Иржи Прохазка
Клоуни (4) (1967 г.)

4

Наистина Павел Данеш не се чувствуваше никак добре, когато отвори очи. Той бавно прекара език по вкоравените си, разкървавени устни и леко изстена, когато докосна с ръка синината под окото си и помръдна наранения си нос. Виеше му се свят. Беше от страшния махмурлук. Бавно седна на нара, без да възприема в първия момент присъствието на Земан, който го бе събудил в килията за предварителен арест и сетне с лека, добродушна ирония го попита:

— Е, маестро, как спахте у нас?

Известно време Данеш продължи да мига тъпо и недоумяващо, а после пресипнало рече:

— Аз до извора стоя, а от жажда умирам… горя като огън, а зъбите ми тракат… Не може ли да получа поне чаша вода? В устата ми е сухо като в пустиня. Сякаш е пълна с пясък.

— Ще получите всичко в моя кабинет. Дори и кафе, ако не ни създавате неприятности. Дойдох да видя дали вече сте в състояние да се явите на разпит.

Данеш се учуди:

— Какъв разпит? Защо? Нима не съм в изтрезвителното?

Земан весело се засмя:

— Не. Намирате се при нас — в криминалния отдел, скъпи. По повод на един изстрел.

Данеш също направи опит да се засмее, но смехът му се превърна в пресипнала тютюнджийска кашлица:

— Ами! Значи снощи съм извършил някакви страхотни лудории, щом като се е наложило някой да стреля по мен…

— Не някои. Вие сте стреляли!

Данеш се изуми:

— Аз ли? И с какво оръжие, моля ви се? Как съм могъл да го направя?… Но навярно е истина, след като вие ми го казвате… Извинете ме, но аз съвсем нищо не си спомням какво съм правил снощи… В главата си имам бяло петно… В доста голяма неприятност съм се забъркал, нали? И по какво всъщност съм стрелял? По уличните фенери ли? Колко от тях съм успял да счупя?

— Стреляли сте по певицата Ева Моулисова. И доста сериозно сте я наранили.

Данеш го загледа слисано, с пиянско недоумение, а сетне ужасено попита:

— Какво?

Земан нареди на дежурния милиционер:

— Отведете го да се измие и избръсне, погрижете се за драскотините по лицето му, а после го доведете в кабинета ми!

Охраната изведе Данеш. Земан тръгна след тях. На вратата той се срещна със Стейскал:

— Какво става, Мирка?

И без да дочака отговор, весело възбуден в доброто си настроение тази сутрин, добави:

— Всичко върви като по вода, човече. Ако сега си признае, ще съставим протокола и ще изпратим известие на прокурора.

Обаче Стейскал не споделяше ентусиазма му:

— Обади се Калина. Трябва веднага да отидеш при него в министерството…

 

 

Земан обичаше да ходи при полковник Калина. Те се познаваха много добре, техните житейски и служебни пътища се бяха кръстосвали непрекъснато цели двадесет години от момента, в който се бяха срещнали за първи път. Това се бе случило в немския концентрационен лагер и Калина, като стар партиен член на нелегална комунистическа организация преди войната, бе давал на Земан уроци по твърдост, постоянство и жизнен оптимизъм. Той бе посъветвал след края на войната Земан да постъпи в редовете на народната милиция, сетне с бащинска грижовност следеше стажантските му години край границата, закриляше го и му помагаше да израсне чак до високия пост на началник на криминалния отдел в столицата. Имаше още един човек в управлението на Държавна сигурност, когото Земан обичаше. Това беше майор Житни — онзи тайнствен непознат от февруарските събития, с когото сетне заедно бяха разследвали убийството в Планице и който беше негов ръководител при ликвидирането на две антидържавни акции, в които Земан бе участвувал по стечение на обстоятелствата. Той беше мълчалив, винаги малко тайнствен със странната си, неразгадаема усмивка на тънките устни, но твърд като скала мъж, мозък, който при всички обстоятелства работи хладнокръвно като автомат, голям играч в сложните световни игри, програмирани от разузнавателни централи не за месеци, а за години.

Земан влезе усмихнат в кабинета на Калина в министерството:

— Явявам се по ваше нареждане, другарю полковник.

Но веднага обърна на шега това рапортуване и весело попита:

— Защо е тая тревога, Вашек? Да не би да са отвлекли министъра ни?

Ала на Калина този път не му беше до шеги:

— Какви ги вършите там при вас, Хонза?

Той подаде на Земан един брой на вестник „Лидове новини“:

— Чете ли това?

Земан пое вестника и го разтвори. Калина му посочи:

— Там долу, в черната хроника.

Земан намери въпросната статия и зачете:

— Снощи, по време на представление във винарната на поезията „Конюшня“ се случи достойно за съжаление събитие. Неизвестен злосторник е стрелял по певицата Е. М. Органите на МВР са арестували основателно заподозрения поет П. Д., — той се обърна недоумяващо към Калина: — Дотук всичко е наред, нали? Обикновено съобщение на Чехословашката телеграфна агенция.

— Да, обаче прочети заглавието.

