Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Klauni, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2015)

Издание:

Иржи Прохазка. Смъртна схватка. Седем от тридесетте случая на майор Земан

Чешка. Първо издание

Редактор: Светлана Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Траянка Янчева

Коректор: Галя Луцова

 

 

Jiří Procházka

Hrdelní pře majora Zemana

Naše vojsko, Praha, 1984

© Превод Стела Атанасова, 1987

 

ЛГ VI.

Тематичен №23/95364/5627—64—87

Дадена за набор м. Май 1987 година.

Подписала за печат м. Октомври 1987 година.

Излязла от печат м. Ноември 1987 година.

Поръчка №102. Формат 32/84/108.

Печатни коли 30,50.

Издателски коли 25,62. УИК 27,68.

 

Цена 4,00 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“ — София, 1987

История

  1. — Добавяне

1

Това подземно помещение имаше очарованието на стара Прага, ухаеше на поезия и вино, което от години се пиеше в него — и сега, в червения полумрак преди представлението, когато каменните му стени и начупените готически сводове се осветяваха само от малките лампи върху масичките и от лъча на прожектора, забоден като стрела в импровизираната средновековна сцена от грубо дърво, човек можеше да си представи дори, че сред пъстрата публика от стари и млади зрители се намират и Микулаш Дачицки[1], Голем на Майринк[2], Кафка, Пътникът на Аполинер[3] или Карел Хавличек[4].

Ала на сцената, в пъстрия трептящ конус светлина, бе застанал съвсем съвременен поет млад човек с джинси, спортно яке и риза с отворена яка, който страстно отправяше към притихналата аудитория изреченията на своето уводно слово:

— … поетът, разбира се, има право на бунт! Винаги има право да се разбунтува срещу условностите, мракобесието, потискането на свободата и моралния гнет.

И Вийон е бил един от тези бунтовници. Както казва за него Сент Бьов, той е като пръстен, който блести в далечината, въпреки че има ръжда. Няма сега да анализираме дума по дума и буква по буква какъв е бил като човек и като автор; приемаме го като сложна личност, последен представител, с който завършва цяла генерация забравени сатирици, техен най-значителен наследник и същевременно вожд на новото поколение.

Да — и ние, младите чешки поети, се присъединяваме към младото поколение на Вийон. И ние заедно с него днес призоваваме: Долу поповете, полицаите, цензорите, филистерите, менторите и мракобесниците в културата.

Да живее свободата на изкуството!

 

 

Това надминаваше всички очаквания на публиката. Тя беше дошла на тази Вечер на поезията на Вийон, за да изживее едно културно събитие, да се наслади на едно от онези екстравагантни, наситени с искрящ сарказъм и интелект представления, които вече бяха станали традиция в „Конюшнята“, очакваше с любопитство и уводното слово на поета Павел Данеш, познат като безстрашен ексхибиционист, втурващ се през глава във всеки литературен спор, публичен дебат или провокация — ако това му носеше успех, — ала сега за първи път бе прозвучала на обществено място прокламация за бунт срещу държавната политика в областта на културата.

В залата избухнаха възторжени, одобрителни аплодисменти.

Павел Данеш явно беше доволен. Бе успял да увлече, да убеди публиката, затова знаеше, че повече би му подхождало да прояви скромност. Точно сега беше моментът да се оттегли. Бързо махна с ръка, за да накара аплодисментите да стихнат и да може да добави:

— А сега мога да ви пожелая само приятно слушане на баладите, лиричните стихотворения, ироничните обвинения и присмехулните епитафии на Вийон. Давам думата на… Франсоа Вийон!

Конусообразната светлина на прожектора се плъзна към другия край на декорите, за да открие там седналия върху едно дървено стълбище актьор със средновековен бакалавърски костюм и да даде възможност на Павел Данеш да изчезне в анонимната тъмнина.

Актьорът на стълбите бързо стана, като истински парижки безделник запристъпва в любовна игра с трите танцьорки, които последователно изплуваха от тъмнината, и започна да рецитира:

— Някой с индулгенции ограбва

куп пари от грешниците клети;

на втори пък барбут му трябва;

може да е сръчен майстор трети

във подправянето на монети;

всичко туй какво ще промени?

