Иржи Прохазка
Смъртна схватка (6) (1968 г.)

6

Ян Земан седеше на пейката в коридора на съда и чакаше. През затворените врати на съдебната зала до него долиташе приглушен шум, ръкопляскания, прояви на съгласие или възмущение на хората вътре, които още не познаваше, резкият, питащ глас на съдията, когото още не беше виждал, и патетичният глас на свещеника, когото там вътре разпитваха.

Сега вече разбираше защо свещеникът бе учил наизуст легендата за пазача пред вратите на закона на Кафка, което знаеше от разказа на Бланка. Много й се бе разсърдил заради това, че бе ходила при него в Тинската катедрала, ако предварително му беше казала за своето намерение, той никога нямаше да й разреши. Не споделяше надеждите на Бланка, беше му ясно, че свещеникът не може да се откаже от намерението си, колкото и да иска, мелницата на събитията вече го бе въвлякла, беше го завъртяла в дивия си, бесен водовъртеж, от който нямаше спасение, нито пък път за отстъпление, и не оставаше нищо друго, освен да застанат един срещу друг пред съда и да довършат смъртната схватка чак до трагичния й край. Тази проста истина сега се потвърждаваше и от думите на свещеника, които приглушено долитаха на откъслеци от съдебната зала и от които Земан бе разбрал, че свещеникът цитира онази легенда. Чуваше как, съпровождан от чести ръкопляскания, казва:

— Той забравя, че има други пазачи и този, първият, му се струва единствената пречка за достъп в закона…^[1]

… Проклина нещастната случайност — през първите години безогледно и велегласно, после поостарял, само мърмори под носа си…^[2]

… Вдетинява се и понеже благодарение на дългогодишното изучаване на пазача е съзрял дори бълхите в яката на кожуха му, моли сега и бълхите да му помогнат, като накарат пазача да промени решението си. В края на краищата зрението му отслабва и той не знае вече дали около него наистина се е стъмнило, или го мамят очите му…^[3]

В този момент над Земан се разнесе ясен ироничен глас:

— Хубав текст, нали? Библейски!

Земан рязко повдигна глава и видя Павел Данеш. Шокираща среща след шест месеца, откакто Земан го бе видял за последен път при възстановката на случая с певицата във винарната на поезията и когато бе принуден да го освободи. Сега Данеш отново стоеше пред него, но с независим и самоуверен вид и със злорада, отмъстителна радост в очите.

— Какво правите тук?

— Дойдох като свидетел, както и вие! — усмихна се с превъзходство Данеш.

Земан възрази:

— Какво може да знаете вие за случая в Планице?

— Може би повече, отколкото си мислите!

Седна до него на пейката и с престорена веселост му рече:

— Виждате ли, господин майор, не измина и половин година, и ние пак се срещнахме… Само че днес вие не сте тук в ролята на всемогъщ следовател и аз не съм в ролята на беззащитен затворник, когото можете да манипулирате според настроението си.

Земан остро възрази срещу това негово обвинение:

— Вие не можете от нищо да се оплачете, Данеш.

Данеш му призна със спокойна ирония:

— Не, наистина не мога да се оплача… Само си мисля, че на удара трябва да се отвръща с удар. И затова си връщам.

— Затова ли събирахте подписи за резолюцията срещу мен в Планице?

— Може би… Но може би повече заради това, че държа на справедливостта и хуманизма, че искам най-сетне социализмът у нас да придобие човешки образ и нашият народ с неговата стара, мъдра култура… — Изведнъж той изгуби своето изкуствено поддържано иронично спокойствие и изля цялата си омраза: — Да се избави от такива необразовани слуги… полуинтелигенти… жандарми… самобичуващи се флагеланти… въшки в яката на кожуха на пазача… паразитни бълхи…

Земан възмутено извика:

— Стига вече!

Данеш веднага се овладя и със сладникава приятелска любезност предупреди Земан:

— Внимавайте, тук не сме в килията за предварителен арест, господин майор… Но все пак ви се извинявам, малко се поувлякох. Нали знаете, ние, поетите, винаги сме с леко повишена температура, — тридесет и осем и пет десети градуса — преувеличаваме, известно ви е… Но чуйте, вие нали обичате поезията, ще ми разрешите ли да направя една малка парафраза на четиристишието на Вийон?

