Карън Молине
Беладона (6)

Дневникът
1935

Лондон и някъде в провинцията, май 1935 г.

Хогарт й поиска точните мерки, за да й поръча костюм. Тя отказа, ала той настояваше. Грижата му целеше тя да бъде най-красивото създание наоколо.

— Не казвай на Джун — посъветва я той. — И без това е достатъчно ревнива.

Хареса го още повече заради тези думи.

Хогарт й каза да стегне достатъчно дрехи за продължителния уикенд и да хване влака до Йорк, откъдето ще я вземе той.

— Малка разходка — рече й. — Ала ще бъде забавно. Костюмът ти ще те чака в къщата. Ще бъде изненада.

Нямаше търпение да я види с него.

По време на пътуването Хогарт не беше приказлив както обикновено.

— Изглеждаш умислен — каза му тя.

— А, тъкмо си мислех за брата на баща ми — отвърна той. — Дядото обичаше да лежи в широко легло с дърворезби, с елегантен дълъг пистолет в ръка, за да си оправи махмурлука, sans doute^[1]. От леглото си можеше да застреля мухите, които се канеха да изядат сладкото, размазано от един лакей по тавана по негово нареждане. Лакеят стоеше до него със силно черно кафе, бутилка шампанско, ако дядо ми поиска, няколко патрона и няколко буркана с мармалад от портокали и ягодово сладко.

Тя се разсмя.

— Защо ми разказваш тази история сега?

Хогарт й отговори с мила усмивка:

— Защото, скъпа моя, трябва да призная, че произхождам от диваци. Братя Гонкур казват, че диващината е необходима на всеки четиристотин или петстотин години, за да съживи света. В противен случай ще загинем от цивилизованост. Вярвам, че всички в сърцата си сме езичници, потомци на бълнуващите орди олигавени маниаци, които се молят пред друистки камъни или разкъсват сърца на девственици като велико жертвоприношение.

— Жертвоприношение за какво? — попита тя. — Не разбирам. За собствените им желания? Или за собствените им страхове?

— Скъпо момиче, изумяваш ме. Не мога да реша. Ала каквито и необикновени обстоятелства да се стекат в нечий живот, каквито и жертви и приключения да се случат, в сърцето си всеки може да остане такъв, какъвто е. Въпреки всичко.

Той извади безупречно чиста носна кърпа и си изтри носа, макар да не беше кихал.

— Прощавай — каза той, — в особено настроение съм. Ще се оправя, щом пристигнем, уверявам те. Да пийнем.

Той отвори кошницата и извади от нея няколко сандвича с краставици.

— Хапни си, скъпа, има време до обяд. — После измъкна бутилка шампанско с две чаши и отвъртя тапата.

— За увеселението довечера — обяви той трезво. — Радвам се, че ти си с мен. И то сама.

— Благодаря ти, Хогарт — отвърна тя. — Струва ми се, че Джун никога вече няма да ми проговори.

— Ако мога да бъда напълно откровен, скъпо момиче, това няма да е голяма загуба.

Тя се разсмя.

— Радвам се, че мислиш така. Бедната Джун.

— Защо, ако мога да попитам, си с нея?

— Леля и чичо, родителите на Джун, ме изпратиха да й правя компания. Нямам голямо право на избор.

— Защо не собствените ти родители? — Не й откри, че вече знаеше всичко за тях. И че като сираче тя беше още по-желан гост на маскения бал.

— Починаха преди три години в автомобилна катастрофа. Взеха ме леля и чичо, макар да живеех в пансиона през по-голямата част от годината, така че не съм им била чак такова бреме.

— Предполагам, че родителите на Джун са същите като нея. — Той потрепери. — Не казвай нищо, скъпа. Родителите могат да бъдат такива противни създания. Децата могат да бъдат такива противни създания.

Той пресуши чашата с шампанско и си наля нова.

