Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (14)

13.

Нагоре и надолу. Нагоре и надолу. Нагоре и надолу. Глеб Андорин наблюдаваше Гамбол Дийн Намарти, който бавно вървеше нагоре-надолу.

Намарти очевидно не можеше да седи под напиращата сила на гнева си.

Андорин си мислеше:

„Той не е най-блестящия човек в Империята, дори не е най-умния, със сигурност не е най-способния, а няма и рационална мисъл. Обаче той доведе работите до край както никой от нас. Ние щяхме да отстъпим, да се предадем — той не. Дърпа, натиска, мушка, рита… Е, може би имаме нужда от някой като него. Трябва да имаме някой като него, иначе нищо няма да стане.“

Намарти спря, почувствал погледа на Андорин на гърба си. Обърна се и каза:

— Ако си дошъл да ми четеш конско за Каспалов, не си прави труда.

Андорин безразлично сви рамене.

— Защо ли ще си правя труда? Станалото — станало. Злото идва и си отива.

— Какво зло, Андорин? Какво зло? Ако не бях го направил, тогава щеше да бъде лошо. Човекът беше на ръба на предателството. Още един месец и щеше да побегне.

— Знам. Бях там. Чух какво каза той.

— Тогава разбери, че нямахме друг избор. Нямахме! Да не мислиш, че ми е приятно да убия един стар другар. Нямах друг избор!

— Добре, де. Нямаше избор.

Намарти пак започна разходката си, но се обърна отново.

— Андорин, вярваш ли в бог?

— В какво? — зяпна Андорин.

— В бог!

— Никога не съм чувал тази дума. Каква е тя?

— Не е от Галактическия Стандарт. Свръхестествено влияние, нещо такова.

— О, свръхестествени влияния. Защо не го каза така? Не, не вярвам в такива неща. Според дефиницията свръхестествено е нещо, което съществува извън законите на природата, а пък такива неща няма. Да не си се обърнал към мистиката? — Андорин зададе въпроса като на шега, но очите му се свиха с внезапна загриженост.

Намарти го погледна така, че Андорин извърна погледа си. Тези блестящи очи можеха да накарат всеки да сведе поглед към земята.

— Не ставай глупав. Четох за това. Трилиони хора вярват в свръхестествени влияния.

— Знам. Винаги е имало такива.

— Те са го правили още преди започването на историята. Думата „бог“ има неизвестен произход. Това, както изглежда, е остатък от някакъв древен език, следа от който вече не съществува, с изключение на тази дума. Знаеш ли колко различни форми на вяра има в различните видове богове?

— Приблизително толкова, колкото са формите на глупост в Галактиката, бих казал.

Намарти подмина това.

— Някои мислят, че думата датира от времето, когато цялото човечество е съществувало в един свят.

— Това е митологична концепция. Точно толкова лунатично, колкото и схващането за свръхестествено влияние. Никога не е имало един човешки свят.

— Би трябвало да е имало, Андорин — каза Намарти раздразнено. — Човешките същества не биха могли да еволюират в различни светове и да завършат като единичен род.

— Дори и така да е, няма действителен човешки свят. Той не може да бъде открит и дефиниран, така че не може да се говори за ефективност, защото тя не съществува.

— Тези богове — каза Намарти, продължавайки мисълта си, — са предназначени да предпазват човечеството, да бдят за сигурността му и да се грижат за тази част от него, която знае как да извлече полза от боговете. Във времето, когато е имало само един свят, можем да предположим, че те са били особено заинтересовани да се грижат за този единствен, мъничък свят с малко народ. Те биха се грижили за такъв свят като по-големи братя или родители.

— Браво на тях. Бих искал да ги видя как се опитват да се справят с цялата Империя.

— И какво, ако можеха? Какво, ако бяха безброй?

— Какво, ако слънцето беше замръзнало? Каква е ползата от това „какво, ако“?

— Просто размишлявам. Мисля си. Оставял ли си някога умът ти да скита свободно? Или винаги си го държал на каишка?

— Бих си представил, че това е най-сигурният начин — да го държа на каишка. Какво ти казва твоят скитащ се ум, Шефе?

Очите на Намарти блеснаха, като че ли усетили сарказма, но лицето на Андорин дори не трепна.

— Това, което умът ми казва, е — отговори Намарти, — че ако има богове, те трябва да са на наша страна.

— Прекрасно, стига да е истина. Къде е доказателството?

