Иржи Прохазка
Лов на лисица (2) (1948 г.)

2

Те напуснаха гостилницата и излязоха в мразовитата февруарска нощ мълчаливо, без да продумат. Крачейки, Земан дозакопчаваше балтона си, вдигаше яката му и ядно пъхаше ръце в джобовете. Но вече беше поизтрезнял, прояснил главата си на чистия, щипещ нощен въздух и дори бе почнал малко да се срамува от невъздържаността, която бе проявил вътре, заради яростта, с която се бе нахвърлил върху пияния Карел.

Но можеше ли да постъпи по друг начин?

Усещаше сякаш обидата, която му бе нанесъл Карел Мутъл. Не беше насочена само лично срещу него, а оскверняваше паметта на баща му, засягаше прекрасния майор Калина от Испания, който го бе привлякъл да постъпи в редовете на милицията, стария подпоручик Видра, с който бяха преживели толкова много в този пограничен район, както и неговите приятели, момчетата от отдела за бойна готовност, които рискуваха живота си в сраженията със закоравелите военни престъпници от отряда на Щефан Бандера, когато се опитваха да преминат границата и да избягат на Запад.

А всъщност не бяха изминали и три години, откакто неговият другар от концлагера, старият комунист Вашек Калина, го убеди да подаде молба за постъпване в редовете на народната милиция. Земан дълго се колеба, никога не бе харесвал униформите и строгата дисциплина, повече му се искаше да се върне при своя струг във фабриката, при приятелите и спокойния мирен живот в родната Височина. Но след като убиха баща му, който още в първите мирни дни бе застрелян по време на пост от един колаборационист, разбра, че борбата все още не бе приключила, че битката за онази нова и по-справедлива република, за която бяха мечтали заедно с Вашек Калина и доктор Весели през дългите тягостни вечери върху наровете на концентрационния лагер, тепърва започваше. Той разбра това и подписа заявлението си.

И така се случи, че три години след края на войната той се намираше на служба в този пограничен район и не му оставаше време нито да живее нормално, нито да си намери момиче, да се влюби, да иде да потанцува, да поседи и да се позабавлява в компанията на другите младежи…

А не беше с нищо по-лош от тях. Висок и строен, с тесен ханш и добре развит мускулест гръден кош, с леко къдрави коси и лице по славянски закръглено и вечно озарено от малко момчешка усмивка. Тази усмивка му беше така присъща, че в моменти на гняв лицето му изведнъж ставаше чуждо, неотговарящо на цялото му същество, сякаш го бе взел назаем от друг човек. Всъщност неговото добродушно лице никак не подхождаше на строгата униформа, но след като вече бе станал военен, стремеше се честно да изпълнява своя дълг, както се бе отнасял почтено към всяка работа в своя живот.

И на всичко това Карел Мутъл искаше да се присмее?

Сержант Лойза Бартик, това новоизлюпено милиционерско пиле, което сега вървеше до него, не издържа повече мълчанието му и го попита:

— Ти наистина ли щеше да се сбиеш с него, Хонза?

Известно време Земан продължаваше да крачи към управлението на НМ, преди да му отговори:

— Не знам… Ако ти не беше дошъл… Та той е глупак… А тебе всъщност кой те изпрати? — внезапно попита и почти спря, изненадан, че този въпрос не му бе хрумнал по-рано.

— Онзи новият!

— Какво? Та той тук ли е? Постъпи ли вече?

— Да. Направо от гарата. Видра го доведе от вечерния влак. И веднага ни вдигна на крак!

— Строг ли е?

— И още как! Искаше да ми изхвърли радиопредавателя. Защото съм се занимавал с глупости и не подхождало на службата ми — оплака се, обиденият Лойзик.

Не след дълго пристигнаха пред сградата на околийското управление.

— Ще му мине — успокояваше Земан колегата си Бартик. Изглежда, че гневът му бе преминал напълно и сега в мислите си беше на съвсем друго място.

— След седмица тази затънтена дупка ще го приспи и ще започне като Видра да се интересува само от това, къде се устройват угощения и се събират да играят карти. Ще видиш, че накрая ще се превърне в един съвсем обикновен, приличен околийски началник.

Те се промъкваха в неосветения вход на околийското управление, а нейде зад гърба им се сипеха като топли златни капки последните приглушени тонове на карнавалната музика.

 

 

В центъра на строгото канцеларско помещение стоеше висок строен мъж, кръстосал отзад ръце.

