Иржи Прохазка
Лов на лисица (8) (1948 г.)

8

Вилата на Чадек изглеждаше като след пожар. Разтворени гардероби и чекмеджета, разхвърляни листове хартия, хвърчащи във въздуха. Претъпканите куфари се пренасяха ту тук, ту там и хората се препъваха в тях сред паническата бъркотия. Госпожа Инка, тази винаги хладнокръвна и разумна дама, изведнъж си бе загубила разсъдъка. Тя безсмислено вадеше дрехите от един гардероб, за да ги захвърли в следващия момент на друго място. После се впускаше да търси някакви дреболии, за които внезапно се сещаше, че са й крайно необходими, или пък преместваше някоя ваза на друго място, сякаш сега това беше най-важното нещо на света.

В цялата тази суматоха пред вилата изскърцаха спирачки на кола и госпожа Инка се втурна към прозореца. Пред входа бе спряла луксозна лимузина, от която слезе строен млад свещеник, придружен от елегантно облечен мъж с посребрени слепоочия.

Госпожа Инка изтича надолу по стълбите, за да ги посрещне на входа, и радостно прегърна посивелия франт.

— Бартик! Колко хубаво, че дойде! Точно в този момент — истерично се разплака тя. — Не можеш да си представиш какво става сега с нас, Бартик…

Франтът побърза да се освободи от прегръдките й.

— С всички нас сега става нещо, скъпа моя. Разреши ми да ти представя — обърна се той към младия свещеник, който бавно се бе приближил до входа и безмълвно наблюдаваше трогателната роднинска сцена.

— Това е Макс — мой добър приятел. Хайде, Инка, престани да правиш сцени. Нямаме време за това. Сега трябва добре да овладеем нервите и разсъдъка си.

В този момент на входа се появи и инженер Чадек. Слисано загледа брат си. Съзнаваше, че не току-така Роберт бе дошъл чак тук.

Роберт дори не го поздрави.

— Ела да ни помогнеш с багажа. Не можем да повлечем всичко това със себе си. Трябва да прередим куфарите! — заповяда той и тримата мъже се върнаха към колата, за да донесат куфарите.

Инженер Чадек едва довлече до хола обемистия куфар на Роберт. Там той го пусна на пода и тежко се отпусна върху него. После започна да трие с кърпа запотеното си чело.

— Как е положението в Прага, Берта? — най-после зададе своя тревожен въпрос той.

— Дртина вече не е в министерството — махна с ръка Роберт. — Той искаше да го оставят да каже последната си дума, но го изгониха като някакъв хлапак, представи си. Всички го изгониха. А сега уплашено пищят и се въртят в кръг като зайци. Теглят банковите си сметки, вместо да се борят. Аматьори! Така ли се прави голямата политика? Направиха ни за смях пред целия свят. С тази тяхна жалка политическа криза.

— Няма ли вече никаква надежда, Берта? — ужасено изстена Чадек.

— Има! Бенеш! Но това е проиграна карта, на която няма да заложи дори и Макс — пък той е страстен и хладнокръвен играч.

— Значи това е краят! — изстена госпожа Инка. Двамата братя я изгледаха така, сякаш се чудеха, че тя все още е там. Ала непознатият свещеник, който мълчаливо и безучастно грееше ръцете си край камината с красива решетка от ковано желязо, сякаш всичко това не го засягаше, извърна към нея младото си лице.

— Не, това е само началото, госпожо. Сега отново трябва да почнем да се борим, и то по друг начин. По-твърдо, с повече опит, без сантименталности. След като крепостта падна поради слабост и вътрешни раздори, ще трябва да я превземем отвън.

— Но откъде и как? — вяло възрази инженер Чадек. В гласа му се долавяше окончателно примирение и безнадеждност. — Как ще идем там?

— Точно тук е най-подходящото място, откъдето да изчезнем колкото се може по-скоро зад границата — засмя се с чувство на превъзходство Роберт. — На това разчитаме и за тази цел си имаме свой човек, който работи тук за нас. Междувременно вече е подготвил нещо.

