Иржи Прохазка
Клоуни (2) (1967 г.)

2

На началника на пражкия криминален отдел майор Земан през този ден действително му се беше насъбрало много. Той уморено потърка очи и се зае да прибира купчината протоколи и изписани хартии в бюрото и сейфа си. Къде останаха онези времена, когато като обикновен криминалист бе длъжен да отговаря само за себе си и за своя случай и по цял ден можеше да бъде на терена. Сега по-голямата част от времето си прекарваше в кабинета, ядосваше се с подчинените си, провеждаше безкрайни съвещания, събрания и активи, проучваше куп нареждания, заповеди, обявления и постановления, четеше и връщаше зле съставени протоколи за разпит — но с истинска криминалистическа работа рядко се занимаваше. По-скоро съветваше и помагаше на подчинените си, ползувайки стария си опит на криминалист, отколкото сам разследваше и издирваше — и това му досаждаше. Всеки ден вземаше решение, че просто ще затвори кабинета си и ще се заеме с някое по-голямо престъпление, но накрая се получаваше все същото. Пак един пропаднал, прекаран в канцеларщина ден, навъсено си помисли той, бавно, но сигурно се превръщам в „милиционерски началник“, сигурно скоро ще пусна бирено коремче, ще си поставя аквариум с рибки в кабинета, а в десет часа ще пращам някого да ми донесе закуска — и това ще бъда краят.

В този момент в кабинета му влезе неговият помощник старши лейтенант Стейскал и прекъсна носталгичното му настроение през тази вечер:

— Голяма неприятност се е случила в нашия район, другарю началник!

Земан не се развълнува твърде, беше свикнал с неприятностите в тяхната професия. Той продължи да подрежда нещата си и без голям интерес попита:

— Каква?

— Атентат срещу една певица.

— Чудесно, такъв случай още не сме имали. Къде е станало?

— В „Конюшнята“ — онази винарна на поезията.

— Убита ли е?

— Не, не е убита. Само е ранена, по-скоро леко, но е в състояние на шок. Откараха я в болницата „Франтишек“.

— А престъпникът?

Стейскал засия от радост, че именно той може да му съобщи за този „Erfolg“^[1], както казваха детективите.

— Заловихме го, представи си. Той е съвсем… така… пиян. Задържахме го в килията за предварителен арест.

Земан прие това дело с делово задоволство като нещо естествено.

— Чудесно. А свидетели? Осигурихте ли?

— Цяла тълпа. Чакат отвън в коридора.

— Добре. Тогава направете предварителен разпит, вземете личните им данни, номерата на паспортите и адресите, а от утре ще започнем да ги викаме при нас.

Стейскал се стъписа и учудено го попита:

— А ти?

Земан заключи бюрото и взе чантата си:

— Аз ли? Нищо. Ще си ида вкъщи да спя.

Той си сложи шапката на главата и започна да си облича палтото.

Тогава Стейскал деликатно, но многозначително рече:

— Обаче сред свидетелите, Хонза… е и твоята дъщеря.

Земан го изгледа с ококорени очи.

— Какво?

После тръшна чантата си върху бюрото и се втурна към коридора.

 

 

Той излезе на тесния, строг коридор, наричан от пражкия престъпен свят „коридор на въздишките“ или още „коридор на мъчителното очакване“, като разярена пума.

Тези, които мълчаливо, с унило безпокойство чакаха там безкрайно дълги минути, седнали върху дългата пейка, го погледнаха обнадеждени.

Това беше една много пъстра компания.

Върху пейката седеше някакво възрастно конте с елегантно карирано сако според модата от крайните квартали, барманът и същевременно управител на винарната Сханел с виолетов смокинг, нощната пеперуда тип „вамп“ редакторката Даша Неблехова, артистът Ян Водваржка все още с костюма и грима на Вийон, преметнал балтон на раменете си, и две изплашени зайчета — Петр и Лидушка.

Щом го видя, Лидушка разбра, че се е случило най-лошото, което отдавна бе предчувствала — баща й беше на служба.

Тя стана и безпомощно, умоляващо изхлипа:

— Татко!

Изведнъж гневът му се изпари, домъчня му, че вижда това нежно създание, на което доскоро четеше приказки, сред тези хора. Лидушка бе голямата му любов. Той се вкопчи в нея, когато преди години агентът убиец застреля жена му, след онзи голям удар именно тя бе поддържала интереса му към живота, беше се превърнала в негова надежда и смисъл на всичко, което вършеше и заради което живееше. Бяха си изградили собствен свят. Заедно летяха в балон над въображаемата страна на приключенията, заедно ходеха на лов за тигри, слонове и най-прекрасните пъстри пеперуди, които можеха да се срещнат в джунглата през техните самотни вечери и нощи. И макар и Земан да се ожени повторно за своята първа любов Бланка Мутлова, Лидушка си остана в центъра на вниманието му, тя беше човечето, което заслужаваше неговата най-голяма нежност и внимание и което всяка вечер, щом се върнеше вкъщи, галено вземаше на скута си.

