Иржи Прохазка
Лов на лисица (7) (1948 г.)

7

Мелодията на Интернационала постепенно заглъхна, синкопирана от крачките на хилядите хора, които там нейде далеч, на Староместския площад, бяха почнали да маршируват.

В този момент десетките, надвесени над радиоапарата глави се изправиха. Секретариатът на околийския комитет на комунистическата партия се беше изпълнил с хора. Там бяха старият Свобода, Бланка, Карел Мутъл, Кржиж, Кржижова, Земан, Бартик и много други ръководители и редови партийни членове, които този вълнуващ момент бе привлякъл тук.

Хората говореха един през друг. Нервите, които по време на речта на Готвалд бяха напрегнати до скъсване, се отпуснаха, всеки искаше да се изкаже, да размени мнение, да зададе въпрос. Десетки цигари нервно изпускаха облачета дим, миризмата на мъжка пот и съблечени зимни палта изпълваше неголямото помещение. Гласовете ставаха все по-гръмки, след малко вече не можеше да се различи кой с кого говори и за какво всъщност става въпрос.

Кржиж напразно удряше с юмрук, по масата и призоваваше:

— Тишина, другари, тишина!

Чак след доста, време успя да въведе някакъв ред и система, в този развълнуван човешки вулкан.

— Другари, сега тук е щабът на революцията и преди всичко сме длъжни да въведем в него ред и спокойствие. Чухте речта на другаря Готвалд. Разбрахте какво става сега в Прага. Но това е дело не само на Прага, Бърно, Пилзен и големите заводи. Това е и наша работа. На всеки честен човек в нашата република. Реакцията няма да се спре пред нищо, за да разедини републиката ни и да изтръгне властта от ръцете на народа. Ще трябва веднага да организираме дежурство от партийни членове. Денонощно из града ще обикаля караул от двама души — един милиционер и един другар от нашата организация. Ще охраняваме всички по-важни предприятия.

Той свърши да говори и в помещението настъпи тишина. Всички гледаха Кржиж, който изведнъж бе станал твърд и решителен. Често се шегуваха с него, защото когато така се разпалваше на събрания и почваше страстно да говори, от вълнение заекваше. Но сега беше някак по-различно. Мълчаливо се прекланяха пред неговия опит и авторитет, с който будеше възхищение.

Първи се опомни Мутъл:

— А кой ще ни даде оръжие, Бохоуш?

— Не се тревожи — махна с ръка Кржиж. — И оръжие ще ни даде партията, ако се наложи. Освен това на вас, които работите във фабриката на Чадек, оръжието ви е подръка. И сега би трябвало да го пазите особено внимателно, макар и да ви се струва, че обстановката е спокойна, че нищо не може да се случи. Бъдете нащрек и внимавайте някой да не ви нападне в гръб. Да бъде бдителен и предпазлив — това сега трябва да бъде закон за всеки комунист!

Кой ли беше този толкова коварен и опасен враг, за който намекваше Кржиж? И то тук? Та нали всички се познаваха много добре? Едва ли не си виждаха в чинните и в душите един на друг. Нищо не можеше да се скрие, всяка нова влюбена двойка, която тръгнеше към гората, се проследяваше от нечие любопитно око. Всяка нова мебел, която се внасяше в къщата, беше обект на коментари. Стар селски обичай. Въпреки че вече смятаха, че са станали град.

Развихриха се такива разпалени дебати на темата „оръжие“, че Кржиж напразно се мъчеше да ги надвика.

Само Бланка мълчеше. Тя чувствуваше, че днешният ден е необикновен, че това е сериозен и тържествен исторически момент, какъвто няма да й се случи да изживее втори път в живота си. Искаше й се от почти детински възторг и щастие да се разплаче, както тогава, през четиридесет и пета година, когато заедно с леля си очакваше да посрещне първия танк или когато баща й се завръщаше от концлагера, на гарата свиреха държавния химн, а на пилона след толкова години отново се издигаше държавното знаме. Точно така се чувствуваше.