— Тук, при нас ли? Кой е той? — попита инженер Чадек.

Ала Роберт само тайнствено се усмихна:

— Ще видите — рече той, съблече балтона си, разхлаби вратовръзката и се отпусна в най-близкото кресло.

— Няма ли да ни предложиш нещо за пиене? — подсети той госпожа Инка, за да стане ясно, че повече няма да се говори по този въпрос.

 

 

В кабинета на началника на ОУ на МВР се намираше Земан, изпънат в стойка мирно. Край него нервно се разхождаше шефът му, старши лейтенант Блаха, и изригваше гръм и мълнии.

— Вие сте луд човек, Земан — удари на бюрото пред него някакви документи.

— Тук имаме жалба срещу вас от самия председател на ОНС. Известно ли ви е, че той може да ви изхвърли на улицата, въпреки тази ваша зелена униформа? И би трябвало да го направи. От вас никога няма да стане истински служител на НМ. Как сте се държали там, пред фабриката? Мислите ли, че ще помогнете на Готвалд, ако създавате анархия и безредие? Ние сме представители на държавната власт и сме длъжни да спазваме законите. Чак след като правителството утвърди закон за по-нататъшната национализация, ще се предприеме национализиране и ние ще подкрепяме законните действия. Но не и преди това! Засега това е произвол, беззаконие и престъпление!

Пребледнелият Земан стоеше неподвижно, потресен от неговите логични и убедителни аргументи.

— Може да съм лош служител, господин старши лейтенант — съгласи се той, — и ако трябва, ще си подам молба за напускане, ще се откажа от униформата. Но никога няма да забравя, че постъпих тук направо от фабричния струг и че също съм работник.

В този момент вратата на кабинета на Блаха рязко се отвори и вътре съвсем недисциплинирано нахълта Бартик.

— Пуснете радиото — викна той — веднага! Готвалд говори сега на Вацлавския площад! Бенеш е подписал! Спечелихме!

Той се втурна към радиото, а Земан, който веднага забрави, че е на рапорт, го последва. Вълнението и на двамата беше толкова голямо, че не успяха да забележат как останаха сами в помещението.

Старши лейтенант Блаха не довърши гневните си упреци. Излезе съвсем тихо, за да не го усетят.

Тръгна, като дозакопчаваше коженото си палто, после по стар навик повдигна яката му, нахлупи козирката на фуражката си още по-ниско над очите и с професионална предпазливост огледа безлюдната улица.

След това забърза нагоре към хълмовете извън града.

С дълги и забързани крачки Блаха измина разстоянието до летището, прекоси дълбокия път и по най-късото разстояние стигна до дървената постройка в края на пистата. Там той опря гръб във вратата, внимателно се огледа и вмъкна високата си снага вътре.

Тогава откъм гората заслиза някаква сива и невзрачна като сянка фигура, която до този момент не се различаваше от сенките, хвърляни от заскрежените борови дървета и плетеницата от малини, къпини и хвойни под ниското, мрачно и надвиснало като тумбест корем снежно небе.

С няколко скока непознатият се приближи до вратата, зад която преди малко бе изчезнал Блаха. Напрегнато се ослуша, после опря длан на вратата, която — само привидно затворена — бавно се поддаде на натиска на ръката му.

В другата му ръка се появи пистолет:

— Хайде престанете, господин старши лейтенант! Достатъчно сте предавали!

Блаха рязко се обърна. Срещу себе си видя някакъв невзрачен човек с изтъркан тъмен балтон и изпомачкана черна шапка, който се усмихваше с лека ирония и се целеше в него с пистолета си. Блаха инстинктивно посегна към кобура под мишницата си, но непознатият го спря.

— Внимавайте, не мърдайте! Стрелям също така бързо и точно като вас! — И заповяда: — Поставете радиостанцията на пода! Придвижете я с крак към мен!

