Карън Молине
Беладона (21)

17
Завръщането на блудника

— Брайъни, ангел мой, има една добра новина. И една лоша. Искам да бъдеш много храбра, когато ти я кажа. Можеш ли да бъдеш изключително и извънредно храбра? — казва Беладона на дъщеря си, след като първата сестра пристига, погрижва се за Гай, дава ни кратки наставления и се настанява в съседната спалня. — Коя искаш да чуеш първа?

— Лошата — казва сериозно Брайъни. — Чичо Гай е мъртъв като татко, нали?

— Не, миличко, не е мъртъв. Но чичо Гай е много, много болен, има ужасна треска. Това е лошата новина. Добрата е, че чичо Гай дойде тук, за да му помогнем да оздравее.

Лицето на Брайъни се преобразява.

— Той наистина ли е тук?

— Наистина, в жълтата спалня е, точно както миналия път. И специално са дошли сестри да се грижат за него.

— Чичо Гай е тук! — Брайъни се хвърля на врата на майка си. — Може ли да го видя сега, моля ти се? Може ли? Може ли? Моля ти се, може ли?

— Да, но само за минутка. Спомняш ли си, като беше болна от грип в Ню Йорк и ти беше толкова лошо, че през цялото време плачеше? — пита Беладона и Брайъни кима. — Е, чичо Гай иска да плаче, защото му е много лошо, но не може. Според нас той знае, че има силна треска, но не знае колко много е болен. Не можем да му показваме колко ни е мъчно, затова трябва да се стараем с всички сили да бъдем весели. Нали разбираш, чичо Гай не изглежда здрав, както когато тръгна от тук. Щом започне да оздравява, пак ще заприлича на себе си.

— Обещаваш ли? Честно? Заклеваш ли се?

Беладона коленичи и прегръща Брайъни.

— Да, милото ми момиче, обещавам. Той няма да умре. Ние няма да му позволим, нали?

Брайъни клати глава.

— Да му занесем ли Сам, който ще му помогне да се почувства по-добре?

— Още не — казва Беладона. — Гордея се много, че моето момиченце е толкова храбро.

— Ще му помогна да оздравее! — обявява Брайъни. — Да вървим, мамо. Да побързаме. Той има нужда от нас. — Ръка за ръка те бавно се изкачват на горния етаж.

— Сега трябва да сложим тези маски — казва Беладона и взема маските от масата с превързочни материали пред стаята, — защото не искаме чичо Гай да се разболее от нашите микроби. Той е много слаб. — Тя завързва маските и бутва вратата. Брайъни притичва до леглото, където Гай лежи, бълнува и се мята в треска. Сестрата се намръщва зад маската си, но когато Брайъни го хваща за ръката, нищо не казва.

— Много е горещ и потен, мамо — Брайъни поглежда майка си с насълзени очи. — Не може да ме познае.

— Ще те познае, веднага щом се събуди. Заради треската е, миличко. Той не знае нито какво говори, нито къде се намира, нито кой е при него. Трябва да бъдем търпеливи и да стоим тук тихо, докато му стане по-добре.

— Мога ли да идвам при него всеки ден?

— Да, всеки ден по малко, след училище. Можеш да си пишеш домашните тук и постоянно ще говорим на чичо Гай. Скоро той ще се събуди, защото ще чува гласа ти. Докторът каза, че това ще е най-доброто, което можем да направим.

Сестрата май насмалко не получава припадък, като чува това. Беладона я гледа втренчено с пламнал поглед и най-накрая тя извръща неловко глава.

— Хубава идея, мамо. Може ли и Сузана да дойде?

— Трябва да питаме майка й — казва ведро Беладона. — А сега целуни чичо Гай, та да оздравява и му кажи довиждане, защото не искаме да го уморяваме.

Брайъни се навежда над леглото и го целува, после се изкикотва.

— Брадата му боде — казва тя. — Прилича на пират.

— Кажи му го, като се събуди.

— А сега ти го целуни, че да оздравява, мамо — нарежда Брайъни.

Беладона няма избор. За първи път устните й докосват буза на мъж от… от Леандро насам.

Докато Гай спи и сънува, и изглежда като самата смърт, ние седим в стаята със сестрите, препоръчани от доктор Грийнауей. Скоро любимка ни става не много сръчната, ала не чак толкоз опака като другите, сестра Сам, която обикновено поема късните следобедни смени.

— Тя се казва сестра Сам, също като твоята кукла — казва Беладона на Брайъни.