На Земан му се наложи два пъти да я повика:

— Ей, Бланка…

Чак тогава тя го забеляза. Той се бе промъкнал към нея измежду групата спорещи, сред които допреди малко се намираше.

— Исках само да те попитам — заусуква Земан, — дали не искаш да образуваме заедно една патрулна двойка?

Предлогът беше толкова прозрачен, че Бланка се изчерви. Тя сведе очи, в първия момент не знаеше какво да отвърне, но после решително поклати глава.

— Не се сърди, Хонза, но ще ида с Карел! Ние всъщност — от онзи бал — ходим заедно… — изплю тя камъчето.

Земан разбра, че през онази нощ, когато за първи път срещна Бланка, бе проиграл всичко. И любовта си.

— Извинявай, щом е така — прошепна той със свито от срам, смущение и съжаление гърло и веднага изчезна сред групичката спорещи, за да не може никой да забележи мъчителното му поражение.

Но неговият плах опит не убягна от вниманието на Карел Мутъл.

 

 

От доста часове насам патрулите обикаляха града. Из улиците, площада и край фабриката. Часовете си течаха както и преди — в същия ритъм, по същия начин и по стария обичай. Само едно нещо бе ново. Червеното знаме под портала и върху комина на фабриката на Чадек.

Пред същия този портал стояха на пост Бланка и Карел Мутъл с червени ленти на ръкавите. Беше им много хубаво, че могат да бъдат заедно. Не трябваше да се крият пред никого, не се налагаше да се срещат тайно, само дето ръцете им мръзнеха малко. Но нима усеща някакъв студ младежката любов? Тя ги сгрява, трябва да е така, щом за това се говори и в старите работнически песни. В града беше спокойно, нищо особено не се случваше — така че имаха възможност да се отдават на мечтите си, до безкрайност да си разменят вечно едни и същи, но все така прекрасни глупости на влюбени, да бъдат щастливи, чувствувайки се сами сред вселената и звездите. Искаше им се така да стоят на пост до края на живота си!

Но внезапно из улицата се разнесе рев на мотор и веднага след това иззад ъгъла се показа камион с покрита с платнище каросерия. Изглежда, че хората от камиона не очакваха да ги срещнат там, спирачките изскърцаха в последния момент и превозното средство се закова на сантиметри пред тях.

От кабината се надвеси инженер Чадек и учудено попита:

— Какво става, Карел?

— Какво може да става?

— Защо е затворено? Веднага отворете вратата и ме пуснете да мина! Нямам време да чакам!

Карел Мутъл леко пребледня. Обаче отговори, без да трепне, с твърд и решителен глас:

— Не може!

Чадек слезе от камиона.

— Да не сте се побъркали? С какво право ме спирате? Та нали това е моята фабрика!

— Бивша, господин инженер!

Чадек се разкрещя:

— Как така бивша? А сега на кого е?

— Наша, на нас, които работим в нея!

Щабният капитан Кристек, който седеше до Чадек в кабината, яростно скочи:

— Защо се занимавате с тях, Чадек? Сами ще си я отворим! Слизайте, момчета!

От каросерията на камиона наскачаха върху паважа двадесетина цивилни. Не бяха млади хора, но по издутите им задни джобове и разбойнически лапи и лица можеше да се отгатне, че са все подбрани побойници и опитни стрелци. Техният вид съвсем не беше миролюбив.

Чадек се изплаши.

— Чакайте, господин щабен капитан. Само да няма кръвопролития. Това е безсмислено. Аз ще разреша въпроса по друг начин. Ще ида да повикам председателя на ОНС. Та това е произвол, а произволът не може да бъде в реда на нещата. Аз винаги съм бил за разумните действия и толерантността…

Обърна гръб и се завтече към народния съвет.

Мутъл тихичко нареди на Бланка:

— Тичай да извикаш хората от цеховете. Кажи им, че положението става опасно!

Бланка само кимна и изчезна зад портала на фабриката.

