Иржи Прохазка
Смъртна схватка (1) (1968 г.)

1

Тъмните стени на катедралата излъчваха и сега, през деня, някаква тайнствена мистичност, която потискаше самотния, случаен Пътник, тръгнал да разглежда забележителностите на Прага, със своята монументалност и чисто готическа строгост, приличаха на стрехи от сключени пръсти и длани, в чиято сянка трепкаше нещо недействително преходно, някакви блуждаещи светлини, ситни блестящи точки с мъглива мараня, които се възнасяха и танцуваха в полумрака край олтара в дъното.

Имаше още едно странно нещо, което нашият случаен Пътник бе забелязал в празния кораб на катедралата. Някакъв глас! Той идеше нейде от тъмната дълбочина на храма, приглушен, забулен, и по-скоро тайнствено шепнеше, отколкото проповядваше:

— … върху главния олтар искреше голям триъгълник от запалени свещи. К. не можеше да каже с положителност дали ги бе видял и по-рано. Може би току-що бяха ги запалили…^[1]

Пътникът тихо тръгна из здрачния кораб, за да търси този тайнствен глас. Вървеше пипнешком в конуса от плаха светлина из тъмните кътчета на катедралата, където с уплаха откриваше странни, равнодушни фигури на светци, символизиращи повече Смъртта, Тъгата и Скръбта, отколкото Живота, и разглеждаше на светлина техните старинни изображения.

И отново чу гласа:

— … Като се обърна случайно, К. видя недалеко зад себе си една висока, дебела, закрепена на колона свещ, също запалена. Колкото красиви и да бяха, тези свещи бяха съвсем недостатъчни като осветление на олтарните икони, повечето от които се намираха в мрака на страничните олтари, а по-скоро засилваха тъмнината…^[2]

Храмът изглеждаше съвсем празен и изоставен — затова още по-тайнствен беше гласът, който съпровождаше Пътника. Може би принадлежеше на свещеника или на клисаря, господ знае, Пътникът не можа да го открие. Както казва Франц Кафка, клисарите са витаещи сенки по професия, човек не може да ги забележи.

— … К. отиде до един близък страничен параклис, изкачи се по три-четири стъпала до ниското мраморно перило, наведе се над него и освети с фенерчето си олтарната икона. Пречеше му кандилото пред нея. Първото, което видя и отчасти отгатна К., беше един висок рицар в ризница, изобразен досами ръба на иконата. Той се подпираше на меча си, забит в голата земя отпреде му — виждаха се само тук-там няколко стръкчета трева…^[3]

Най-сетне Пътникът намери мястото, откъдето идеше гласът. Видя голямата свещ на колоната, а под нея онзи, чийто глас преди малко говореше за нея. Той беше Артист със строг старомоден костюм, който четеше от една книга:

— … К., не виждал отдавна икони, съзерцава дълго време рицаря, макар че непрекъснато трябваше да примижава с очи, понеже не понасяше зелената светлина на фенерчето. После започна да мести светлината по останалата част на иконата и откри полагането в гроба на тялото на Христа…^[4]

Артистът не беше сам. До него стояха млада жена с твърде екстравагантен костюм в стил сецесион и изискан възрастен господин с посребрени слепоочия.

Те бяха телевизионната редакторка Дагмар Неблехова и нейният гост, университетският професор Холи. В този момент Неблехова го попита приглушено, с уважение към мястото, в което се намираха:

— Какво е вашето мнение, господин професор?

А Холи също така приглушено й отвърна:

— Да, ние се намираме в катедралата, която така внимателно е описал писателят Франц Кафка в своето гениално произведение. Аз, за разлика от други литературни критици, съм убеден, че Кафковата катедрала не е „Свети Вит“ в Храдчани, а именно този храм, в който се намираме сега, в Тинската катедрала.

— Можете ли да потвърдите вашето мнение с някакви убедителни аргументи?

— Разбира се. Франц Кафка е роден през 1883 година в къщата, която се намира точно тук, на Староместския площад. Баща му е бил собственик на магазин за текстилни стоки, живеели са в дома, който е в непосредствено съседство с Тинската катедрала. И нещо повече — стаята, в която Франц Кафка е прекарал детските и юношеските си години, е имала само един прозорец с необикновен, уникален изглед. Той е бил пробит през стената на къщата направо в катедралата. Така че денем — а и нощем, когато се е събуждал — Франц Кафка е гледал в дълбините и в тайнствения здрач на тази прекрасна готическа църква.