Где са сумите, в печалба взети?

Харчат се за вино и жени.[5]

Сетне скочи от подиума и следван от кръстосаните лъчи на прожекторите, започна да се разхожда между масите, да се навежда над зрителите и с комедиантска разпуснатост да им отправя своите стихове и иронични обвинения право в лицето:

— Може ловко да измисляш рими,

лютня може да държиш умело,

с хитрости, шеги неизброими

може да вървиш от село в село,

на берлан и глик[6] да лъжеш смело,

кегли да събаряш — погледни:

резултатите от всяко дело

харчат се за вино и жени.

Той стигна до масичката в ъгъла, край която се свиваха със своите малки чашки вино, което навярно пиеха за първи път в живота си, две новоизлюпени пилета, момче и момиче на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Явно се чувствуваха много неприятно, че прожекторът ги бе открил от тъмнината, срамуваха се и не знаеха къде да дянат ръцете и погледите си.

Артистът видя смущението им и затова с още по-голямо удоволствие им подхвърли:

— Чакай, може би решил си вече

за пороци да не губиш време?

Е, добре, ори, коси, човече,

и засявай нивите със семе…

И отмина, следван от светлината, към друга маса.

Бяха му благодарни, че се беше задържал при тях само няколко секунди и можеха отново да се скрият в милосърдния полумрак, в който гласът на артиста вече звучеше по-безпристрастно и отдалечено:

— … щом неук си, дявол да го вземе!

Що ти са стада, коноп, храни,

щом парите (сигурно съвсем е)

харчат се за вино и жени?

Сега, когато отново бяха сами на масата, момчето се възхити:

— Чудесен е, нали? Аз съм страшно благодарен на Павел, че ни покани да дойдем тук. Почакай само да чуеш как пее Ева!

Ала момичето не споделяше възторга му, то реагира съвсем различно, като неочаквано го попита:

— Слушай, колко стана?

Момчето очевидно се изплаши, изглежда, средствата, с които разполагаше като ученик, бяха нищожни и то непрекъснато се мъчеше да отгатне колко ли може да струват техните две чашки вино в това изискано заведение и дали накрая няма да се посрами пред момичето, което бе довело тук. Неволно посегна към портфейла в горния джоб на сакото си, за да се увери, че е там, и попита:

— Кое?

— Часът.

Въздъхна облекчено:

— Само осем и десет. Защо се тревожиш непрекъснато?

И тогава тя му призна:

— Защото баща ми ще ме пребие, ако узнае, че съм тук. Вкъщи казах, че отиваме да изнесем рецитал в… дома на пенсионера.

Барчето в онази винарна на поезията беше приятно живописно кътче, отделено от главното помещение, в което сега актьорът Водваржка се представяше в ролята на Вийон, с полупрозрачна завеса от мъниста.

Там, върху високите барови столчета, бяха седнали само двама клиенти — Дагмар Неблехова, малко екстравагантна с модния си костюм в стил сецесион и блед грим, и поетът Павел Данеш.

Те пиеха коняк в тумбести чашки, които им доливаше елегантният барман с прошарени коси, а същевременно и управител, и душата на заведението Роберт Сханел. Той наля чашка коняк и на себе си, чукна се с Данеш и рече:

— Бяхте чудесен, Маестро. Потресаващ!

Неблехова се усмихна и вдигна палец:

— First class![7] Просто отличен!

Данеш отдавна бе загубил ентусиазма си от своето уводно слово и въпреки че тази похвала му подействува добре, запази унилото и трагично изражение на лицето си. С натежал език той попита:

— Не се ли познаваше?

— Кое?

— Това, че бях пил целия следобед преди представлението.

Неблехова живо го увери:

— Не, Павел, напротив — в изказването ти имаше атмосфера, стил. Но защо всъщност си пил? Какво става с теб?

Той призна с трагичен патос:

— Изгониха ме.

Но Неблехова не прие това толкова трагично, развеселено се разсмя и попита:

— Пак ли?

