Иржи Прохазка
Клоуни (5) (1967 г.)

5

Той излезе от модерната бяла сграда на министерството и се потопи в делничната атмосфера на сивия ноемврийски ден, но мислите му бяха все заети с това, което току-що бе узнал. Ръмеше ситен дъждец, над Летенската долина и над неясния, замъглен силует на Храдчани бяха надвиснали ниски тумбести облаци, а минувачите и шофьорите бързаха по улиците навъсени и сърдити заради лошото време и ниското атмосферно налягане, което още от сутринта се чувствуваше във въздуха. И въпреки това на тях им беше много по-добре, отколкото на Земан. Те можеха да отреагират лошото си настроение, като ругаят лепкавата кал по лошо поддържаните тротоари, като се скарат с милиционера на кръстовището, можеха да излеят възмущението си, загдето това или онова, което точно в момента търсят, го няма в магазините, можеха да четат вестниците и страстно да не се съгласяват с написаното в тях, можеха да се гневят, ако не бяха доволни от това, как вървят работите в тяхното предприятие или в личния им живот, можеха да критикуват и народната власт, и правителството, и президента. Те можеха да си разрешат всичко това, защото бяха свободни господари на своята страна и защото не подозираха, че тяхното случайно лошо настроение през този ден отлично влиза в играта на някой, който подготвя предателство и иска да им отнеме законната власт над земите им. Понякога е по-добре да не знаеш, отколкото да знаеш, всяко познание те обвързва, отнема ти част от личната свобода и те кара да действуваш и мислиш по-различно от нормалното.

Но въпреки това Земан се радваше заради това, което му бяха казали Калина и Житни. Сега поне разбираше всички взаимовръзки между нещата, а те бяха такива, че го караха да потръпва от гняв и възмущение.

Колко много бе жертвувал от себе си в трудната борба за тази република — безгрижната си младост, когато в монашеско усамотение, в калта и мръсотията на пограничния район, често пъти рискувайки живота си, бе служил на границата, първата си любов, жена си, която с безпомощно отчаяние бе видял да умира в ръцете му, приятелите си, които падаха в кървавите схватки с класовия враг. А сега някой искаше да заличи всичко това, да го забрави, цинично да му се присмее и да разруши републиката, така ли?

Не, той не може да допусне това, нека ония горе мъдруват и се колебаят, колкото си искат.

Той седна в служебната си кола, която го чакаше тук, изпълнен с ентусиазъм и енергия.

— Тръгвай — нареди на шофьора, а сетне се обърна към старши лейтенант Стейскал, който седеше до него:

— Ще се заемем с този случай, Мирка, и то незабавно. Още сега ще разпитаме Данеш, а следобед ще подготвим известието за прокурора.

Но Стейскал поохлади малко оптимизма му. Отвърна с известно колебание:

— Това няма да стане толкова бързо, Хонза…

— Защо?

— Получих известие от нашия оперативен център. Ева Моулисова се е отрекла писмено от показанията си. Твърди, че ги е направила в състояние на шок, на треска и не е могла самостоятелно да разсъждава.

За негова изненада обаче Земан не се разгневи, нито пък се изненада особено много от тази неблагоприятна новина. Напротив, заяви съвсем спокойно:

— Очаквах това, след като узнах кои са я посетили тази сутрин. Няма значение, Мирка. Нали все пак имаме Данеш и други веществени доказателства. Какви са резултатите от дактилоскопията за отпечатъците от пръстите върху оръжието? А резултатите от балистиката? Къде намерихте изстреляната гилза?

Стейскал преглътна няколко пъти, преди да се реши да признае:

— Само че… Хонза… ние… не намерихме оръжието! Също и гилзата не открихме!

Чак сега Земан подскочи:

— Как така?

— Просто не се намери!

Земан ядосано го смъмри:

— Защо не си ми съобщил за това?

— Не си ме питал!

— Нима не е нещо естествено моята оперативна група да може да открие всички оставени следи и веществени доказателства от едно престъпление? Поне досега винаги е било така.