— Тя момче ли е под роклята? — пита момиченцето.

Беладона едвам потиска напушилия я смях.

— Не, миличка, тя всъщност се казва Саманта — обяснява тя. — А ние трябва да я слушаме и да правим всичко, което ни казва.

Сестра Сам не си поплюва и е доста голям инат, но е способна и страстно предана на трескавия си подопечен. Чудя се с кого ли бих могъл да я уредя. Може би с Темпълтън, шофьора? С Фъркин от конюшните? Съсредоточавам се върху умението си да събирам двойки като начин да се поразсея, особено след като прочетох писмото от Джак, което Беладона ми даде по-рано през деня. Джак ще се жени за Алисън след няколко месеца и ни моли да му дадем благословията си. Колко прекрасно. Брайъни може да бъде шаферка, а аз ще си ушия хубав нов костюм.

— Радваш ли се? — питам Беладона. — Аз поне се радвам. Но той не е бил влюбен в мен.

— Беше влюбен в жена, която не съществуваше — казва тя унило. — Това е бреме, което не тежи на съвестта ми, Томазино. Наистина.

— Разбирам — мърморя аз и чакам да каже още нещо.

— Той заслужава добра жена, която да го обича. Радвам се за него — казва тя. Според мен протестира малко по-силно, отколкото трябва.

— Ами Гай? Той добър човек ли е? — осмелявам се да попитам.

Лицето й придобива познатия равнодушен израз.

— Не знам — казва тя след малко. — Надявам се, макар и само заради Брайъни.

— Хю знае, че Гай е добър. Както и Лора. Това, без съмнение, означава нещо.

— За какво намекваш?

— За нищо — казвам аз и съм самата невинност. Очевидно е изпаднала в едно от настроенията си. Гай винаги й е оказвал странно влияние и неговото присъствие в дома ни, макар че той все още да е фактически в безсъзнание, е разрушително.

За пръв път от много време, нали разбирате, Беладона не знае какво да прави с някого. И нещо по-лошо — този някой е мъж.

Тя ми казва, че иска да остане сама, но прекарва все повече време в стаята на Гай — седи там с Брайъни или чете, седнала на люлеещия се стол, който е донесла там от верандата. Помага на сестрите и бди над Гай, сякаш е нейно дете. Не мога да ви опиша колко учудващо и хубаво е човек да я гледа как го гледа. Заради Гай тя омеква. Крепостните стени около сърцето й се ронят с всеки изминал ден и тя се плаши от това почти толкова, колкото и от мисълта за Негова светлост. Може би, защото Гай е безпомощен, изгаря в треска в жълтата спалня, вика името на мъртвата си сестричка в делириум, а тя не трябва нито да се страхува от него, нито да му говори. А и защото Брайъни го обича толкова много.

Или може би защото Беладона е уморена от борбата, от заговорниченето и кроенето на планове. Не ми говори как вървят работите на Прич, както едно време. Вместо това се е съсредоточила върху разклатеното здраве на Гай, особено сега, когато най-накрая е започнал да оздравява. Все още е много слаб, мускулите и ставите му пламтят от болка, но всеки ден енергията му малко по малко се възвръща и вече не трябва да горим чаршафите му и да носим хирургични маски.

Чувствам се много самотен.

През следващите седмици ежедневието ни се променя. Брайъни се връща от училище, хвърля си учебниците, изтичва по стълбите и се втурва в жълтата стая, където вече я чака майка й. После разказва на чичо Гай всичко, случило се през деня. После слиза долу да хапне, да се види със Сузана, да си поиграе навън. Ако времето е топло, вечеряме на верандата. Брайъни и Беладона се връщат в стаята на Гай и Брайъни пише там домашните си, а после сменя ролята и всяка вечер разказва на Гай приказка за лека нощ. Беладона придърпва люлеещия се стол до леглото и слуша. Сега Гай вече стои седнал на леглото и яде повече. Нещо се променя и в него. Вече не мога да си представя този изпит, бледен мъж да се въргаля весело в сеното, или пък да е заобиколен от обожателки в клуб „Беладона“. Навремето той говореше без притеснения, саркастично, с безжалостно, язвително остроумие за живота и любовта. Сега почти не говори. Не ви ли звучи това ужасно, ама ужасно познато?

Една вечер, след като Брайъни си е легнала, а нощната сестра е задрямала пред телевизора в съседната стая, Гай протяга десница към Беладона. Тя отначало я гледа, като да е някакво извънземно творение, после я поема и се вглежда внимателно в дланта му, проследява линиите с нокът.

