Иржи Прохазка
Смъртна схватка (4) (1968 г.)

4

На майор Земан сега му се струваше, че е попаднал в ролята на капитан Ахав^[1], тръгнал да търси своя бял кит, така страстно жадуваше да открие истината за себе си, отблизо да я погледне право в очите и да се убеди, че страшното обвинение, което бе чул по телевизията и от прокурора, е подла лъжа, интрига, злобна клевета. Би понесъл по-лесно, ако го бяха обвинили, че при някой друг случай със своето неправилно разследване е причинил съдебна грешка, понякога, макар и в изключителни случаи, това можеше да се случи и при най-старателно извършената работа, но така да се изопачава и омаловажава известният случай с жестокото убийство на четиримата ръководители в Планице, му се струваше светотатство.

Още виждаше пред очите си чистото, още от зори горещо лятно утро, пропито от спокойствието на нощта, сякаш сътворена за влюбени, когато бяха заловили техните убийци сред пшеничената нива. Отново и отново му се явяваше моментът, когато, изпълнени с гняв и възмущение, заедно с доброволните отрядници наскачаха от камионите върху полския път и бързо се разгърнаха в кордон. Тъкмо се готвеха да тръгнат към близката горичка, за да я претърсят, когато чуха зад себе си вик. Скитникът нехранимайко Еман Захрадник тичаше към тях, ръкомахаше и крещеше: „Свини! И господин директора са убили… Тук са. Крият се в житата и ужасно се страхуват от вас. Елате, ще ви заведа…“ Тогава неочаквано сред житните класове се надигна горският Босак и побеснял от гняв, изстреля серия патрони от автомата си. Както тичаше, Еман разпери ръце, вечният му другар, акордеонът, който винаги носеше със себе си, преметнат през рамо, полетя и се зарови в праха на полския път. Когато изтичаха при него, вече бе престанал да диша, от устата му течеше струйка кръв. Втурнаха се навътре в пшеничената нива, откъдето бе стрелял единият от убийците, горският Босак. Оперативната група на милицията, доброволните сътрудници с цивилни дрехи, както бяха дошли от нощна смяна край машините. Начело тичаха Житни, старшина Матис и той, Земан, с пистолет в ръка. Още звучаха в ушите му думите, които за последен път бе извикал: „В името на закона… Предайте се!… Хвърлете оръжието!“ Откъм пшеничената нива не се чуваше нито дума, нито изстрел, само изчакваща, тревожна тишина… А сетне кордонът откри стрелба.

Сега, след петнадесет години, отново стоеше заедно с Бланка и Лидушка над същата голяма пшеничена нива. Тя беше все още пролетно раззеленена, около нея се смееха ливадите с жълтите глухарчета, над които весело пееха чучулигите. Долу лениво се влачеше реката в своето лъкатушещо корито сред обрасли с растителност брегове, слънцето се отразяваше като в сребърни огледалца на местата, където водната повърхност леко се къдреше. На срещуположната страна зад реката се извисяваха залесените хълмове, а въздухът беше така чист и прозрачен, че дори и от това разстояние можеха да се различат обсипаните с шишарки върхове на старите смърчове, прошарени тук-таме от свежата зеленина на брезите.

Сред този живописен пейзаж се гушеше селцето, тридесетина къщички с блестящи варосани фасади, малката църквичка с луковицообразна камбанария, обкръжена от короните на мощни липови дървета, и прилепналата до нея сграда с покрив в стил барок на стария свещенически дом, а малко по-нататък, зад градината, малко нееднородно стърчащата модерна етажна сграда на училището.

Това беше Планице.

Земан и Бланка стояха над него със свити от вълнение гърла. Това беше едно красиво кътче от Морава, изпълнено с мир и спокойствие, но въпреки това с него бяха свързани най-страшните и драматични моменти от техния живот.

Внезапно долу, откъм селото, като от тътнещ котел ревнаха високоговорителите, изпращащи своята песен към всички околни хълмове в многогласно ехо.

Беше Карел Гот, който по широко отворените, гърмящи репродуктори пееше своята песен „Леди Карнавал“.