Не можеше да разбере как е възможно това. От години вече работеше заедно със Стейскал. Той беше малко лекомислен, падаше си женкар, не пропускаше никое хубаво момиче да мине край него, без да го закачи с думи, но иначе в работата си беше точен като часовник и можеше да разчита на него. Затова Земан го държеше като свой помощник и от сърце му прощаваше всички човешки слабости. А сега да му сервира това! Такова нехайство!

Стейскал се заоправдава:

— Най-щателно претърсихме навсякъде. Три пъти. Но просто оръжието го нямаше там.

— Тогава значи се е изпарило. Или пък Данеш е стрелял от пръста си?

— Там имаше над двеста души, разбери това. Не можехме да направим пълен обиск на всички. В такъв случай трябваше да съблечем… и твоята дъщеря… А освен това може някой да е отнесъл оръжието или да го е хвърлил в канала, преди ние да отидем там.

Но Земан престана да обръща внимание на обясненията му. Рязко и ядосано нареди на шофьора:

— Обърни колата! Отиваме в болницата. На Франтишек.

Те нахлуха заедно със Стейскал в нейната стая, въпреки че лекуващият лекар, който ги съпровождаше, искаше да им попречи.

Ева Моулисова лежеше, отпуснала глава върху високата възглавница, бледа, със затворени очи и мъченически израз на съсипаното си лице.

До леглото й бе седнал професор Холи с разтворена книга в ръце. Изглежда, че й четеше.

Той възмутено стана, когато ги видя да влизат:

— По-тихо, господа. Пациентката току-що заспа. Най-после.

— Тогава ще я събудим. Трябва да поговорим с нея.

— Би трябвало да бъдете по-внимателни и тактични. Състоянието й е сериозно. Нуждае се от пълно спокойствие.

— А вие какво правите тук?

— Аз съм неин стар приятел. Помоли ме да остана при нея, да й почета малко, за да се успокои след психическата травма, която й е нанесъл тази сутрин вашият колега… — Той се поклони и се представи: — Професор Холи.

Земан го погледна право в очите, помълча малко, а сетне рече:

— Аз ви познавам. — И също се представи: — Майор Земан.

— И аз съм слушал за вас. И наистина се радвам, че мога лично да се запозная с вас, майор Земан.

— Аз също.

Професор Холи предложи:

— Не е ли по-добре да идем да си поговорим в коридора. За да не я безпокоим…

— Не. Нашият служебен лекар прегледа епикризата й. Раната й не е толкова сериозна и можем, без да навредим на здравето й, да я разпитаме.

Професор Холи се възмути:

— Нейната рана е много по-сериозна, отколкото си мислите. Вчера някой се е опитал да стреля в сърцето й, а вместо това е улучил душата й. А за един човек на изкуството това е смъртоносно. Но какво може да знаете вие за душата на артиста, господин майор? Можете ли вие да я разберете? В края на краищата навярно сте материалист и не вярвате, че съществува душа. А душа има във всяко истинско произведение на изкуството. Чуйте, да речем, това.

Той разлисти книгата, която държеше в ръцете си, и започна да чете с развълнуван, изпълнен с патос глас:

Ou sont les gracieux gallants

que le survoie au temps jadis,

si bien chantants, si bien parlants,

si plaisants en fait et en dis?

Сетне обърна няколко страници:

— Или пък това:

Pauvrete, chagrin, dolente,

toujours, despiteuse et rebelle,

dit quelque parolle cuissante,

s’elle n’ose, si la pense elle.^[1]

— He, не е необходимо да го разбирате, господин майор, напротив, по-добре е да не го разбирате. Достатъчно е само да чуете мелодията на думите, тъжния, печален, но същевременно упорствуващ и непокорен ритъм, с който трепти, пламти и се бунтува душата на поета…

Земан, усети колко елегантно му се присмива Холи, как изтъква превъзходството на своето образование, на своя дух, и с това иска да го депримира, да го смути и да му отнеме желанието да проведе разпит. Той почти изкрещя, за да преодолее в себе си това, което така усилено се опитваше да му внуши:

— Стига! Не сме дошли тук да слушаме лекции по литература!