— Създаването на потомство не е за мен — изрече той мелодраматично. — Знаеш ли, че Балзак толкова е ценял спермата си, че направо мразел да я пилее? Винаги го вадел малко преди, е, разбираш за какво говоря, скъпо момиче. Според него, в скъпоценната му сперма се съдържали частици от мозъчните му клетки; да се изпразва за него било все едно да се лишава от творческата си енергия. Бил неутешим, когато веднъж се оставил на чувствата си и забравил философията си в най-горещия миг. „Тази сутрин изгубих една книга“, плачел той пред приятелите си.

— Хогарт, наистина прекаляваш…

Те се засмяха доволни и колата продължи през мрака. Тя се облегна назад и задряма. Нямаше представа къде се намира или накъде отиват, но не й пукаше.

Щеше да бъде страхотно приключение.

Накрая колата зави и тръгна по скриптящ криволичещ път.

— Тук е по-близо — обясни Хогарт. — Ще минем по черния път.

Къщата изглеждаше ужасяващо тъмна и тиха.

— Къде са другите? — попита тя.

— Това не е мястото на бала — рече Хогарт, — а тихата къщичка на съседите, където ще се преоблечем и ще пренощуваме. Предполагам, че всички са пристигнали вече в голямата къща. Че са наченали шампанското без нас, негодниците.

Хогарт я заведе в кухнята. Намръщена, тромава жена бъркаше нещо пикантно в тенджера. Тя им кимна.

— Това е Матилда — прошепна Хогарт. — Тя е ужасно неприятна. Ама добре се справя с работата си. Селяндурка, нали разбираш. С ограничено въображение.

Те преминаха през салона, изкачиха се нагоре по стълбата за прислугата и минаха през една врата, която водеше към някакво широко, мъжделиво осветено преддверие.

— Къде са проклетите лампи — мърмореше Хогарт. — За нищо не стават, по дяволите.

Най-накрая той отвори вратата на спалнята и запали осветлението. На леглото лежеше проснат най-прелестният ансамбъл, който тя някога беше виждала. Момичето ахна при тази великолепна гледка.

— Ще изпратя Матилда да ти стегне корсета — каза Хогарт. — Освен ако не искаш да ти помогна аз. — И той намигна похотливо.

— Ти няма ли да се преобличаш? — поохлади го тя.

— Да, наистина. Ще бъда в салона. Обади ми се, ако ти трябва нещо. Я да видим! След около четирийсет и пет минути ще изпратя горе при теб мрачната Матилда. Имаш достатъчно време да си вземеш вана и да започнеш да се обличаш. Как ти се струва?

— Чудесно.

Той я целуна по бузата и излезе.

Роклята се състоеше от две части: корсаж без ръкави от смарагдовозелен сатен, като цвета на очите й, с цветя и листа, избродирани със златни нишки; пола от същия плътен зелен сатен, поръбена със златни и сребристи цветя. Фустата беше от няколко пласта плътна тафта. Тя докосна изящните връзки на мекото копринено бельо. Имаше и бледорозов корсет с плътни златисти връзки. Тя го прихвана към тялото си, точно под гърдите и до бедрото, за да види как й стои. Никога не беше носила подобно нещо. Никога не беше виждала подобни дрехи. Имаше и прозрачни копринени чорапи със златисти жартиери, които идеално й паснаха.

Колко весело щеше да е довечера!

Тя изтича в банята и се накисна разточително, тананикайки си от удоволствие. В банята я чакаше пълен набор от гримове — всичко, необходимо за лицето й. Флакон с опияняващ парфюм и съответстващ лосион за тяло. Изящна мрежичка, за да прибере косата си под перуката. Самата перука бе с бляскави руси къдри, заплетени в причудливи форми и украсени с перли.

Всичко беше великолепно.

Тя се напъха в бельото и се залови с корсета. Матилда почука на вратата и влезе. Без да отрони дума, тя й махна да се завърти. После така дръпна връзките, че момичето изкрещя. Матилда ги стегна още по-силно.

— Не мога да дишам — задъха се тя.

