Иржи Прохазка
Смъртна схватка (5) (1968 г.)

5

Някой невидим постави игличката върху грамофонната плоча и ритуалната зала на крематориума се огласи от „Марша на загиналите революционери“, който в това голямо празно помещение още повече подчертаваше трагизма на самотната смърт на Калина.

Погребението беше скромно и тъжно.

Върху ковчега имаше само един букет червени карамфили, а край него бяха поставени три венеца.

Погребалната зала беше празна, само първата пейка бе заета от шестимата доблестни хора, които бяха дошли да се простят с Калина — Земан, майка му, Бланка, Лидушка, доктор Весели и бившият шеф на криминалния отдел, първият началник на Земан в Прага, а сега вече пенсионер, майор Павласек.

Бланка погледна с тревога мъжа си. Виждаше колко е пребледнял, владееше се, но въпреки това устните му едва забележимо трепереха, а очите му бяха плувнали в сдържани сълзи.

Сега за втори път губеше баща си. Ласкавият, близък и мъдър човек, на когото винаги можеше да се опре и в трудни моменти да иде при него за съвет. Сега щеше да бъде сам. Знаеше това.

До него Павласек трогнато прошепна:

— Дори и залп за почест не му изстреляха! Дори и залп за почест…

И ковчегът с тялото на Калина без залпове за почест, тихо и скромно, както майорът бе живял, бавно изчезна зад завесата, отделяща театъра на мъртвите от лудешката комедия, която с конвулсивно бързане играеше светът на живите през тази пролет…

Те излязоха от крематориума навън в делничния ден и своите делнични грижи мълчаливо, всеки погълнат от мислите и спомените си за тъжната раздяла. И денят край тях беше необикновено притихнал и пролетно сълзлив.

Следващата група опечалени, която мина край тях и започна да заема местата за новия обред, подканвана да побърза от изпълнителя на церемонията, ги изтръгна от мрачното мълчание.

Фабриката за покойници работеше с пълни обороти, делово, без сантименталности и с цинична рутина. Поглъщаше ковчезите на конвейера и изплюваше обратно в белия ден опечалените живи, като с този акт ги избавяше от най-голямата тъга и бреме.

Земан проговори първи, изричайки на глас онова, което през цялото време на погребението на Калина беше мислил:

— Това е първият мъртъв — жертва на този процес. Започвам вече да разбирам прокурора.

Всички останали го погледнаха изненадано. Павласек попита:

— Кой прокурор, Хонза?

Земан не му отвърна, а се обърна към доктор Весели:

— Ти сигурно имаш тази книга, докторе!

— Коя?

— „Процесът“ от Франц Кафка!

— Имам я.

— Ще ми услужиш ли с нея?

— За какво ти е?

— Бих искал да я прочета, преди да настъпи утрешният ден.

— А какво ще има утре?

— Ще се явявам пред съда.

Майката на Земан ужасно се изплаши:

— Ти ли, Хонзик? И защо, за бога?

— Всъщност и аз не знам, мамичко. Знам само едно — че не бива да има повече мъртви в този процес, нито пък в други такива процеси… Затова искам добре да проумея нещата, преди да го направя.

Той говореше така загадъчно, че останалите бяха объркани. Павласек го попита от името на всички:

— Какво искаш да направиш?

И Земан им призна:

— Това, което са правили съветските командири в критичните моменти на обкръжение по време на войната, когато са искали да предотвратят следващите жертви и да запазят поне остатъка от полка за бъдещите сражения. Издавали са заповед: Пренесете стрелбата върху мен!

Те го разбраха и се изплашиха. Искаше да се пожертвува. Весели възкликна:

— Ти си се побъркал, Хонза!

Бланка тревожно го хвана за ръката:

— Не бива да го правиш!

Ала Земан, обзет от някаква странна вътрешна треска, упорито настояваше на своето решение:

— А какво да направя? Останах сам. Калина умря. Житни замина! — Обърна се към Весели: — Ще се явя пред съда, викат ме заради случая в Планице. Нима трябва да забъркам и теб — обърна се към Павласек, — или пък теб? Или пък други хора от милицията?

Весели деликатно му подсказа едно от възможните решения:

— Ако може да ти помогне, остави на Калина това, което е негово. Сигурно би се съгласил. И самият той никога не би избягал от отговорност.

Земан рязко отхвърли предложението му:

— Не… това е битка на живите… Мъртвите нека почиват в мир, за тях страданието вече свърши… А ако трябва още някой да падне, нека бъде онзи, който доброволно е останал в котела. Пренесете стрелбата върху мен!

Бланка с ужас си даде сметка, че решението му е твърдо и че ако не се случи нещо, ако някой веднага не направи нещо, ще го загуби.