Като майор живях сред вас,

кадър съм от партия на власт,

врата ми, стегнат във въже след час,

ще разбере, че задник имах аз!

— Остроумно, нали? Надявам се, че не се обидихте, както се засегнах аз при разпита. Вие, струва ми се, имате по-голямо чувство за хумор от мен…

В този момент вратата на съдебната зала се отвори и съдебният служител извика:

— Свидетелят Ян Земан да се яви на разпит!

 

 

Той влезе при развълнуваната, изпълнена с омраза публика в залата, която не беше голяма и затова твърде препълнена — и веднага му стана ясно, че го очаква ходене по мъките. Само три от жените седяха с измъчен вид и искаха поне с погледи да му помогнат при това изпитание — Бланка, Лидушка и майка му.

Най-сетне видя съдията и публиката.

Публиката беше странна смесица от очилати, облечени в черно или в сиво интелектуалци с писалки и бележници, навярно журналисти, хора на изкуството или учени, дългокоси хипита с мръсни, оръфани и пропити с пот джинси, обикновени любопитни хора от улицата, мъже и жени. Горещината в помещението се подсилваше от страстите, вътрешната треска, гнева и потта, която се отделяше от порите на десетки тела, беше така задушно, че не можеше да се диша — затова някои, без да се стесняват, си вееха със сгънатите вестници и разкопчаваха ризите и блузите върху голото си тяло. Едно от момичетата, облечени в джинси, се възползува от паузата, докато влизаше Земан, седна в скута на своя млад, брадат като Христос партньор и започна жадно да го целува, като се оставяше той да я милва по голата гърда под блузката. Таванът на залата беше нисък и тъй като седалките за публиката бяха разположени амфитеатрално, хората изглеждаха сякаш смачкани в няколко изпотени слоя под бялата строга корица на Закона, който ги притискаше отгоре.

Земан пристъпи към мястото на свидетелите и с изненада установи, че до председателя на съда са седнали като съдебни заседатели инженер Чадек и професор Холи. Вляво седеше пребледнелият прокурор Стрейчек, а вдясно — свещеникът от Планице със своя защитник.

Председателят на съда се обърна към Земан:

— Дайте ми паспорта си, господин свидетел!

Председателят на съда Янота беше недоразвит спечен дребосък, който се губеше в своята съдийска тога зад величествената маса. Слабото му, жълтеникаво като канцеларска хартия лице, с остър, нервен нос, малки, опулени зад пенснето очички и високият му, вечно раздразнен или ироничен глас твърде много напомняха за стайно кученце мишеловец, което вместо в кучешко палтенце са навлекли в черна съдийска тога. „Зле е — помисли си Земан, — навярно предизвиквам неприязън и отвращение в този човек с моите метър и осемдесет ръст и с това, че изглеждам като мъж.“ И никак не му стана добре от това.

Подаде безмълвно паспорта си на съдията. Той го отвори, погледна в него и излая служебно:

— Име, дата на раждане, адрес, професия?

Земан пое дълбоко дъх, с всички сили преодоля вълнението си и отвърна с твърд глас:

— Ян Земан, 1925, Прага 6, ул. „Плоха“ 183, държавен служител.

Обаче в едно беше сгрешил — съдията Янота съвсем не страдаше от комплекс за малоценност. Никога не беше се замислял за външния си вид, с цялото си същество се бе привързал към законите, смяташе се — може би с право — за изключителен капацитет в областта на наказателното дело, и по-скоро страдаше от това, че дълги години не му възлагаха задачи, отговарящи на неговото равнище и възможности, на неговия интелект, комбинативна мисъл, логика и гносеологически способности, че беше принуден да се занимава само с обикновени провинения, дребни мошеничества и кражби, които нямаше да бъдат вписани дори и в черната хроника. Сега най-сетне му бе предоставена добра възможност и той се чувствуваше голям като онзи малък крал, който никога не бил виждал по-голям човек от себе си, защото всички трябвало да идват при него на колене. Не го интересуваше кого съди, а как съди и явно гледаше да се изтъкне пред съдебната зала и журналистите и се чувствуваше щастлив, когато виждаше как му се възхищават и реагират на неговите елегантни юридически остроумия. Затова сега присмехулно попита:

— Я ми кажете какъв държавен служител сте вие? Нима работите в данъчното управление?