Сетне се обърна към пациентката, която лежеше все още със затворени очи и сякаш животът я бе напуснал:

— Госпожа Моулисова, зная, че не спите. Искам да ми кажете, защо сте оттеглили показанията си, които сте дали тази сутрин? Направили сте ги свободно, в пълно съзнание, без някой да упражнява натиск върху вас!

Моулисова мълчеше, не отговаряше. Земан продължи да настоява:

— Все пак сте заинтересована да открием истината. Вие сте жертвата.

Тогава Ева Моулисова най-сетне отвори очи и изстена:

— Моля ви… оставете ме… всички… — И истерично се разхълца: — За бога, оставете ме най-после на мира…

Професор Холи победоносно се усмихна.

Земан гневно рече на Стейскал:

— Ела!

И изхвръкна през вратата.

 

 

Подземното помещение в готически стил на винарната на поезията сега, през деня, лишено от магическите лъчи на прожекторите и интимната розова светлина на лампичките по масите, беше мрачно и неуютно. Можеше ясно да се види, че стените му са потъмнели от времето и на места олющени, а столовете в стил сецесион, така великолепно блестящи вечер, а сега уморено преобърнати върху масите, са доста извехтели.

Така че, когато Земан и Стейскал влязоха, там цареше една съвсем не поетична, работна атмосфера.

Роберт Сханел обичаше точно това меланхолично предобедно настроение в своята винарна. Напомняше му за острата миризма на туткал и прах във филмовите студии, където някога малко преди войната и сетне по време на окупацията се бе чувствувал като крал. Тогава той беше звезда от плитките любовни комедии, които бяха толкова празни и глупави, че може би изобщо не можеха да се нарекат изкуство, но кинолюбителите ги обичаха и благодарение на тях беше станал много популярен. Но именно тази негова известност накрая го провали. По време на окупацията немските господари на „Барандов“ го забелязаха и го поканиха да участвува в няколко нацистки филма, които заснеха в Прага. Това не беше съзнателно колаборантство, той бе твърде пасивен в това отношение и премного влюбен в себе си, за да се ангажира в нещо, което мирише на политика. Но това беше достатъчно след войната никога вече да не се появи на екрана и за свое най-голямо огорчение отначало бавно, а после все по-бързо започна да изпада в забвение. Накрая беше доволен, че поне не бе свършил като много свои колеги в кръчмата „При сойката“, където за чашка евтин ром или обикновена водка да разказва на пияните клиенти за отминалата си слава. Беше успял да се задържи на повърхността, въпреки възрастта си беше все още строен и снажен, а с виолетовия си смокинг се чувствуваше салонен лъв, както през доброто старо време. А в тази винарна, чийто артистичен профил бе издействувал с упорита настойчивост, можеше все пак да играе известна роля в съвременния културен фронт. Отново беше станал известен и това го правеше щастлив.

Сега седеше до една масичка близо до подиума и при светлината на работната лампа режисираше с текст в ръка:

— Стоп! Не бива да дремете, господа. Музиката трябва да прозвучи по-рано. Започнете едновременно с последните думи на господин Водваржка. И дамите също! Хайде отначало!

По негов знак на сцената замлъкна с врясък по средата на такта изпълнението на четиримата музикант от малкия джазов оркестър, спряха да танцуват и изморените, отегчени танцьорки с работни памучни трика.

Артистът Водваржка, облечен сега с обикновени кадифени панталони и пуловер, нервно запротестира:

— Давай, давай по-нататък, човече! Аз трябва да ходя и в радиото.

Сетне забеляза в полумрака на залата Земан и Стейскал и гневно отбеляза:

— Само това ни липсваше! Така няма да свършим и до вечерта… Аз си тръгвам, Берта.