Земан отново погледна във вестника и се разсмя:

— Нощен погром на културния фронт… Това го е писала онази мръсница Неблехова. Какво ще правите с нея?

Ала Калина не се усмихна, напротив, възприе още по-сериозен вид:

— Това заглавие е използувано днес от целия западен печат.

Той нахвърля пред Земан разни хартии и отделни броеве на чуждестранни вестници.

— Ето ти изказванията на радиопредавателните станции. Ето ти и „Таймс“, „Фигаро“, „Монд“, „Ню Йорк Хералд Трибюн“, „Зюддойче Цайтунг“, „Куриер“, „Кроненцайтунг“… Навсякъде са отпечатали уводното слово на Данеш, произнесено снощи на вечерта на поезията на Вийон. Всички пишат, че при арестуването са го били и са разкървавили лицето му. А някои булевардни издания намекват, че снощният изстрел е бил инсцениран, за да можем да арестуваме Данеш и да си отмъстим заради неговото изказване за повече свобода в културата и в мисленето. Още от сутринта западните журналисти, акредитирани в Прага, атакуват Чехословашката телеграфна агенция и отдела по печата към министерството, като настояват за пресконференция. Какво ще кажеш сега за това?

Земан беше като гръмнат, отдавна бяха изчезнали усмивката и доброто му настроение от тази сутрин:

— Та всичко това са безсмислици. Как ли са узнали толкова бързо за този случай?

— Имат си добри информатори тук.

— Че заслужава ли този човек да раздухат такава кампания заради него?

Без да се вълнува, Калина делово констатира:

— Заслужава. И мисля, че е редно сега да ти кажем нещо за него. Ела с нас, Житни ще ти обясни кого всъщност си арестувал.

 

 

Те минаха в техническото помещение, снабдено с магнетофони и прожекционен апарат. Един от техниците затъмни прозореца, откри перления екран и включи прожекционния апарат по знак на Житни.

Земан не идваше тук за първи път, често му се бе случвало да узнава тук потресаващи тайни, недостъпни за очите и ушите на обикновените простосмъртни. Както и филмът, който започна сега да се развива на екрана пред тях, беше неумело заснет, но с много интересно съдържание. Житни започна делово да коментира отделните кадри.

По една от пражките улици вървеше строен, млад, елегантен мъж. Той не се отличаваше твърде от останалите минувачи, носеше модерни, светли панталони, бяла риза с отворена яка и лек светъл спортен пуловер.

Житни го представи на Земан:

— Това е господин Пертолд Стейн, наричан от приятелите си просто Пери. Идва като културен аташе в Прага наскоро след смъртта на двамата резиденти от операцията Уайт лайнс — господин Арнолд Хакл и Иво Холан. И двамата са били убити от конкурентното разузнаване и са изчезнали нейде в Северно море. Господин Пери Стейн поема тук щафетата от тях.

Мъжът от екрана пристъпи към една спряла до тротоара спортна кола, в която седеше някаква жена, чието лице не се виждаше. Усмихна й се, поздрави я и седна до нея. Двамата потеглиха.

Спортната кола на екрана бе сменена от някаква многоетажна пражка къща в стил сецесион, камерата отскочи нагоре към един прозорец чак под покрива, сетне показа входа, заобикалящата среда, явно предоставяше информация за разположението на къщата по отношение на останалите постройки и главно на импозантната сграда на стария културен дом.

Гласът на Житни прозвуча в тъмнината:

— Притежава собствен апартамент в централната част на Прага, недалече от дома на културата. С изгодна стратегическа позиция. Неотдавна в този дом бе проведен конгресът на художественотворческите съюзи. Господин Стейн беше инсталирал директна връзка на апартамента си с конгресната зала. Така че заедно със западните журналисти, които бе поканил там, можеше да следи удобно цялата работа на конгреса. Както и отчасти да ръководи и направлява по телефона провежданите дискусии.

Камерата сега проследяваше колата на Стейн по пражките улици. Автомобилът спря пред къщата, господин Стейн отвори вратата, учтиво помогна на жената да слезе и Земан едва сега видя, че тя беше Даша Неблехова.

Житни коментира това:

— Организира в апартамента си приеми за представители на чешката интелигенция с дискусии за изкуството, световната литература и културната политика. Това са неговите постоянни гости — госпожа редакторката Даша Неблехова… университетският професор по история на литературата Арнощ Холи… секретарят на художественотворческия съюз Лудвиг Шанда… и Павел Данеш!

На екрана се появи друга кола, от която слязоха професор Холи и Лудвиг Шанда. Те влязоха в къщата, увлечени в разговор. После по тротоара бързо премина Павел Данеш. Озърна се, дали някой не го следи, и бързо се вмъкна във вратата.

Неочаквано пред тях затрепка неприятно празната, ярко бяла повърхност на екрана. Филмовата лента бе свършила. Житни отбеляза:

— Нямаме повече филм, сега ще видиш само още няколко неясни снимки, направени с телеобектив през двата прозореца. Но затова пък има какво да чуеш. — Той нареди на техника: — Диапозитивите и магнетофона!