Хората в залата весело се засмяха. Земан преглътна, за да се овладее. Беше разбрал вече играта на съдията, с която искаше да спечели популярност, след това изречение му стана ясно, че положението е по-лошо, отколкото очакваше. На всичкото отгоре зад гърба му блеснаха някакви остри, режещи светлини, забръмча камера. Бързо се огледа и видя госпожа редакторката Неблехова заедно с един оператор, които явно заснемаха тази сензация за телевизията. Сетне рече твърдо и ясно:

— Не! Аз съм майор от чехословашката милиция!

А съдията иронично го попита:

— Коя? Държавната ли?

Ново оживление в залата. Земан решително отвърна:

— Познавам само една милиция, господин председател. Аз съм майор от Народната милиция.

— Добре, както обичате. — Нареди на протоколиста: — Моля, протоколирайте това. И отбележете, че самоличността на свидетеля е била удостоверена с данните от личния му паспорт.

Върна паспорта на Земан и продължи:

— Длъжен съм да ви уведомя, господин свидетел, че имате право да откажете да давате показания, ако вашите отговори могат да привлекат под наказателна отговорност вас или вашите близки. Това ясно ли ви е?

— Да.

— Освен това искам да ви предупредя, че ако вашите отговори не съответствуват на истината, допускате законоправно нарушение и може да бъдете съден за лъжесвидетелство. Разбрахте ли?

— Да.

— И накрая съм длъжен да ви попитам дали нямате възражения срещу състава на съда?

Земан погледна Чадек и Холи и леко се усмихна:

— Не.

— Ако ви интересува кои институции представят тези двама господа — то инженер Чадек е тук от страна на К 231, а господин професор Холи от Клуба на ангажираните безпартийни. Това задоволява ли ви?

Земан кимна:

— Благодаря!

— Тогава имате ли възражения срещу състава на съда?

— Не. Напротив, за мен е по-добре, че се познаваме отдавна. Аз арестувах инженер Чадек през хиляда деветстотин четиридесет и осма година, а професор Холи замалко щях да арестувам миналата година.

След тази иронична забележка на Земан публиката в залата се разбесня. Съдията дълго трябваше да удря звънчето, докато я усмири. Сетне направи строга забележка на Земан:

— Оставете тези забележки за себе си, господин свидетел, съдът не е любопитен да ги чуе. Вие сте тук, за да отговаряте само на това, което ще ви питат.

— Да, питайте, господин председател!

— Кажете, какви са били вашата роля и участие в тъй наречените събития в Планице?

— През 1953 година по нареждане на висшите органи на Министерството на вътрешните работи пристигнах в Планице, за да разследвам серията пожари и саботажи, извършени върху имуществото, сградите и оборудването на кооперативното стопанство…

За Земан това беше въпрос на рутина. Той отговаряше с точността на автомат, машинално, делово, без вълнение, описваше час по час фактологията на случая в Планице, сякаш отново съставяше следствен протокол. Ала нещо странно ставаше в душата му. Колкото и да се съпротивляваше, в главата му бясно започнаха да се въртят в объркан ред апокалиптични картини. Те бяха избледнели и пожълтели от времето като стара фотография на едрозърнеста хартия, но така силни, че тяхната странна, нереална тишина заглуши света около него, враждебния, гневен ропот в задушната зала, тракането на пишещите машини и собствения му монотонен глас. Видя отново крушките с тенекиени абажури, които излъчваха слаба уморена светлина, с каквато десетки години бяха светили над училищните чинове. Осветяваха макбетовска, неподвижна сцена. До стената лежаха телата на четирима мъже: Мутъл, Томан, Бабицки и Вчелак. Кървави петна покриваха стените и изтъркания, намазан с масло под на селското училище. И видя как на вратата се трупаха, вцепенени като статуи, живите — той самият, Житни, Матис, Шандова, госпожа директоршата и тримата членове на оперативната група. Сетне в полумрака на рамката на вратата се появи Бланка. Лицето й беше неподвижно, тя не плачеше, само безмълвно гледаше към стената. Не… още не можеше да повярва. Тръгна напред — крачка по крачка, сякаш се възнасяше. Спря до стената, сетне, сякаш не можеше да повярва, без да смее да диша, се наведе, коленичи. Повдигна главата на Мутъл. Земан виждаше само тила на безсилно отпуснатата му глава и пламтящите, смаяни очи на Бланка. Не можеше с нищо — нито с дума, нито с жест — да я утеши. Самият той едва сдържаше сълзите от болка и гняв, които напираха у него…

