Иржи Прохазка
Клоуни (6) (1967 г.)

6

Отново беше мрачна, дъждовна и унила ноемврийска вечер, когато Стейскал позвъни на вратата на апартамента на Земан в един от новите жилищни комплекси на Прага.

Отвори му Лидушка.

Очарователна е, трябваше да признае той, въпреки че тази вечер нямаше настроение да се наслаждава на красотата на младите момичета. Започнала е вече да става жена. Досега я беше възприемал само като нещастно осиротялото дете на Земан, източено и слабо, с нежни, големи и вечно учудени очи, заедно с баща й бе преживявал всички нейни проблеми в училище, детските й болести, радостта й от новите играчки или пък тъгата й по загубеното мече. А сега, виж ти, сякаш само за една нощ се бе превърнала в госпожица с нещо толкова кокетно и лукаво в очите, че дори и такъв опитен с жените мъж като Стейскал да се трогне и да преглътне от удивление. Не можа да се сдържи да не я поздрави шеговито:

— Здравей, маце!

Тя прие шегата, не се обиди, а му отвърна също така весело:

— Здравей, чичко. Влизай, веднага ще ти направя кафе.

Стейскал започна да си събува обувките по домашному и му беше малко тъжно, че го беше нарекла чичко. По дяволите, остарявам, помисли си той, младостта ми безвъзвратно отмина, а пенсионирането е все още далече. Мисля си, че съм плейбой, на чийто чар не може да устои нито една жена, както казва Земан, а ето че за това младо същество вече съм чичо. Обаче на глас рече:

— Защо ти? А къде е майка ти?

— На събрание.

— А татко ти?

— Вкъщи си е.

— Какво прави?

— Чете Вийон. Трябваше да му го взема от библиотеката.

— Какво? Не думай! — Сетне съучастнически й намигна: — Е, как е? Какви са сега отношенията ви? Всичко наред ли е?

Тя отрицателно поклати глава и нацупи устни:

— Все още не са много добри. Не ми говори. Още не ми е простил заради онази вечер в „Конюшнята“. Забранил ми е да излизам две седмици.

Стейскал се засмя:

— Но не ми изглеждаш много умърлушена от това. С какво се развличаш в този домашен затвор?

— Уча математика. Заедно с Петр.

— Какво? Той ти е разрешил? Това е доста приятно наказание, и аз бих се съгласил на такова.

Ала Лидушка не беше толкова възхитена, оплака му се:

— Само че баща ми седи през цялата вечер при нас.

Вратата на стаята се отвори и в антрето се появи Земан в домашен халат и книга в ръка:

— Защо ми разваляш момичето, Мирка? — Строго нареди на Лидушка: — Лида, изчезвай! Сложи кафето да ври, а сетне довърши решаването на задачата. Нещо много бавно ви върви. — Той покани Стейскал: — Заповядай, влез!

Те влязоха в стаята, където в ъгълчето с детската масичка бе седнал Петр, наведен над разтворените тетрадки. По пътя Стейскал взе книгата от ръката на Земан и започна да я разлиства. Развеселено го попита:

— Откога си почнал да се интересуваш от поезия?

— Откакто разследвам поети — обясни му Земан и както му беше свойствено, пристъпи направо към същността:

— Защо дойде, Мирка? Случило ли се е нещо?

— За съжаление нищо.

— Това е добре, нали?

— По-скоро е зле!

— Защо?

Стейскал погледна към Лидушка и Петр, които пак бяха склонили глави един до друг над математическите задачи.

— Не е ли по-добре да минем оттатък? За да не ги безпокоим…

Лидушка погледна с благодарност Стейскал, Обаче Земан решително отказа:

— Не. Да не би някога на мен да са ми осигурявали специални условия вкъщи? По-добре е да са под надзор.

Стейскал присви рамене и намигна извиняващо се на Лида: Какво да се прави, явно, че е упорит като муле и ревнив и недоброжелателен като всеки баща.

— Добре, както искаш, Хонза… Помолих прокурора за разрешение да се направи обиск в дома на Моулисова, както ти нареди. Претърсихме всички вещи на Данеш. Сантиметър по сантиметър.