Ала на Данеш не му беше до смях. Той гаврътна коняка от чашката си и рече драматично:

— Но този път окончателно. Не можа да понесе мисълта, че ти си по-хитра от нея… Цяла нощ, стоях под прозореца й… Свирках, виках, молих я, но тя не реагира, не се смили над мен и не ми отвори… Между нас всичко свърши. Окончателно…

Неблехова делово му възрази:

— Глупости. Няколко пъти вече свършвахте. А после пак започвахте отначало.

— Не. Този път не. Да знаеш как я мразя, Даша… И същевременно не мога да живея без нея… Свикнал съм с нейните парфюми, настроения, истерии, наркотици… Тя ме обсеби. А сега, когато вече съм на дъното и не мога да напиша нито ред без нея… тя просто ме изрита на улицата. Какво да правя сега, кажи ми?… Какво ми остава?… Единствено това!

Той извади от джоба си един броунинг и го постави пред себе си до чашката с коняк върху тезгяха на бара.

— Да се самоубия… Да убия нея… Или пък нас двамата? Може би това е най-доброто, нали?

Сханел и Неблехова се вцепениха. Неблехова трябваше да пийне коняк, за да може да си възвърне самообладанието и да рече:

— Не прави глупости! Прибери пистолета! Кой ти го даде? Ферда ли?

А Сханел ужасено попита:

— Имате ли поне разрешително да носите оръжие, човече?

Данеш патетично се разсмя:

— За какво ми е? Има неща, граници и реки, за които не е необходимо разрешително. Само една монета под езика. За Харон[8].

— Стига си дрънкал глупости, моля те, и прибери пистолета. Не обичам такива работи. Нямат никакъв смисъл.

— А кое има смисъл?

— Престани да ни разиграваш комедии, а действувай!

— Как?

— Иди при нея в гардеробната. Поискай й прошка.

— Ще ме изгони.

— Не се оставяй да те изгони. Трябва да я убедиш, ти умееш да правиш това. Преди малко успя да убедиш двеста души, защо сега да не можеш да се справили с една жена. Тя винаги е нервна преди представление и ще поиска колкото може по-бързо да се избави от теб. Поискай й ключа от апартамента и тя ще ти го даде.

— А после?

— Когато се върне вкъщи след представлението, ще бъде изморена и изтощена, и какво мислиш ще направи, като те види в леглото си? Ще си легне при теб.

Възхитен от нейната изтънчена женска логика, Данеш я целуна. Благодарно прошепна в ухото й:

— Умна си!

Тя направи гримаса, не й беше необходима неговата оценка, познаваше се.

— Хайде, тръгвай!

Сханел се намеси в разговора им:

— Обаче остави това нещо тук!

Той понечи да вземе броунинга. Ала Данеш беше по-бърз, вдигна оръжието, насочи дулото към лицето си и постави пръст на спусъка.

— Напротив. Точно това сега ми е най-необходимо, шефе.

Той натисна спусъка и те се изплашиха. Обаче в края на дулото изскочи само едно пламъче. Оказа се, че това е запалка. Данеш спокойно си запали с нея цигарата, която измъкна от чантата на Даша Неблехова. Каза й:

— Плати ми коняка. Нямам нито грош.

И тръгна.

Неблехова весело подхвърли след него:

— Негодяй!

 

 

Изпълнителката на шансони Ева Моулисова действително беше нервна.

Тя седеше пред огледалото в съблекалнята на артистите, облечена в средновековен костюм на леконравна французойка, с дълбоки дърпания пушеше силна цигара „Филип Морис“, довършваше грима, теглейки линия под очите си, и безмълвно мърдаше устни, повтаряйки си трескаво текста на песните.

С примирена, малко отчаяна носталгия тя се наблюдаваше в огледалото.

Не, отдавна вече не беше млада, отдавна вече лицето й бе почнало да посърва и вехне, бяха се появили първите бръчки край устата, в гърдите беше по-скоро слаба и хлътнала, отколкото стройна, а в ханша по женски наедряла — просто беше само една отломка от някогашната ослепителна красавица, на която беше достатъчно само да се усмихне и чувствено да залюлее дългите си бедра, за да накара зрителите да затаят дъх и да вперят погледи в нея като омагьосани.