А сега тя беше тук.

Трябваше да положи усилие, за да се овладее и да може строго, но все пак с пресипнал и стегнат от мъка глас, да рече:

— Марш вкъщи. Там ще се разправям с теб.

Обаче Лидушка отново изхлипа умоляващо:

— А Петр?

Учуди се, че тя не изчезна бързо и не се възползува от възможността да се спаси от досега на баща си, след като той така великодушно, макар и отчасти, й бе простил. Рязко попита:

— Кой?

Петр се изправи и изпълнен с младежко смущение, застана до Лидушка. Земан кисело се усмихна:

— Този ли?

И се опита да бъде ироничен:

— Той от дома на пенсионера ли е?

Петр храбро, с момчешко упорство отвърна:

— Моля ви се, ние заедно… ходим…

На Земан му секна дъхът, сетне изрева:

— Каквоооо?

А Петр побърза да поясни тихичко:

— … на училище…

На Земан явно му олекна:

— Тогава изчезвайте и двамата!

И тъй като видя, че Петр искаше да му каже още нещо, може би да се разприказва за тяхното вълнуващо приключение във винарната, което пък Земан, волю-неволю, трябваше да впише в протокол, заканително добави:

— Но по-бързо, докато не съм си променил решението!

Сетне нареди на Лидушка, докато тя излизаше:

— Предай на майка си, че е по-добре да не ме чака днес. Може и тя самата да те напляска предварително.

И без да им отдели повече внимание, той се обърна към останалите свидетели, седнали на пейката:

— Е, господа, какво да ви правя сега?

Първа стана от пейката Дана Неблехова и решително се обърна към Земан:

— Господин комисар…

Тя трескаво зарови в чантата си, извади някаква легитимация оттам и му я показа:

— Аз съм Неблехова от вестник „Лидове новини“. Ето журналистическата ми карта.

Обаче Земан не се впечатли от това, престори се, че не забелязва ръката й с легитимацията и дори не я погледна:

— Е, и какво?

Той забеляза мъжа с карираното сако в края на пейката и развеселено му рече, обръщайки спокойно гръб на журналистката:

— Ферда? Какво правиш тук? Нима и ти на стари години си почнал да се интересуваш от поезия? Представям си тогава как изглежда нашият културен фронт. Как попадна тук?

— Лош късмет, господин майор. Направо лош късмет. Но иначе не знам нищо за този случай, кълна ви се — отвърна му с трагично изражение на лицето Ферда Восатка, известен джебчия от квартал Жижков.

Земан се обърна към милиционера, който беше на служба, и му нареди:

— Този ще приема първи. Но преди това го попретърсете, дали няма у него някакви чужди портмонета, гривни или часовници. С него поне ще свършим по-бързо, сигурно няма нищо общо с опита за убийство. В живота си не е взимал оръжие в ръцете си, страхува се от него като дявол от тамян.

Той понечи да се върне в кабинета си, но Неблехова отново го задържа.

— Господин комисар, аз трябва да бъда първа, много бързам. Трябваше да напиша дописка за случилото се тази вечер и да успея да я публикувам поне в утрешното второ издание.

Артистът Водваржка нервно се присъедини към нея:

— И аз също. Утре сутринта в осем часа имам дублиране. Необходимо ми е малко да поспя, нали?

Ала Земан им отказа:

— Спокойно, господа, спокойно. На всеки ще дойде ред. Но разберете, че старите клиенти винаги имат предимство. Това важи навсякъде. И при вас в редакцията, нали, госпожо редактор? — И пак нареди: — Доведете ми Ферда Восатка!

Когато затръшна вратата след себе си, Неблехова ядно изсъска:

— Нахалник. Грубиян. Няма да му простя това!

 

 

Беше вече късна нощ.

Пред работното бюро на Земан седеше последният свидетел — управителят на винарната на поезията, носеща непоетичното име „Конюшня“, Роберт Сханел. На пишещата машина работеше старши лейтенант Стейскал, който сега през нощта заместваше протоколиста, и до него се бе натрупала доста голяма купчинка протоколи от разпитите — основа на бъдещите следствени дела. Сханел започна да крещи:

— … той е разбойник, другарю майор. Той е най-големият мръсник, когото познавам!

Стейскал се обади от пишещата машина:

— И затова ли го подредихте така? Цялото му лице беше разкървавено, когато го арестувахме.