— Е, и какво?

— Нищо не намерихме. Само няколко мръсни пуловера, бельо, два костюма, няколко молива, чиста хартия без всякакви бележки, адреси, документи и календара. Нищо, само това.

Той му подаде една не много обемиста папка с листове хартия.

Земан пое изписаните листове:

— Какво е това?

— Ръкописът на негов сборник стихове, подготвен за издаване. И това е всичко.

Земан започна да разлиства ръкописа:

— Чете ли го?

Стейскал въздъхна:

— Да, четох го, но нищо не разбрах от него. Ако има нещо зашифровано в тях, не бих могъл да го отгатна. Не съм много запознат с поезията.

Земан погледна тиража и прочете:

— Павел Данеш: Поетичен юли. Хм, значи все пак той е поет…

Разтвори отново ръкописа, наслука си намери едно стихотворение и започна да чете на глас:

— Пияни наемници за последен път хвърлиха

зарове, а топлият дъжд напои градините,

по прозорците на уличните ъгли смъкнаха щорите,

за да можеш да се посмееш на тези стихове.

Петр и Лидушка изненадано вдигнаха глави от своята масичка и се заслушаха.

— Луната странно контрастира със змията,

през тази зла нощ и двамата бяхме гладни, нали,

ти имаш само мен, а аз си имам фантазията,

когато казвам да, ти тихо отвръщаш може би…

Свърши с четенето и се съгласи със Стейскал:

— Ти си прав, това няма нито начало, нито край. Нищо не може да се разбере от тези стихове. Вийон е много по-добър!

Той остави ръкописа на масата. Петр стана и бавно се приближи до нея. Стейскал събра кураж и каза:

— Дойдох, за да ти кажа, Хонза, че сме на дъното.

— Как така?

— Нямаме никакви доказателства срещу него. Ще трябва да го освободим!

Земан се нахвърли върху него:

— Какво? Нима искаш да се предадеш?

— Не, не че искам да се откажа. Но нямаме право да го държим повече под арест. Трябва да го разследваме на свобода!

Земан гневно се развика:

— Ти си се побъркал. Аз няма да го пусна!

В този момент Петр тихичко попита:

— Може ли да погледна, другарю майор?

Бе застанал над ръкописа на Данешовата книга.

Земан кимна, без да му обръща повече внимание. Беше твърде погълнат и ядосан от спора си със Стейскал. А Стейскал бавно и нерешително, с известно смущение му призна:

— Днес се разходих из Прага, Хонза. И чух какво си приказват хората.

— Е, и?

— По-голямата част от хората на културния фронт са против нас. Всички са на страната на Данеш.

— Сигурно не всички. Познавам много честни хора на изкуството, които са на наша страна и никога няма да се огънат. Какво от това, че няколко от тях надигат истеричен вой? Заради тях ли губиш самообладание и искаш да го пуснеш на свобода? Откога решаваща дума в работата на криминалистиката има културният фронт?

Обаче Стейскал ни най-малко не отстъпваше от това, в което бе убеден и което се осмели да открие на Земан:

— После се отбих при момчетата от Държавна сигурност и прочетох съобщенията на мониторите. Разбрах всичко:

— Още по-добре!

— Сханел беше прав — ние сме малко донкихотовци, Хонза. Бъркаме се в нещо, което не е за нас, в някаква голяма игра.

Земан беше възмутен:

— Само това ли дойде да ми кажеш?

— Да. И предпочетох да дойда тук, отколкото да ти го казвам в службата. Цяла сутрин ми тежи на сърцето. Разбираш ли, Хонза, ние винаги сме били само криминалисти, това е професията, която добре разбираме и се справяме с нея. А сега случаят е повече политика, отколкото криминалистика, това е някаква игра на средствата за информация…

Земан рязко го прекъсна:

— Ако се страхуваш, можеш да се откажеш. Ще си намеря друг помощник.

Обаче Стейскал тъжно рече:

— Аз се страхувам преди всичко за теб, Хонза!

В този момент в техния разпален спор отново тихичко се намеси Петр:

— Другарю майор, може ли да ви кажа нещо?