Той гледаше малко надменно двамата новодошли и едва забележимо се поклащаше на пръсти и пети. Униформата на старши лейтенант му стоеше отлично и това бе забелязано от пръв поглед от двамата приятели. На гърдите си имаше лентичка с военни отличия. Истински войник с всеки сантиметър от тялото си. В неговата сянка сякаш се гушеше бившият началник на управлението подпоручик Видра.

— Какво сте си въобразили, господа? Това е околийско управление, а не гълъбарник. Пък вие тук дремете като някакви околийски дяволи, които си пощят бълхите, за да им мине времето. Отсега слагам край на тази идилия, добре запомнете това! Скоро тук ще се развихри истинска война. . .

Изпотеният Видра, който седеше в дъното на кабинета, нервно изтри челото си с кърпа:

— Всъщност аз вече от една седмица съм в пенсия, господин старши лейтенант — осмели се да се обади той, — аз само изчаквах вашето постъпване.

Старши лейтенант Блаха рязко се обърна към него:

— Вас никой не ви упреква. Кой ви заместваше?

— Старши подофицерът Земан — посочи Видра пребледнелия Хонза. — Той е много акуратен и съвсем благонадежден.

Обаче Блаха не го остави да довърши. Приближи се до Земан, доволен, че има конкретна цел, конкретна жертва, върху която да излее своето раздразнение и ирония:

— Е, господин старши подофицер? Къде бяхте, господин старши подофицер? На бал, нали?

— Аз бях приключил дежурството си, господин старши лейтенант — опита се да се защити Земан.

— Истинският полицай никога не е приключил дежурството си, поне при мен е така. Особено пък тук, на няколко километра от границата, която след една-две седмици може да се превърне и във фронтова линия. А тук при вас тази нощ дежурството се осигуряваше само от един стажант и един старшина — сипеше гръм и мълнии Блаха.

— Никой не беше обявил бойна готовност, господин старши лейтенант — отвърна Земан. Отговаряше спокойно и твърдо, но на никого не убегна какво усилие му костваше да се владее. Значи това го очакваше в бъдеще? А какво спокойствие цареше тук досега.

Старши лейтенант Блаха внезапно се втурна към бюрото на Земан, разбърка с ръка някакви листове хартия върху него и измъкна един измежду тях.

— Така ли? А това какво е? — пъхна той листа под носа на Земан, който напразно се мъчеше да разчете за какво става въпрос.

— Не се напрягайте, след като не знаете. Намираше се върху служебното ви бюро, докато вие бяхте на бала. Аз ще ви кажа за какво се отнася. Общодържавно съобщение за издирване на опасен военен престъпник, който вчера е избягал от Бор. Прочетох неговото описание и се сетих, че такъв подозрителен индивид пътуваше вчера с мен във влака. Този човек през цялото време ме наблюдаваше, слезе заедно с мен на гарата, държеше се много странно. Дали не е някой местен жител? Познавате ли го? Как е възможно да не знаете за него? Не би трябвало и мишка да ви избяга, щом като е обявено общодържавно издирване. Къде, мислите, ще се отправи един беглец? Към границата. А къде сме ние? На границата. Но според вас тук всичко е спокойно и можем да идем да потанцуваме на бала, нали така, господин старши подофицер?

В този момент телефонът на бюрото иззвъня.

Бартик притеснено се обади:

— Слушам.

В слушалката някой приглушено докладваше нещо. Земан и старият Видра стояха вцепенени и потресени от факта, че заедно с Блаха тук бе нахлул един съвсем друг свят. А самият Блаха се обърна с лице към овехтялата мазилка на стената и заразглежда окачения там календар с откъсващи се страници на тукашната потребителска кооперация.

Гласът от телефона млъкна, Бартик постави слушалката върху вилката, изправи се и развълнувано съобщи:

— Господин старши лейтенант, нашият пост рапортува, че току-що някой се е опитал да влезе с взлом в сградата на летището за безмоторни самолети. Човекът се изплашил от нашия караул и избягал в гората.

Блаха скочи с победоносна усмивка на тънките устни.

— Край на вашето спокойствие! Веднага вдигнете тревога! Отиваме там!

