Иржи Прохазка
Смъртна схватка (3) (1968 г.)

3

Макар и да беше твърде странно, но през всичките тези години, откакто Земан се познаваше с Калина, нито веднъж не беше го посещавал в апартамента му. Калина пазеше строго, или по-скоро би могло да се каже свенливо, своя личен живот. Пък и в края на краищата той се задържаше много малко вкъщи. По-голямата част от деня, а понякога и до късно през нощта прекарваше в кабинета си или при разследването на различни случаи на терена, а в жилището си, което се намираше в квартал Жижков, отиваше само да преспи. А какво правеше в неделните и празничните дни — това всъщност никой не знаеше.

Затова сега, все пак с известно смущение и притеснение, той се изкачи по извитото тъмно стълбище на старата жилищна кооперация нейде чак до тавана и натисна звънеца до солидната, висока, боядисана в кафяво врата, на която имаше медена табелка с името на Вацлав Калина. Отвори му доктор Весели, техен стар общ приятел, с който някога след войната заедно се бяха върнали от концлагера и който сетне по препоръка на Калина бе постъпил в Държавна сигурност и изпълняваше длъжността на военен и съдебен лекар. Весели беше спокоен, уравновесен и мъдър човек, винаги успяваше да погледне философски и на най-вълнуващата ситуация, да й придаде известен ред и да избегне всякаква привързаност и нервност, защото измерваше всичко с уравнението Живот и Смърт, уравнение, което непрекъснато трябваше да решава в своята практика — и затова Земан се зарадва, че именно той ще присъствува на вълнуващия разговор, който го очакваше с Калина, Той го попита възбудено:

— Вашек вкъщи ли е?

По тревожната задъханост, с която Земан зададе въпроса, доктор Весели разбра, че се е случило нещо важно, и затова му даде знак с пръст на устните си да говори по-тихо и тук, в антрето.

— Да. Лежи в стаята си — прошепна той и добави: — Добре, че дойде, Хонза.

Земан бързо остави палтото и шапката си на закачалката в тясното тъмно коридорче, в което имаше само един старинен дъбов шкаф, ракла за завивки и три остъклени врати, които водеха някъде. Той беше изпълнен с решителност:

— Трябва веднага да говоря с него.

— За какво?

— За една страшна лъжа, която той трябва да разобличи… защото иначе моят живот би изгубил смисъла си.

Втората част на изречението той изговори с пресекващ от вълнение глас.

Ала Весели настойчиво го предупреди:

— Не, Хонза. Не бива да говориш сега за такива неща с него!

Земан се огорчи:

— Защо? Но аз трябва… Разбери, че…

Весели се наведе към него и му прошепна:

— Той е много зле, Хонза… Може и да умре.

Земан се сепна, не искаше да повярва:

— Вашек ли?

Весели тъжно рече:

— Той преживя сраженията в Испания, войната, концлагера и безкрайните дни и нощи, когато след войната основавахме, Народната милиция и карахме само на кафе и цигари, но това няма да го преживее. Собствените му хора му забиха нож в сърцето, подло и от към гърба — и неговото сърце не можа да издържи това…

— Защо не го изпратиш в болница?

— В коя болница, моля те? — уморено попита Весели. — Във военната вече няма да го приемат, а в другите? Кой знае как ще се отнесат към него, когато установят кой е. Предпочитам аз самият да остана при него.

— Ще ти пратя тук майка си — предложи Земан, — тя ще ти помага, ще ви готви и ще те сменя край леглото му.

Весели му се усмихна с благодарност:

— Добре, Хонза. А сега влизай вече, да не почне да подозира нещо… А ако нещо те измъчва, забрави го и премълчи, защото неговото човешко страдание сега е много по-голямо, разбираш ли ме? Върви!

И отвори една от остъклените врати, за да го въведе в стаята на Калина.

Калина лежеше на дивана до прозореца, от който се разкриваше обширна панорама към островърхите покриви на квартал Жижков. Тя беше посвоему красива, но той не възприемаше тази красота, дишаше тежко и хриптящо, отпуснал жълтеникавото си лице върху възглавниците.

Земан се слиса от вида на Калина, както и от скромната обстановка, в която неговият голям началник живееше. Жилището му представляваше една мансарда с кухия и баня, стените бяха заети от тъмни дъбови библиотечни шкафове, препълнени с хиляди томове съчинения на класиците на художествената и политическата литература. Там имаше и старинна маса, отрупана с листове хартия, документи, списания и разтворени книжки, от които, изглежда, Калина си бе записвал нещо, кожено кресло и масичка с три стола в единия ъгъл, трикрилен старинен гардероб, диван — и това беше всичко. На стената до прозореца бе окачена една-единствена картина — портрет на Дзержински.