Мислите на Земан сега бяха заети със Стейскал, затова само раздразнено изръмжа:

— Но по-бързо, сега нямаме време.

— Аз не знам дали стиховете имат начало и край и някакъв смисъл… но в едно съм сигурен — нито едно от тези стихотворения не е написано от Павел Данеш!

Това изявление беше толкова изненадващо, че Земан веднага изостри внимание:

— Чакай! Как така?

— Ами например стихотворението, което прочетохте преди малко… — с момчешко стеснение си призна Петр — съм го написал аз. И много други.

— Можеш ли да го докажеш?

Петр потвърди:

— Мога. Това стихотворение съм го написал… за вашата Лидушка. Оригиналът е у нея.

Земан ликуваше:

— Отлично!

Ала изведнъж се досети каква е работата и грабна ръкописа от ръцете на Петр.

— Чакай, я да видя…

Трескаво затърси онези стихове и още веднъж ги прочете на глас:

— … ти имаш само мен, а аз си имам фантазията,

когато казвам да, ти тихо отвръщаш може би…

Възмутено изръмжа:

— Негодник… Лида, ще те пребия от бой?

Обаче Петр не се изплаши, а продължи:

— И още нещо, другарю майор…

Но Земан не го слушаше, ядосано продължи да разлиства стихосбирката:

— А това тук също ли е твое, уличнико?

Зачете:

— Твоето легло е златен кафез,

в който птици би трябвало да пеят,

твоето целомъдрие е лош мъртвец,

защо трябва ръцете си да крия…

А Петр храбро отвърна:

— Също. И точно затова искам да ви дам това… — той бръкна в джоба си и му подаде една гилза.

Земан веднага загуби всякакъв интерес към стиховете. Пое малкото окадено медено цилиндърче, сякаш вземаше в ръка съкровище:

— Къде го намери?

— Във винарната онази вечер. След изстрела падна на нашата маса. Бяхме двама, които посегнахме да го вземем — аз и някакъв господин с карирано сако. Обаче аз бях по-бърз… Нали не ми се сърдите, другарю майор? Исках да си го оставя за спомен… като талисман… Но сега помислих, че…

Земан ни най-малко не се сърдеше. Обърна се победоносно към слисания Стейскал.

— Виждаш ли? Би ли се отказал сега?

Спусна се към Петр, хвана го за раменете и започна да го разтърсва:

— Чакай, ти си чудесно момче, голям умник! Казваш, че човекът бил с карирано сако, така ли? Не бъркаш ли случайно? Доколкото знам, човек с карирано сако се споменава вече за трети път в този случай. Сега при теб се появява за трети път. За втори път беше на диапозитивите при Калина. А първият път… — Той се удари с юмруци в главата… — кога го видях за първи път в този случай?

 

 

Криминалистиката е много точна наука, но и при нея трябва да имаш поне малко късмет. А на Земан му се беше усмихнал късметът. Когато същата вечер влезе в шумната кръчма в квартал Жижков, забеляза, че освен карираното сако, което търсеше, имаше още много такива карирани сака, които се трупаха около масите, където се пиеше бира и се играеха карти. Явно, че жижковският универсален магазин на ул. „Коневова“ бе пуснал в продажба серия от тази нова мъжка мода и всички жижковски гамени бяха сметнали, че няма да спазят добрия тон, ако не се облекат в този крайно елегантен, последен вик на модата.

В кръчмата почти нищо не се виждаше от синкавия дим на цигарите и пурите „Виржиния“, който се стелеше на облаци край тезгяха и масите, а не можеше и да си чуеш думите от множеството мъжки баритони и баси, както и от врещенето на акордеона, който надменно редеше своите шлагери.

Ала Земан уверено тръгна към своята цел.

Наведе се над едно карирано сако, което в този момент държеше в ръка една дяволски силна карта, и рече:

— Добър вечер, Ферда!

Ферда Восатка моментално остави картите на масата:

— Добър вечер, господин майор. Знаех си, че все някога ще дойдете при мен. Вие не сте никак глупав!