Острият, режещ глас на съдията го върна към действителността:

— Убеден ли сте, господин свидетел, че всичко, което сте вършили тогава в Планице, е било правилно?

Отново се видя насред шумящата, враждебно настроена публика в залата, притисната от ниския таван. И облеченото с джинси момиче отново бе почнало да се целува с брадатия студент. Явно неговите показания не бяха твърде интересни. Принуди се да каже:

— Да, господин председател!

— Значи вие сте отишли да разследвате в Планице въз основа на доноса, или по-правилно предупреждението, което горският Босак е отправил към МВР?

— Да, господин председател!

Съдията отбеляза с голяма ирония:

— Ето, виждате ли, той ви е оказал съдействие, а пък вие за това сте го обесили. Много хубаво сте му се отблагодарили.

Земан възмутено рече:

— Той беше убиец, господин председател. Стар сътрудник на гестапо.

Точно това искаше да чуе от него съдията. Атакува го:

— Как всъщност узнахте, че е бил доносник на гестапо?

— Първо за тази възможност ме предупреди полковник Калина. А сетне ми я потвърди майор Житни.

— Как го потвърди? Предостави ли ви някакви неоспорими доказателства?

След известно колебание Земан призна:

— Не, по телефона.

Съдебната зала развълнувано зашумя. Съдията попита с престорено учудване:

— И на вас, като на опитен криминалист, това ви беше достатъчно?

Земан твърдо рече:

— Аз му вярвах!

— И какво ви каза по телефона?

Земан се замисли, за да си припомни, но това събитие, изглежда, така се бе запечатало в паметта му, че успя сравнително точно да възстанови думите на Житни:

— Лицето Босак е идентично с доносчика, за който те предупреди Калина. Тръгвам за там с оперативната група. Ще те чакам в двадесет нула нула пред лесничейството.

Точно това искаше да чуе от него съдията. Започна пристрастно да прави заключения и да го атакува:

— А вие тогава въобще ли не се замислихте колко странно е това съвпадение? Един служител на Държавна сигурност ви подсказва, че може да се касае за същия доносник. Друг служител на Държавна сигурност потвърждава това подозрение по телефона — и вие веднага, без всякаква логика, го свързвате с антидържавна дейност срещу републиката. Отивате в лесничейството — и действително, представете си, каква странна, криминална случайност, какво необикновено шесто чувство на ловджийско куче: намирате там ранения син на горския, който след мъчения ви насочва към следващата следа — към дома на свещеника и самия свещеник, където трябвало да се укрива онзи тайнствен агент, след като е напуснал лесничейството. Отивате там, арестувате свещеника, междувременно в училището убиват четиримата ръководители — и вие имате повод да обърнете нагоре с краката целия край, да арестувате, да екзекутирате и да всявате в редица села терор и ужас…

Земан не можа да издържи повече и извика на съдията:

— Това не е истина. С какво право си измисляте? Какво искате да кажете с това?