— Имаш линии на безпокойството и на пътуването — казва тя. Той се усмихва. — Но имаш също и много дълбока линия на влиянието — добавя тя. — По-дълбока от линията на живота ти.

— Какво означава това? — Гласът му все още е доста дрезгав и според мен заради това звучи невероятно секси.

— Означава, че влиянието, което ти предстои да изпиташ, ще е много мощно.

— И какво друго? Кажи нещо за сърцето ми!

Тя го поглежда, прехапва устна и отново поглежда надолу.

— Линията на сърцето ти започва много високо, което означава емоционална уязвимост, често скривана зад маската на твърдост или коравосърдечие.

— Като Беладона — казва той.

— Какво? — възкликва тя. — Какво искаш да кажеш?

— Тя вечно носеше маски. Кой знае за какво си е мислила?

— Кой ли знае, наистина. — Бръчката между веждите на Беладона се задълбочава. — Но защо я спомена току-що? Все още ли ти напомням за нея?

— Напомняш ми единствено за себе си.

— Не искам да съм самата себе си — казва тя, без да се усети как се е издала. Нито пък осъзнава, че пръстите й продължават да проследяват линиите по дланта му. Досега никога не е гледала никому на ръка без ръкавици.

— Защо? — пита той тихо и стиска пръстите й в шепа.

— Не мога да ти кажа.

Не могат да откъснат очи един от друг. Не зная защо, но по някаква налудничава причина те ми напомнят за Матео, който прави мълчаливите си фокуси, докато живеехме у Леандро.

— Моля те — казва той. — Опитай. Кажи ми. Кажи ми какво пише на собствената ти длан.

— Предателство — казва тя. Лицето й почти недоловимо се раздвижва на меката лютикова светлина, сякаш някаква странна прозрачна маска е долетяла и е покрила лицето й. Но тази не е твърда и студена като обичайната й маска на ледена учтивост. „Виждам през нея — казва си Гай. — Виждам през маската, защото я обичам.“

Не пуска ръката й и донякъде очаква да започне да я обзема паника, но не става така. Тя знае, че той няма сили да я надвие.

След няколко минути той въздъхва и пуска ръката й.

— Никога не бих те наранил — казва той. — Ти ме спаси. Дължа ти живота си. Бих направил всичко за тебе: и не само за да ти се отплатя, задето ме излекува от треската. — Бузите му поруменяват. — Знаеш ли, веднъж Лора ми каза, че Леандро й писал, че ти си му казала, че той те е спасил. А сега ти спаси мен.

— Не съм си го мислела така.

— Тогава защо се страхуваш толкова от мен? — Гласът му преминава в още по-дрезгаво стържене. — Знаеш ли какво е жена, толкова скъпа на сърцето ти, да се страхува от тебе?

Беладона клати глава.

— Страх ли те беше от съпруга ти? Леандро биеше ли те?

Тя е видимо шокирана.

— Леандро! Да ме е бил? Не, разбира се. Откъде ти хрумна?

— Защото не понасяш да те докосват — отвръща Гай. — Току-що ме докосна за пръв път.

— Не е заради Леандро — казва тя. — И Лора ще ти го потвърди. Леандро наистина ме спаси.

Моля те, мила моя Беладона, моля те, продължавай да говориш. Кажи му всичко, не се затваряй точно сега. Той може да ти помогне; може да ни помогне. Ние имаме нужда от него, той е толкова добър за теб, о, моля те.

— От какво те е спасил?

Беладона започва да се смее. Същият смях, както когато се опитах да говоря с нея за пръв път, когато й казах за мистър Линкълн. Кратък, лаещ изблик на горчив смях, на ръба на истерията. Той събужда задрямалата сестра. Тя влиза, казва им да се успокоят и да бъдат тихи. И се връща пред телевизора.

— Никога не съм срещала толкова настоятелен човек като тебе, Гай — казва му тя, когато се успокоява. — Ти си също като Касиопея и Хектор, когато се борят за кокал.

Също като Андромеда, иска му се да каже, но премълчава. Очите му блестят, той прехапва устни.

— Вероятно е поради неоспоримата ми любознателност — опитва се да се пошегува той.

О-хо-хо, този умник започва да говори като мен!

— Съмнявам се — казва тя и се изправя. — Време е и двамата да спим.