Земан не се обиди, а напротив, усмихна се, доволен от тази похвала:

— Наистина не съм, както виждаш!

Ферда понечи да стане:

— Тръгваме ли?

Земан го задържа, като го натисна отново да седне на стола си:

— Чакай, допий си поне бирата. Пък и аз трябва малко да си отдъхна. Тази е двадесетата поред кръчма, в която те търся.

Той щракна с пръсти, за да повика гостилничаря:

— Нека да полеем срещата, какво ще кажеш? Кръчмарю, две ловджийски ракии… Защо да бързаме? Аз не съм глупак, както ти каза, а пък ти не си хулиган. Ти си един свестен, почтен жижковски крадец. И знам, че няма да ми избягаш. Дай огънче!

Той пъхна цигарата между устните си и по лицето му се четеше, че е в отлично настроение. Ферда бръкна в джоба на контешкото си сако и извади оттам една сребърна, богато инкрустирана газова запалка, Земан я взе от ръката му, щателно я огледа, видя гравираните инициали П. С., засмя се и си запали цигарата с нея:

— Това подарък ли е от културния аташе, или просто си му я свил, Ферда?

Ферда честно си призна:

— Свих му я, господин майор.

— Кога за първи път те заведе там Данеш?

— Преди около една година, господин майор.

— Защо?

— Искаше да крада и за него. Винаги ме водеше със себе си в апартамента на господин аташето, в клуба или във винарната, където се срещат все изискани господа, които вечно спорят за политика и изкуство и нямат време да пазят джобовете си.

Земан весело се разсмя:

— Значи всъщност си имал добра джебчийска жътва, нали?

Ферда се съгласи с него:

— Наистина жътвата беше богата, господин майор. Но колко учени приказки трябваше да изслушам при това… Пък и всяка вечер трябваше да деля откраднатото с него. Той беше голям мошеник, господин майор, всъщност той ме експлоатираше…

Земан се забавляваше с думите му:

— Ето, виждаш ли, не трябваше да се бъркаш в политиката, Ферда, а да продължаваш да крадеш само от почтените хора. А какво стана с пистолета? Ти ли го взе тогава?

— Аз, господин майор. От солидарност към подземния свят.

— И на кого го даде?

— На редакторката Неблехова, която ходи с него. Сложих го в чантата й.

— Какво беше оръжието?

— Малък броунинг. Дамски.

— И с малък броунинг може да се убие. Трябваше да спазваш принципите си, Ферда, и да не вземаш оръжие в ръка.

Ферда Восатка съкрушено рече:

— Аз съм глупак, господин майор, нали?

— Глупак!

Ферда тревожно попита:

— Как мислите, ще си имам ли големи неприятности?

Земан се усмихна, настроението му ставаше все по-добро. Вместо отговор вдигна чашката с ловджийска ракия.

— Е, първо ще пийнем, после ще те откарам с колата при нас, ще ми продиктуваш всичко това за протокола, а после ще видим…

 

 

От момента, когато, намирайки се в най-голяма безизходица, Лидиният Петр го бе насочил на вярна следа — виж ти, изненадано си помисли той, вече почнах да го наричам „Лидиния“, но после махна с ръка — такива като него още колко ще има, — майор Земан се чувствуваше като ловджийско куче, което се е заело да преследва жертвата си, докато не я хване или докато само не падне от изтощение. Странно беше. Неговата професия го беше научила да бъде благоразумен. Знаеше, че е по-добре да изчака, да обмисли нещата, отколкото да бърза, че утрото винаги е по-умно от вечерта. Ала този път от някакво суеверие не искаше да спре, да изчака до следващия ден. Страхуваше се, че късметът ще го напусне и отново ще се появят непреодолими пречки, препятствия и усложнения. Трябва да действувам, да действувам, казваше си той в някаква творческа треска, да разгадая този случай, да го приключа и чак тогава ще ида да спя.

Затова веднага щом свърши разпита на Ферда Восатка, той нареди да доведат Данеш от килията му в неговия кабинет. Въпреки че вече беше късна вечер, всъщност нощ.