Само за миг служителите на НМ изхвръкнаха от сградата на околийското управление. Старият Видра, Земан, Бартик и набързо свиканият отряд за бойна готовност начело със старши лейтенант Блаха. Всички наскачаха в стария военен камион и в двата възстари мотоциклета. Шумът на моторите, които заработиха на високи обороти, прониза нощната тишина на спящия град, гумите изсвистяха, конусообразните светлини на фаровете лизнаха заскрежените тротоари и се плъзнаха по фасадите на къщите.

В момента, в който колата с милиционерите потегли в мразовития мрак, от нишата на срещуположната сграда се отлепи някаква сянка. Тя беше на мъж с тъмна непромокаема мушама и дълбоко нахлупена над очите шапка.

За момент той замря, още веднъж погледна към прозорците на обезлюдения участък, а после безшумно тръгна след червените следи на чезнещите в тъмнината стопове.

 

 

— Какво е това тук? — Блаха попита полугласно Видра. — Футболно игрище ли е?

— Не, вече стигнахме до летището на аероклуба. Използуват го тукашните любители на безмоторно летене.

— Какви самолети могат да се приземяват тук?

— След войната веднъж тук кацна и една дакота — не без гордост се похвали бившият началник на околийското управление.

— А охраната? — моментално го постави на мястото му Блаха. — Какви мерки предприехте, за да не кацне тук и втори път?

Видра не отговори.

Те претърсиха много внимателно гората, измръзнали от студа, недоспали си и отегчени от тази — както им се струваше — излишна работа. Оглеждаха всеки гъсталак, всяко храстче, вървяха от дърво на дърво и се взираха във всяка подозрителна сянка, но никого не намериха. Върху планинския склон се белееха няколко хижи. Механично пробваха вратите, прозорците, висящите катинари. И пак нищо!

Внезапно Бартик стисна лакътя на Земан и мълчаливо му направи знак с глава да погледне към една добре подредена купчина дърва, зад която сякаш нещо се помръдна. Този мълчалив знак се предаде от човек на човек. Преследвачите спряха.

Блаха светкавично извади пистолета си и извика:

— В името на закона — излезте!

Ала вместо отговор се разнесе изстрел, куршумът изпищя толкова близо до главата на Блаха, че студени тръпки го пронизаха.

Някаква тъмна фигура изскочи иззад цепениците и изчезна в гъсталака.

Веднага след изстрела преследвачите залегнаха и нервно започнаха да стрелят в мрака.

— Не стреляйте — заповяда Блаха. — Преустановете стрелбата! Искам да го заловим жив!

Моментално се втурна след бягащия. Земан веднага го последва. И двамата бързо изчезнаха от погледите на останалите мъже, които бяха приковани към земята. Само пращящите клонки и тропотът на стъпките подсказваха посоката, в която се развиваше яростното преследване.

— Хванах го — внезапно извика Земан. — Ето го!

Преследвачите се надигнаха и се затичаха към мястото, откъдето се чу гласът на Земан. Обаче успяха да видят само очертанията на две тела, които се търкаляха по земята. Накрая обаче Земан успя да избие пистолета на непознатия и да го изрита далече извън досега на ръката му. После притисна лицето му към замръзналия мъх.

Блаха бързо се притече на помощ на Земан, с ловка хватка изви ръцете на непознатия зад гърба му и го изправи на крака.

— Браво, Земан!

Обърна лицето на мъжа към себе си, но веднага разочаровано рече:

— Това не е той. Онзи от влака изглеждаше съвсем иначе.

После плъзна светлината по разкъсания му ръкав, през който се виждаше кожата на ръката му.

— Затова пък този има… това — посочи разголената ръка на мъжа. Върху кожата му бяха татуирани две мълнии SS! И девизът: Meine Ehre ist Treue.^[1]

Блаха се усмихна. За първи път, откакто бе пристигнал тук:

— Отведете го, Земан, щом като вие го заловихте!

После се обърна към Видра:

— А аз най-после ще мога да ида да се представя на председателя на ОНС.

 

 

Мястото и късният нощен час не бяха най-подходящи за едно официално представяне. Но, изглежда, че старши лейтенант Блаха си имаше свое мнение по тези въпроси.

Когато влезе, съпровождан от подпоручик Видра, в залата се възцари почти пълна тишина. Развълнуваните дебати и догадки, които в този момент преобладаваха по масите след известието за възникналата далечна престрелка нейде навън, замлъкнаха. Всички погледи се устремиха към новопристигналия, който може би щеше да им изясни всичко това.

Подпоручик Видра го заведе при масата, където седеше председателят на ОНС Брунцлик.