С ужас в очите тя прошепна:

— За бога, Хонза! Съзнаваш ли какво говориш?

 

 

Тъмният кораб на храма сега, преди да се свечери, излъчваше още по-силно тайнствената си мистичност, потискаше Бланка със своята монументалност и чиста готическа строгост, приличаше на стряха от сключени пръсти и длани, в чиято сянка трептеше нещо нереално преходно, някакви блуждаещи светлинни, ситни блестящи точици в мъглива мараня, изглежда, от пламъците на свещите, които се възнасяха и танцуваха като светещи души над тресавището в здрачната дълбочина край олтара.

Бланка никога не би се осмелила да направи това, което сега предприемаше, ако не се страхуваше толкова много за Земан. Дълго трябваше да разпитва, скромна и незабележима в своето притеснение, докато накрая успя да установи, че свещеникът живее като гост в жилището на свещеника при Тинската катедрала. Тя влезе там през онази привечер със свито от вълнение гърло и притеснена от неочакваната среща, но не намери там свещеника. Някакъв млад свещеник, бледен, аскетичен и строг, я отпрати да го търси в храма.

И затова сега пристъпваше несигурно, крачка по крачка из здрача на катедралата, подобна на студен, недостъпно тих оазис за съзерцания насред топлата пролетна пражка вечер, заедно с която през вратите и прозорците се промъкваше тъмнината и я принуждаваше да се лута като слепец, да опипва с ръце старинните дървени пейки, клекала и колони, за да може да се придвижи напред към мястото, откъдето се носеше далечен, пресипнал и изморен старчески глас.

— … пред вратата на закона стои пазач. При този пазач пристига един човек от село, мъж, и помолва да влезе в закона. Но пазачът казва, че сега не може да го пусне. Човекът се позамисля и после пита дали по-късно ще му се разреши да влезе. „Възможно е — отговаря пазачът, — но сега не.“ Понеже вратата на закона както винаги е отворена и пазачът се дръпва настрана, човекът се навежда, за да надникне през вратата и да види какво има вътре. Пазачът го забелязва, засмива се и казва: „Ако толкова много ти се иска, опитай се все пак да влезеш въпреки моята забрана. Но помни, че аз имам власт. При това съм най-нисшият пазач. Вътре има много зали и пред вратата на всяка стои пазач, всеки с по-голяма власт от властта на предния. Аз самият не се решавам да погледна дори третия…“^[1]

Бланка все още не можеше да открие откъде иде този библейски глас. Във вечерния мрак й се струваше, че в храма има хиляди ниши и завои, че той е един безкраен лабиринт от странични кораби и параклисчета, тя шареше с поглед по техните тайнствени кътчета, в които все очакваше да види собственика на гласа, ала вместо него с уплаха откриваше странните мъченически фигури на светците, символизиращи повече Смъртта, Тъгата и Скръбта, отколкото Живота. Катедралата изглеждаше съвсем празна — затова гласът звучеше още по-тайнствено и подобно на вик на нощна кукумявка непрекъснато я примамваше и съпровождаше.

— … човекът от село не е очаквал такива мъчнотии; той си мисли, че законът би следвало да бъде достъпен за всекиго и по всяко време. Но като поглежда после по-внимателно пазача, като вижда кожуха му, големия му и остър нос, дългата, рядка, черна татарска брада, той решава, че все пак ще бъде по-добре да почака, докато получи позволение да влезе…^[2]

Най-сетне откри мястото, откъдето идеше гласът. То беше близо до олтара, където в стария амвон до монументалната подпорна колона на храма по-скоро усещаше, отколкото виждаше някаква тъмна фигура, която на светлината на малката електрическа крушка там четеше от една книга:

— Пазачът му дава едно ниско столче и го накарва да седне отстрани до вратата. Той седи там дни и години. Прави много опити да получи достъп и дотяга на пазача с молбите си…^[3]

В този момент гласът млъкна и лицето на мъжа от амвона се ужаси. Той беше свещеникът от Планице, и Бланка разбра какво го бе потресло толкова много. Беше тя самата, която бе застанала точно пред него и го гледаше отдолу със своите големи очи. Каза му:

— Бих искала да говоря с вас, господин свещеник!

Те седнаха един срещу друг в студената сакристия и чак сега, отблизо, Бланка успя да види колко остарял и грохнал е планицкият свещеник. Той се беше посъвзел от уплахата, но все още беше много разтревожен от неочакваната среща. Бланка също беше развълнувана, непразно се мъчеше да си спомни думите, които през целия ден бе обмисляла и с които сега искаше да започне. Най-сетне свещеникът я попита:

— Защо си дошла, дъще? Какво искаш от мен?

Тя отвърна, задъхвайки се:

— Говорехте от амвона за закона и справедливостта…

Свещеникът смутено призна:

— Само учех един текст. И то пасажа, който ми е най-близък.

