Иржи Прохазка
Смъртна схватка (2) (1968 г.)

2

Тази пощуряла, истерична пролет сякаш нямаше да има край. Съпротивляваше се и се изправяше на задните си крака като необуздан млад жребец, риташе безсмислено с копита, раняваше невинни, а на моменти и жестоко убиваше, носеше на гърба си виновни и побъркани, веселеше и упояваше като младо вино неопитните, изпълваше с тревога добрите стопани и всички разумни хора, които можеха да си представят как ще свърши цялото това диво препускане.

Майор Земан нямаше излишно време, за да се занимава със събитията през тази пролет, да прекарва безкрайно дълги часове по митинги или да обсъжда нейните положителни и отрицателни страни, да се замисля за това, което ще последва. С пренебрегването на някои норми, с които досега се бе съобразявало цялото общество, криминалните престъпления се бяха увеличили, така че Пражката криминална милиция бе затрупана с работа денем и нощем. Дори и телевизионното предаване на редакторката Неблехова не го развълнува твърде много. Знаеше, че не само полковник Калина и Житни, но и министърът на вътрешните работи и партийните ръководители са добре информирани за това, че Неблехова и Холи са агенти на диверсионната акция Уайт лайнс. Затова предполагаше, че те са допуснали излъчването на това телевизионно предаване само за да дадат възможност на двамата врагове да разкрият картите си, а сетне да предприемат енергични мерки срещу тях. Разбира се, не смееше и на жена си да каже истината, въпреки че виждаше колко шокирана беше тя от видяното по телевизията миналата вечер. Само й беше казал: „Не се страхувай, момиче, всичко ще бъде наред!“ И трябваше да се усмихне, когато на другия ден на път за работа забеляза как хората го избягват с поглед и се колебаят дали да го поздравят, или не. — Почакайте, драги — казваше си той, — Калина сигурно вече действува и още тази вечер или утре ще запеете съвсем друга песен!

Така че той влезе в кабинета си в бодро настроение и изпълнен с утринен оптимизъм. Викна на своя помощник старши лейтенант Стейскал, който вече го чакаше там:

— Здравей, Мирка. Гледа ли снощи телевизия?

Стейскал тихо отвърна:

— Гледах.

Земан се съблече и прибра шапката и шлифера си в гардеробчето.

— Е, и какво ще кажеш? Какви негодници, нали? Горката Бланка така се развълнува, когато видя на екрана свещеника от Планице, че цяла нощ не можа да спи. Но Калина ще се справи с тях, бъди сигурен. Такава глупава провокация! Сигурен съм, че от тази сутрин Неблехова вече не е в телевизията.

Стейскал безизразно измънка:

— Не знам, Хонза!

И усърдно продължи да рови из протоколите за разпит, които измъкваше от чекмеджетата на бюрото на Земан. Земан изведнъж си даде сметка за това, стъписа се, престана да се усмихва и строго го попита:

— Чакай… ти какво всъщност правиш на моето бюро?

Стейскал мълчеше и продължаваше да върши работата си. Земан ядосано му извика:

— Кой ти даде право да се ровиш из нещата ми? Откъде взе ключа?

— От службата!

— И защо? Какво означава това?

Вместо отговор Стейскал му подаде някакво служебно писмо:

— Тази сутрин се получи това за теб.

— Какво е това?

— Призовка за реабилитационен съд. Викат те като свидетел по делото в Планице.

Земан се усмихна на тази нелепост.

— Е, това вече е прекалено… — изведнъж отново стана сериозен и посочи купчината разработени протоколи за разпит пред Стейскал: — … и какво общо има с това?

Избягвайки да го гледа, Стейскал с голямо смущение се помъчи да му обясни:

— През нощта след предаването… ме повика началникът на управлението… Връчи ми заповед… Хонза, разбери… заповед…

— Каква?

Стейскал с мъка изговаряше думите, сякаш къртеше камъни:

— От тази сутрин… засега аз… да поема… твоя пост… — Изплю той камъчето.

Земан избухна:

— Какво? Защо?

— Защото ти излизаш в отпуск…

— Не съм искал никакъв отпуск.