Матилда не каза нищо, просто се смръщи по-строго, взе корсажа и й го надяна отгоре. После закопча полата отзад. Матилда нагласи перуката внимателно върху мрежичката и я понамести. След това влезе в банята, прибра мокрите пешкири и излезе.

Докато тя се опитваше да си поеме дъх и да нахлузи обувките си, Хогарт почука на вратата.

— Влез! — обади се тя.

— Честна дума, изглеждаш великолепно! — възкликна той. — Направо изумително.

Беше се пременил като царедворец от XVII век — с лъскав бял сатенен редингот със сребърни копчета по цялата предница и подхождащи на редингота сатенени панталони до коленете. Чорапите му бяха също безупречно бели. Обувките — избродирани със сребърни ширитчета, перуката — бяла, сребриста, падаща по раменете. Беше сложил руж на бузите и се беше начервил, а на едната бе лепнал черна бенка. В ръката си държеше бастун със сребърен наконечник; а другата криеше зад гърба си.

— Не мога да дишам — оплака се тя.

— Матилда е звяр — отвърна той. — Обаче костюмът ти подхожда идеално. Мога да поотпусна корсета, ако позволиш. Удоволствие ще е за мен.

— Бих се разсмяла, само ако можех да си поема дъх.

— Ще свикнеш — успокои я той. — Сега затвори очи и протегни ръка.

— Защо?

— Затвори очи — повтори той.

Тя ги затвори и усети в ръката си продълговата кутийка. Отвори първо очи, после кутийката. Вътре се криеше най-прелестната огърлица, която бе виждала някога — масивно колие, украсено навярно със стотици смарагди и диаманти.

— Не мога да си я сложа — възпротиви се тя.

— Защо не? — попита Хогарт, докато я закопчаваше. — Тя е божествена, каквато си и самата ти.

— Чувствам се като принцеса от приказките — промълви тя.

— Ти си принцеса, скъпа. Тази вечер си принцеса. Най-омайното създание в кралството. — Той отстъпи встрани и я огледа с критичен поглед. — Мисля, че ще се справиш. И то великолепно. А сега ела с мен.

Той я хвана за ръка и я поведе през антрето, обратно по стъпалата през кухнята, откъдето Матилда беше изчезнала, и я въведе в друг коридор. Отвори една врата и тя нададе лек вик на радост.

Намираха се сред огромна празна бална зала, осветена само от свещите в дузина канделабри по протежението на огледалната стена. Огледалата отразяваха светлината в изумителни форми, а тя имаше чувството, че е попаднала в омагьосан свят.

Хогарт отиде до масичката в тъмния ъгъл и включи фонографа върху нея. Засвири валс и тя се разсмя. Той се върна с две чаши шампанско и й направи знак. Стоеше с гръб към зейналата мраморна камина.

— Изпий го наведнъж и си пожелай нещо — каза й той. После запрати през рамо чашата си в камината. — Затвори очи и си намисли едно желание.

Тя пресуши шампанското, затвори очи и хвърли чашата. Отново се разсмя, развеселена от звъна на чупещото се стъкло.

— Мога ли да ви поканя на танц, милейди? — поклони се Хогарт. Подаде й ръка и те започнаха да се въртят, като джуджета сред огромната пуста зала. Хогарт я въртеше внимателно, най-напред бавно, сякаш бе от крехък кристал, като току-що строшените чаши. После все по-бързо и по-бързо. Беше великолепен танцьор. Разбира се, че ще бъде, какъвто е пъргав. Тя беше така възбудена, щастлива и опиянена от живота. Това щеше да е най-прекрасната нощ в живота й.

Въртяха се все по-бързо из залата. Стаята се завъртя и тя рязко спря на място. Не можеше да си поеме дъх, беше толкова замаяна. Полата й тежеше ужасно и я теглеше надолу. Стъпалата й бяха като от олово. Краката й се вцепениха.

Лицето на Хогарт доби загрижен вид.

— Какво има, скъпа?

Тя го погледна стъписана. Но не му отговори и падна като мъртва в несвяст.