Сега трябваше да ги завладее вътрешно чрез дълбочината и опита на своето изкуство и със силата на душата си да ги убеди, че нейното тяло е все още красиво.

Знаеше това — и то я правеше по-нервна.

Когато забеляза в огледалото, че той стои зад нея, опрял се на рамката на вратата на съблекалнята, и се усмихва, тя рязко се извърна и извика почти в истерия:

— Кой ти разреши да дойдеш тук? Какво искаш от мен? Пари ли? Няма да ти дам. Достатъчно краде от мен. И фенметразин[9] нямам — едва ще ми стигне за днес. Какво искаш тогава?

— Нищо! Теб!

Неговото нахалство я вбеси:

— Изчезвай! Изчезвай веднага, въшльо!

Той театрално падна на колене пред нея:

— Така не можем да се разделим: Прости ми, Ева…

Тя успя да се овладее, престана да крещи, но ръката й с цигарата продължаваше да трепери:

— Казвам ти, изчезвай… Трябва да се съсредоточа, след малко излизам на сцената… Между нас вече всичко е свършено… Изчезвай… Finita la commedia…[10]

Тя се извърна пак към огледалото и по-скоро се престори, отколкото действително продължи да се занимава с грима си. Ала той не стана, продължи да коленичи в краката й и дори се осмели нежно да я помилва по бедрото.

— Цяла нощ прекарах под прозореца ти, Ева…

Но тя не се трогна. Без да прояви съчувствие, хладно отстрани ръката му и рече:

— Знам. И какво от това?

Той се изправи, сякаш го бе ударила:

— Ти си знаела? Значи си знаела това?… — от обида той почна да заеква. — И навярно си ме гледала?… Зад пердето… Злорадо… Подло… Ти си видяла колко съм отчаян… как те моля… как страдам като животно… и въпреки това не ми отвори?

Тя не повярва на страдалческия му тон, познаваше го. Присмя му се:

— Палячо! Комедиант!

Ала той не искаше да се предаде, отново падна в краката й и положи главата си на скута й:

— Забрави ли колко щастлива беше с мен? Нима забрави как ми казваше: mon cheri, mon petit…[11] как първия път ме изкъпа целия… сама… и как ме галеше тогава?

Тя за малко да го погали по главата, толкова силни бяха спомените, които целеше да предизвика в нея със своя тих, умоляващ глас. Но в последния момент успя да се овладее и конвулсивно стисна с ръка огледалото.

— Най-вече не съм забравила как ми се отблагодари после за това… Не съм забравила разбитите ключалки на чекмеджетата, откраднатите пари и спестовни книжки, с които сетне черпеше приятелите си в клубовете и кръчмите… Не съм забравила пръстена от майка ми, който продаде, както и магнетофона, транзистора и коженото ми палто…

Той не искаше да се оправдава, пък и не можеше, само обидено рече:

— Ще ти върна всичко!

Ева Моулисова горчиво се усмихна:

— Кога?

— Когато излезе книгата ми!

Тя истерично се разсмя, изпита желание още повече да го унижи и оскърби:

— Ти? И книга? Ти никога в живота си няма да напишеш нищо… Ти знаеш само да дрънкаш и да дрънкаш… Да баламосваш хората и себе си с големи думи за изкуството… Да се представяш за гениален нехранимайко… А си само един обикновен пияница, безделник и лентяй… Искаш да играеш ролята на Вийон, обаче ти не си пръстен, а ръжда и само знаеш да крадеш пръстени!

Изненадан от нейните страстни обвинения, той само промълви:

— Ева… Моля те…

След като изля лавата на огорчението си, тя уморено го попита:

— Какво искаш още?

От репродуктора над вратата се разнесе приглушеният глас на инспициента: — Госпожа Моулисова, госпожа Моулисова, госпожа Моулисова на сцената.