На екрана се появиха изображенията на не твърде качествени диапозитиви и Земан успя да разпознае заелите пози на дискутиращи — Пери Стейн, Неблехова, Данеш, Холи, Шанда и някакъв мъж с карирано сако, чието лице винаги оставаше скрито. Те се бяха разположили съвсем по домашному край огъня в камината, държаха чаши в ръце и сами си наливаха от напитките.

А от магнетофона, който техникът бе включил, се чуваха гласовете им:

— … значи въпросът е, дали да основем нова партия? Тя неизбежно би възникнала като антикомунистическа…

Житни представи този глас:

— Това е Павел Данеш.

— … и би канализирала цялата съпротива срещу съществуващите партии.

— Разбира се, при нас няма дълго да остане само една партия на безпартийните, можем да я наречем например… за да не звучи толкова драстично… Клуб на ангажираните безпартийни. Там ще влязат и католиците без съмнение, които ще си мислят, че ще имат решаващата дума, че това ще бъде тяхна партия…

Житни отново отбеляза тихичко:

— Това е професор Холи.

Гласът от магнетофона продължи:

— После сигурно би възникнала партията на социалистите немарксисти. Тя ще се ползува с фантастичната изгода, че може да минава за лоялна, въпреки че може и да не е. Обаче не бих искал тази социалистическо-немарксическа партия да се образува от бившите националсоциалисти.

— Ами те, господин професор? Сигурно също ще искат да се проявят, нали така?

— Това беше партията на чешката дребна буржоазия, на малките еснафски душици. Това беше партията на Вацлав Клофач^[1] и неговите девет послушни катерички. Това беше онази сбирщина от благоденствуващи калтаци, които се наричаха социалисти, националсоциалисти и на които разчиташе президентът Бенеш. А вие, Данеш, по убеждение сте член на клерикалната народна партия или католик?

— Не… Аз бях в комунистическата партия, господин професор, но по-скоро бях там само записан, отколкото по убеждение… Знаете какви бяха тогава времената, беше ми необходимо да се ангажирам някъде. А после се случи онази неприятност със студентите, всъщност всичко се въртеше около това… Казвах си, че бих искал да си поговоря с онези момчета, но се страхувам от техния безумен радикализъм. Всички те бяха в ръководството на националсоциалистическата партия преди февруарските събития, а сега са забягнали. Но се опасявам от техния радикализъм и си казвам, че ако те се заемат с работата, ще се стигне чак до бесене по уличните фенери.

— Нищо не може да се направи, скъпи Данеш. А и за бесенето по фенерите няма да отговаряме ние, разбирате ли? — Няма да бъде наша вината. Ще можем да си измием ръцете. Нека бъдем делови и да не си правим илюзии. Това, че още малко ще изчакаме, не е страх, нито предпазливост, аз не съм предпазлив, това чисто и просто е хладен разум. В края на краищата такава е политиката, която се стремим да провеждаме, или както я наричаме — културната политика…

Тогава се намеси полковник Калина:

— Стоп! — рече той. — Изключете магнетофона! Това е достатъчно!

Лампите в помещението светнаха, настъпи тишина, нарушавана само от свистящия звук на превъртането на лентите, докато техниците мълчаливо вършеха работата си с магнетофона и прожекционния апарат.

Калина тихо каза:

— Виждаш ли, Хонза, това е краят на „белите линии“, които започнаха да прокарват към нас още през шестдесетте години. Сега разбра ли защо се интересуват толкова от Данеш?

Земан развълнувано попита:

— Как се добрахте до това?

Калина се усмихна:

— Един от хората, на които Пери Стейн се доверява и кани в апартамента си, е наш човек.

— А какви мерки предприемате?

Калина присви рамене:

— Никакви. Въпреки че това, което чу, не е всичко, което знаем по този въпрос. В настоящия момент такива като Стейн има вече няколко в Прага. Но засега не можем да предприемем нищо.

Земан гневно избухна:

— Как така нищо? Та тук става въпрос за сигурността на републиката ни!

Калина горчиво се усмихна:

— На ръководните места само махнаха с ръка. Казват, че това било безсмислено дрънкане на незначителна шепа интелектуалци. А и прокурорът няма да се заеме с този въпрос при това положение, много добре знаеш това. Срещу тях са ни необходими някакви други, по-съществени доказателства, нещо конкретно, за да можем да ги арестуваме.

Земан рязко стана:

— Но аз имам такова доказателство. Аз съм арестувал Павел Данеш не заради това свинство, не заради политиката, а заради конкретно криминално престъпление. И аз няма да го пусна на свобода!

— Затова и те повикахме, Хонза — рече Калина. — Затова решихме да те информираме. — Той бащински го прегърна през раменете. — Само че се готвиш да тръгнеш по опасно тънък лед, момче. Знаеш каква кампания раздухаха през първия ден на арестуването му. А тази кампания ще нараства все повече, на ръководните места ще бъдат нервни и ще настояват, ще те притискат по-бързо да разрешиш конфликта. Ако не успееш със съвършените методи на криминалистиката и най-вече бързо да докажеш вината на Павел Данеш и да го разобличиш, ще загубиш играта.

Ала Земан решително заяви:

— Ще успея!