— … в извънреден отпуск, докато се разреши случаят със скандала в Планице. Представи си какъв вой ще се надигне около това, какви неприятности ще си имаш… във вестниците, по радиото и телевизията. Просто не искат това да се пренесе върху нашата служба… да опетни доброто име на Пражката криминална милиция…

Гърлото на Земан се сви от мъка, но повече заради Стейскал, отколкото заради това, което се бе случило:

— Значи така? А ти дори не ми се обади по телефона, Мирка? Не ме полита? Ти прие?

Стейскал също едва владееше нервите си. Твърде дълго време бяха приятели, бяха работили и живели заедно, познаваха и най-интимните си семейни и лични преживявания. Затова нервно, в отчаяното си желание да се оправдае не толкова пред него, колкото пред самия себе си, рече:

— А какво трябваше да направя, кажи ми? Да отстъпя тази длъжност на някой негодник ли? Да дойде тук някой чужд човек и да заеме готовото, топло гнездо, за което толкова години се трудихме? При мен поне ще имаш гаранцията, Хонза, че веднага, щом се уреди твоят проблем, а аз вярвам, че ти ще се справиш с него, веднага ще стана от бюрото ти и без повече думи ще те пусна обратно на мястото ти…

Ала Земан повтори, сякаш не го слушаше:

— Значи ти прие, Мирка?

Стейскал се ядоса, прие думите му като несправедливост:

— Аз те предупреждавах още миналата година. Казвах ти да не се бъркаш в политиката, а да си гледаш работата на криминалист. Но ти се инатеше, спомни си… И ето че сега си получи заслуженото…

— Ти прие? — още веднъж повтори Земан. — Добре тогава. Сбогом!

Обърна се, отиде до гардеробчето, извади шлифера и шапката си и започна да се облича:

Стейскал отиде при него и започна да го моли:

— Почакай, ще се разберем… Може би ще намерим някакво решение, за да можеш да продължиш да работиш тук, засега поне като втори… Бъди разумен, Хонза, не прибързвай… Трябва да съставим и протокола за предаване на работата… Къде искаш да идеш?

Земан рязко и решително рече:

— При Калина! В министерството!

Погледна часовника си и със студена ирония добави:

— Мисля, че точно след един час ще полетиш на извънреден отпуск ти заедно с началника на управлението!

Земан вървеше по дългия коридор на министерството, едната страна на който бе заета от редица големи прозорци, гледащи към тунел „Летенски“. Крачеше спокойно и самоуверено, въпреки че мислите му бяха заети с това, което преди малко бе преживял.

Той поздравяваше хората, които срещаше в министерството, но в своята замисленост не забелязваше, че мнозина от тях му отговаряха студено или въобще не му отговаряха, а други, щом го видеха, забързваха по коридора с документацията си или прихлопваха вратата на кабинета си и не излизаха, когато установяваха, че минава край тях.

Ала един човек не можа да избегне срещата си с него. Не беше го забелязал, защото се сбогуваше с някого в стаята, обърнат с гръб към изхода, точно в момента, когато Земан минаваше. Той беше прокурорът Стрейчек, Земан много добре го познаваше и затова сърдечно го поздрави:

— Здравей, прокуроре. Какво правиш тук?

Прокурорът Стрейчек така се смути от неочакваната среща, че не знаеше накъде да погледне:

— Дойдох да взема едно ваше следствено дело от архивата.

Земан машинално го попита:

— Дадоха ли ти го?

Прокурорът нервно кимна:

— Дадоха ми го. — И добави, сякаш се извиняваше: — Сега аз работя в реабилитационния съд, Хонза.

Земан прие това с делово спокойствие:

— Чудесно. Значи скоро ще се срещнем.

Прокурорът се съгласи:

— Да. Навярно. — И веднага попита: — А ти? Някакви проблеми ли имаш?

Земан се спря пред една врата в края на коридора:

— Аз ли? Не, нямам. Само някакви малки служебни недоразумения. Отивам при Таткото по този въпрос.

— При кого? — Прокурорът не беше чувал Земан да има баща в министерството.