Земан се мъчеше да се държи бодро и весело, но все пак гласът му бе стегнат от съжаление:

— Какво правиш, началник? Още не ми се е случвало да те виждам да се търкаляш в леглото и през деня.

Калина с мъжки свян рече:

— Нещо изведнъж почувствувах слабост в краката, Хонзик… Но се радвам, че точно ти не си ме забравил… — Внезапно си даде сметка за нещо и тревожно попита: — А с теб какво става?

Земан се овладя и храбро се пошегува:

— Нищо. Какво може да става? Всичко е наред. Подчинените ми са вечно на бира в „Конвикта“, престъпността нараства, от паметниците вече бих могъл да си основа собствено гробище.

Калина дори успя да се усмихне:

— Само дрънкаш. В своята практика не съм познавал по-добър криминалист от теб. — Той стана сериозен и каза с мъка: — А пък аз се опасявах… — замълча, а сетне изрече: — Мен ме уволниха, Хонзик!

Земан прехапа устни, а после направо си призна:

— Знам това, Вашек!

Калина облекчено въздъхна:

— Добре, че поне с теб нищо лошо не се е случило… Щях много да се упреквам… — и започна мъчително да споделя това, което, изглежда, непрекъснато мислеше: — Какво стана с тази наша република? Спомняте ли си, момчета, как някога мечтаехме, спорехме за нея… каква ще бъде и как ще я изградим… по-справедлива… по-добра… там, върху наровете в концлагера? И как заедно се завръщахме в нея с първия весел влак, край който се носеше дъхът на пролетта и на всички надежди на света?

Доктор Весели приседна до него в крайчеца на дивана:

— А сега пак сме във влака и тримата, Вашек. Само че този път не знаем къде ще пи отведе той.

— И много хора неочаквано се обърнаха срещу нас — тъжно продължи Калина, — престанаха да ни разбират. Къде сторихме грешка, че загубихме доверието им?

Весели горчиво се усмихна:

— За това още Аристофан много мъдро е казал в своята комедия „Конниците“:

Демосе, прекрасна власт

имаш, щом като от теб

всички люде се боят,

сякаш от тиранин!

Но се водиш за носа —

комплименти и лъжи

радостен приемаш ти,

зяпнал речите следиш,

а умът ти уж е тук

и все пак го няма!^[1]

Калина замислено го погледна:

— Ти си образован човек, докторе, и винаги успяваш умно да обясниш нещата… Обаче това не може да се обясни. — Той отново се върна към своите тъжни размисли: — Съществуваха ли петдесетте години? Съществуваха. Допуснахме ли грешки тогава? Допуснахме. Но ние честно си признахме грешките и доблестно се стремяхме да ги поправим. А сега казват за нас отчуждено, безпристрастно: те. Това все пак е страшно!

Земан се намеси:

— Не всички, Вашек. Съвсем не всички. — Той се обърна към Весели: — Аз пък знам друг цитат, докторе: „Може да излъжеш всички хора за кратко време или един човек завинаги. Но не е възможно да излъжеш за дълго цял народ.“

— Да, това го е казал Абрахам Линкълн — потвърди Весели.

Земан, увлечен в спора, започна енергично, със страстна вяра да се аргументира:

— … така че сега мнозина от тях, както казва Аристофан, зяпнали следят хубавите речи, но много скоро очите им ще се отворят за истината и тогава заедно с нас ще пометат от републиката ни господин Пери Стейн и всичките му помагачи от акцията Уайт лайнс — Неблехова, Холи, Данеш, Шанда и целия този господарски елит…

Очите на Калина светнаха:

— Отлично, Хонза… отлично… Сега пак ми е добре… Чувствувам се както тогава, когато сред смъртта и унищожението в концлагера… вярвахме в живота…

Той тежко дишаше, очите му горяха, не можеше да продължи, но се усещаше, че е щастлив в този момент. Весели се втурна към него и му даде да сложи под езика си някаква таблетка:

— Вашек, Вашек, не бива да се вълнуваш така. Бъди разумен!

Калина уморено отпусна главата си върху възглавницата, изглежда, бе изчерпал всичките си сили и навярно се унасяше в дрямка. Но въпреки това доволно прошепна:

— Добре, че поне ти остана на поста си в милицията, Хонзик… Докато там има такива… като теб… има надежда…

Земан стана, готвеше се да си тръгне.

Но на вратата още успя да се наведе към Весели и да му прошепне с огорчение:

— Горкият, как се заблуждава. Всъщност мен също ме уволниха, докторе. Добре поне, че си имам Бланка и Лидушка.

 

 

Обаче и Земан се заблуждаваше. Тази пролет беше твърде неукротима и необуздана, а събитията през нея напираха така, че човек се задавяше и задушаваше, тъй като едва преглътнал една горчива хапка, вече трябваше да се справя с друга.