Бланка най-после успя да преодолее смущението и притеснението си и намери кураж да заговори по своя въпрос:

— … аз дойдох да ви моля именно за тази справедливост!

— За кого?

— За моя мъж!

Свещеникът помълча известно време, а после попита:

— Кой е твоят мъж, дъще?

— Майор Ян Земан.

Свещеникът прошепна:

— Всемогъщи господи!

Бланка страстно му каза право в лицето:

— Може да са постъпили несправедливо с вас, господин свещеник, но вие нямате право да си отмъщавате за това на друг невинен, честен и почтен човек и да постъпвате несправедливо с него. А Хонза е честен и почтен, никога през живота си не е навредил съзнателно на никого.

Свещеникът мълчеше и се молеше. Ала Бланка не се предаваше, настояваше:

— Вие бяхте свидетел, когато преди години убиха първия ми мъж. И не може да искате да бъдете отново свидетел на това, как ще погубят и втория ми мъж.

Свещеникът тихо се завайка:

— Господи милостиви, ти знаеш, че аз не исках това. Вече съм стар, изморен човек. Исках да прекарам остатъка от живота си на спокойствие, да се моля за греховете си и да заслужа опрощение… Но те ме придумаха да направя това…

— Кои те?

— Редакторката, професорът и поетът!

— А къде остана вашата християнска любов, господин свещеник? Защо вече не постъпвате тъй, както се говори в молитвата, която като дете ме учехте: Прости ни нашите грехове, така както ние прощаваме на нашите грешници?! — страстно се бореше за своя мъж Бланка.

Свещеникът отчаяно се съпротивляваше, но вече бе взел да отстъпва:

— Какво да направя? Какво искаш от мен?

— Истината! Вие сте единственият останал жив свидетел, който е говорил с онзи агент в Планице. Единствено вие знаете какъв е бил в действителност, какво е говорил, с какво ви е заплашил, когато ви е принудил да го укриете в дома си… Кажете истината пред съда, господин свещеник! Нищо повече не искам от вас!

Но точно това свещеникът не можеше да каже. Не можеше да й разкаже своята мъчителна, мрачна история по време на окупацията, история, която през целия си живот мъкнеше на раменете си като тежък кръст към голгота. Тогава в неговата енория му бяха пратили един млад капелан — немец от Судетите, на име Лоренц. Той беше странен, неугледен, сух младеж е пронизващи като игли очи, фанатично предан на религията и като някакъв средновековен радетел анатемосваше всички грешници и ги осъждаше да горят във вечния огън на ада. Свещеникът смяташе, че това негово нетолерантно, флагелантско^[4] усърдие се дължи на младостта му, затова прекара много вечери в любезни разговори с него, за да го учи на смирена любов към ближните и техните човешки слабости, което е необходимо на един провинциален свещеник, за да може мъдро да ръководи паството си. Разказа му за жителите на Планице, за характера на всеки един от тях, като му разкриваше техните слаби страни, недостатъци и прегрешения към църквата и светските закони. Три дни след това гестапо започна да арестува хората и свещеникът си даде сметка на какъв човек бе издал своите енориаши. Обзе го ужас, молеше се по цели дни и нощи, но не можа да намери облекчение и успокоение, защото не можеше да се избави от чувството си за вина. После през целия си живот се страхуваше, че вината му ще излезе наяве, че отнейде ще се появи Мъстителят и Наказанието, но нищо подобно не се случваше. В последните дни на войната капеланът Лоренц се оттегли заедно с отстъпващата немска армия, изчезна, пропадна в забвение, а хората, които се завърнаха от концлагерите, в нищо не обвиняваха свещеника, тъй като не знаеха за неговата вина. Постепенно той отново си възвърна спокойствието, забрави случилото се и заживя тихо и кротко сред своите рози и пчелни кошери. Но един ден се появи онзи таен агент… Пристигна посред нощ като някаква тъмна сила от ада като Мъстител и Наказание, което отдавна вече бе престанал да очаква… Но можеше ли да каже всичко това на Бланка и пред съда? Пред светата църква в деня на своята смърт — да, тя е милосърдна, ще му даде опрощение. Но от светската власт ужасно се боеше, особено пък след годините, прекарани в затвора, в който, както се надяваше, вече бе изтърпял своето чистилище. Та нали през тези петнадесет години вече бе изкупил вината си, защо сега отново искаха от него да се бие в гърдите, да се самобичува, да се измъчва с признания и да разказва за страшната случка, от която толкова се страхуваше и така отчаяно се стремеше да забрави. Не, не можеше да стори това!

Той смутено избягваше да гледа Бланка в очите, когато й обеща:

— Да, ще се опитам да го направя, дъще… Ала се страхувам, че вече е късно…