Иржи Прохазка
Клоуни (3) (1967 г.)

3

В помещението беше съвсем тихо, само някакъв остър, равномерен и монотонен звук се разнасяше отнякъде. Може би се дължеше на металическото тиктакане на стенния часовник, отброяващ секундите, или пък на отцеждането на капките кръв в колбата на системата.

Ева Моулисова, която лежеше върху болничното легло без пудра и грим, изглеждаше остаряла, сива и посърнала като пеперуда, лишена от златната светлина на фенера, край който кръжи през нощта.

Тя лежеше под системата без перука, така че можеше да се види истинската й коса, която беше увиснала, без блясък и силно прошарена.

Лицето й приличаше повече на маска, отколкото на живо същество — измъчено, неподвижно, със затворени очи, а Мирек Стейскал, който още от сутринта чакаше край леглото й, много ясно си даваше сметка за това.

Най-после той се реши да я заговори:

— Госпожа Моулисова… В състояние ли сте да дадете показания?

Тя бавно отвори очи, в които се четеше безкрайна умора и скръб. Вместо отговор попита с усилие:

— Какво стана с него?

Стейскал я успокои:

— Не се тревожете, арестувахме го. Още снощи. Намира се в предварителния арест при нас.

Ева Моулисова помълча известно време, а после тихичко рече:

— Това е добре!

— Може ли да ми разкажете как се запознахте с него?

Тя отново затвори очи, сякаш животът я бе напуснал, но въпреки това заговори на пресекулки:

— Това стана преди повече от година… Във винарната „При паяка“… В Старе место… Понякога след представление аз се отбивам там… за да си отпочина от хората, усамотена в някое ъгълче… да се успокоя… и да отреагирам преживяванията си през вечерта… Ако се прибера направо вкъщи… не бих могла да заспя… А към полунощ там е почти празно… най-много да срещна някои мои колеги артисти… но те не ме безпокоят… Пием последната си за деня чаша вино… и мълчим…

— Значи тогава преди една година и той е бил там?

— Да, и беше доста пиян… Седна направо на моята маса… дръзко… нахално… Знаете ли, в моята професия аз съм свикнала с възхищението на младите хора… тези момчета с джинси… отдавна вече не представляват интерес за мен… А той в първия момент дори ме отвращаваше… Миришеше на евтини цигари, лошо вино… и пот… Кой знае защо, не го изпъдих веднага… Може би неговата дръзка самоувереност ми се бе сторила забавна… Беше все пак по-различен от другите… Държеше се, сякаш ми оказва благоволение… а не учтиво да се домогва да получи благоволение… и автограф…

Тя леко се усмихна при този спомен.

— Казах му, че би трябвало да се изкъпе… а той ми отвърна, че няма къде… Може би исках да го унижа… и затова на шега му предложих банята си… Той прие… А аз, глупачката, платих и неговата сметка, защото нямаше пари… повиках такси… и заедно отидохме вкъщи. Така започна връзката ни.

— И той остана да живее при вас, така ли?

— Да… Свикнах с него… и бях щастлива с него… Не ме обожаваше като другите, не тичаше след мен като кученце… Непрекъснато ми внушаваше… че всъщност ми оказва чест, като ми разрешава да го… издържам… Това ми се струваше забавно… У него имаше някаква детска игривост и фантазия… никога не скучаехме заедно… Беше ми хубаво, когато се връщам след представление… да знам, че той ме чака вкъщи…

Тя потъна в спомените си. Изведнъж не можа да издържи повече и от затворените й очи взеха да се стичат сълзи по бузите й. Стейскал по-скоро тихичко констатира, отколкото я попита:

— Вие все още го обичате, госпожа Моулисова?

Неговият въпрос я накара да се опомни. Тя се овладя, отвори очи и гневно рече:

— Не… Сега го обичам, да речем, като цигарите, когато сте се решили да се откажете от тях. Все още ви треперят пръстите, когато ги видите… но вече изпитвате отвращение към тях… защото знаете, че са свинщина… и че ви вредят… Разбирате ли ме?

— Заплашвал ли ви е някога?

— Много пъти… че ще се самоубие, ако го изгоня…

— Вместо това обаче снощи той се опита да ви, убие. Каква е причината?

— За някои неща… просто не ми се иска да говоря…

— Тогава още един въпрос, госпожа Моулисова. Можете ли категорично да посочите Павел Данеш като причина за вашето нараняване?

Ева Моулисова помълча известно време, а сетне изрече своята присъда:

— Да!

 

 

Когато старши лейтенант Стейскал излезе от стаята й, видя, че в коридора пред вратата й нетърпеливо очакваха да влязат трима души, съпровождани от лекуващия лекар — редакторката Дагмар Неблехова, някакъв младеж с поло, кадифени панталони и голям букет рози в ръце и възрастен господин с побелели коси, очила със златни рамки и изискана, съвършена елегантност на английски лорд.

Дагмар Неблехова нетърпеливо се втурна към него:

— Как е тя?

Стейскал побърза да се избави от нея:

— Информация за състоянието на болните тук дава само лекарят. А както виждам, той вече го е направил.

Обаче Неблехова не се предаде:

— Искам да кажа, как е психическото й състояние? Ще може ли да разговаря с нас?