Земан не намери в дома си онова спокойно и сигурно убежище, на което се бе надявал.

Беше се завърнал от дома на Калина в апартамента си в жилищния комплекс, очаквайки да срещне разбиране и насърчение, но вместо това застана смаян и безпомощен пред дъщеря си Лидушка, която безутешно плачеше и му крещеше:

— Никога вече няма да се върна в това училище, татко!

Бланка, втората съпруга на Земан и повече приятелка на дъщеря му, отколкото нейна втора майка, я разбираше, галеше я, за да я успокои, но същевременно и се мъчеше да я вразуми:

— Бъди разумна, Лида… Трябва да бъдеш силна… Не бива да огорчаваш още повече баща си…

Лидушка продължаваше да ридае истерично:

— Знаеш ли какво ми беше? Изправиха ме пред катедрата… и казаха… Вижте как изглежда дъщерята… на един от онези… които са отговорни за престъпленията, извършени през петдесетте години… А аз стоях там… всички ме гледаха… ненавиждаха ме… и мълчаха… И Петр, татко… и Петр…

Земан най-сетне успя да се посъвземе и изпълнен със съжаление и мъка заради това, което неговата дъщеря трябваше да изстрада заради него, й рече:

— Прости ми, Лидушка… Но нали ти знаеш, че това не е истина!

Ала Лидушка избухна:

— Как мога да знам аз кое е истина?

И в своето отчаяние и безпомощност му изкрещя в лицето всички свои съмнения и обвинения:

— Как мога да знам аз дали на съвестта ти не тежи и смъртта на Бланкиния мъж, както сега всички говорят? Как мога да знам какво си вършил през онзи страшен период на петдесетте години, след като тогава си запазил поста си?… Как да те защитавам?…

И накрая изрече най-страшното обвинение:

— Как мога да знам дали на съвестта ти не тежи… и смъртта на майка ми?

Сякаш светът се срути върху Земан:

— За бога, Лида!…

След тази истерия Лидушка тихичко заплака:

— Оставете ме… Оставете ме всички на мира…

И избяга от стаята.

След нейното излизане Земан бавно се строполи на един стол до масата и подпря главата си с длани. Той беше потресен, дишаше тежко, мълчеше и навярно в този момент му се искаше да умре. Господи, какво му беше казало неговото момиче, момиченцето, топлото, живо вълшебство, с което нежно се милваше, когато след всичките онези трагедии, които трябваше да среща и да гледа в професията си, вечер се прибереше вкъщи, господи, какво му беше казало?

Бланка леко и съчувствено го погали по главата, болезнено натежала от горчивата мъка и чувството за огромна, страшна несправедливост.

— Прости й, Хонза. Тя е твърде млада, за да се оправи в тази бъркотия и да понесе всичко това…

Земан помълча още известно време, докато успее да се съвземе от този шок и със стегнато гърло да произнесе първите думи:

— Господи, докъде стигнахме! А аз, глупакът, си мислех, че всичко може да загубя на този: свят, само не и единствената си опора — вас двете!

Бланка седна до него и го прегърна:

— Аз ти вярвам, Хонза. И няма да те изоставя, каквото и да се случи.

— Знам… — рече Земан, — само че Лидушка… Ти знаеш какво означава това дете за мен. Заради нея продължих да живея, когато се случи нещастието с Лида. Тя беше моята радост, смисълът на моя живот. Беше всичко за мен, преди отново да те срещна. А сега?

Бланка го разбираше, познаваше това чувство, бе изживяла моменти на отчаяние, безизходица от самотата и апатия към живота, когато бяха убили мъжа й в Планице. Колко години бе живяла след това с вкоравена, горчива обвивка на сърцето като жена, която е загубила способността си да се влюби отново, каква непреодолима бариера на враждебност, ирония и студено недоверие се бе издигнала между нея и останалите хора. Никога не можеше да повярва, че ще се случи онова чудо, че любовта отново ще се пробуди в нея и кръвта й ще заиграе, че пак ще се смее без тъга и огорчение, ще бъде щастлива и че всичко онова тъжно и страшно, което бе преживяла, ще й се струва като отдавнашен кошмарен сън. Сетне се появи Хонза — и чудото стана.

Тя още веднъж го погали утешително по главата и рече мъдро и уравновесено:

— Остави я. Ще се наплаче, а после ще ти поиска прошка. Всичко ще си изясните. Та тя е още толкова млада!

Земан я помоли:

— Иди при нея, Бланичка, моля те…

И неочаквано реши:

— А когато се успокои, приготви един куфар е най-необходимите неща за нея, за себе си и за мен!

— Защо? Къде искаш да идеш?

— Разбирам, че тя повече не може да се върне в училището. А нещата трябва да се поправят там, където са се развалили. Ще идем и тримата в Планице!