Иржи Прохазка
Лов на лисица (3) (1948 г.)

3

Зад прозорците на помещението на околийското управление на НМ настъпваше утрото с мътна, мъглива светлина. Земан с отвращение отблъсна по-далеч от себе си пълния с угарки пепелник — господи, как можем да пълним дробовете си с тази смрад… Той беше изморен до смърт, както и Бартик, който напразно очакваше да запише нещо, което по-нататък би послужило като протокол на следствено дело. Ала човекът, когото бяха арестували, мълчеше. Седеше неподвижно, със затворени очи, а лицето му през целия този безкраен час бе осветено от ярката светлина на електрическата крушка. Мълчеше, вглъбен в своята вътрешна самота или в презрението, което изпитваше към двамата мъже срещу себе си. Старши лейтенант Блаха, който преди малко бе влязъл в помещението, съблече шинела си и си наля вода от каната на умивалника. Мина покрай групичката хора около масата, без да погледне някого от тях. Сякаш не се провеждаше разпит. Като че ли той изобщо не го интересуваше.

Земан потисна прозявката си и без да прикрива умората си, зададе нова серия въпроси:

— Хайде говорете, още веднъж и за последен път ви питам! Да не сте ням, човече? Разберете, че сте в ръцете ни, и ние ще разберем всичко от вас. Днес, утре или след една седмица. Защо само си утежнявате положението? Какъв смисъл има всичко това? Хайде, говорете! Защо искахте да избягате? Как се казвате? Защо стреляхте? Кой ви даде оръжието?

Обаче разпитваният продължи да седи апатично, без нито един мускул да трепне по лицето му.

Внезапно Земан избухна:

— По дяволите, изведи го, Лойза, защото не издържам вече!

В този момент Блаха, който в ъгъла плискаше лицето си със студена вода, се изправи.

— Почакайте, Земан!

Извади цигара, без да бърза, небрежно я пъхна в устата си, още по-бавно извади запалката си, щракна я и подържа пламъчето пред устните си. Всмукна силно два-три пъти, а после остави цигарата свободно да виси, залепена на устните му.

Приближавайки се към разпитвания, като запретна ръкавите на ризата си до лактите, рече:

— Е, няма ли да проговориш, миличък?

 

 

Бившият началник, подпоручик Видра, изненадано вдигна глава, когато от помещението за разпити се разнесе първият вик. Той бе седнал зад бюрото си и бавно вадеше от чекмеджетата му разни дреболийки, които подреждаше на две купчинки отгоре.

Едната купчинка искаше да сложи в чантата си и да я занесе вкъщи, а другата щеше да остави тук. Всяко едно от тези предметчета, в които имаше по късче от неговия нелек служебен живот отначало в Словакия и в Подкарпатския край по време на войната, защото не искаше да изпълнява общата трудова повинност при фашагите в една фабрика в Бохумин, а след войната тук, в пограничния район, той взимаше в ръка, обръщаше го на всички страни, оглеждаше го, сякаш му се любуваше, и решаваше дали да го вземе. Всяко от тях като че ли представляваше някаква връзка между него и ежедневието му — но преди всичко между него и младостта му. С всяко от предметчетата сякаш се разделяше с една година от живота си, като със зърно от броеницата дни, които му бяха отредени на този свят. И изпоцапаният с мастило печат, и парченцето счупен, изгризан молив, с който си водеше първите бележки за бъдещите следствени протоколи, имаха особено значение за него в този момент на раздяла. Накрая извади старата си тренировъчна униформа, служебната чанта, батерийката и колана. Всичко това лежеше пред него като малка катафалка на големите събития, от които се бе родил този нов свят. Изведнъж му стана тежко и тъжно. Дори не забеляза, когато на вратата се появи Бланка Свободова. Вдигна глава и я погледна чак когато тя го заговори:

— Стягате ли се вече, господин Видра?

Видра кимна за поздрав, бързо се наведе и започна да рови в долните чекмеджета, сякаш се срамуваше, че бяха го изненадали в момент на слабост. Извади томовете с изтъркани от употреба корици и неволно ги запрелиства. Наказателен кодекс, сборник от закони, служебни наредби.

— Да, стягам се. Но изведнъж ми стана тъжно.

— Че защо? — поиска да го ободри тя. — Нали толкова много се радвахте, че ще имате повече време да се занимавате със своите ангорски зайци?

— Да, така е, само че… — не се доизказа Видра. Измежду книжата изведнъж откри нещо. Снимки! Дълго ги разглежда, а после ги подаде на Бланка.

— Виж, така изглеждах, когато бях на тридесет години. Тогава още ходехме в стражарски униформи. Красавец, нали?

— Хм! Красавец! — засмя се Бланка.

— Но полицейската служба, скъпа моя, не е занаят, тя е съдба — продължи разсъжденията си Видра. — Съдба, от която не можеш да избягаш до края на живота си. Без тази служба ще се побъркам край моите зайци!

Бавно извади служебния пистолет от кобура му и внимателно провери пълнителя и дулото, за да се увери, че са празни. За последен път го подържа между двете си длани, а после го постави върху тъжната купчина на своя отминал живот.