Все пак времената бяха други.

Земан преглътна, за да овладее вълнението си, и със слаб опит за усмивка рече:

— Да вървим!

И заедно със своята жена и с дъщеря си тръгна надолу към Планице.

Стояха и тримата в гостната стая със старинни скринове и големи пухени завивки в старата селска къща на семейство Мутлови, която някога с такива усилия бе ремонтирал Карел Мутъл — а дядо Свобода, бащата на Бланка, седеше до масата и от изненада и радостно вълнение не можеше да говори, само мачкаше ръце с треперещи пръсти, сключени пред него на масата.

Бланка проговори първа и трогнато рече:

— Ето ни тук при вас, татко!

После тръгна край столовете, масите, шкафовете, старите фотьойли, дивана, леглото и всички неща, които някога й бяха принадлежали и сред които бе прекарала част от младините си, леко и нежно ги докосваше като някакви реликви и сякаш ги поздравяваше, а сетне развълнувано възкликна:

— Всичко тук се е запазило, както си беше… Всичко…

Старият Свобода най-сетне се посъвзе от изненадата, скочи и нервно захвана да се щура из помещението, за да им предложи най-хубавото, което имаше, но само безпомощно се луташе, тъй като нищо не можеше да намери.

— Колко хубаво, че дойдохте, деца… А Лидушка колко много е пораснала… станала е цяла госпожица… Ти вече във ваканция ли си, момиченце? Защо не ме предупредихте с писмо… Аз щях… Дори не е разтребено както трябва… С какво да ви нагостя?… Нали знаете… самотен старец… готвя си от дъжд на вятър…

Бланка го успокояваше:

— Не се тревожи, татко. Аз всичко ще направя!

Свобода успя да открие поне някаква бутилка в един шкаф и я занесе на масата:

— Ще пийнеш ли с мен сливова, Хонзик?

И без да чака отговор, донесе две чашки. Духна в тях, избърса ги с не съвсем чиста кърпа, която извади от чекмеджето, и наля ракия:

— Такава сливова няма да намериш в Прага. Все още ми останаха седемнадесет сливови дървета в градината. Девет от тях трябваше да отсека, порази ги някаква болест. — Той вдигна чашката си. — Е, какъв тост ще вдигнем?

— Нека сливите ви отново узреят — чукна се с него Земан, — а ние да сме по-добре, отколкото през тази побъркана пролет. Нека есента е по-мъдра!

Свобода пи с него за този тост, но веднага рече:

— Защо? Пролетта не е лоша. Има достатъчно влага…

Земан се учуди. Познаваше Свобода като стар комунист още отпреди войната, който никога не бе преставал активно да следи и да се вълнува от политическата съдба на своята родина. Попита невярващо:

— Вие не четете ли вестници, татко?

— Да, чета — без голям интерес отвърна Свобода, — големи магарии вършите в Прага, това е вярно. Всички тук казват така. Понякога хората чак се смеят на това, което пише във вестниците.

Земан не можеше да повярва на ушите си:

— Смеят ли се, казвате? Нима не го приемат сериозно? Не се ли страхуват за републиката ни?

— Тук хората се страхуват само от едно — усмихна се Свобода: — да не би някой от вас в Прага да се побърка и да реши да ни връща обратно добитъка и земята. Какво ще ги правим, за бога…

Земан беше все повече смаян:

— Та те не ги ли искат обратно? Не желаят ли да напуснат кооперативите? Та нали преди петнадесет години…

Свобода не го остави да се доизкаже:

— Да, скъпи, това, което някога е било, вече не е така. Днес вече селото ни е социалистическо и никой не може да го промени. Работата върви добре, хората никога не са били толкова заможни.

Земан облекчено се засмя:

— Тогава ми налейте още една чашка, татко!

Свобода напълни чашката му със сливовица, Земан я изпи на екс и весело се обърна към дъщеря си:

— Виждаш ли, Лида? Това направихме ние през онзи страшен период на петдесетте години, заради който ме обвиняваше. Основахме кооперативните стопанства, които сега никой не иска да напусне. — И с весела, ирония добави: — Дори и с насилие!

