. За момент възбуждението стихна.

По-голямата част от китайците представляваха такава сбита маса от боричкащи се хора, че хващайки се за ръце и подпомогнати от едно страхотно гмуркане на кораба, моряците ги отпратиха напред с мощен тласък, като да бяха плътен блок. Зад гърбовете им останаха да се търкалят насам-нататък малки гроздове и отделни тела.

Боцманът извърши невероятни подвизи. Разтворил дългите си ръце и във всяка от големите си лапи по една подпорка, той спря полета на седем откопчили се китайци, които се търкаляха като голям валчест камък. Ставите му изпукаха; той каза едно „Ха!“ и те се разхвърчаха настрани. Но дърводелецът се показа по-умен. Без да каже нито дума на когото и да било, той се върна в коридора, за да донесе няколко кангала въжета и вериги за връзване на товарите, които беше видял там. С тях скалъпиха набързо спасителни прегради.

Всъщност не бе оказана никаква съпротива. Борбата, както и да бе започнала, се бе превърнала в кълбо от заслепени от паника хора. Макар отначало кулите да се бяха юрнали подир своите разпръснати долари, по-късно те вече се бореха да намерят някаква опора за краката си. Хващаха се един-друг за врата само за да се избавят от това да бъдат мятани насам-нататък. Който от тях успееше да се хване някъде, риташе по другите, които се вкопчваха в краката му и увисваха на тях, докато някое рязко наклоняване на кораба не ги отпратеше да литнат заедно през целия туиндек.

Идването на белите дяволи ги бе ужасило. За да убиват ли бяха дошли? Онези, които се бяха откъснали от общата маса, ставаха съвсем инертни в ръцете на моряците; някои, издърпани настрана за краката, стояха сковани като мъртъвци, с широко отворени втрещени очи. Тук-там някой кули падаше на колене, сякаш молеше за милост; други няколко, които прекомерният страх бе направил непокорни, бяха получили по един силен удар с юмрук между очите и сега трепереха от уплаха; а онези пък, които бяха ранени, се оставяха да се отнасят с тях грубо и само мигаха бързо, без да се оплакват. Кръв се стичаше по лицата; по бръснатите глави имаше ожулени места, одрасквания и синини, разкъсани и дълбоки рани. Причината за тези рани бе най-вече строшеният порцелан от сандъците. Тук-там някой китаец, с див поглед и разплетена опашка, се грижеше за кървящото ходило на крака си.

Най-после ги наблъскаха нагъсто, след като ги посплашиха, за да ги накарат да се подчинят. Малко ги и понатупаха, за да укротят възбуждението им, и после се опитаха да ги ободрят със сърдити думи, които звучаха като заплашване. Китайците седяха по пода в призрачни, оклюмали редици, а в края дърводелецът с двама души за помощници се движеше живо от място на място — зает с опъването и връзването на спасителните въжени прегради. Прегърнал с ръка и с крак една от подпорките, боцманът се мъчеше с една лампа, притисната до гърдите му, опитвайки се да я запали и ръмжейки през всичкото време като усърдна горила. Фигурите на моряците непрекъснато се навеждаха с движенията на жетвари, които събират останалите в нивата класове, и всичко се хвърляше в бункера: дрехи, строшени дъски, парчета изпочупен порцелан, и доларите също, събрани в куртки на хората от екипажа. От време на време някой моряк се запътваше, олюлявайки се, към вратата с ръце, пълни със смет; и тъжни, наведени очи следяха движенията му.

С всяко наклоняване на кораба дългите редици седнали на пода китайци се люшваха разбити напред, а когато той потапяше дълбоко нос, цялата гъста редица бръснати глави се чукаха една в друга от единия край до другия. Когато плискането на вода по палубата замираше за момент, на Джукс, който още трепереше от прекомерните усилия, му се струваше, че в бясната си борба тук долу той някак си бе успял да превъзмогне вятъра: че някаква тишина бе обзела кораба, тишина, в която вълните се блъскаха гръмовито в стените му.