— Аз съм си легнал — казва той с тъжен, слаб глас. — Ти ме спаси.

— Май ме бъркаш с дъщеря ми — казва Беладона. — Тя реши, че ти трябва абсолютно да оздравееш. Спомняш ли си каквото и да било от онова, което ти каза тя, докато ти беше трескав? — Гай клати отрицателно глава. — Седеше тук и ти говореше с часове. Носеше със себе и Сам — куклата, не сестрата — и дълго обсъждаше с него всичко, което ще правите заедно, след като оздравееш — продължава Беладона. — Щял си да я учиш да язди, знаеш ли? После ще я водиш в Цейлон, за да смачка с плюкалото за мухи всички лоши комари, заразени с денга.

Изведнъж Гай заприличва на малко момче, което чака мама да го целуне за лека нощ. Мисля, че Беладона го разбира, защото преди да успее да се сдържи, тя се навежда и докосва с устни челото му. И това не е правила никога преди, или поне не когато той е буден.

— Не ме оставяй — прошепва той.

— Заспивай, Гай — шепне му тя. — Не знаеш за какво ме молиш.

— Не, знам — той продължава да шепне. — Обещай ми, че няма да ме оставиш.

— Можеш да останеш тук, докато оздравееш — знаеш го. Колкото и време да е нужно.

Ще е нужна цяла вечност, тъй му се иска да каже. Но затваря очи и се преструва, че заспива.

 

 

Седмиците се превръщат в месеци и Гай се превръща в също такава част от пейзажа като селяните и животните. Беладона му подарява бастун, покрит със сложна дърворезба — помолила е Бейнс да го изработи. Двамата излизат всеки ден на разходка, отначало само по верандата, после все по-далеч и по-надалеч. Когато укрепва още повече, той започва да язди предпазливо най-кроткото ни конче; мастифите го следват, а Брайъни топурка покрай него на Пабло, последната добавка към нашата менажерия. Пабло е рошавото пони, подарък от Гай за неговата малка любимка, и Базилико пощурява от ревност.

Преодолявам страха си и Гай се превръща за мен в заместител на Матео и Джак — мъжът в къщата, за когото копнеех. Говорим с часове — за лъжци, любовници, за отварите, които обича да пие Помпадур, за местата, където е бил. Една хладна вечер, когато Беладона си е легнала рано, защото я боли глава, намирам Гай, сядам с него в залата за медитация и питам дали мога да му се доверя, наистина да му се доверя. Той ме поглежда със смешен израз на лицето, казва ми, че ми дава честната си дума, че вечно ще ми бъде задължен за гостоприемството ми, може да се закълне в това.

— Няма нужда да стигате чак до там — казвам аз закачливо.

— Какво има? — казва той.

— Трябва да ви разкажа една история. Неприятна история.

— Онова, което се е случило с тебе през войната — тази история ли?

Разбира се, че тази. Този път ми е по-лесно да я разкажа обаче, без каменното лице на Матео и просълзеното съчувствие на Анабет да ме разсейват. По дяволите! Май започвам да ставам твърде сълзливо-сантиментален в своята псевдопривързаност.

— Много съжалявам, Томазино — казва той, когато привършвам. — Бих искал да можех да направя нещо за тебе.

Наливам си още едно питие.

— И аз.

— Много бих искал да ми разкажеш как сте се запознали с графинята, обаче. Знам, че всичко това е свързано по някакъв начин, но нямам никаква представа как.

— Тя сама трябва да ти го разкаже.

— Аха, значи в края на краищата ми нямаш доверие.

— Не, имам ти доверие — отговарям. — Защото не си казал на графинята, че си сигурен, че тя всъщност е скандалната Беладона.

Очите на Гай се оцъклят от смайване и той се позасмива от все сърце за пръв път от много време насам.

— Ах, Томазино, дяволе хитър! — възкликва той и ми сипва едно. — Пия за твоите върховни умения.

— За какви умения говорите, любезни ми господине? — ухилвам се аз.

— От мен би излязъл много скапан шпионин — казва той. — Издавам се твърде бързо. Ти, от друга страна, имаш вроден талант за… хммм, за какво точно? За прикриване. Любезно те моля да ми простиш, но тук графинята те надцаква.

— Не бих могъл да бъда по-съгласен.

— Надцаквам го с какво? — пита тя. Както винаги, появила се е съвсем безшумно. Честно, понякога тя много ме изнервя.

— С потайност — казвам аз радостно. — За всички подли тайни на Ла Фениче.