— Всъщност ти кого търсиш? Земан ли?

— Защо пък точно Земан?

— Ами, мислех си… струва ми се, че винаги, когато минаваш край него, скришом те проследява с поглед.

— Търся Лойза Бартик. Другарят Кржиж спешно свиква извънредно съвещание на ОК на Чехословашката комунистическа партия.

— Лойза се намира в съседния кабинет, при началника. Не знам дали ще го освободи веднага.

В този момент от съседното помещение отново се разнесе пронизителен писък. И още един!

Бланка се изплаши:

— За бога, какво става там?

— Разпит — обясни й Видра. — Обработват онзи човек, когото заловихме тази нощ.

— И при това го бият?

Видра се изправи обидено:

— В този отдел никога не се е било, добре запомни това, момиче. Поне по мое време не!

Ала независимо от това той влезе в съседното помещение, но веднага се върна пребледнял и с разтреперани пръсти.

— Веднага ще дойде! Началникът го освободи!

После тежко се подпря на рамката на вратата, сякаш му бе прилошало.

— Какво ви е, господин Видра? — завтече се към него Бланка.

— Нищо. Нищо… — и сякаш се мъчеше да се избави от някакъв кошмар, добави: — Струва ми се, че все пак се радвам, че ще се занимавам само с моите зайчета!

 

 

В очите на разпитвания сега се четеше животински страх, по врата му течаха ручейчета пот. Старши лейтенант Блаха постави пистолета на масата пред себе си, примъкна един стол, разкрачи се над него и седна.

— Кой те укриваше? Казвай!

— Кой ти показа пътя към границата? Казвай!

— Кой ти служи за свръзка тук? Казвай!

— Имената! Казвай! Казвай! Казвай!

При всеки въпрос удряше с линията по масата така, че тя изплющяваше като изстрел. После внезапно грабна пистолета и го долепи до слепоочието на човека.

— С това пукало ще ти прострелям ушите, носа и половината лице, ако не проговориш. Или ще ти пръсна мозъка в черепа. Ще броя до три. Говори!

— Едно… Две… Три…!

Натисна спусъка, но пистолетът беше празен. Главата на разпитвания трепна.

Блаха се разсмя. Извади от джоба си пълнителя и чак сега го пъхна в пистолета.

Остави пистолета на масата.

Изгасналата цигара все още стоеше залепнала на устните му. Той отново я запали, изпусна дим, а после я приближи до врата на разпитвания:

— Ти наистина ли си ням?

В този момент забеляза неодобрението и отвращението в очите на Земан. Върна цигарата в устните си и насмешливо рече:

— Толкова ли са ви слаби нервите, Земан? Ако не можете да понасяте това, свободен сте да си идете!

— Не — отвърна Земан. — Но не обичам тези неща!

— Сериозно ли говорите? И защо?

Земан бавно разгърна яката на униформената си риза и откри старите зараснали белези по врата си:

— И аз веднъж съм преживял това. Върху собствената си кожа. В концлагера по време на войната.

Блаха мълчеше, неочаквано бе престанал да се присмива.

— Струва ми се, Земан, че все още твърде малко се познаваме.

Престана да обръща внимание на разпитвания и се загледа право в очите на Земан:

— Само че между това, което те вършеха с нас тогава — и което ни учеха в школата, все пак има разлика. Знаете ли каква? Разликата в идеите! Ние бяхме защитници на един свободен свят, борещи се срещу злото, робството и потисничеството, и в името на тези свети човешки истини — всичко е свято. Разбирате ли? Всичко! И малко жестокост, и малко смърт…

Разпитваният, който през цялото време на разговора им нервно шареше с поглед, внезапно се втурна към пистолета, който лежеше на масата пред Блаха:

— Verfluchte bolschewistische Huren. Sie schmut zige Schweinhuren…^[1]

Бързо натисна спусъка на пистолета срещу тях, но и този път напразно.

Изглежда, Блаха само това и чакаше. С един удар събори разпитвания на пода и изби с крак пистолета от ръката му.

После вдигна пистолета, извади празния пълнител и с презрение го показа на непознатия:

— Глупак!

В стаята настъпи тишина.

Мъжът бавно стана от пода, кръв течеше от устата му. Изведнъж бе омекнал, заприличал на парцал, потресен, безволев. Заговори пресипнало, отсичайки тежко думите си като върху наковалня:

— Mein — Name — ist — Hans Jager — Ich — bin — Bloekleiter — aus — Teresin. — Ich — will — sprechen — Herr Kommissar.^[2]

Блаха му подхвърли мръсната кърпа от умивалника:

— Изтрий се! А вие, Земан, го отведете в килията му!

Земан недоумяваше:

— Но той иска да говори, господин старши лейтенант!

Блаха отново седна на стола, лениво се протегна и постави дългите си крака върху масата:

— Той вече ще говори по всяко време. А аз вече се отегчих!

Престана да забелязва Ханс Йегер, а и на Земан вече не обръщаше внимание. Извади от джоба си сгъваем парашутистки нож и захвана да чисти с него ноктите си, като същевременно тихичко си подсвиркваше прощалния валс…