Сханел го смъмри:

— Почакай… Секунда почивка, момчета.

Обърна се към Земан:

— Какво обичате, господин майор?

— Да говоря с вас, господин Сханел. Спешно.

Сханел се беше доста разтревожил, когато преди малко ги бе зърнал да влизат във винарната. По принцип изпитваше респект към милицията, а известната тайнственост на двамата мъже в цивилни дрехи бе предизвикала несъзнателен страх у него. Обаче си даваше сметка, че трябва да преодолее тези чувства, защото щеше да подрони авторитета си пред шепата комедианти на сцената, ако веднага се подчинеше.

Затова смело рече:

— Ще трябва да почакате малко, господа. Трябва да повторим тази сцена. Наистина ще трае само няколко секунди. Седнете.

Той сне от масичката два стола и ги покани да седнат. После се върна на режисьорското си място, но все пак, за да смекчи впечатлението от своя отказ, започна да се извинява, обяснявайки:

— Наложи се да подготвим някои нови сцени, след като Ева Моулисова излезе от строя… Разбирате, че представленията трябва да продължат, не мога да затворя винарната… Така че репетираме отново цялото представление… Пак ще има успех, ако ни потръгне…

Той плесна с ръце и извика към сцената:

— Хайде, почваме, момчета. Баладата „Послание до моите приятели“^[2]. Още веднъж и за последен път. Добре се съсредоточете!

Артистът Водваржка погледна иронично и многозначително двамата криминалисти и весело каза:

— Бъди спокоен. Сега сигурно ще ни потръгне.

Водваржка никога не бе обичал милицията. Произхождаше от стар род комедианти, говореше се дори, че дядо му и чичо му били прочути въжеиграчи и от тях бил наследил своето непокорство и жажда за свобода, както и омразата си към всеки установен ред, който би го ограничил. Той беше буен, недисциплиниран, избухлив и неблагонадежден, затова режисьорите не обичаха да работят с него, но все пак беше „господин“ артистът, отличаващ се с необикновено поетично чувство и артистичен патос, така че независимо от младостта си умееше да внесе във всяка роля нещо свое, вълнуващо, което правеше представлението необикновено и пълнеше театралните зали.

Артистът кимна на музикантите, които вдигнаха инструментите си и засвириха. Танцьорките също подхванаха своя танц. А Водваржка, с изкуството на голям комедиант, ентусиазирано започна да рецитира:

— Смилете се, смилете се над мен

и вижте ме, приятели добри!

Не съм на празник, а във гроб студен

при туй изгнание — и бог дори

като съдбата лик от мене скри.

Момичета и влюбени момци,

танцьори, акробати и свирци,

със песен, разпростряла ясен тон

като от екнали безброй звънци,

забравихте ли бедния Вийон?^[3]

Той се обърна към четиримата джазови музиканти, които го съпровождаха при рецитацията на тази балада, започна да кръжи край тях, като ги пронизваше и атакуваше със следващите стихове на Вийон:

— Певци със порив неограничен,

във който волна пламенност гори,

усмихнати, галантни всеки ден,

лишени от подправени пари,

пък и от истински, в поля, в гори

минаващи, на стихове творци… —

посочи Земан и Стейскал:

— … погледайте: далеч съм от дворци,

далеч съм от лазурен небосклон,

с потулени в тъмничен мрак гледци —

забравихте ли бедния Вийон?

Артистът рецитираше увлекателно и беше ясно кого има предвид. Земан побледня, бе разбрал неговата провокация. Ала Водваржка с един скок се върна на сцената и продължи да изрича посланието на тази балада:

— Президенте, със древен скиптър утвърден,

скрепете със печата си свещен…

Тук вече изпотеният и ужасен от всичко това Сханел не можа да издържи повече:

— Стоп, Престани с тези шегички, Хонза!

Но веднага добави, за да не разсърди много артиста:

— Ала иначе беше отлично. Хайде отначало.