Сханел уплашено се извърна към него. Този въпрос накара отново да се развърти пред очите му бясната въртележка на събитията през онази невероятна вечер. Веднага след като започна суматохата, предизвикана от изстрела, Павел Данеш побягна към мръсния, вонящ на вино заден двор през отворената врата с решетки на служебния вход. Отвън на улицата вече се чуваше воят на дежурните милиционерски коли. Този пронизителен звук го изпълни с още по-голям страх и той отчаяно взе да търси някаква пролука, за да избяга.

Тогава внезапно зад него се затвори и задната врата с решетки на винарната.

Той ужасено се извърна и видя зад себе си тъмен силует на стройна, атлетична фигура. Разпозна в нея управителя на винарната и тогава престана да се бои. Сханел беше негов стар приятел, на когото беше приятно, че младите хора го приемат в тяхната среда, че все още виждат в него човека на изкуството — който независимо от възрастта си има също като тях чувство за хумор и екстравагантни шеги. Понякога той им даваше да пият на вересия, снабдяваше ги с фенметразин и други по-сериозни наркотици, които им помагаха да отвинтят своята фантазия и поетични видения. Затова Данеш, без да се страхува от него, го помоли:

— Берта… Помогнете ми да се измъкна оттук… По-бързо…

Обаче Сханел мълчаливо взе да се приближава към него, Данеш разбра инстинктивно, че не го очаква нищо добро, и почна да отстъпва назад. Сханел обаче го настигна в ъгъла на дворчето:

— Какво направи, мръснико? Искаш да ме провалиш ли? Ще те убия, ако почнеш да дрънкаш, когато те заловят. Въшльо такъв, негодник, отдавна трябваше да те изхвърля оттук!

Той вдигна ръка и започна да го налага. Хладнокръвно, обмислено, с омраза. Данеш дори не се опита да се защити от дъжда от удари, само леко отдръпваше глава, а после безпомощно се свлече на земята.

Тогава иззад решетката се обадиха гласове:

— Какво става тук?

Сханел изтри ръка с носната си кърпа, овладя се и тръгна да посрещне органите на милицията. Отвори решетката, посочи свитото на купчина Данешово тяло и рече:

— Елате! Ето го! Арестувайте го!

Обаче всичко това сега той премълча пред Земан и Стейскал. Още по-гневно избухна:

— Уважаеми господине, аз изправих това заведение на крака. Аз сам измислих тези поетични вечери, аз ги режисирам и това е последната радост в живота ми, която ми остана от моята бивша професия. Аз черпя от най-доброто, което е съществувало и съществува в чешката култура. И няма да разреша да ми отнемат всичко това заради хулиганската постъпка на някакъв побъркан негодник…

Земан стана бавно и уморено, взе един лист от купчинката протоколи, изписани от Стейскал, и зачете:

— Критичните реплики на Данеш са като бич, с който той преследва всичко, което ни души, погубва и ни прави малки. Идейните концепции на Данеш… са сила, произтичаща от вековните традиции на чешкото мислене… Виждате ли, така се е изказала за него госпожа Неблехова. Тя, като редактор в „Лидове новини“, навярно разбира от тези неща! А пък вие казвате — негодник!

Сханел презрително махна с ръка и с груба откровеност рече:

— Неблехова спи с него. Ева Моулисова го изгони заради нея от дома си. Намерила ги двамата в леглото си. Разберете, че всичко това е мръсотия, свинство!

Земан се прозина:

— Мисля, че е твърде късно сега да се занимаваме с обсъждането на някои интимни страни от чешката култура, господин Сханел. Още веднъж ви питам: Видяхте ли го да стреля?

Сханел изведнъж загуби гневната си самоувереност, смути се:

— Не, това не съм видял… Всъщност аз не съм видял никого… Боричкаха се, беше тъмно, цялата светлина беше насочена към сцената…

Стейскал записа думите му.

Земан извади протокола от пишещата машина и го постави пред Роберт Сханел:

— Добре тогава. Подпишете това и може да си вървите. Ако пак ни потрябвате, ще ви повикаме. Лека нощ.

Когато Сханел излезе, Земан попита Стейскал:

— Това последният свидетел ли беше?

Стейскал кимна:

— Да. Остава само да разпитаме престъпника.

— Ще го оставим за утре. Когато изтрезнее. Ела сега да приберем това.

Те започнаха заедно да подреждат отделните страници на протоколите и да ги прибират в сейфа. Междувременно Земан нареди на Стейскал:

— А утре ще идеш в болницата да разпиташ онази нещастна джазова звезда, която за малко щеше да изгасне тази вечер… Може би поне тя ще ни каже нещо конкретно…

Той се замисли, а сетне се прозина уморено:

— Какъв странен свят, Мирка… Не ти ли се стори, че всички са малко… — той почука с пръст челото си… — така? Само чувства, пози, впечатления, фантазии… и нищо! Благодаря на бога за онзи честен джебчия Ферда Восатка, у когото има поне малко истинска човещина… Всички останали са само позьори. Палячовци!