Всичко от туиндека бе разчистено — всичките останки, както хората от екипажа се изразиха. Те стояха изправени и залитащи над повърхността от глави и наведени рамене. Тук-таме някой кули си поемаше дъх със сподавено хлипане. Там, където падаше светлината, Джукс можеше да забележи изпъкналите ребра на един; жълтото умърлушено лице на друг; превити вратове; или срещаше някой безчувствен поглед, отправен към неговото лице. Той бе учуден, че няма никакви трупове; но повечето от тях изглеждаха на прага на смъртта и нему те се струваха по-жалки, отколкото ако бяха мъртви.

Внезапно един от кулите заговори. Светлината ту падаше, ту се отдръпваше от мършавото му, напрягащо се лице; той изопна главата си нагоре като ловджийско куче, когато лае. Откъм бункера се чуха звуци на чукане и звънтенето на няколко доларови монети, търкалящи се свободно; той протегна ръката си, устата му зина черна и неразбираемите гърлени свистящи звукове, които като че ли не принадлежаха на никакъв човешки език, пронизаха Джукс със странното чувство, сякаш някакво животно се е опитало да бъде красноречиво.

Други двама заизричаха, както на Джукс се стори, свирепи закани; останалите се размърдаха с мърморене и ръмжене. Джукс заповяда на екипажа да напусне бързо помещението. Самият той излезе последен, преминавайки с гръб през вратата, докато мърморенето прерасна в силен ропот и ръце започнаха да се протягат след него като след злодей. Боцманът пусна резето и забеляза неспокойно:

— Вятърът като че ли е понамалял, сър.

Моряците бяха радостни да се върнат отново в коридора. Тайничко всеки от тях си мислеше, че в последния момент би могъл да избяга на палубата — и това бе едно успокоение. Има нещо ужасно отблъскващо в представата, че потъваш, когато си затворен под палубата. Сега, след като бяха свършили с китайците, те отново започнаха да съзнават трагичното положение на кораба.

Измъквайки се от коридора, Джукс се видя до шия в шумните води. Той се добра до мостика и откри, че може да различава неясни очертания, сякаш зрението му бе станало свръхестествено остро. Те напомняха не за познатия му изглед на „Нан-Шан“, а за нещо, което бе останало в паметта му — за един стар, оголен от всичко параход, който бе съзрял преди години да гние в тинята край брега. Корабът напомняше за тези разбити останки.

Вече нямаше никакъв вятър, никакъв полъх освен слабия поток въздух, който се образуваше от люшкането на кораба. Димът, изтласкан от комина, се стелеше върху палубата. Преминавайки напред, той вдишваше този дим. Усещаше спокойното туптене на машините и чуваше слаби шумове, които като че ли бяха надживели страхотния грохот: чукането на изпотрошени прибори и принадлежности, бързото претъркулване на някое разбито парче по мостика. Съзря смътно късата и пълна фигура на капитана, хванал се за едно извито перило на мостика, неподвижен и олюляващ се, сякаш беше пуснал корен в дъските. Неочакваното спокойствие на въздуха потискаше Джукс.

— Свършихме работата, сър — каза той задъхан.

— Знаех си, че ще я свършите — рече капитан Макхуър.

— Наистина ли? — смънка Джукс сам на себе си.

— Вятърът спря изведнъж — продължи капитанът.

Джукс избухна:

— Ако смятате, че беше лесно…

Но неговият капитан, хванал се за перилото, не му обърна никакво внимание.

— Според книгите най-лошото все още не е отминало.

— Ако повечето от тях не бяха полумъртви от морска болест и уплаха, нито един от нас нямаше да се измъкне жив от онова място — рече Джукс.

— Трябваше да постъпя така, както им се полага — измънка Макхуър безучастно. — Не можеш да намериш всичко в книгите.

— А аз смятам, че те щяха да се нахвърлят върху ни, ако не бях заповядал на хората да се измъкнат бързо-бързо — продължаваше Джукс разгорещено.