Тя бързо стана. Обаче Данеш хвана ръката й, не искаше да я пусне, помоли я:

— Ключът!

Моулисова искаше колкото може по-бързо да се избави от него, за да излезе на сцената, където вече я очакваха:

— За какво ти е?

Данеш се хвана за този въпрос отново обнадежден:

— Цяла нощ не съм спал… Трябва да се приведа в приличен вид… Да се изкъпя… Да се измия… Да се обръсна… И да се наспя!

Обаче не трябваше да казва това, последната дума накара Ева отново да се разяри. Извика пронизително:

— В моето легло ли? И пак с онази груба, похотлива жена? Никога!

Тя се изтръгна от ръцете му, излетя от съблекалнята и затръшна вратата след себе си.

Павел Данеш бавно стана, отпусна се върху нейното кресло пред огледалото и лудешки, истерично започна да се смее сам на себе си.

 

 

Малкият джазов оркестър на сцената подхвана в модерен ритъм парафразата на средновековна френска мелодия.

Ева Моулисова излезе пред публиката и изведнъж се преобрази. Независима, самоуверена — а в светлините на прожекторите и красива. Всяко нейно движение, усмивка и жест си имаха — своето очарование, можеше да се усети личността й.

Тя започна да кръжи около трите танцьорки, обръщаше се с песента си към тях и със силата и очарованието на опитна жена им се присмиваше:

— Чуй, хубава ръкавичарко,

добра поука ти се дава;

и ти ме чуй, Бланш, обущарко,

в посока дясна или лява

ще трябва всяка да решава;

не може все така да продължи,

че старостта без курс остава

като пара, която не важи.[12]

Иззад кулисите се измъкна Данеш, със злобна, язвителна усмивка и ръце в джобовете се опря на стената до подиума и присмехулно загледа Ева Моулисова. Лидушка го забеляза и шепнешком попита кавалера си:

— Той с нея ли живее?

— Да! Отдавна!

— Всъщност ти откъде го познаваш, Петре?

— Кого?

— Павел Данеш?

— Всички го познават.

— Но ти се познаваш лично с него, нали?

— Срещаме се. Ние сме неколцина. Каза, че ще направи от нас своя поетична школа. Група. Точно сега обмисляме манифеста, разбираш ли… Идейната концепция на групата…

Павел Данеш забеляза тези двама млади посетители на вечерта, посветена на поезията на Вийон, кимна им и тръгна към тях, олюлявайки се между масите. Междувременно Ева Моулисова на сцената завършваше шансона си с посланието:

— Моми, животът не престава,

помнете туй, което ми тежи —

не съм за обич и забава,

като пара, която не важи.

След, като свърши песента и танца си, тя се поклони на възхитената аудитория. Избухнаха бурни аплодисменти.

Павел Данеш залитна към масичката на Петр и Лидушка, без да иска разрешение, тежко се строполи на стола до тях и изкриви лицето си в гримаса, когато видя развълнуваните им очи, в които се четеше искрено, младежко възхищение. Иронично ги попита:

— Харесва ли ви?

Петр възкликна:

— Много, тя е чудесна!

Обаче Данеш злобно и мрачно рече:

— А на мене не!

Петр се смути, престана да ръкопляска:

— Как така?

— До гуша ми е дошла. Всичко в нея е само поза. Преструва се. Навсякъде се преструва — и в живота. Не забелязахте ли това?

Той самоуверено взе чашата на Петр и я изпи:

— Какво пиете, младежи…? Пу!… Не можеш ли да поръчаш нещо по-добро на дамата?

И за голям ужас на Петр поръча:

— Келнер, три коняка!

На сцената Моулисова започна следващия си шансон по текст на Вийон:

— Отхвърлих всеки хубавец —

разбирам днес, че съм сгрешила —

заради онзи млад хитрец,

към който бях безкрайно мила;

обичах го с огромна сила,

а той не криеше дори,

че друга страст го е пленила —

да пипне моите пари.[13]

Кършеше снага и прокарваше чувствено ръце по гърдите и ханша си, сякаш отново изживяваше ласките на въображаемия любим при този самоиронизиращ спомен, движенията й бяха съвършени и завладяващи — връх в изкуството на опитна професионалистка — и тя добре съзнаваше това.