Лидушка не знаеше накъде да погледне, очите й дори, изглежда, се бяха напълнили със сълзи. От всичко това в главата й бе настъпила бъркотия, започна да се страхува, че несправедливо бе обидила своя чудесен татко, който продължаваше да изглежда като момче.

Бланка разбра смущението й и съчувствено я прегърна с ръка през раменете, като й рече:

— Ела, ще ти покажа старата си кухня. А после ще се преоблека и заедно ще сготвим. Какво бихте желали за обяд, мъже?

— Заколи една кокошка и я приготви със сметана — весело предложи Свобода, — и така тези трътки само ми цапат двора. Нека се нагостим хубаво! — Наля за трети път чашките: — Е, ще пийнем ли, Хонзик?

Ала Земан отказа:

— Не, татко. Трябва да съм с бистра глава. Имам да уреждам някои неща в селото.

— Трябва да разследваш ли? Някакъв нов случай?

— По-скоро стар, но някои искат да направят от него нов.

— За какво става въпрос?

— За истината. И за нещо повече. За смисъла на всичко това, което извършихме през последните двадесет години. За партията!

Тогава Свобода със спокойното превъзходство на своя опит и възраст му рече:

— За нея не се тревожи, тя е преживяла какво ли не, ще се справи и с тази пролет. Например спомням си двадесет и девета година. Когато ръководители бяха Илек^[2] и Болен^[3]. Тогава изглеждаше, че партията ни ще се разпадне. Но виждаш ли, дойде Готвалд.

Земан с възхищение и искрена благодарност му каза:

— Вие сте мъдър, татко!

Свобода хитро се усмихна:

— А ти не си ли? Вече си на години и имаш висок чин. Значи и трябва да си мъдър, Хонзик.

Вдигна чашката със сливовица:

— Да пием за мъдростта и самообладанието!

Земан се чукна с него:

— Последната чашка, татко, и тръгвам!

— Къде?

— Там, където някога започна старият случай. В училището!

 

 

Той стоеше в тихия, празен коридор пред вратата на класната стая и нямаше кураж да влезе. Отново в подсъзнанието си чуваше това, което някога бе казал пред членовете на местния народен съвет — директора на училището, Мутъл, Бабицки, Вчелак и Анка Шандова:

— … първо, аз с радост дойдох тук, защото установих, че тук живее един мой приятел. Второ, горският Босак ме интересува повече, отколкото предполагате. И трето, тук действително има пожари, другари. Погледнете… тук, тук, тук… хамбари, селскостопански постройки… плевници, складове за машини и сечива… вече цял месец пожарите се ширят край вашето село. Знаете ли какво означава това? Или е една спирала, която рано или късно ще свърши тук. Или е кръг и подпалвачът произхожда от вашето село…

Той се овладя, натисна бравата и влезе.

Класната стая не беше празна. На катедрата седеше възрастна, белокоса жена, много слаба и суха, с очила и строг вид, която поправяше училищните тетрадки. Той веднага я позна, но тя него не. Повдигна очи и студено попита:

— Какво обичате?

Земан все пак с известно вълнение отвърна:

— Не ме ли помните вече, госпожо директорша?

Жената от катедрата отрицателно поклати глава.

Тогава Земан и се представи:

— Майор Земан. Аз тогава…

Вече й стана ясно, строго го попита:

— А, вие ли сте? Какво още искате?

Това посрещане не беше твърде приветливо. Земан се чувствуваше не съвсем на себе си, търсеше думи:

— Това беше най-трагичният случай в моята практика… Мислех, че…

Жената категорично го прекъсна:

— Болката вече попремина. По-добре е да не се връщаме към това!

— Но аз мисля…

Отново го прекъсна:

— Знам, разбирам ви. Наскоро по този въпрос идва тук един млад поет, Данеш, мисля, че се казваше. Очите му бяха едни честни, възторжени. Събираше подписи за някаква резолюция.