— Доказателство? Без богове всичко щеше да бъде само случайно стечение на обстоятелствата — внезапно Намарти се прозина и седна изтощено.

„Добре — помисли Андорин — галопиращият му ум най-после се умори и сега може да каже нещо смислено.“

— Тая работа с вътрешните пробиви в инфраструктурата… — започна Намарти с тих глас.

Андорин го прекъсна.

— Знаеш добре, Шефе, че Каспалов донякъде беше прав за това. Ако продължаваме така, шансовете на имперските сили за сигурност да ни открият се увеличават. Цялата програма рано или късно ще ни излезе през носа.

— Още не. Засега всичко е за сметка на Империята. Безпокойствието на Трантор е нещо, което чувствам. — Той потри ръце. — Усещам го. И ние почти свършихме. Готови сме за следващата стъпка.

Андорин се усмихна невесело.

— Не питам за детайли, Шефе. Каспалов попита и ти го елиминира. Аз не съм Каспалов.

— И добре, че ни си Каспалов, защото ще ти ги кажа. Освен това сега знам нещо, което не знаех тогава.

— Предполагам — каза Андорин е вид на невярващ, — че ти планираш стачка в Имперските Дворцови Земи.

— Разбира се. Какво друго? Проблемът е как да проникнем в Земите ефективно? Имам мои източници на информация, но те са обикновени шпиони. Ще имам нужда от хора за действие на самото място.

— Да вкараш тези хора в най-фрашкания със стражи регион в цялата Галактика? Няма да е лесно.

— Естествено, че няма да е лесно. Именно това нещо ми създава непоносимо главоболие… и тогава се намесиха боговете.

Андорин внимателно каза, употребявайки всички вътрешни сили, за да скрие отвращението си.

— Мисля, че нямаме нужда от метафизични спорове в този момент. Какво ще стане ако… оставим боговете настрана?

— Информацията ми е, че Негово Величество, обичаният Император Клеон I е решил да назначи нов Главен Градинар. Това е първото новоназначение за почти четвърт век.

— Добре, какво от това?

— Не виждаш ли знаменованието?

Андорин помисли малко.

— Не съм привърженик на боговете ти. Не виждам никакво знаменование.

— Ако имаш нов Главен Градинар, Андорин, ситуацията е същата както ако имаш нова администрация, нов Първи Министър, нов Император. Новият Главен Градинар със сигурност ще поиска нов екип. Той ще пенсионира тези, които му се видят стари и ще назначи стотици нови млади градинари.

— Възможно е.

— Повече от възможно. Това е сигурно. Точно така стана, когато беше назначен сегашният Главен, същото стана с предшественика му и т.н. Стотици непознати от Външните Светове…

— Защо пък от Външните Светове?

— Помисли малко, ако имаш с какво, Андорин. Какво знаят Транторианците за Земите, когато целият им живот преминава в саксии и грижливо прибират реколтата от зърно и плодове. Какво знаят те за дивия живот?

— А-а. Сега вече разбирам.

— Така, че тези непознати ще напълнят Земите. Те ще бъдат внимателно проверени, предполагам, но няма да са под толкова строг надзор, както ако бяха Транторианци. А това означава, че ние ще можем да пробутаме няколко от нашите хора с фалшива идентификация и да ги използваме отвътре. Дори ако един от тях е наблюдаван, другите могат да работят… другите трябва да работят. Нашите хора ще влязат, въпреки суперстрогите мерки за сигурност, приети откакто пропадна превратът в ранните дни на Селдън. (Той процеди името „Селдън“ през зъби, както винаги) Най-накрая ще получим своя шанс.

На свой ред Андорин изглеждаше замаян, като слязъл от въртележка.

— Трудно ми е да го кажа, Шефе, но има някаква божа работа във всичко това, защото самият аз исках да предложа нещо подобно, а сега виждам, че всичко се нарежда прекрасно.

Намарти го погледна подозрително и се вторачи в стаята, като че ли беше открил нарушение на сигурността й. Но страхът му беше неоснователен. Стаята беше дълбоко скрита в един старомоден жилищен комплекс. Никой не би могъл да я подслуша и никой, дори и целенасочено, не би я открил лесно.

— За какво говориш? — попита Намарти.