Публиката в залата отново възмутено зашумя. Съдията бързо я укроти и рече хладно и разсъдливо:

— Тук аз задавам въпроси, господин свидетел. Но въпреки това ще отговоря на вашия необоснован въпрос — с това искам да кажа, че цялата тази провокация в Планице е била само ход от шахматната игра на Държавна сигурност, добре подготвен и обмислен ход. И мога да го възстановя, искате ли? През петдесетте години е имало затруднения с колективизацията, селските стопани не са искали да влязат в колхозните каторги. Съпротивлявали са се, особено там, в Планицкия край. Тогава Държавна сигурност изпраща свой платен провокатор, който да въвлече някои недоволни селяни в антидържавна дейност, и веднага след това изпраща и вас, за да разкриете по най-ефектен начин тази антидържавна дейност, за която онзи агент, както и за своите укриватели и помагачи, разбира се, предварително ви е съобщил. Правите го, но поради грешка в режисирането това коства четири човешки живота, а сетне всъщност и повече, когато стреляте и екзекутирате, но това вече е детайл: когато се сече гората, и треските летят, нали? Целта е постигната, съпротивата е сломена, ужасените селяни масово и апатично като овчици постъпват в кооперативното стопанство…

Земан беше потресен от това обвинение, задъхваше се от възмущение.

— Това, което говорите тук, е безобразие, господин председател!

Съдебната зала отново ненавистно зашумя, това вече не бяха отделни изпотени хора, тълпящи се в задушния въздух под ниския таван, а колективно злобно създание, готово разярено да се нахвърли върху Земан с множество озъбени муцуни, горящи в омраза очи и лапи с остри нокти. Ала Земан гордо продължи:

— … никога, нито аз, нито Калина, нито Житни не сме извършили нещо нечестно, нещо, което да е било против законите на тази страна!

Съдията студено му се присмя:

— Не сте ли извършили? Тогава седнете засега на мястото си. И ви предупреждавам, че ще подам жалба срещу вас за обида на съда.

Играеше си с него като котка с мишка и Земан отдавна беше престанал да го вижда като жалко джудже. В своята злоба и язвителност беше великан. Нареди:

— Доведете свидетеля Павел Данеш!

Павел Данеш влезе и застана зад дървената преградка на свидетелите. Земан седна отстрани, пребледнял и изтощен от преживяното нервно напрежение. Ручейчета пот се стичаха по челото и бузите му. Съдията попита Данеш:

— Име, дата на раждане, адрес, професия?

— Павел Данеш, 1939, Старе Место, „Хавлова“ 15, поет.

Съдията измърмори наведнъж предписаната формалност:

— Имате право да откажете да давате показания, ако със своите отговори може да въвлечете под наказателна отговорност себе си или някой от вашите близки. Лъжесвидетелството се наказва от закона. Имате ли възражения срещу състава на съда?

— Не.

— Тук, в съпровождащата документация на този процес, има една резолюция, с която много граждани от Планице настояват да бъде напълно реабилитирай техният свещеник. Вие ли събирахте подписите за тази резолюция?

— Да, господин председател!

— Защо го направихте?

— Ние, поетите и писателите, господин председател — с патос рече Данеш, — винаги сме били съвестта на народа. Считам за свое свято задължение да се боря за чистотата на времето, в което живеем, за чистотата на морала и правото, за свободата на мисленето на моя народ, за освобождаването му от диктатурата на една-единствена идеология, за правото на всеки човек свободно да решава къде иска да иде и каква религия да изповядва!

Многоглавата хидра в съдебната зала започна да ръкопляска, да тропа и възторжено, одобрително да скандира.

Съдията удряше звънеца и се мъчеше да надвика шума:

— Тишина, или ще наредя да се опразни залата! Това е съдебен процес, а не театър. Тишина!

Залата отново утихна, съдията се обърна към Данеш:

— Само за това ли?

Данеш посочи с широк жест свещеника:

— Беше ми жал за този невинен човек. И исках с тази акция да се отблагодаря за онова, което други направиха за мен.

— Обяснете по-подробно, господин свидетел!

Най-сетне Данеш имаше възможност да покаже на Земан защо именно той беше дошъл тук като свидетел:

— Присъствуващият тук господин майор — посочи той Земан — по нареждане на полковник Калина миналата година ме арестува и няколко дни ме държа незаконно под арест, без заповед на прокурора.

— Защо го е направил?

— Арестува ме заради моето изказване в защита на свободата в изкуството. Това е общоизвестно. Целият световен печат писа за този случай.

— А защо все пак ви освободи?