Земан рязко и гневно попита:

— И вие подписахте ли я?

Госпожа директоршата отвърна спокойно и уравновесено:

— Да!

— Да?

Земан беше смаян, невярващо повтори:

— Вие наистина ли я подписахте?

Госпожа директоршата спокойно му обясни:

— А защо не? Ние тук в селото не сме нито отмъстителни, нито жестоки. Свещеникът си е изтърпял наказанието, защо да му вредим повече. Аз си живея тук тихо и спокойно редица години и всичко забравих. Простих на всички, и на вас!

Земан беше ядосан, нищо не разбираше:

— На мен ли? Защо на мен?

— Вие най-добре знаете това!

— За бога, госпожо директорша, та вие бяхте тук. Те убиха вашия съпруг! Вие видяхте всичко с очите си!

Госпожа директоршата отвърна тихо, с достойнство:

— Видях това, което можеше да се види. И зная само това, което можеше да се узнае. А какво се е криело зад всичко това, не знам и не искам да знам!

Земан искаше да продължи да се бори за своята истина, потресено възкликна:

— Но това все пак…

Тя отново го прекъсна, като го попита студено и враждебно:

— Какво искате още?

Той разбра, че е загубил, стисна устни и приключи:

— Вече нищо!

Обърна се и излезе.

 

 

Лейтенант Матис, началник на околийското управление на НМ, докара Земан в кооперативния двор със собствената си волга точно в момента, когато тракторите тръгваха оттам за полето. Председателката на кооперативното стопанство Анка Шандова енергично ръководеше тяхното потегляне подобно на генерал, който изпраща танковете в атака, крещеше, нареждаше, молеше и увещаваше, а мъжете в мощните машини й се подчиняваха.

Когато най-сетне тя забеляза Матис и Земан, бързо и нетърпеливо го попита:

— Какво има, Ладя? Не виждаш ли колко работа имам?

Матис, който, изглежда, беше малко под чехъл, виновно й се усмихна:

— Виж кого ти водя, Аничка. Позна ли го?

Шандова беше енергична жена, веднага се ориентира:

— Как няма да го позная? Земан! Добре дошъл! Я виж какъв гостенин ни е навестил!

Тя му стисна ръката с бодростта на опитен ръководител. Земан бе приятно изненадан от това посрещане, толкова различно от онова, което беше преживял в училището.

— Не знаех, че сте се оженили с Матис.

Шандова му обясни с малко груба самоирония:

— Искаше малко да си повиши нивото, това е причината. Мечтаеше за кола, затова се принуди да ме вземе, а пък аз му я купих, нали, Ладя? Просто вече му беше омръзнала тази ваша милиционерска немотия.

Земан се приспособи към нейния лек, ироничен тон:

— А вашата текезесарска? Още помня как тогава в училището се нахвърли върху мен: „Ние тук, другари, като луди агитираме хората за кооператива, получаваме по три крони на трудоден и стопанството ни се разпада. Побъркваме се от грижи и работа, а на вас в Прага това ви е безразлично“ — пародираше Земан нейната тогавашна устатост, — „вие в Прага навярно вече сте в комунизма!“

Той я гледаше със симпатия. Вярно, че през тези петнадесет години, откакто не я беше виждал, беше малко наедряла, беше се поразширила, стъпваше с широка крачка на яките и силни стълбове на краката си, с една дума, беше мъжкарана, но иначе се беше поуспокоила, помъдряла с годините и от нея лъхаше такава самоувереност, решителност, праволинейна откровеност и пристрастие към работата, в чийто смисъл вярваше, че Земан се чувствуваше добре с нея. Без да се хвали, само с някаква делова, естествена гордост тя констатира:

— Така ли? Значи сега ние сме по-скоро в комунизма. — И направо, без скрупули, го попита: — Защо дойде? Какво искаш? Служба ли?

Земан леко се изплаши:

— Аз ли? Как така? Защо?

Матис леко се изкашля, преди да му обясни смутено и с неудобство:

— Ние видяхме предаването по телевизията!