Този път, когато го доведоха на разпит при Земан, Данеш не беше нито сънлив, нито пиян. Напротив, беше твърде трезвен, изпълнен със злобна ирония и готовност за съпротива.

По време на престоя си в килията бе имал достатъчно време да размиели и да си даде сметка колко ужасно би било, ако поради някаква грешка загубеше своята свобода и безгрижие, които систематично си бе изградил в продължение на години.

Бе дошъл някога в Прага като способно селско момче от Морава, за да следва философия. Живееше в студентско общежитие, залягаше над книгите, усърдно посещаваше лекциите на професор Холи и активно участвуваше във всички семинарии упражнения, научни дискусии и обсъждания, тъй като беше амбициозен и твърдо решен да се прояви и бързо да се нареди сред най-ерудираните и известни в обществото учени. Ала твърде скоро разбра, че такъв път към постигане на кариера би бил много труден и бавен. Затова се хвърли в политиката и се превърна в един от най-активните ръководители на комсомолската организация и младежкото движение, като известно време беше един от онези интелектуалци юрушреволюционери със „сини блузи“, които крещяха по митинги и събрания неумели стихове за „победоносните червени знамена“ и за „горещите, пламтящи с революционен огън, сърца“ и които безжалостно даваха лоша кадрова характеристика на останалите студенти.

Сетне неочаквано, сякаш само за една нощ, замени синята си комсомолска блуза за дрипавото джинсово яке на битниците, заряза следването и ръководния си пост и се провъзгласи за „разочарован млад мъж“. Започна да скита по кафенетата, дневните барове и клубовете, да завързва случайни приятелства и да пие. Изкарваше прехраната си, като от време на време пишеше по някоя статия за вестниците или като нещатен, асистент-режисьор в киното или телевизията, а известно време бе станал менажер на един прочут джазов певец, сключваше договори за сценарии и книги, които обещаваше да напише, но никога не написваше (само вземаше аванс за тях), накратко — водеше „сладък живот“. След като го изключиха от студентското общежитие, разбира се, нямаше къде да спи, но винаги се намираше някое момиче или приятел, които да го приютят за няколко дни. Тогава взе да се говори за него като за поет, което го правеше щастлив. Най-после бе постигнал своята голяма кариера и своята неограничена свобода.

А сега органите на милицията, които винаги бе ненавиждал, се готвеха да му я отнемат. Знаеше, че неговите приятели ще му помогнат да излезе на свобода, но това се бе проточило твърде дълго и той чувствуваше, че ще полудее между четирите сиви и голи стени на килията. Затова с такова желание тръгна, когато дойдоха да го отведат. Най-после!

Земан спокойно го покани:

— Седнете, маестро!

Ала Данеш му отвърна със злобна язвителност:

— Благодаря, няма да се задържам. Доста дълго седях при вас. И то незаконно.

Земан се усмихна:

— Не думайте!

Данеш раздразнено го атакува:

— В срок от четиридесет и осем часа трябваше да получа решението на прокурора, в което дава съгласието си да бъда задържан.

Земан развеселено го похвали:

— Браво, отлично познавате наказателния закон. Значи ще се разберем с вас.

— Ние двамата никога няма да се разберем.

— Защо?

Данеш изля омразата си:

— Защото вие сте представител на гнета, насилието, потискането на свободата на човека и на всичко престъпно и лошо, което има в този режим и с което аз никога няма да се примиря!

— Пак браво! Изприказвахте ли се? Аз съм доволен. Успяхте да ме убедите.

— В какво?

— Че сте се радвали на срещата си с мен.

— Аз на вас? Глупости!

— Знаете ли — спокойно му отвърна Земан, — неотдавна аз изслушах една лекция за душата на поета. Ние пък разбираме много добре душата на престъпника. Знаем, че е по-добре да не се бърза с разпита, докато тази душа е затворена в себе си и недостъпна като незрял плод. В самотата на килията човек започва да скучае и да си преповтаря това, което ще каже на следователя, когато се срещнат, така че накрая започва да се радва на тази среща, а понякога дори се завързва известен род приятелство между тях. Стават си по-близки, познават се съвършено, разбират се и надникват в душите си…

Данеш не можеше да понася повече неговия спокоен, покровителски тон. Омразата му преля в истерия:

— Аз съм свободен, мислещ, интелигентен човек. И никога не бих могъл да се сприятеля с едно ченге!