— … Търпях, и то с усмивка блага,

ритници, удари безчет;

целунеше ли ме, веднага

с проклетника, от страст обзет,

забравих жребия си клет,

от ласки и любов пияна.

На други давам днес съвет —

за мен позор и грях остана.

Свърши песента си. Отново бурни аплодисменти. Да, все още умееше. Можеше да внуши на публиката, каквото пожелае, да си играе с нея като котка с мишка. В този момент се чувствуваше щастлива.

Само Данеш не ръкопляскаше, наливаше се с коняка, който междувременно келнерът бе донесъл, и пиянски се присмиваше:

— Отлично, мадам. Но това не е всичко, нали? Защо не пеете по-нататък? Продължавайте!

И започна пресипнало да рецитира, засега само на Петр и Лидушка:

— И ето, че откак умря,

година трийсета минава,

отмина възрастта добра,

не съм, каквато бях тогава,

и огледалото ми дава

жестоки поводи за срам:

превита, суха съм — такава,

че сдържам своя гняв едвам.

Той постепенно повишаваше глас и последните стихове почти изкрещя. Няколко души раздразнено се обърнаха да го изгледат и възмутено изшъткаха: Шт! Лидушка, която страшно се засрами, че бе привлякъл вниманието към тяхната маса, го помоли:

— Мълчете. Не викайте. Смущавате представлението.

Обаче Данеш стана от тяхната маса и залитайки, се запровира в полумрака между масите към подиума, като същевременно ненавистно крещеше към Моулисова на сцената:

— Със всяка хубава жена

така е то от памтивека —

ще има свити рамена

и гръд отпусната и мека,

към старост ще върви полека;

къде е прежният ми чар —

краката ми са два дирека,

бедрата ми са от сухар.

Моулисова стоеше неподвижно на сцената, бледа като стена. Сетне се втурна към тъмната зала, навярно за да му издере очите, да го натупа, да го убие. Знаеше, че я беше провалил, и изведнъж всичко й стана безразлично — публиката, срамът от хората, скандалът.

Тя изкрещя:

— Простак! Грубиян! Нахалник!

В този момент прозвуча изстрел.

В залата настъпи тишина. Моулисова пристъпи заднишком и се върна изумена в конусообразната светлина на сцената, като придържаше с ръка гърдите си, а когато ръката й се свлече надолу — цялата бе обляна с кръв.

Едва тогава всички в залата се разпищяха от ужас.

Бележки

[1] Микулаш Дачицки (1555–1626) — чешки поет сатирик. — Б.пр.

[2] Герой от едноименния роман на Густав Майринк (1868–1932) — австрийски писател, автор на сатирични произведения и гротескни и окултни сюжети. — Б.пр.

[3] Герой на стихотворение от Гийом Аполинер. — Б.пр.

[4] Карел Хавличек (1821–1856) — чешки политик, писател, журналист, автор на епиграми, проза и сатирични стихове. — Б.пр.

[5] Франсоа Вийон. „Нравоучителна балада“. Превел от френски Пенчо Симов. — Б.пр.

[6] Берлан и глик били разпространени игри на карти. — Б.пр.

[7] Първа класа (англ.). — Б.пр.

[8] Харон (гръц.) — лодкарят, който пренасял на черната си лодка душите на покойниците през река Ахеронт (или Стикс) в подземния свят. Вземал от всеки такса от един обол, затова древните поставяли в устата на мъртвите преди погребението им по една такава монета. — Б.пр.

[9] Възбуждащо лекарство, което се използува като наркотик. — Б.пр.

[10] Край на комедията (ит.). — Б.пр.

[11] Скъпият ми, малкият ми (фр.). — Б.пр.

[12] Франсоа Вийон. „Балада на красивата Омиер към леконравните моми“. Превел от френски Пенчо Симов. — Б.пр.

[13] Франсоа Вийон. „Жалбите на красивата Омиер“. Превел от френски Пенчо Симов. — Б.пр.