— Ах, да — казва тя саркастично. — Ние сме гнездо на интриги, прочуто по цял свят.

— Моето легло е студено — казва Гай. Радвам се, че пак е станал предишният Гай.

— Не е смешно! — срязва го Беладона.

О-хо-хо, в какво състояние е само! Време е за мен бързо да изляза зад кулисите.

— Как е главата ти? — питам я внимателно, когато ставам да си тръгна.

— Добре съм, благодаря — казва тя. Гласът й омеква едва-едва. — Просто съм уморена.

Уморена от чакане. Уморена от желание. Уморена от незнание какво да прави с мъжа, седнал срещу нея, чието сърце аха-аха ще се разбие, също като нейното.

— Искаш ли питие? — казва Гай. Тя сяда и кима. Още не може да признае колко много иска да бъде с него. Че той вече не я плаши, макар че е нощ и е тъмно, а те са заедно в една и съща стая в нейната къща.

Той внимава да не докосне пръстите й, когато й подава чашата. Той никога не я докосва, осъзнава тя, щом сяда в креслото срещу нея. Той няма да я докосне, освен ако тя не го помоли. Той толкова я обича, той няма да…

— Леандро не е баща на Брайъни — изпуска се Беладона изведнъж.

Гай й се усмихва с невероятна нежност — знае какво й струва това признание.

— Знам — казва той много нежно, за нейно смайване. — Знам, защото Лора ми разказа как сте се запознали в Мерано и че тогава Брайъни вече е била родена. Но ти благодаря, че ми го каза. Ти сигурно…

— Какво още знаеш? — извиква тя и настроението й мигом се променя. — Томазино или някой друг ли ти е разказвал? Казаха ли ти, че…

— Не — прекъсва я той бързо. — Нито думица, кълна ти се. Томазино е истинска скъпоценност, а в редките случаи, когато съм го питал за нещо, той винаги ми е казвал да се обърна към тебе по всички въпроси, които ме интересуват. А аз очевидно не съм се осмелил. Или съм?

Тя не отговаря.

— Осмелил ли съм се? — настоява той.

— Не — признава тя. — Но какво друго знаеш?

Гай се умълчава; после вече не може да се сдържи.

— Знам, че ти си Беладона — казва той.

— Това вече го пробва — обажда се тя с примирен глас.

— Не си спомням кога, но сега съм сигурен — продължава той, без да обръща внимание на забележката й. — Не е само заради зелените ти очи, разбира се, макар че според мен те са най-необикновените в света. Не и защото си живяла в Ню Йорк и притежаваш необходимите средства да задвижиш цялата операция. Или дето Брайъни ми говореше за ирландската си хрътка на име Дромди, което подозрително прилича на детински вариант на Андромеда. А за начина, по който се движиш, по който държиш главата си, по който слушаш. Сигурно си изслушвала всички онези жени, които са идвали при тебе за помощ горе-долу по същия начин.

— Не знаеш за какво говориш — мънка тя.

— Може би не — казва Гай, — но ти окончателно се издаде преди няколко седмици, когато беше неочаквано горещо. Току-що се бях събудил от дрямка, слязох долу и ти беше на верандата. Вееше си с ветрило. Издаде те начинът, по който го затвори с трясък. Само една жена на света си затваря ветрилото по подобен начин.

— Значи, ветрилото ме е издало? — пита тя саркастично.

— Знам, че няма да ме излъжеш — казва той тъжно.

— Не искам да те лъжа, Гай — казва тя. — Никога не съм те лъгала.

Поглежда го и не вижда нищо друго, освен неговата разтапяща се нежност, която се смесва с ужасния страх, че тя ще избяга и дори няма да погледне назад. Тя отваря уста да каже нещо, ала не може.

И преди е онемявала така, в Белгия. Когато се запознахме, когато тя не можеше да…

Гай става и се приближава, после коленичи пред нея.

— Залагам честта си, никога на никого няма да кажа.

— Стани — казва му тя. — Не мога да понеса да те гледам на колене.

Но той дори не помръдва и тя вече не може да овладее ръцете си, същите онези ръце, които в отчаяние са затворили ветрилото с трясък. Тя протяга ръка и прокарва пръсти по челюстта на Гай — при това изненадващо докосване до кожата му очите й се напълват със сълзи.

— Какво се е случило с тебе? — пита той, макар да знае, че не бива да очаква отговор. — Моля те, нека ти помогна. Моля те, моля те, нека бъда с теб.