След предишните им викове, които се чуваха като шепот, сегашният им нормален тон, вече толкова ясен, ехтеше много силно в ушите сред удивителното спокойствие на въздуха. Струваше им се, че приказват под някакъв тъмен и резониращ свод.

През назъбения отвор в купола от облаци светлината на няколко звезди падаше върху черната вода, която се надигаше и отново се снижаваше в безпорядък. От време на време върхът на някой воден хълм прехвърляше борда и се смесваше с пяната, която се носеше стремително по залятата палуба. Този пръстен от гъсти пари, който се въртеше бясно в кръг около спокойния си център, бе обхванал кораба като неподвижна и непробиваема стена, която изглеждаше невъобразимо зловеща. Морето, сякаш раздвижено от вътрешно възбуждение, подскачаше в островърхи хълмове, които се боричкаха един с друг, пръскайки силно по бордовете; и нисък стон, безкрайният гневен вопъл на бурята, идваше отдалеч, отвъд границите на застрашителното затишие. Капитан Макхуър продължаваше да мълчи и острият слух на Джукс долови внезапно неясния продължителен грохот на някаква огромна вълна, носеща се невидима под онзи плътен мрак, който очертаваше ужасяващия предел на зрението му.

— Разбира се — започна той докачен, — те мислеха, че сме решили да се възползваме от случая, за да ги ограбим. Разбира се! Вие казахте — съберете парите. Лесно е да се каже. Те не можеха да открият какво сме намислили. Влязохме и хоп! — право в средата, сред тях. Бяхме принудени да го направим с щурм.

— Щом като е трябвало… — смънка капитанът, без да се опита да погледне Джукс. — Трябваше да направим каквото се полага.

— Ще си имаме тепърва големи неприятности, когато това свърши — рече Джукс, много обиден. — Нека само да се съвземат малко и ще видите. Те ще се нахвърлят отгоре ни, сър. Недейте забравя, това не е английски параход сега. Тия скотове, те също добре го знаят. Проклетият сиамски флаг!

— Но ние сме на кораба все пак — забеляза капитан Макхуър.

— Трудностите още не са свършили — настоя Джукс пророчески, като се олюля и се хвана за нещо. — Корабът е развалина — добави той неясно.

— Трудностите още не са свършили — съгласи се капитан Макхуър полугласно. — Понаглеждай го за минутка.

— Ще напуснете ли палубата, сър? — запита Джукс бързо, сякаш бурята щеше да се нахвърли отгоре му в момента, в който той остане самичък с кораба.

Той наблюдаваше как „Нан-Шан“, разбит и самотен, се клатушка тежко сред тази дива гледка от цели планини черна вода, озарена от сиянието на далечни светове. Корабът се движеше бавно, издишвайки в спокойната сърцевина на бурята излишъка от силата си в бял облак пара — и дълбокогласните трепети на избавлението звучаха като предизвикателни тръбни звуци, издадени от живо морско същество, нетърпеливо да поднови борбата. Всичко престана изведнъж. Въздухът, неподвижен, простена. Над главата на Джукс няколко звезди светеха в бездна от черни изпарения. Мастиленият ръб на облаковия диск гледаше смръщен към кораба под парче лъскаво небе. Звездите и те като че ли го гледаха вторачено, сякаш за последен път, а бляскащият им рой приличаше на диадема върху наведено чело.

Капитан Макхуър бе отишъл в щурманската рубка. Там нямаше никаква светлина; но той почувствува безпорядъка в това помещение, където бе свикнал да живее в ред. Креслото му лежеше катурнато. Книгите бяха изпопадали на пода; под ботуша му изхрущя парче стъкло. Потърси пипнешком кибрита и намери една кутийка на един от издадените силно напред рафтове. Драсна клечка и присвил очи, поднесе малкото пламъче към барометъра, който с лъскавия си капак от стъкло и метал му кимаше неспирно.

Той беше паднал много ниско, невероятно ниско, толкова ниско, че капитан Макхуър изръмжа. Клечката изгоря и той бързо извади друга с дебелите си вкочанени пръсти.