Блаха бавно се наведе и постави до краката си малката портативна радиостанция. После също така бавно я побутна с върха на обувката си към непознатия. Изпълняваше точно заповедите, но беше ясно, че трескаво мисли какво да предприеме, че търси някакво минимално разсейване на вниманието на непознатия, поне една стотна от секундата, в която да отклони дулото на пистолета му, насочен към онзи туптящ мускул на слепоочието му, където мощно пулсираше кръвта и набъбваше във вените. Искаше да се хвърли на земята, да направи парашутистко премятане, както го бяха обучавали, светкавично да извади оръжието си и още по-светкавично да стреля. Но не можеше. Господи, все още не можеше!

Непознатият продължи да го наблюдава мълчаливо, може би не знаеше какво да предприеме по-нататък, а може би само искаше да разстрои нервите му и да го накара да се почувствува безпомощен. Обаче ръката, с която държеше пистолета през тези дълги минути, вперил мрачно поглед в Блаха, дори не трепна. После каза:

— Сам ще си взема пистолета ви. Не бих искал сега да посегнете към него. Знаете ли какво? Засега седнете! Върху това! — Побутна с крак към него някакъв стар сандък, захвърлен в ъгъла.

Блаха изпълни заповедта му и седна, без обаче да изпуска непознатия от погледа си. Непрекъснато очакваше своя добър шанс.

Непознатият леко и неприятно се усмихна. Това пак беше по-скоро иронична гримаса, по-скоро намек за усмивка, отколкото истинска усмивка.

— Първо да си поговорим. Аз не бързам. Знаете ли какво бих искал да знам? Кой още, освен вас ще дойде тук?

В този момент се разнесе остър, повелителен глас:

— Аз! Горе ръцете! Хвърли пистолета и застани с лице към стената!

В рамката на вратата бе застанал Земан с автомат в ръка.

Непознатият дори не направи опит да се съпротивлява, пусна пистолета на пода и се обърна към стената.

Блаха облекчено стана:

— Отлично, Земан! Дойдохте точно навреме! Все пак от вас ще стане истински служител на милицията!

Лицето на Земан засия:

— Видяхте ли, господин старши лейтенант, Лойза беше прав. Най-накрая заловихме вражеската радиостанция. Преди малко Лойза пак регистрира онзи сигнал. Само за миг, но аз повече не можех да изчаквам.

Блаха приятелски го потупа по рамото:

— За което, Земан, ще получите повишение. И вие също, Бартик.

Той вдигна от пода пистолета на непознатия и го пъхна в джоба си. После се доближи до гърба на мъжа и професионално опипа с ръце тялото му.

— Няма друго оръжие. Сложете му белезници, Земан!

Земан постави белезници на ръцете на непознатия.

— А сега го отведете — заповяда Блаха. — Той си е ваш, имате право на него.

После се наведе и взе радиостанцията.

— Засега тази играчка ще остане при мен. Ще ида да се поогледам наоколо. Може да не е бил сам.

Блаха още веднъж изгледа непознатия и бързо излезе. Само след миг изчезна в гората.

След като Блаха излезе, Земан се приближи до чужденеца и го мушна с автомата си в гърба:

— Тръгвай!

Ала непознатият тихо процеди през зъби:

— Глупак! Свали ми белезниците! Та той е предател!

Земан го загледа смаяно и недоверчиво, нищо не разбираше.

— Аз съм лейтенант Житни от втори отдел на Областното управление на МВР. В левия горен джоб е легитимацията ми. Изпрати ме капитан Калина, когото много добре познаваш. Още от първия ден тук установих връзка с Бохумил Кржиж, секретаря на областния комитет на партията.

Господи, какви превратности! Та те могат да объркат и един стар опитен офицер, да не говорим за буйния, разпален и романтично настроен новак, какъвто Земан все още беше. На кого да повярва сега — на командира си или на този чужд, ироничен човек? В притеснението си Земан престана да бъде предпазлив, наведе дулото на автомата си и наистина бръкна в левия джоб на непознатия!

Там действително имаше легитимация!

Сега вече непознатият съвсем повелително заповяда:

— Тичай в Секретариата на партията! Бързо! Нека мобилизират доброволните отряди на милицията и да окупират летището! Това е техният канал на Запад. Не бива да допуснем и мишка да се промъкне от там!