Блаха застана мирно.

— Господин председателю, разрешете да доложа, че по заповед на ръководните органи на Министерството на вътрешните работи току-що поех командуването на тукашното управление на НМ. Старши лейтенант Павел Блаха.

Брунцлик му стисна ръката, малко притеснен от неговата служебна коректност, както и от това, че такова официално представяне се извършваше посред нощ и пред очите на всички присъствуващи.

— Добре дошъл, господин старши лейтенант. Ние вече ви очаквахме.

С малко недодялана провинциална нетактичност той тупна стария Видра по гърба.

— Знаете ли, нашият Йозеф тук реши, че е по-добре, вместо да се занимава с борбата с престъпността, да стане пенсионер и да отглежда любимите си зайци, и ние нищо не можехме да сторим. Но се надявам, че тук ще ви хареса, обстановката е спокойна.

Блаха се усмихна иронично:

— Да! Току-що се уверих в това!

После се обърна и с поклон се представи на останалата компания. Галантно целуна ръка на госпожа Инка.

— Имате прекрасен тоалет, милостива госпожо. От Прага ли е?

— Вие разбирате ли от дамска мода, господин старши лейтенант?

— Ние трябва да разбираме от всичко. Понякога познанията ни относно произхода на дрехите или бельото на някой труп може да ни помогнат да открием убиеца.

Отговорът беше толкова делови, че радостната усмивка на госпожа Инка моментално угасна.

Но инженер Чадек незабавно се намеси:

— Няма ли да поседнете при нас, господин старши подофицер? Поне за малко?

Той посочи лентичката с военните отличия на гърдите на Блаха и споделяйки възхищението на останалите на масата, рече:

— Господа, това е биография!

Бързо помоли гостилничаря да донесе още една чаша, за да може първи да се чукне с този необикновен човек, който така неочаквано бе попаднал сред тях тази вечер.

— Дано при нас ви се наложи да изпробвате познанията си относно дамското бельо само върху живи тела.

Блаха с усмивка отпи от подадената му чаша и седна. Чадек сметна, че с това вече е преодоляна бариерата на официалностите, приближи стола си към него и с чистосърдечно любопитство го попита:

— Какво се случи, господин старши лейтенант? Говори се, че тази нощ извън града се завързала престрелка?

Блаха отвърна с усмивка на превъзходство:

— Нищо особено! Не обръщайте внимание! Това беше само една малка тренировка на лов за лисица!

— Вие обичате ли да ловувате?

— Страшно много!

— Тогава трябва да ви поканя да дойдете в моята вила. Ще ви покажа там колекцията си от оръжия и трофеи.

Блаха погледна госпожа Инка и рече с усмивка:

— Непременно ще дойда. Предполагам, че някои от вашите трофеи сигурно си струват. Непременно ще ме заинтригуват!

 

 

Тази весела карнавална нощ бе взела прекалено дълго да се проточва. Залата вече беше полупразна и меланхоличното настроение се полепваше по разпокъсаните гирлянди. Покривките на масите бяха изцапани от разлети напитки, измачкани и посивели от цигарена пепел, столовете безредно разхвърляни и върху тях седяха само малцина от онези, които все още не можеха да се решат да си тръгнат. Но оркестърът продължаваше да свири — макар и вече изнурено, без ентусиазъм — кой знае за кой път все същото танго, а в центъра на дансинга се мотаеха две от най-издръжливите двойки.

Единият от танцуващите беше Карел Мутъл, който след излизането на Земан, изглежда, бе завладял бойното поле и Бланка Свободова, която сега стискаше в обятията си, сякаш нямаше намерение никога вече да пусне.

Другите двама упорити танцьори бяха щабният капитан Кристек и госпожа Инка. Кристек едва се държеше на краката си. Той имаше тежкото дишане, изопнатите черти и оцъкления поглед на пиян човек, който отдавна е престанал да възприема окръжаващата го обстановка, защото алкохолът е притъпил всичко у него — зрението и слуха, мозъка и сърцето. Повече залиташе, отколкото танцуваше, влачеше безцеремонно своята партньорка по изтъркания дансинг и беше учудващо, че госпожа Инка все още го понасяше. Но и тя вече беше съвсем омаломощена от умора, прекрасният й тоалет беше измачкан, а прическата и лицето й сякаш бяха увехнали.