— Под натиска на цялата ни културна общественост. Ние, слава богу, вече не сме в петдесетте години, когато сигурно щях да пострадам, въпреки че не бях извършил нищо незаконно, щяха да ме осъдят на доживотен затвор, както осъдиха свещеника. Но и това ми стигаше. Успях да опозная чехословашкия затвор и онези, които още от петдесетте години злоупотребяват с него със своите незаконни действия… — Той посочи с пръст Земан: — Да, такива като Земан, Калина и Житни, които си мислят, че посредством терор и заплахи ще сломят нашия народ и той ще забрави престъпленията им през петдесетте години — като например престъплението в Планице.

Съдебната зала избухна в бурни аплодисменти на войнствено настроените хора, към които се присъединиха и онези от коридора, като неизвестно как се натъпкаха вътре. Пребледнял, потресен и задушаващ се от този ненавистен рев, Земан стана от стола си. Сега вече разбираше думите на прокурора, който в този момент тъжно и безпомощно го гледаше от мястото си и със своето мрачно, резервирано мълчание сякаш отново казваше: — … това е странен съд, Хонза… Това е углавен съд със смъртна присъда накрая… Да, краят на такъв съдебен процес винаги се увенчава със смърт… Накрая ще се изтощиш, ще престанеш да се бориш и ще останеш, да седиш в средата, заобиколен от стената… А после ще те обземат страшна умора, тъга, депресия… и ще се застреляш…

Внезапно си даде сметка, че действително започва да изпитва смъртна умора.

Съдията любезно поблагодари на Данеш и тържествуващо се обърна към Земан:

— Чухте, ли? Как сега да повярваме в това, което преди малко твърдяхте, господин майор? Както се вижда, не ви е било много грижа за законността и нейното спазване — нито тогава, нито сега!

Земан мълчеше, не му достигаха сили да отвърне нещо, кръвта болезнено пулсираше в слепоочията му и му причиняваше мъчително бучене в ушите. Стомахът му се надигаше чак нейде към гърлото и той стискаше зъби, защото се боеше, че ще повърне.

В този момент от масата на заседателите се надигна Чадек и попита съдията:

— Може ли да ми дадете думата, господин председател?

— Разбира се, всеки има това право!

Тогава Чадек рече с бавен и спокоен глас:

— Мисля, че не всичко е истина от това, което се каза тук, за Ян Земан. Аз нямам причини да го защитавам, той действително ме арестува през четиридесет и осма година. Но трябва да заявя, че той винаги се е отнасял към мен коректно и учтиво. Бях арестуван законно, защото исках да избягам от страната заедно с група въоръжени агенти, които стреляха… Мисля… че той е честен човек… И освен това не забравяйте, че той не е служител на Държавна сигурност, а на криминалната милиция!

Свърши да говори, седна и внезапно настъпи тишина. Никой не очакваше, че именно Чадек ще се изкаже така. Дори и Земан. А прокурорът Стрейчек, който през цялото време следеше пасивно и със страх тази хайка срещу Земан, изведнъж събра кураж и скочи от мястото си:

— Да, господин председател, аз като отговорен за правилното тълкуване на законите в този процес, смятам, че трябва да се отдели плявата от зърното. Всяка държава си има своята полиция и ние не можем с един замах да отречем всичко, което е извършила тази полиция в своята функция на потушаваща сила на държавата, защото иначе ще унищожим и самата държава. Откъде можем да знаем дали и Ян Земан не е бил измамен, дали не е действувал с добри намерения и със сляпо доверие в началниците си?

По-нататък Земан не го слушаше, само го гледаше как говори и говори, как репликира възраженията на съдията и как публиката край него гримасничи и се криви според това, дали е съгласна или не.

Картината на тази странна, задушна, тясна съдебна зала остана, но глъчката в нея изчезна и Земан чу това, което през последните дни най-силно звучеше в него — измореният болен глас на Калина.