Отново едно малко пламъче затрептя пред кимащия капак от стъкло и метал. Очите му, присвити в съсредоточеността си, се спряха на него, сякаш очакваха някакъв незабележим знак. Със сериозното си лице той приличаше на обут в ботуши уродлив езичник, който гори тамян пред изображението на китайско божество. Нямаше никаква грешка. Това беше най-ниското падане на барометъра, което бе виждал през живота си.

Капитан Макхуър подсвирна с уста. Той се бе унесъл в мисли, догдето пламъкът не намаля до размера на синя искра, която изгори пръстите му и изчезна. Може би уредът се бе повредил!

Над леглото имаше закрепен на стената анероид. Той се обърна натам, запали друга клечка и видя бялото лице на другия уред да гледа към него многозначително, безпрекословно, сякаш човешката мъдрост бе станала непогрешима чрез безпристрастието на материята. Вече нямаше място за никакво съмнение. Капитан Макхуър изсумтя неодобрително към него и хвърли клечката на пода.

Значи, най-лошото тепърва предстоеше — и ако книгите бяха прави, това най-лошо щеше да бъде съвсем лошо. Преживяното през последните шест часа бе разширило представата му за ужасните възможности на лошото време.

„Ще бъде страшно“ — каза си той наум. Не бе погледнал съзнателно към нищо друго при светлината на кибритените клечки освен към барометъра; и въпреки това по някакъв начин успя да забележи, че шишето за вода и двете чаши са изхвърлени от поставките им. Това сякаш му помогна да си представи по-ясно как корабът е бил люшкан от вълните.

„Не бих повярвал, че е възможно“ — си помисли той. И масата му беше очистена от всичко; линиите, моливите, мастилниците — всички предмети, които си имаха свои сигурни и точно установени места, бяха изчезнали, сякаш злосторническа ръка ги бе обрала един по един и ги бе захвърлила на мокрия под. Бурята се бе нахвърлила върху системния порядък на това място, където той обичаше да се уединява. Това не се бе случвало никога преди и чувството на уплаха засегна чак основите на хладнокръвието му. А най-лошото щеше тепърва да дойде! Доволен бе, че бедата в туиндека бе открита навреме. Ако корабът трябваше да потъне, то поне не би отишъл на дъното с цял куп хора в него, които се биеха със зъби и нокти. Би било отвратително. И в това усещане имаше човечно намерение и смътно чувство за съответствието на нещата.

Тези мигновени мисли се оформяха още трудно и бавно според нрава на капитана. Той протегна ръка, за да постави обратно кибрита в ъгълчето му на лавицата. Там винаги имаше кибрит — по негова заповед. Неговите нареждания бяха отдавна втълпени на прислужника:

— Една кутия… — точно там, ясно ли е? Не съвсем пълна… където да мога да я стигна с ръка. Може да ми потрябва огънче при спешна нужда. На кораба не знаеш какво може да ти потрябва в бързината. Запомни ли?

И, естествено, от своя страна той винаги внимаваше да го поставя най-съвестно обратно на мястото му. Така направи и сега, но преди да си отдръпне ръката, мина му през ума, че може би вече никога не ще има случай да използва тази кутийка. Мисълта за това беше толкова жива, че го възпря и за една безкрайно малка частица от секундата пръстите му отново стиснаха малкия предмет, сякаш той бе символ на всички онези дребни навици, които ни приковават към изтощителния кръг на живота. Най-сетне го остави и отпускайки се на канапето, се заслуша да долови първите шумове на вятъра, който трябваше отново да се върне.

Не още. Чу само плискането на вода, силните плясъци, глухите удари на неспокойните вълни, които заливаха кораба му от всички страни. Този кораб вече нямаше да успее да очисти палубите си от водата.

Но спокойствието на атмосферата навън беше тревожно, напрегнато и несигурно като тънък косъм, който държи увиснал меч над главата му. С ужасната си пауза бурята успя да преодолее защитата на този човек и разпечата устните му. Той заговори в самотата и непрогледната тъмнина на рубката, сякаш се обръщаше към друго същество, разбудило се в гърдите му.