Земан енергично възрази:

— Не, искам нещо съвсем друго от вас!

Беше му мъчително, че така не го разбират.

Ала Шандова беше убедена, че правилно го е разбрала, мислеше, че само мъжката гордост му пречи да изкаже молбата си, която очакваше да чуе от него. Затова със спокойна непринуденост премина направо по същество:

— Ако имаш някакви проблеми в Прага, зарежи ги и ела при нас. Тук хората ще те обичат и никой няма да те упреква за нищо!

А Матис веднага допълни:

— Не мисли, че Аничка ти предлага някаква черна работа на общ работник. Ние имаме модерно производство и всички професии могат да ни бъдат полезни тук. А на някои места се работи с бели престилки като в лаборатория.

Земан го гледаше заинтригувано и учудено — значи това беше онзи старшина, момъкът, който подобно на скорпион или на видра не оставяше на мира нито един воден басейн с риба, районният старшина, който преди петнадесет години се оплакваше колко слаб и безпомощен се чувствува в своя голям район? Сега беше пуснал бирено коремче, возеше се във волга, имаше улегнал и достоен вид като истински околийски началник и с гордост го развеждаше из двора на кооперативното стопанство, сякаш беше неговото царство. И имаше с какво да се похвали — дворът беше чист и бетониран като летищна писта, обкръжен от редица нови, модерно оборудвани сгради от железобетонни конструкции и панели, в които се помещаваха механизирани обори, складове, работилници, покрити паркинги за селскостопански машини, административен център, кооперативен клуб и не знам още какво. Това е по-скоро истински завод за месо и брашно, помисли си Земан, отколкото стара селска каторга, каквато я познаваше от миналото. Матис отвори плъзгащата се врата на един от дългите обори, за да може Земан да надникне вътре:

— Помниш ли как някога изгоря първата ни кооперативна кравеферма? — обясняваше той с патриотичен ентусиазъм. — А виж как изглеждат сега нашите обори. Анка има тук над триста крави, пълна механизация, автомати…

Ала Анка нетърпеливо го прекъсна. Тези тържествени речи, с които съпровождаха всяко посещение на журналисти, разни ръководители и делегации, които идваха на тълпи тук, отдавна вече й досаждаха.

— Какво би искал да работиш тук? Отговорник по безопасността? Ще ти дам заедно със заплатата в натура повече, отколкото можеш да спечелиш с майорската си униформа. Е, какво? Съгласен ли си?

— Не!

Това я накара да се учуди — дори леко се засегна, че някой може да отхвърли такова великодушно предложение. Навъсено го попита:

— Какво искаш тогава?

— Искам да дойдеш с мен пред съда в Прага. Като свидетел!

Тя не очакваше това. Подразни се. Рязко отвърна:

— Ти си се побъркал! Да дойда сега? Посред пролетната сеитба?

Матис искаше да помогне на Земан и плахо се намеси:

— Той ми обясни, че сега в Прага се решава съдбата ни, Анче!

Ала Шандова рязко му възрази:

— Тук също се решава сега всичко. Ние в провинцията, скъпи мой, нямаме време да се занимаваме с вашите пражки истерии и глупости. Нито пък имаме желание да се забъркваме в тях. Вие в Прага можете да са събирате по митинги, манифестации, да крещите и да се заяждате, но ние трябва да работим, за да има следващата пролет, когато изтрезнеят главите ви — рече тя с груба откровеност, — какво да ядете!

Земан не се предаваше, искаше на всяка цена да я убеди:

— Става въпрос за всички нас, Аничка. За мен, за твоя Матис и за теб. Нима не знаеш какво твърди онзи негодник, свещеникът?

Шандова спокойно потвърди:

— Знам. Идваха тук с някаква резолюция.

Земан се възмути:

— Ти също ли я подписа?

— Не. Такива безобразия аз не подписвам — усмихна се Шандова, — пък и Ладя навярно щеше да ме убие, ако бях я подписала. — Но веднага стана сериозна:

— Както и да е било, струваше си. Дори и с цената на четири човешки живота.