Неочаквано неговата замисленост и тъжни спомени бяха прекъснати от съдията, който отново се обърна към него:

— Добре тогава, господин свидетел. Инженер Чадек и прокурорът успяха да ме убедят. Ако оттеглите това, което заявихте и което беше протоколирано в началото на този процес, ако отречете, че сте били съпричастен с незаконните действия на Държавна сигурност, ако ни кажете, че и вие сте били измамен и манипулиран от онзи тайнствен ваш полковник Калина…

Докато съдията говореше, Земан с облекчение си даде сметка, че ситуацията се бе променила в негова полза благодарение на намесата на Чадек и прокурора, че като по чудо ще може да се спаси от убийствената самота, от обкръжението на гумената стена, за които го бе предупредил прокурорът, че ще се избави от гнетящата тревога, неразположение и депресия, които постепенно го обземаха в съдебната зала. Разбираше това, но за своя изненада се чу да казва твърдоглаво и с ожесточена сила:

— Не! Никога! Съществува само един корпус за национална сигурност1, и аз съм неин служител. Това, което правеше Калина, го правех и аз — по убеждение, съзнателно и с желание, защото не познавах по-честен човек от него!

В съдебната зала отново избухна врява. Съдията беснееше:

— Значи вие доброволно си признавате? Вие доброволно се присъединявате към онази престъпна организация, която дълги години властвуваше в тази държава въз основа на тайни конспирации и лозунги?

Ала Земан вече бе намерил себе си, беше се решил и знаеше, че няма да отстъпи нито крачка. Беше леденостуден и непоклатим, заявявайки гордо в лицето на съдията и цялата тази фантасмагорична съдебна зала:

— Знам само един лозунг, според който действувахме ние, служителите от корпуса за национална сигурност през цялото време на неговото съществуване. — Този лозунг беше — живот, щастлив и сигурен живот за всички хора по земята. За тях и за нея, за тази земя, ние повече от двадесет години вярно служихме, борехме се и умирахме!

Свърши да говори, обърна се и си тръгна. Съдията извика след него:

— Къде отивате? Процесът още не е приключил!

Земан вече си бе възвърнал своето спокойствие, сила и достойнство. Искаше му се да изкрещи: „По дяволите вашият процес!“ Но вместо това каза спокойно и без големи емоции:

— Аз нямам какво да правя повече тук!

Съдебната зала се превърна в един кипящ и бучащ котел. Съдията пак се превърна в безпомощен, сухопарен канцеларски дребосък, който приличаше по-скоро на стайно кученце мишеловец, което вместо в кучешко палтенце бяха облекли в тога. Процесът се изплъзна от ръцете му, със своя фалцетен, прескачащ и пресипнал глас напразно се мъчеше да надвика врявата и истерично звънеше:

— Прекъсвам заседанието… Не… Отлагам заседанието… Чувате ли… Напуснете залата… Всички вън… Отлагам!!!!!!

 

 

Земан излезе в строгия коридор на съда, където вече го чакаха трите тихи, ласкави и трогнати жени — майка му, Бланка и Лидушка. Той отиде при тях и им рече тихичко, с известен срам и желание да им се извини, защото знаеше какво ги очаква след всичко това, което бе направил в съдебната зала.

— Простете ми!… Не можех да постъпя иначе…

Ала те не му се сърдеха. Майка му му стисна ръката и трогнато му каза:

— Добре постъпи, Хонзик!

Лидушка с детски възторг го прегърна, целуна го по бузата и възкликна:

— Гордея се с теб, татко!

А Бланка безмълвно го хвана подръка и го поведе да си тръгват.

Смъртно пребледнелият прокурор най-после успя да се промъкне през тълпата в съдебната зала и се втурна да ги догони:

— Какво направи, Хонза? — завайка се той. — Ти луд ли си? Малко оставаше да спечелим… Но с това, което направи, напълно се провали…

Земан, заобиколен сега от своите три близки жени, които с простата си човешка храброст и любов му бяха вдъхнали още по-голяма увереност и сила, се спря и спокойно му отвърна.

— Не, това е само началото! Сега вече разбирам какво искаше да каже Житни. Познаваш ли поезията на Халас?

Само без страх,

само без страх,

такава фуга не е свирил и Себастиян Бах,

каквато ние ще засвирим!

И когато излезе от сградата на съда в обикновената делнична атмосфера на пражката улица, леко втрещена от слънцето и тази побъркана пролет, изразът на лицето му отново беше спокоен и решителен.