Вместо отговор Стейскал я попита за двамата мъже, които я придружаваха:

— Това нейни роднини ли са?

Тя се усмихна, леко възмутена от неговата неосведоменост:

— Не, това са представителят на координационния комитет на съюзите на дейците на културата, професорът по история на литературата Арнощ Холи…

Възрастният господин леко и изискано се поклони.

— … и секретарят на съюза другарят Шанда.

Младежът с нехайно артистичен вид и измачкано поло фамилиарно поздрави:

— Здрасти! Искахме да бъдем първи при Ева, но къде ти, ти се оказа по-пъргав от нас, другарю.

Стейскал, без да обръща внимание на бодрото му другарско държание, строго попита:

— Какво искате да правите там?

— Да утешим Ева. Да й покажем, че дори и в такъв тежък момент не е сама.

Стейскал не можа да сдържи ироничната си забележка:

— Тя наистина много ще ви се зарадва. Особено на вас, госпожа Неблехова. — И гневно се обърна към лекуващия лекар: — Докторе, нали се разбрахме по време на разследването да не пускате никого при госпожа Моулисова!

Професор Холи явно се засегна от направения упрек. Затова вместо лекаря отговори самият той със студен, но не повишен глас, изпълнен с ирония, презрение и засегната гордост:

— Само че господин докторът за разлика от вас, млади човече, е интелигентен човек и знае, че ние не сме кои да е.

Стейскал студено отвърна:

— Тази забрана важи и за университетските професори, господин професоре! — И понечи да си тръгне.

Лудвиг Шанда му препречи пътя:

— Не така, другари, не така… Така не може да се реши въпросът. Той се обърна към професор Холи: — Аз напълно разбирам другаря от милицията, другарю професор.

Стейскал приятно се изненада от това, че му бяха влезли в положението. Обаче Шанда веднага добави:

— Но все пак… той би трябвало да прояви поне малко разбиране и към нас. — Той се обърна към Стейскал и му рече многозначително, сякаш му намекваше, че в този момент е по-осведомен от него: — Ние имаме общи интереси — да ликвидираме тихомълком този скандал, за да не се опетни доброто име на републиката ни.

Стейскал се възмути от неговия тайнствено доверителен тон.

— Ние не сме заинтересовани да ликвидираме каквото и да е, другарю секретар. Нито тихомълком, нито явно. Ние имаме само една цел: да защитаваме доброто име на републиката, като добре съблюдаваме законите й.

Тогава професор Холи отбеляза студено, с презрителното превъзходство на образования човек над примитивно мислещия:

— Тези закони обаче могат да се тълкуват и по-разумно и хуманно, млади човече. Както и целият социализъм отдавна вече би трябвало да почне да се тълкува по-хуманно, най-после да придобие човешки образ, както съответствува на културните традиции на този народ…

Стейскал почувствува как си играят с него, как жонглират с думи и го третират като фигурка на шахматната дъска, как искат да го притиснат в ъгъла и да го поставят в смешно положение. Той започна да ненавижда онзи жизнерадостен партиен дърдорко, какъвто му се явяваше Шанда, както и онзи студен, нравоучително настроен шеф, който искаше да му изтъкне интелектуалното си превъзходство. Беше свикнал хората да го уважават като представител на властта, да отговарят или отричат с известен страх и никога да не се осмеляват да му задават въпроси. Обаче тези двамата явно не се бояха от него, умишлено го пренебрегваха, не се съобразяваха с авторитета му на служебно лице, а по-скоро изглеждаше, че искат да му се присмиват. Затова реши бързо да приключи спора си с тях:

— Не знам какво искате да кажете, господа. Нямам нито време, нито настроение да споря с вас. Довиждане.

И отново понечи да си тръгне.

Ала Лудвиг Шанда значително повиши глас, за да го задържи:

— Искаме да кажем, че не бива да приемате съвсем сериозно това, което в първоначалната си възбуда и афектираност може би ви е наговорила Ева Моулисова.

А Неблехова добави с типично женско презрение:

— Въобще тя винаги си е била малко истерична.

Стейскал се спря изненадан, а Шанда се зае да го обработва с типичната си жизнерадостност:

— Разбирате ли, вие не познавате хората на изкуството, другарю. Те са като децата — непрекъснато си играят на нещо. И най-главното — винаги са с малко повишена температура, с постоянни тридесет и осем и пет десети градуса и със своята трескаво възбудена фантазия все нещо преувеличават, надценяват и са склонни трагично да представят нещата…

Стейскал раздразнено избухна:

— Вие искате да кажете, че…

Обаче Шанда не го остави да се доизкаже:

— Да, ние искаме да кажем, другарю, и би трябвало да го обясните и на началника си, че това, което е извършил вчера, ако въобще го е извършил поетът Павел Данеш, не е нормална постъпка на обикновен нормален човек, а детински преувеличен жест на чувствителна, артистична млада душа и че така трябва да се гледа на нещата.

Стейскал беше шокиран от тяхната логика:

— Вие сте се побъркали! Та нали този човек е стрелял срещу друг човек! С намерение да го убие!

Ала никой не пожела да спори с него.

Само Даша Неблехова, сякаш въобще не бе обърнала внимание на това, което току-що бе казал, въздъхна:

— Горкият Павел, навярно се е почувствувал ужасно, когато тази сутрин се е събудил в ареста при вас.