— Господи, нима и ти мислиш, че…

— Аз нищо не мисля, аз само знам, че трябваше да се направи всичко възможно, за да убедим тези твърди селски тикви. Борбата беше жестока, но си струваше… Днес вече всичките ми съселяни имат нови или преустроени къщи, хладилници, телевизори, бани, автомобили, веранди с кахлени плочки — и облицоват стаите си с чамова ламперия… — Тя си спомни нещо и се обърна към Матис: — Набави ли боровия материал, Ладя?

Матис наведе очи и виновно измърмори:

— Още не съм ходил в горското управление, Аничка!

Шандова избухна:

— Ти си един неспособен човек, заради теб пак ще бъдем последни в селото!

Обърна се към Земан:

— Е, какво, искаш ли тази служба?

Земан бе смаян от това, как тя делово, с непоклатимо селско спокойствие разсъждава, и то в момент, когато наоколо, както му се струваше, светът се срутва. Не се разбираха, сякаш говореха на различни езици. Разбра, че няма смисъл да настоява повече и да й обяснява, затова уморено, но решително отвърна:

— Не!

Всичко това накара Земан да изпадне в депресия и отчаяние. А най-лошото беше, че колкото и да се съпротивляваше, започна да го гложди червеят на съмнението. Каква е била всъщност истината? Колкото повече мислеше, толкова по-силно си даваше сметка, че в случая, който дотогава му се струваше съвсем ясен и праволинеен, изведнъж се появиха логически празнини, непонятни места, странни, необясними паузи, както в кардиограма на болно сърце. Може би причина за това бяха студените, отблъскващи очи на госпожа директоршата или грубовато откровените думи на Анка: както и да е било, струваше си, дори и с цената на четири човешки живота, а може би беше плод на възбудената му фантазия, която не можеше да контролира с точна памет след тези петнадесет години, изтекли оттогава. Внезапно той осъзна, че не знае почти нищо за случая в Планице, освен онова, което бе видял с очите си, че познава само блестящо белия, невинно прозрачен връх на ледника, а тъмната, зашеметяваща планина в глъбините под него може само да гадае и да предполага. Отново рекапитулира всичко в мислите си: беше дошъл тук въз основа на писмения донос на някой си горски, Босак, който му бе показал Калина и му беше обяснил, че въпросното лице може би е бившият сътрудник на гестапо. После това подозрение му бе потвърдено по телефона — без всякакви веществени доказателства — от друг служител на Държавна сигурност — от Житни. Заедно с него бяха отишли да арестуват Босак и заловиха сина му Ярда, който им каза, че баща му се намира в дома на свещеника… Побързаха да идат там, но в това време се разнесоха трагичните изстрели в училището. А сетне вече, изпълнен с омраза и гняв, само тичаше из пшеничната нива, стреляше, арестуваше… — Петнадесет години бе живял с убеждението, че всичко, което бе направил тогава, е човечно, правилно, законно, доблестно и честно, не бе изпитал и капчица съжаление, когато двамата убийци, горският Босак и кръчмарят Бенеш, които успяха да заловят живи сред житата — по-късно бяха осъдени и обесени. Но сега започна да се колебае, да размисля и да комбинира — и това беше страшно… Колкото повече дисекцираше този случай, толкова повече му се струваше, че истинската мотивировка и действителната истина за него са сложни, почти неразгадаеми.

Повече от час той прекара на пейката под старата липа пред къщата на Мутлови, опрян на зида, в мрачно мълчание, вглъбен в мислите си, без да усеща колко ясна и уханна е нощта край него, такава, каквато може да бъде само през пролетта. Беше сам — след като се бе върнал от своята мъчителна обиколка из селото и неговите хора, Бланка някак странно го избягваше, свеждаше поглед пред него, беше му сервирала вечерята, която той почти не докосна, ала бе разговаряла само най-необходимото със странно притеснен глас.