— Не бих желал да го загубя — изрече полугласно.

Седеше, без никой да го вижда, настрана от морето, от своя кораб, изолиран, сякаш откъснал се от самия ход на собственото си съществуване, защото там положително не би имало място за прищевки като тази да си приказва сам на себе си. Сложил длани на колене, той наведе късия си врат и изпуфтя тежко, като се остави да бъде завладян от необикновеното усещане на отпадналост, в което, ако бе достатъчно проницателен, щеше да разграничи изтощението от умственото напрежение.

От мястото, където седеше, той можеше да стигне вратата на нишата с умивалника. Там би трябвало да има някаква кърпа за лице. Имаше. Добре… Взе я, и избърса лицето си и после продължи да търка мократа си глава. Избърса се енергично в тъмното и след това остана неподвижен с кърпата на коленете си. Последва миг на такава дълбока тишина, че никой не би могъл да предположи, че в тая рубка имаше човек. И след това промълви:

— Може и да успее да се измъкне от всичко това.

Когато капитан Макхуър излезе на палубата, което той извърши внезапно, като че ли изведнъж беше осъзнал факта, че се е оттеглил за прекалено дълго време, затишието бе вече продължило повече от петнадесет минути — достатъчно дълго, за да се окаже непоносимо дори и за неговото въображение. Джукс, неподвижен на предната страна на мостика, заговори веднага. Гласът му, глух и пресилен, сякаш долиташе през силно стиснати зъби, като че ли се разнасяше във всички посоки сред мрака, който отново се сгъстяваше над морето.

— Наредих да сменят рулевия. Хакет започна да писка, че не можел повече. Лежи там, вътре, проснал се край рулевия механизъм, с лице като на мъртвец. Отначало не успях да хвана никого да пропълзи тук и да смени клетника. Тоя боцман е по-загубен от най-загубения човек, винаги съм го казвал. По едно време си мислех, че ще трябва сам да отида и да измъкна един от тях за врата.

— Аха, добре — измънка капитанът. Беше застанал до Джукс и напрегнато следеше обстановката.

— И вторият помощник, и той е там вътре, държи се за главата. Да не е ранен, сър?

— Не — побъркал се е — каза капитан Макхуър отсечено.

— Изглежда се е тупнал някъде все пак.

— Бях принуден да му ударя един — обясни капитанът.

Джукс изпусна нетърпелива въздишка.

— Ще дойде съвсем внезапно — рече капитан Макхуър — и оттам някъде, предполагам. Един бог знае. Тия книги могат само да ти разбъркат главата и да те направят нервен. Ще бъде лошо, но има край и на това. Само да можем да го дигнем навреме под пара, за да посрещнем… вятъра.

Отмина една минута. Някои от звездите премигнаха набързо и изчезнаха.

— Нали ги оставихте на сигурно? — захвана капитанът изведнъж, сякаш мълчанието бе станало непоносимо.

— За кулите ли мислите, сър? Опънах спасителни въжета навсякъде през туиндека.

— Така ли? Добре замислено, мистър Джукс.

— Не предполагах… че вие ще искате… да знаете — рече Джукс и люшкането на кораба разкъсваше думите му на части, сякаш някой го тръскаше насам-натам, докато говореше — как се оправих с… тая ужасна задача. Справихме се. Пък може да се окаже, че не е имало смисъл в края на краищата.

— Трябваше да направим каквото се полага, макар да са само някакви китайци. Трябва да им се даде същият шанс, както и на нас — дявол да го вземе. Корабът все още не е загубен. Не е малко и това да си затворен там долу през време на бурята…

— Това помислих и аз, когато ми възложихте задачата, сър — добави Джукс унило.

— … и да не бъдеш разкъсан на парчета — продължи капитан Макхуър с растяща разпаленост. — Не бих могъл да търпя такова нещо на кораба си, та ако ще и да зная, че му остават само пет минути да живее. Не бих могъл да го понеса, мистър Джукс.