Карел Мутъл остана сам срещу щабния капитан Кристек и неговата дружина. Двамата мъже впиха погледи един в друг като войнствено настроени петли.

Обаче Карел не остана за дълго сам. Вратата на фабриката широко се разтвори и преди Кристек да успее да се опомни, срещу него застана безмълвно и заканително стена от хора.

Камионът даде заден ход и спря, изчаквайки в обкръжението на своя екипаж. Настъпи тишина. Само тук-таме се, разменяха враждебни погледи. Растеше напрежението, кой пръв ще даде заповед за стрелба, за атака.

За щастие напрежението бе прекъснато навреме от появата на трима души, които тичаха към тях откъм улицата. Това бяха инженер Чадек, председателят Брунцлик и старши подофицерът Земан.

— Другари, хора… — задъхано се опитваше да успокои духовете Брунцлик.

Работниците пред фабриката мълчаха.

— Какво се готвите да направите? — продължи председателят. — Бъдете разумни! В този град винаги е царяло спокойствие.

Тишина. Никой не реагираше.

— Сега в републиката си имаме достатъчно грижи, за да предизвикваме спорове и тук, на границата. За това няма да ви бъде благодарен дори и председателят на правителството. Предприятието на Чадек е доста малко и съгласно закона не подлежи на национализация. Така че господин инженерът е прав. Разпръснете се и го пуснете да влезе вътре!

Старият Свобода неочаквано извика:

— А какво иска да прави там?

— Да си взема пушките от склада и да ги натоваря на камиона — отвърна Чадек.

Стената от работници гневно се раздвижи.

— Не!

Чадек се обърна към Брунцлик.

— Ето, виждате ли, господин председателю, аз се отнасям вежливо към тях, както винаги. А те… Не знам как да се справя. Искам само да си взема пушките от склада — неочаквано повиши глас той. — Та те все пак са мой труд, плод на мозъка ми. Аз изобретих тези комбинирани ловджийски карабини и аз ги конструирах. Затова си ги искам, а фабриката, щом като желаят, нека си остане за тях. Но пушките… пушките са си мои.

— И тази ли? — подигравателно го попита Свобода и му показа оръжието, което до този момент бе крил зад гърба си.

— Хора… — още веднъж се обърна към тях с молба в гласа нещастният Брунцлик.

— Не… — прозвуча категоричен отговор.

В своята безпомощност, страх, и отчаяние Брунцлик изпадна в истерия.

— Добре тогава! Господин старши подофицер, вземете отношение! Въведете ред! Ние сме представители на органите на народната власт и няма да разрешим да ни се налагат хората от улицата. Действувайте според закона!

Сред възцарилата се тишина всички загледаха напрегнато Земан. Той бавно се приближи, застана пред Свобода и протегна ръка към пушката, която държеше старият работник. Свобода отстъпи. Земан му рече:

— Дайте ми пушката!

Този момент бе решаващ. Всички добре разбираха — момъкът в груба зелена униформа бе получил заповед, която сега трябваше да изпълни. Но все пак…

Свобода безмълвно и неохотно подаде оръжието си на Земан.

Земан огледа пушката, претегли я на ръка, после отвори затвора й и доволно рече:

— Всичко е наред! Заредена е!

После насочи пушката срещу Брунцлик, Чадек, Кристек и неговата разбойническа дружина.

— Това червено знаме, господин председателю, е знамето на моя баща. Срещу него аз никога няма да тръгна!

И пред изумения поглед, на Брунцлик той отстъпи с оръжието в ръка назад и се присъедини към работниците пред портала.

А те възторжено се развикаха, загърмяха като буря и тяхното скандиране се разнесе от фабриката към покривите на къщите и улиците на града, съпровождайки камиона на Чадек и Кристек, който бързо чезнеше пред тях.

— Органите на МВР са с народа! Да живее МВР!

Работническият отряд пред фабриката насочи вече не една, а стотици пушки, които сега се намираха във верни ръце.