На почетната председателска маса инженер Чадек упорито разказваше нещо на своите сътрапезници. Блаха го слушаше с иронична усмивка в ъгълчетата на устните, а председателят Брунцлик все още седеше там, защото не се решаваше да си тръгне. Неговата жена, която през цялата вечер се бе чувствувала не на себе си до блестящата съпруга на фабриканта, неприкрито дремеше.

Чадек беше неуморим.

— Уверявам ви, господа, че това е най-хубавият бал в живота ми.

— Наистина ли? — усмихна се Блаха.

— Заклевам се. Всеки бал е най-прекрасният, защото може да се окаже и последен. Затова трябва да се гуляе и да се танцува до разсъмване. Който не знае това и вече си е отишъл, според мен е един дрисльо!

Оркестърът реши да приключи окончателно с един прощален валс. Кристек бе впил в партньорката си своите воднисти очи, клатеше се в кръста като пречупена тръстика и ако не беше се хванал за нея, навярно щеше съвсем да се пречупи.

Госпожа Инка хвърляше отчаяни погледи към своята маса, но Чадек не й обръщаше внимание, с ръка на сърцето се мъчеше с всички сили да излее в песен тъгата си от прощаването с младостта и любовта. Само старши лейтенант Блаха разбра. С бързо движение на ръката се увери, че всички копчета на униформата му са закопчани според военния правилник, и отиде на дансинга. Там отне госпожа Инка от обятията на Кристек.

— Разрешавате ли ми, господин щабен капитан? Мисля, че би трябвало малко да си починете!

И докато Кристек се опомни, той се завъртя с госпожа Инка чак в другия край на залата.

Кристек недоумяващо го проследи с поглед, а после ядосано се изплю:

— Въшльо!

Залитайки, той отиде до масата на Чадек, с треперещи ръце си наля чаша вино и наведнъж я изля в гърлото си. При това малко се поля, затова нервно взе да бърше реверите на официалната си униформа с изпотени длани. Мърмореше ругатни:

— Как може госпожа Инка да се компрометира с такъв… Та той е само един въшльо… комунист… милиционер…

Чадек престана да пее. Неочаквано съвсем трезво и разумно го поправи:

— Не говори така, скъпи мой. Той е мъж на ниво. А пък връзките с някого от милицията никога не са за пренебрегване. Особено пък сега. В края на краищата нищо не се знае. В Прага Носек^[2] е уволнил осем военачалници, които комунистите са сметнали за неподходящи. Може той да е един от тях.

— Този ли — отново презрително плю Кристек, — той е само един женкар и нищо повече.

На дансинга вече бе останала само една двойка.

Старши лейтенант Блаха и госпожа Инка.

Блаха се наведе към нея.

— Знаете ли как се чувствувам сега?

Инка моментално прие играта:

— Както и аз! Чудесно!

Той я поправи:

— Не, тъжно ми е!

— Защо? — учуди се Инка. — Не ви ли е добре с мен?

— Обзеха ме спомени.

— За някого ли?

— По-скоро за нещо — рече Блаха. — А всъщност и за някого. За приятелите, които вече не са сред живите. За веселите мъжки очи, които внезапно се изумиха, помръкнаха и паднаха от небето като звезди…

— Не ви разбирам.

— Под звуците на този валс — тихо й обясни Блаха — някога всяка нощ излитахме към Германия. Над оръдейните залпове! Към смъртта!

— В Англия ли бяхте по време на войната?

— Да. Летях на либерейтър^[3]. Като навигатор.

— А защо сега работите в милицията?

— Защо ли? Защото тази война все още продължава да съществува в нас. Не можем да я забравим, прекалено много свикнахме с нея. Необходими са ни вълненията, напрежението, опасностите — като наркотик. Иначе ще пукнем. Някои по тази причина постъпиха в чуждестранния легион. Други се отдават на пиянство. А пък аз станах полицай!

— Вие наистина сте странен човек, господин старши лейтенант!

— Съвсем обикновен съм. Като всички други. Поне в едно нещо.

Прощалният валс постепенно замря като нощна пеперуда с опърлени крилца. Блаха се обърна към матовите стъкла на големите прозорци на залата:

— Погледнете! Вече се разсъмва!

Интимно я притегли за лакътя към себе си и я отведе при масата. А на нея изведнъж й се стори, че я обзема някакво опиянение, съвсем различно от онова, което можеше да причини алкохолът, който бе изпила през тази нощ.