— Може би именно затова неговите произведения са наситени с такива необикновени сънища, представи и ситуации — заинтересовано рече Неблехова, — с тайнствен, зашифрован подтекст и мистика?

Холи се усмихна със студено превъзходство:

— Грешите. Неговото творчество наистина е много своеобразно, но не е само плод на трескавите сънища на болен човек. То е много реално, толкова реално и съвременно, че чак ни кара да настръхваме. Да чуем например как започва своя роман „Процесът“…

Артистът вдигна книгата и отново зачете:

— „Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защото една сутрин го арестуваха, без да беше извършил някакво зло…“^[5]

С жест на ръката професор Холи го прекъсна и коментира текста:

— Да, така делово започва своя роман Кафка. А няколко страници по-нататък неговият герой Йозеф К., изправен пред съда, разказва следното за своето арестуване.

Артистът прелисти няколко страници и прочете:

— „Нападнаха ме рано сутринта в леглото, може би са имали заповед да арестуват някакъв бояджия, също така невинен, както съм невинен аз, но избраха мене; всичко това не е изключено след казаното от съдебния следовател. Съседната стая бе заета от двамина пазачи грубияни. Ако бях действително някой опасен разбойник, не биха могли да вземат по-добри предохранителни мерки. Свръх всичко тези пазачи бяха деморализирани типове, проглушиха ми ушите с брътвежите си, очакваха да ги подкупя, помъчиха се под различни лъжливи предлози да измъкнат от мен бельо и дрехи, поискаха пари… 1“

С развълнуван патос Неблехова реагира на този текст на Кафка:

— Прав сте, господин професор. Това не е сън, а гениална визия за това, което се случи да преживеем всички ние. И досега сред нас се срещат такива като Йозеф К. Точно сега тук се намира един от тях.

Тя се извърна и в този момент нашият случаен Пътник го забеляза.

Пред олтара на един от страничните кораби той видя силуета на някакъв коленичил човек. Неблехова тръгна към него, като същевременно говореше с патетично трогнат глас:

— … окаян, състарен, измъчен. Какво като е свещеник, длъжни сме да уважаваме вярата му. Преди всичко той е Човек, който тук, пред олтара, благодари не само на бога, но и на нас, хората, които все още не сме загубили човешкия си образ, за това, че е останал жив…

Тя се приближи до човека и го попита:

— Вярно ли е, че сте преживели такава ситуация, каквато е описал Франц Кафка, господин свещеник?

Мъжът край олтара бавно се извърна. Той беше много възрастен човек с кротко и приветливо лице, върху което свещеническото призвание и някакво вътрешно страдание бяха сложили отпечатък. Той не се изправи, продължи да коленичи и само извърна към нея безжизнените си, каменни очи, когато тихо отговори:

— Да…

— Защо всъщност ви арестуваха?

— Не знам.

— А заради какво ви осъдиха?

— Не знам. Не можаха нищо да докажат. Аз нямах нищо общо с ужасното престъпление в Планице… Бог ми е свидетел, че нищо не знам.

— А какво наказание ви наложиха, въпреки че нямаха доказателства срещу вас?

— Доживотен затвор.

— Изпълниха ли присъдата?

— Излежах петнадесет години.

Изпълнена със силно възмущение, Неблехова се обърна към професор Холи и Артиста:

— Чувате ли, хора? Петнадесет години са държали този невинен стар човек в чехословашките затвори!

Тя се върна с поглед към свещеника:

— И още нещо ни кажете, съвременен наш Йозеф К., как се казваха вашите палачи, които тогава дойдоха да ви арестуват?

— Земан и Житни.

— А кой водеше следствието?

— Полковник Калина.

— Благодаря ви — тя се върна отново при Холи и Артиста: — Не, Франц Кафка действително не е само една мистификация и кошмарен сън, господин професор. При нашия строй за съжаление Франц Кафка се превърна в жестока действителност.

Професор Холи я допълни:

— Добре сте ме разбрали. Затова неговият гениален юридически анализ в Легендата за пазача на вратата на Закона и човека, който искал да влезе, завършва с пророческите думи…

Артистът разтвори за последен път книгата си под църковната свещ и прочете заключението:

— Не — възрази свещеникът, — не трябва да приемаме за истина всичко, трябва да го приемем само за необходимо.

— Печално мнение — каза К. — Лъжата се превръща в опора на мировия порядък.^[6]

 

 

Беше късно през нощта, но прозорците на Министерството на вътрешните работи още светеха. Полковник Калина и майор Житни гледаха тази необикновена среща на Пътника с Франц Кафка и неговите съвременни тълкуватели от екрана на телевизора в кабинета на Калина.