— Намерих човек за теб. Младеж, много наивен. Той е от този тип хора, на които можеш да се довериш от пръв поглед. Има едно такова открито лице и широко отворени очи, живял е на Дал, ентусиазиран е от равенството, мисли, че Джоранум е най-великият Микогенианец и съм сигурен, че лесно ще го убедим да направи нещо за каузата.

— За каузата? — попита Намарти, чиято подозрителност не беше съвсем изчезнала. — Той от нашите ли е?

— В действителност той не е никакъв. Има в главата си само някакви идеи. Знае, че Джоранум е искал Секторно Равенство.

— Това беше неговият чар.

— Е, да, но хлапакът му вярва. Той дрънка за равенство и за народно представяне в правителството. Той дори спомена за демокрация.

Намарти се изхили.

— За двадесет хиляди години демокрацията никога не е била използвана дълго, без да доведе до упадък.

— Да, но това не ни влиза в работата. Реших, че това момче ще ни бъде полезно още от момента, в който го видях, но не знаех за какво бихме могли да го използваме. Сега знам. Ще го пратим в Двореца като градинар.

— Какво? Да не би да знае нещо за плановете ни?

— Не, сигурен съм, че не знае. Той никога не е работил нещо друго, освен неквалифицирана работа. В момента е шофьор и струва ми се, трябваше да го учат как се прави това. Виж сега, ако можем да го вкараме като помощник-градинар и ако може поне да държи чифт градинарски ножици, ще го имаме.

— Ще имаме какво?

— Ще имаме някой, който ще може да се доближи там, където желаем, при това без да събуди подозрение. Казах ти, той просто излъчва някаква почтена простота, една такава глуповата добродетелност, която вдъхва доверие.

— И той ще направи каквото му кажем?

— Абсолютно.

— Как срещна този тип?

— Не аз. Манела ми го посочи.

— Кой?

— Манела. Манела Дюбанка.

— О, приятелката ти — лицето на Намарти се изкриви в гримаса на превзето неодобрение.

— Тя е приятелка на много хора — каза тактично Андорин. — И това е едно от нещата, които я правят полезна. Тя може да претегли един човек бързо и с минимум усилия. Именно тя разговаряше с този момък, беше й хвърлил око. Уверявам те, Манела не би привлякла с друго, освен със задника си, така че този човек съвсем не е необикновен. Тя говореше с него — казва се Планшет, между другото — след което ми каза „Намерих нещо за тебе, Глеб“, и аз й се доверих.

— И какво мислиш, че ще направи този твой чудесен инструмент, ако го пуснем в Земите, а, Андорин? — попита иронично Намарти.

Андорин пое дълбоко въздух.

— Ако направим всичко както трябва, той ще ни отърве от скъпия ни Император, Клеон Първи.

Очите на Намарти гневно блеснаха.

— Какво? Да не си луд! Защо ще убиваме Клеон? Той ще поддържа нашето правителство. Той ще бъде фасада, зад която ние ще управляваме. Той е нашият паспорт. Къде ти е акълът? Той ни е нужен като фигурант. Той няма да ни се бърка и ние ще бъдем по-силни с неговото съществуване.

Лицето на Андорин стана тъмно мораво и накрая избухна:

— Какво си намислил тогава? Какво планираш? Писна ми вече само да се досещам!

Намарти вдигна ръка.

— Добре, де, добре. Успокой се. Нямах лоши намерения. Но помисли малко, все пак. Кой разби Джоранум? Кой разби надеждите ни преди десет години? Този математик. И той управлява Империята сега с идиотските си брътвежи за Психоисторията. Клеон не е нищо. Хари Селдън трябва да унищожим. Хари Селдън е този, който направих за смях с тези постоянни пробиви. Те бяха приписани на неговата некадърност и некомпетентност. Когато го поставим на мястото му, ще настане такава радост в Империята, че ще бъде отразена във всеки репортаж по холовизията. Даже няма да има значение, ако разберат кой го е направил.

Той вдигна ръка и направи движение все едно забиваше нож в нечие сърце.

— Ние ще изглеждаме като герои на Империята, като спасители. Е? Мислиш ли, че твоят младок може да убие Хари Селдън?

Андорин си възвърна външно спокойствието.

— Сигурен съм, че ще го направи — каза той е пресилена лекота. — Относно Клеон може да има някакви пречки, Императорът притежава някаква мистична аура за него. Но към Селдън няма такива чувства.

Андорин беше бесен. Нищо не стана, както той искаше. Дори се почувства измамен.