Тогава Земан строго му заповяда:

— Седни!

Данеш веднага седна послушно, но не преустанови потока от думи, които се бяха насъбрали в него:

— Аз отдавна съм проумял този ваш психологически номер и успях да се предпазя от него. Мога да ви уверя, че съвсем не скучах във вашия пандиз.

Земан отново спокойно и миролюбиво го насърчи:

— Още по-добре. С какво се занимавахте там?

Данеш му отвърна иронично:

— Съчинявах стихове за вас.

— Ето виждате ли, значи все пак сте се радвали на нашата среща, щом като толкова много сте мислели за мен. Може ли да ги чуя?

— Разбира се!

Данеш извърна глава, за да се съсредоточи и да може добре да издекламира стиховете, като изрази в тях цялото си озлобление и омраза:

— Достигнах трийсета година,

до дъното срама изпил,

мъдрец и луд наполовина.

Злощастен неведнъж съм бил

и всичко ми е причинил

Земан от „Конвиктска“ — все той.

Майор е, не бих прикрил,

на другите, но не и мой.

Но Земан съвсем не се разсърди, а напротив, започна тихичко да се смее, което още повече вбеси Данеш и го накара да продължи още по-злобно и ненавистно:

— За свой майор и владетел

не бих го искал нито ден,

не нося робска добродетел,

не съм в горите му елен.

За цяло лято бях лишен

от всичко под властта му строга.

Каквото сторил е на мен,

това да има той от бога.^[1]

И тъй като Земан вече се смееше на глас, Данеш избухна ядно:

— Защо се смеете?

— Продължавайте, продължавайте — весело рече Земан. — Стиховете са добри… Само че не сте ги писали вие, а Франсоа Вийон през 1461 година. Стихотворението е озаглавено „Завещание“ и е адресирано не до Земан от „Конвиктска“ — това би било твърде голяма чест за мен, — а до епископ Тибо от Осини, който е наредил да затворят Вийон в тъмница. Въобще вие обичате да крадете стихотворения, нали, маестро?

Данеш беше така смаян от познанията на Земан, че внезапно изгуби способността си да говори. Тогава Земан продължи:

— За сведение разполагаме с показанията на един млад поет, който доверчиво ви е поверил стиховете си, а вие ги представяте като свои.

Той положи пред него протокола с показанията.

Данеш продължаваше да мълчи и Земан почувствува, че вече го е повалил по гръб. Затова веднага взе да излага аргумент след аргумент:

— Въобще ние тук разполагаме с много интересни неща. Например това — той постави пред него сребърната газова запалка на Пери Стейн, — придружено от показанията на вашия съучастник, джебчията Фердинанд Восатка — постави пред него друг протокол. — Дори разполагаме и с това — показа му той гилзата.

Земан изложи всичките си козове и тържествуващо заключи:

— Е, какво ще кажете сега? Още ли искате да твърдите, че незаконно ви държим под арест? Ако ми разрешите да ви посъветвам — признайте всичко. Признанието е смекчаващо вината обстоятелство. — И добави сега пък той с голям присмех:

— Във вашето положение аз бих перифразирал друго стихотворение на Вийон. Ето това:

— Под име Данеш живях сред вас,

роден съм в Чехословакия, в Морава

врата ми, стегнат във въже след час,

ще разбере, че задник имах аз.^[2]

Нещо в Данеш се пречупи. Внезапно обзет от страх, той истерично се развика:

— Не, всичко това не е истина… Отричам… Нямате никакви доказателства срещу мен… Всичко това е измама, мошеничество, хитрост… Протестирам…

— Значи не смятате да се признаете за виновен дори и под тежестта на всички тези доказателства?

Данеш изкрещя:

— Не! Никога!

Земан спокойно прибра протоколите и веществените доказателства и затръшна чекмеджето:

— Добре. Тогава ще се справим с вас по друг начин!