Земан леко се усмихна и му обясни:

— Аз само така го наричам. Отивам при Вашек Калина.

Натисна бравата и влезе в кабинета на Калина.

Това помещение му беше много добре познато, често му се случваше да го посещава, когато искаше да се посъветва за нещо с Калина или когато идваше да получи някаква задача от него. Винаги се бе чувствувал добре в този кабинет, защото от него лъхаше чувството за ред на Калина и старото, болшевишки мъдро отношение към хората и техните слабости. По стар навик той застана мирно до вратата и отсечено — макар и с усмивка, защото знаеше, че при Калина това не е необходимо — рапортува:

— Другарю началник…

Но усмивката замръзна на устните му.

Край него се виеше вихрушка от хартии, нереална и странна, както и целият безпорядък, който сега цареше в този иначе винаги подреден и достойно изглеждащ кабинет.

Прозорците бяха отворени, сякаш тук проветряваха след мъртвец, а течението, което бе възникнало между тях и вратата, когато Земан влезе, бе духнало листовете от папките, въргалящи се навсякъде по бюрото, пода и извадените чекмеджета на шкафа и масите.

Земан бързо затвори вратата след себе си, приклекна и започна да събира листовете хартия, които течението бе пръснало по пода.

Неочаквано забеляза сред хартиите някакви крака, които безшумно се приближиха към него. Той рязко вдигна поглед. Пред него стоеше Житни. Земан развълнувано го попита:

— Какво става с Калина?

По лицето на Житни не трепна нито един мускул:

— Вече не е тук.

Земан се изправи:

— А къде е?

— Не знам, може би вкъщи.

— Защо?

Житни иронично стисна тънките си устни:

— Защото министърът днес скоропостижно го уволни.

— Но защо, за бога?

— Заради петдесетте години.

Земан не искаше да повярва на ушите си:

— Какво? Вашек ли?

Житни само присви рамене:

— Навярно никой няма да може да се спаси в тази бъркотия. А на него му помогна и онази редакторка.

— Неблехова ли?

— Да, Неблехова. Снощи се оплакала по телефона на министъра, че Калина я заплашвал. А министърът сметнал това за партизанщина, за незаконни действия и за злоупотреба със служебното положение. И после всичко станало много бързо.

На Земан му се струваше, че тъпче в някаква непроницаема, непонятна мъгла:

— Господи… аз вече нищо не разбирам… Всичко това е като в някакъв кошмар…

— Иди да го посетиш — рече му Житни, — ако имаш кураж. Точно сега трябва да знае, че има свои хора и не е сам.

— А ти?

— Няма да чакам, докато не сторят същото и с мен. Стягам си нещата.

— Къде отиваш?

Житни тайнствено се усмихна:

— Знам ли? Някъде, където ще бъда по-необходим!

Неочаквано трогнат, той прегърна с ръка Земан през раменете и го привлече към себе си:

— Познаваш ли поезията на Халас^[1], Хонза?

И без да дочака отговор, му рече без патос, но със страстна вяра:

Само без страх, само без страх,

такава фуга не е свирил и Себастиян Бах,

каквато ние ще засвирим…

 

 

Навън беше чудесен пролетен ден, който караше хората да се усмихват и с пълни гърди да дишат слънчевия, ухаещ на зеленина въздух, като по чудо надделяващ над миризмата на изгорелите газове от превозните средства. Ала Земан не го възприемаше. Той излезе от министерството силно разтревожен и болезнено засегнат от трагичната съдба на Калина. На тротоара пред входа отново срещна прокурора Стрейчек. Не се зарадва много, защото сега нямаше настроение да разговаря с него. Стрейчек не беше лош човек и Земан винаги се бе разбирал с него. Но той беше прекалено стриктен, коректен, готов веднага да се съгласи с всеки и да притвори очи пред някой нескопосано съставен следствен протокол, което дразнеше Земан. — Ако беше поне малко по-мъжествен — колко пъти си казваше той, — ако понякога се спречкваше с мен, спореше, беше неприятен, строг и хвърляше зле направената работа в лицето на хората, щях да го обичам повече. Не можеше да разбере как този слаб, нежен младеж, вечно вглъбен в законите, по-скоро учен, отколкото юрист, беше станал прокурор.