След последните думи на Артиста Житни попита:

— Да го затворя ли?

Калина лекичко се усмихна:

— Телевизора ли? Него да.

Житни се приближи до телевизора и го изключи:

— Голямо безобразие!

Калина стана, наля чаша вода от чешмата и изпи с нея някакво хапче.

— Как се наричаше тази нова програма на културно-историческа тематика, която води госпожа Неблехова?

Житни направи иронична гримаса:

— Какво е вашето мнение, господин професор?

Калина се върна до бюрото си и започна да прибира нещата си в чекмеджетата:

— Е, както видяхме и чухме, сега с помощта на литературата ще има много какво да кажат. Има на какво да се радваме.

Житни се разхождаше с големи крачки из кабинета, усилено размишляваше, а сетне започна да говори по-скоро на себе си, отколкото на Калина и да прави заключения:

— Действуват точно според насоките на пражкия резидент на Уайт лайнс, Пери Стейн. Първо, да проникнат в главните средства за масова информация. Успяха да го направят с Неблехова — тя вече работи в телевизията. Второ, да не атакуват директно партията и социалистическия строй, а да се насочат към техните грешки и заблуждения в миналото, към всичко онова, което според тях е било антихуманно, антидемократично и уродливо — тоест диктатурата на пролетариата, — а това сме ние и милицията. С това започнаха в днешното си предаване. И трето, да разстроят съюзничеството ни със Съветския съюз. И ако успеят да лишат партията от тези три главни опори на властта, ще я унищожат.

Калина се съгласи:

— Хитро!

Житни с раздразнение продължи разсъжденията си:

— А онези горе мълчат, нищо не предприемат, сякаш не ги засяга, и ни връзват ръцете.

Калина все още приемаше нещата спокойно, без да се вълнува. Той подреди бюрото си, заключи чекмеджетата му и сейфа. По-скоро констатира, отколкото отбеляза:

— Вече два пъти в докладните си записки обърнах вниманието на министъра върху това. Но той смяташе, че моите предупреждения са преувеличени. Може би това предаване ще успее да го убеди. Та то е нападка и срещу него.

— На нас двамата това ни е ясно — рече Житни, — но на горкия Хонза Земан? За него навярно това ще бъде голям шок. Ще го издържи ли?

Калина меко се усмихна:

— Ще издържи. Познавам го още от четиридесет и трета година. Той е честно момче от фабриката, комунист, твърд като кремък.

— Сега и кремъците ще се пукнат, Вашек.

Калина облече палтото си и си сложи шапката:

— Но Земан ще издържи. Вярвам му както на себе си.

Той си взе чантата и тръгна към вратата. Едва сега Житни си даде сметка, че Калина си тръгва. Попита го:

— Къде отиваш? Вкъщи ли?

Ала Калина отрицателно поклати глава:

— Не. В телевизията. Да си поговоря с госпожа Неблехова за демокрацията.

 

 

Клубът на телевизионните дейци на улица „Сметаново крайбрежие“ беше едно много приятно кътче за отдих. Ламперията от тъмно лакирано дърво по стените и преградите, разделящи помещението на уютни сепарета, приглушаваше говора и шума и действуваше успокоително на нервите, изострени от вечното бързане в редакциите и студията. През големите прозорци, заемащи цялата стена към терасата, се виждаше мостчето „Новотни“, Вълтава, Карловият мост със старинните фенери и статуи по него, както и монументалният силует на Храдчани с камбанариите на Свети Вит. Затова именно редакторите, драматурзите, режисьорите, писателите, артистите и въобще всички хора на изкуството обичаха да идват тук, да си почиват безмълвно, или да се забавляват, да обсъждат сценариите или политиката на чаша кафе, коняк или вино, като същевременно следят вечерната телевизионна програма от множеството телевизори, разположени из всички кътчета и ъгълчета.

Но когато Калина влезе тук тази вечер, се чувствуваше не на мястото си сред тази затворена компания в изисканото заведение. Той стоеше настрана със стария си балтон и мека шапка в ръка, никой не му обърна внимание, никой не му предложи стол, не му подаде ръка, дори и сервитьорите не го попитаха какво желае.

Най-сетне той я откри. Седеше пред бара заедно с останалите с цигара в ръка и чаша вино пред себе си. Оживено разговаряше с някакъв младеж с джинси и бяло поло.