Сега обаче тя неочаквано излезе от къщата и седна до него на пейката. Отново бяха заедно под старата липа, както някога, много отдавна, но сега и двамата бяха по-възрастни и върху тях тегнеше бремето на онова, което бяха преживели. Земан подсъзнателно усещаше, че Бланка се измъчва от някаква неприятна тайна, която се бои да му открие. Внезапно тя промълви:

— По-добре да бяхме си останали в Прага, Хонза. Може би Калина… — Но като видя как нервно я погледна Земан, веднага млъкна, не се доизказа и промени темата на разговора: — Тук всичко ме гнети. Мислех си, че болката е преминала… Но всичко е пак пред очите ми… Онези страшни минути… които си мислех, че няма да мога да преживея… Не трябваше да идваме тук!

Земан най-сетне, за първи път през тази вечер, проговори и бавно започна да изповядва това което му тежеше:

— Това село навярно е нашата съдба… Някога тук застреляха мъжа ти… А сега заради него ще погубят и мен!

Бланка още не знаеше това. Тя се уплаши:

— Какво?

— Аз не ти казах истината. Не съм си взел отпуск заради Лидушка. Просто мен ме уволниха заради случая в Планице!

Бланка се ужаси:

— Господи, Хонза…

— След три дни трябва да се явя пред реабилитационния съд. Затова дойдох тук… Пристигнах в това село, за да събера сили и увереност в себе си, преди да се явя на процеса. Но намерих тук още по-голямо безпокойство.

— Кой иска да бъде реабилитиран? Той ли?

— Да. Свещеникът!

Бланка с мъка търсеше думи:

— А съвсем сигурен ли си… че тогава всичко с него беше наред?

Земан раздразнено възкликна:

— Нима ти се съмняваш в това?

— Не, не се съмнявам, Хонза… Знам, че ти винаги си бил честен и почтен човек… В теб никога не съм се съмнявала — и никога няма да се усъмня… Ще остана с теб… ще ти вярвам… каквото и да се случи! Но ти знаеш ли цялата истина за случилото се… През онези години имаше процеси… и ти сам ми казваше… — Неочаквано тя призна: — Аз обичах свещеника, ти знаеш защо… Той беше тих, добър човек… А после повярвах във вината му и смъртно го намразих… Но сега, когато го видях на телевизионния екран… Не можах да заспя… Цяла нощ мислих за него…

Земан рязко я попита:

— Вече не вярваш ли, че е виновен?

— Не, не че не вярвам… Само че… не съм съвсем сигурна!

Земан ядосано стана от пейката:

— Значи и ти? Откъде се появи изведнъж това недоверие у всички вас? Кой го насади? Човек може да се побърка!

Бланка тихо му зададе въпроса:

— А ти, Хонза, не се ли съмняваш поне малко?

Земан не отговори, продължи нервно да разсъждава:

— Всичко беше толкова ясно, прозрачно и просто. Ние стояхме от едната страна, а врагът от другата… Убийците убиваха, а ние ги наказвахме за това… Туй бяхме ние, честните хора на закона, а там — престъпниците… Защо трябва сега да е иначе?

Той взе решение:

— Ще ида при Калина. Ще говоря с него, дори и доктор Весели няма да ми попречи да го направя. Трябва да ми каже истината!

Тогава Бланка с кротка тъга му рече това, което през цялото време й тежеше:

— Вече няма да ти я каже, Хонза!

Земан рязко и уплашено я погледна.

Бланка погали ръката му, накара го отново да седне до нея на пейката и го прегърна, за да го утеши:

— Страхувах се да ти го кажа, когато видях колко ти е тежко. Следобед пристигна телеграма от мама… Тази сутрин Калина е починал!

Това беше като гръм от ясно небе. Земан едва сега, с почти физическа болка, осъзна колко прекрасна е пролетната нощ край тях, колко жива и топла е тя и как им говори с хиляди гласове и звуци: на акордеона в далечината, лая на кучетата, любовните крясъци на жабите, шепота на листата и звездите, риданието на кукумявката и далечния, весел и възбуждащ смях на някакво девойче.

Само един глас завинаги вече щеше да липсва в нощта.

Мъдрият, ласкав, човешки топъл глас на Калина!