Стрейчек пристъпи към него:

— Чаках те.

Земан твърде недружелюбно го попита:

— Какво искаш?

— Да говоря с теб!

— Тогава говори!

— Да идем в градинката зад министерството. Тази сграда има стотици прозорци. А зад прозорците — хиляди очи. Не трябва да ни виждат заедно.

Земан каза с иронична, леко презрителна гримаса:

— Страхуваш ли се?

— Страхувам се само от това — отвърна младият прокурор, — че после не бих имал възможност да помагам на такива като теб.

Земан продължи да го иронизира:

— И в какво искаш да ми помагаш?

Вместо отговор прокурорът му рече:

— Знаеш ли по какво дело бях при вас? По това.

Той извади от чантата си обемиста папка и му я подаде:

— Погледни! Само погледни!

Земан наслуки разтвори делото в раздела за фото документацията и изведнъж изтръпна…

… пред очите му шеметно започна да се върти филм. Толкова стар филм, че неговите кадри бяха избледнели и пожълтели от времето като стара фотография, но при това така силен, че странната му, нереална тишина заглуши света около него, шума на автомобилите, говора на хората, грохота на камионите и стъпките на хилядите подметки по паважа и пясъка. Видя отново крушките с тенекиени абажури, които излъчваха слаба, уморена светлина, с каквато десетки години бяха светили над училищните чинове. Осветяваха макбетовска, неподвижна сцена. До стената лежаха телата на четиримата ръководители от Народния съвет в Планице: Мутъл, Томан, Бабицки и Вчелак. Кървави петна покриваха стените и изтъркания, намазан с масло под на селското училище. И видя как на вратата се трупаха, вцепенени като статуи, живите — той самият, Житни, Матис, Шандова, госпожа директоршата и тримата членове на оперативната група. Сетне в полумрака на рамката на вратата се появи и неговата Бланка. Лицето й беше неподвижно, тя не плачеше, само безмълвно гледаше към стената. Не… още не можеше да повярва. Тръгна напред — крачка по крачка, сякаш се възнасяше. Спря до стената, сетне невярващо, без да смее да диша, се наведе, коленичи. Повдигна главата на Мутъл. Земан виждаше само тила на безсилно отпуснатата му глава и пламтящите, смаяни очи на Бланка. Не можеше с нищо, нито с дума, нито с жест да я утеши. Самият той едва сдържаше сълзите от болка и гняв, които напираха у него…

… Той се опомни, затвори папката със следственото дело и я върна на прокурора. Край тях отново беше обикновен делничен ден, долу под склона гърмяха трамваи, бучаха автомобили, из свежата зеленина на наскоро разлистилите се дървета и храсти в Летенската градина весело чуруликаха врабчета. Те седяха един до друг на пейката близо до Ханавския павилион, а пред тях блестеше величествената дъга на Вълтава със стадото мостове, които я прескачаха.

Земан попита прокурора с пресъхнало гърло:

— Защо ми припомняш онази трагедия в Планице? Това беше един от най-страшните моменти в моя живот — наравно със смъртта на Лида и на баща ми. Тогава загина моят приятел… Съпругът на сегашната ми жена!

Прокурорът отново прибра папката в чантата си и тихо рече:

— Сега ще се наложи и ти самият често да си я припомняш.

— Защо?

— Получи ли тази сутрин нашата призовка да се явиш в реабилитационния съд?

— Получих. Е, и какво? Кой всъщност моли да бъде реабилитиран?

— Свещеникът от Планице!

Земан иронично се усмихна:

— Можех да се досетя след снощното предаване по телевизията. Каква безцеремонна дързост! И как се аргументира?

— Твърди, че агентът, който под смъртна заплаха е бил принуден да укрива в дома си и който е причинил убийството в Планице, е бил платен провокатор на Държавна сигурност.

Земан подскочи от възмущение:

— Какво? Та това са глупости! Надявам се, че веднага ще го изхвърлите от съда с тези му твърдения.