Калина се приближи до нея и тихо я поздрави:

— Добър вечер, госпожо редактор!

Тя дори не се извърна, погълната в разговора, само по скромността, с която Калина я поздрави, прецени, че може би е някакъв зрител, сътрудник или служител с по-низш ранг, който е дошъл да моли за ходатайство, с една дума — обикновен досадник, скука! И му даде да разбере, че няма намерение да се занимава с него, като му подхвърли студено през рамо: — Добър вечер! — И не му обърна повече внимание.

Обаче Калина не смяташе да се предаде:

— Не знам дали още си спомняте за мен. Срещнахме се миналата година във винарната на поезията при доста необикновени обстоятелства.

Този човек досаждаше на Неблехова. Тя се помъчи да се избави от него като от неприятна муха:

— Не. Не ви познавам. Искате ли нещо от мен?

Калина рече със спокойна решителност:

— Да. Искам!

Неблехова продължи да се забавлява със своя кавалер и само с половин уста попита:

— И какво?

— Преди малко предадохте нещо за мен.

Едва сега Неблехова разбра за какво става дума, извърна се рязко и любопитна към него и възкликна:

— Кой сте вие?

Калина й показа служебната си легитимация:

— Полковник Калина от Държавна сигурност.

Думите му накараха дъхът й да секне. Известно време го гледаше ужасено, а после истерично извика:

— Дошли сте да ме арестувате ли?

Нейният вик веднага усмири компанията край бара и хората на масичките. Всички млъкнаха, извърнаха се и с напрегнато любопитство загледаха към тях двамата. Сега кавалерът на Неблехова също рязко се извърна и Калина позна в негово лице поета Данеш. Калина спокойно се усмихна на Неблехова и без да повишава глас, каза:

— Не. От какво се страхувате, след като днес не се побояхте публично да кажете това, което предадохте по телевизията?

Неблехова все още не беше се съвзела от уплахата, задъхваше се от яд:

— Тогава какво искате? Да ми се заканвате ли? Да ме уплашите?

Калина запази спокойствие и не реагира на нейните истерични обвинения:

— Дойдох да ви предложа нещо.

Неблехова най-сетне разбра, че не я застрашаваше непосредствена опасност, и започна да го иронизира:

— Какво? Стабилна виза за Запад ли, ако премълча за тези неща? Добре платена служба на доверено лице ли? Или пък може би направо пари?

Ала Калина твърдо отвърна:

— Не. Да свидетелствувам.

— За какво?

— За истината. Нали търсите истината?

— Каква истина?

— За петдесетте години. Дайте ми думата и аз ще я кажа на хората по телевизията.

Тя не беше очаквала това. Изведнъж се почувствува безпомощна, объркана:

— А вие бихте ли имали кураж да се явите пред хората?

— Да. Бих имал!

Пръстите на Неблехова, който държаха цигарата, трепереха, тя не знаеше къде да дене очите си, помъчи се да се измъкне:

— Няма да бъде толкова лесно.

— Защо?

— Твърде отговорно… принципно е… това, което ми предлагате. Извън моята компетентност е!

Калина тихо, кротко я попита:

— А това, което предавахте днес, във вашата компетентност ли е? Кой ви упълномощи?

Неблехова се чувствуваше притисната до стената. Мълчеше. Калина продължи:

— Вижте какво, днес на екрана дадохте думата на свещеника от Планице и на професор Холи. Сега аз искам думата. Вие сте за демокрацията, това е добре. Но тази демокрация трябва да важи за всички, нали?

Тя трескаво измърмори:

— Ще трябва да съгласувам въпроса с ръководството на редакцията.

Калина с твърда решителност рече:

— Добре, съгласувайте го! Довиждане до утре!

Неблехова се ужаси:

— Чакайте, как така? Още утре ли?

— Да, утре вечер ще дойда в телевизията по време на новините или след тях и в разговор с вас ще взема отношение по това, което днес казахте на хората. Ще отговоря искрено и правдиво на всички ваши въпроси. Съгласна ли сте?

На нея не й оставаше нищо друго, освен да каже:

— Съгласна съм.

Калина доволно се усмихна и се сбогува:

— Лека нощ.

И си отиде тихо, незабелязано и скромно, както беше дошъл.

Данеш, който седеше до Неблехова, подсвирна:

— Виж ти, каква неприятност! Какво ще правиш сега, Даша?

А Неблехова, която междувременно вече се бе опомнила, решително заяви:

— Ще се обадя на министъра на вътрешните работи!