Глух, ехтящ шум, подобно на вик, търкалящ се в скалиста бездна, се доближи до кораба и отмина. Последната звезда, неясна, уголемена, сякаш се връщаше назад към огнената мъгла на своето раждане, продължи да се бори с гигантската тъмнина, надвиснала над кораба — и угасна.

— Сега трябва да бъдем готови! — смънка капитан Макхуър. — Мистър Джукс!

— Да, сър!

Двамата мъже започнаха да се различават все по-трудно.

— Трябва да му имаме вяра, че ще издържи и ще успее да се измъкне от всичко. Това е — кратко и ясно. Няма място тук за капитан Уилсъновата стратегия при буря.

— Не, сър.

— Пак ще бъде блъскан и заливан часове — смотолеви капитанът. — Горе на палубата вече не е останало много, което вълните да могат да отвлекат — освен вас или мене.

— И двамата, сър — прошепна Джукс задъхан.

— Вие винаги поемате половината от трудностите, Джукс — възрази необичайно капитан Макхуър. — Макар и да е факт, че вторият помощник не го бива. Чувате ли, мистър Джукс? Можете да останете сам, ако…

Капитан Макхуър прекъсна думите си и Джукс, поглеждайки на всички страни, замълча.

— Не се оставяйте да бъдете сломен от каквото и да било — продължи капитанът, като говореше доста бързо. — Дръжте го срещу вятъра. Могат да казват каквото си щат, но най-големите вълни вървят с вятъра. Срещу него — винаги срещу него, — само така можете да преминете благополучно. Вие сте млад морях. Опълчете му се. Това е достатъчно за всеки мъж. Запазете хладнокръвие.

— Да, сър — рече Джукс с тревога в сърцето.

В следващите няколко секунди капитанът говори с машинното отделение и получи отговор.

Поради някаква необяснима причина Джукс почувствува в себе си прекалена сигурност — усещане, което идваше отвън като топъл лъх и му вливаше увереност, че е годен да се справи с всякаква заповед. В ушите му се промъкна далечният ропот на мрачината. Той го прие невъзмутимо благодарение единствено на тази внезапна увереност, както облеченият в броня човек би гледал спокойно насоченото срещу него копие.

Корабът продължаваше да се движи тежко, без прекъсване, сред черни хълмове вода, заплащайки с тежки усилия цената на съществуването си. Дълбоко вътре той боботеше, размахвайки в нощта бял стълбец пара, и мисълта на Джукс се понесе като птица през машинното отделение, където мистър Раут — способен мъж — бе на поста си. Когато боботенето спря, стори му се, че всичко е замряло, мъртва тишина, сред която гласът на капитан Макхуър прогърмя неочаквано.

— Какво е това? Напор на вятъра? — гласът му звучеше много по-силно, отколкото Джукс го бе чувал преди. — Срещу носа. Така е добре. Може би все пак корабът ще може да се измъкне.

Ропотът на вятъра бързо приближаваше. В предната част можеше да се различи едно бавно пробуждащо се стенание, а недалеч — надигането на някакъв многозвучен шум, който се движеше и нарастваше. В него сякаш ехтеше биенето на много тъпани, някакъв злобен връхлитащ тон и нещо като глъч от движеща се тълпа.

Джукс вече не можеше да вижда ясно капитана. Тъмнината просто се събираше накуп върху кораба. Той можеше най-много да различи отделни движения, загатване за разтваряне на лакти или за изправяне на главата.

Капитан Макхуър се мъчеше да оправи най-горното копче на мушамата си с необичайна бързина. Бурята, която кара моретата да побесняват, която потопява кораби, изтръгва из корен дървета, катурва здрави стени и смъква на земята дори птиците от въздуха, бе срещнала този мълчалив мъж на пътя си и правейки всичко възможно, бе успяла да измъкне няколко думи от него. Преди вятърът да връхлети с подновена ярост върху кораба му, капитан Макхуър бе принуден да заяви с тон на безпокойство:

— Не бих желал да загубя кораба.

Тази неприятност му бе спестена.