Тогава Водваржка се коригира с подигравателна усмивка:

— Князе, със древен скиптър утвърден,

скрепете със печата си свещен

помилване по вашия закон…

Той махна с ръка към Земан и Стейскал, сякаш ги викаше при себе си на сцената:

— … очаквам ви от мъки изтощен,

спасете ме от зъл тъмничен плен —

забравихте ли бедния Вийон?

Свърши и настъпи тишина. Сетне Земан стана бавно и рече:

— Това ли искате да представяте тази вечер?

Водваржка направи гримаса:

— А нима искате да ни забраните? И Вийон ли вече взе да ви пречи? Този средновековен поет?

Без да се вълнува, строго, но все пак с мъка подтискайки гнева си, Земан му отвърна:

— Би трябвало да ви се забрани да злоупотребявате с творчеството на средновековните поети и да го използувате за вашите провокации. Но това не е моя грижа. Елате, господин Сханел.

 

 

Когато минаха зад завесата от мъниста, отделяща бара от винарната и сцената, Земан гневно избухна:

— Да не сте се побъркали, господин Сханел? Нима искате да ви затворим заведението?

От съседното помещение се дочуваше говорът и смехът на участвуващите артисти. Изглежда, те се забавляваха с номера, който бе направил Водваржка.

Сханел избягваше да погледне Земан в очите, не отговори на въпроса му, а учтиво го попита:

— Какво мога да ви предложа, господа? Ще пийнете ли нещо?

Земан не обърна внимание на поканата му, продължи да настоява:

— Чия страна държите? Заради кого се впускате в нападки срещу нас? Заради онзи негодник и хулиган ли, както сам вие го нарекохте пред нас?

Сханел, сякаш не бе чул думите му, застана зад бара и започна да предлага с професионална сервитьорска услужливост:

— Уиски? Коняк? Джин? Или може би само кафе? Кола? Тоник?

Земан го попита със зла самоирония:

— Или може би и вие искате да оттеглите показанията си?

Най-после Сханел реагира:

— Не, не. Аз никога няма да се отрека от това, което съм казал: че всъщност не съм видял никого да стреля.

Стейскал се намеси. Възмутено взе да го атакува:

— Тогава защо изтичахте след Павел Данеш? Защо го преследвахте? Защо го набихте?

Сханел си наля коняк в чашата и го изпи на един дъх.

— Защото в пияно състояние предизвика скандал. Защото с нахалното си държание провали представлението ми.

Земан изстреля следващия въпрос и разговорът им вече се превърна в истински, почти кръстосан разпит:

— Само за това ли? А кой според вас е стрелял тогава?

— Това аз не знам!

— А къде е изчезнало оръжието, с което се е стреляло? Вие, като управител, би трябвало да знаете много добре това. Вие сигурно знаете всички скришни места, кътчета и възможности за укриването му. А познавате и хората, персонала и публиката. Кой от тях е могъл да вземе оръжието? Кой е могъл да го отнесе или да го укрие?

— За съжаление в това отношение не мога да ви бъда полезен… Наистина ли няма да пийнете нещо?

Земан изкрещя:

— По-скоро не искате. Но внимавайте, господин Сханел! Играете си с огъня!

Тогава неочаквано Сханел съвсем искрено рече:

— Знаете ли, господа, аз много размишлявах за това… И разбрах едно нещо: Ако вие затворите заведението ми, те ще ми помогнат… Но ако те ме изгонят… заради сътрудничеството ми с вас… от културния, фронт, тогава съм загубен. Това са прости бакалски сметки. А аз съм вече твърде стар, за да мога да започна отново на някое друго място.

Земан разбра всичко, престана да настоява, само рече:

— Значи така? Вие се страхувате? Добре, ще се справим и без вас. Също и за да разберете на чия страна е правото, силата и законът в тази страна.

Сханел си наля още една чашка коняк, нервно я изпи и започна да се извинява:

— Много съжалявам, господин майор. Иначе сте ми твърде симпатичен. Но знаете ли, струва ми се, че сте малко Дон Кихот!