Ала прокурорът скептично поклати глава:

— Не, Хонза, няма да бъде толкова лесно. Трудно ще можеш да докажеш, че не е прав. Агентът, който единствено би могъл да изясни този въпрос, вече не е сред живите. Убили сте го по време на престрелката в пшеничения блок.

Земан рязко възрази:

— Защо аз трябва да доказвам. Отивам в съда като свидетел.

Прокурорът бавно, с известно смущение му обясни:

— Това е странен съд, Хонза. Пред него обвиняемите застават като ищци, а се осъждат винаги свидетелите. Това е углавен съд — със смъртна присъда накрая. Да, краят на такъв съдебен процес винаги се увенчава със смърт. Спомни си за следователя Новак. Също го повикаха като свидетел. Една седмица след това си тегли куршума в апартамента си. А прокурорът Хора? Обеси се в една горичка в околностите на Прага. А лекарят на затвора, Малик? Изгълта някакви хапчета, отрови се. А преди два дни се застреля един генерал, стар фронтовак, честен човек, но и него съсипаха…

Земан отново седна, изведнъж му стана трудно да диша. Бореше се с това, искаше да му се възпротиви:

— Защо ми казваш всичко това? Искаш да ме уплашиш ли?

Вместо отговор прокурорът го попита!

— Чел ли си „Процесът“ на Кафка?

— Не.

— Тогава го прочети и всичко ще ти стане ясно. Ще проумееш този механизъм.

— Какъв механизъм?

— След конференцията в Либлице си послужиха с Франц Кафка като оръжие срещу вас, но в действителност той пише за вас. Описва случай, какъвто сега те очаква и теб, Хонза.

— Не те разбирам… Какъв случай?

— От момента, в който получи призовката, всъщност ти си арестуван, макар и да си на свобода. Нищо няма да ти се случи, можеш да продължаваш да живееш както досега, но всички ще се отнасят към теб като към обвиняем. Ще свеждат погледи, ще те отбягват, ще се извръщат от теб. Хората ще се страхуват да поспрат на приказки с теб, да те докоснат, сякаш си прокажен… От този момент нататък ти сякаш си обграден с гумена стена. Може да крещиш до прегракване, че си невинен, никой няма да те чуе, стената ще заглуши всичко. Може да бъдеш храбър и да се втурнеш срещу гумената стена, да я атакуваш с голи ръце — веднъж, два пъти, три пъти… Но нищо няма да се получи, стената привидно лесно ще се огъне, но сетне ще те отхвърли обратно в твоята самота. Накрая ще се изтощиш, ще престанеш да се бориш и ще останеш апатично да седиш в средата, заобиколен от стената. А после ще те обземе страшна умора, тъга, депресия… и ще се застреляш…

Земан изпитваше нужда да се възпротиви на неговия депримиращ, монотонен, лишен от вълнение глас. Той извика:

— Не! Какво ми говориш? Пророкуваш като Сибила!

Прокурорът стана от пейката:

— Само исках да те предупредя, Хонза. Да ти кажа, че трябва добре да се подготвиш, преди да се явиш в съда. Да обмислиш всичко, да потърсиш аргументи, защита…

Земан гневно възрази:

— Защо? Всички хора в Планице видяха с очите си онова кърваво престъпление, знаят истината. Цялото село знае какво се случи в действителност.

Обаче прокурорът рече с тъга, защото трябваше да му отнеме и тази надежда:

— Хората от това село са подписали резолюция, в която се застъпват за реабилитирането на своя бивш свещеник, Хонза!

Земан не можеше да повярва на ушите си:

— Какво?

А прокурорът още по-тихо и тъжно добави:

— Онзи агент наистина може да е бил наш човек. Преди да избяга зад граница, е седял при нас в затвора. И там, казват, е бил завербуван да сътрудничи на Държавна сигурност. Калина бил казал това на свещеника по време на разпитите, за да го съкруши. И свещеникът твърди, че е видял с очите си този писмен документ!

Остави потресения Земан да седи сред тази пролетно разцъфнала градина над Прага и си тръгна, без да каже нито дума повече.