— Никога не съм била с Леандро — казва тя на Гай, сякаш изпаднала в транс. — Никога не съм се любила с него и никога няма да си го простя, защото не можех да му дам нищо, да му бъда жена, да го обичам, наистина да го обичам така, както жената трябва да обича мъжа. — Гласът й се задавя. — Не можах, даже след всичко, което той направи за мен. Въпреки че той спаси и мен, и Брайъни, и ме обичаше, и ми помогна да разбера, и…

Не познавам друг начин. Това е твърде дълбоко в мен, че да мога да го променя.

Гласът й сякаш идва от някакъв друг свят.

— Аз не знам как се докосва мъж, как се целува мъж, Гай — казва тя. — Толкова абсурдно звучи. Никога не съм докосвала мъж, не съм целувала мъж, както наистина се целува, защото така искам — близо двайсет години вече. Двайсет години. Разбираш ли за какво ти говоря?

Той бавно клати глава, от очите му бликват сълзи и потичат по бузите му. Пръстите й все още докосват лицето му и тя бърше сълзите му също толкова нежно, както Анабет избърса сълзите на Матео, когато той си мислеше, че тя ще изчезне завинаги.

— Обичам те — прошепва той. — Не искам да…

Тя се навежда и го целува, толкова внезапно, толкова силно, чу той си мисли, че сънува. Прегръща я и я целува, докато тя вече не може да си поеме дъх. После Беладона се отдръпва и той забелязва, че тя трепери.

— Какво направих? Аз не мога така да постъпвам! — шепне тя. — Не мога да постъпвам така с тебе.

— Не си отивай…

— Не мога така! Не разбираш ли? Не мога, не мога, не мога…

Гай се страхува да помръдне.

— Трябва ми Томазино — казва тя. В гласа й все по-силно се долавя паника. — Трябва ми веднага.

— Ще го намеря — казва Гай. Все още се плаши от спомена за онова, което се случи последния път, когато тръгна да ме търси след любовно признание. — Чакай тук, ще го намеря. Обещаваш ли ми, че ще изчакаш тук?

Беладона го гледа втренчено с разширени, умолителни очи и той припряно изтичва от стаята. Трябва да си кажа, очаквах го, така че се връщаме само след минутка.

— В библиотеката — казва ми тя с бавен глас. — Библията на Помпадур.

Веднага разбирам за какво ми говори. Умница си е тя, милата ми Беладона! Библията е последното място, където бих го потърсил. Тичам — колкото ме крака държат към рафта, изкачвам се по стълбата, вадя библията и се връщам на бегом. Гай й подава питие и сам обръща едно.

Тя посочва Гай.

— Certo? — питам.

— Дай му го — казва тя с глух глас и става. — Тогава ще разбере. — Тя поглежда към Гай, но вече не вижда нито него, нито мен, нито тази стая. Изведнъж ме обзема ужасен страх. Не мога да я оставя сама; тя не бива да бъде оставяна сама. Натискам копчето за спешни случаи до камината и скоро Орландо дотичва.

— Би ли имал нещо против да придружиш графинята до стаята й? — питам аз с най-небрежен тон.

— С удоволствие — казва той. Знае, че ще му обясня при първа възможност. Първо трябва да се обадя в Ню Йорк на Матео. Ще му се наложи да зареже всичко и веднага да пристигне. Междувременно Гай е притиснал библията на Помпадур до гърдите си и изглежда съвсем слисан. Само преди минута жената, която обича, го целуваше със страст, за каквато цял живот бе мечтал, а сега тя сякаш изчезваше пред очите му.

— Томазино, помогни ми — моли Гай и потъва в креслото си.

— Това е дневник. — Опитвам се да накарам гласа си да не трепери. Наливам си питие, като повечето го разливам, толкова треперят ръцете ми. Не съм виждал дневника, откакто тайно го преписах за нея в онази къща в Белгия. — Скрит е вътре.

— Всичко ли е написала тя?

— Да. Помоли ме да го препиша така, че да се чете, но аз не съм променял нито дума. Беше написан в трето лице. Това била единствената възможност. После ще разбереш. — Вече съм допил чашата си и си наливам нова. — Няма да ти казвам нищо повече, освен че никой, освен мен, не го е чел. Разказал съм най-лошото на брат ми. Тя го даде на Леандро в Ка д’Оро — молеше го да го прочете, но той отказа.

Гай като че е пребледнял и уморен. Прокарва пръсти по меките краища на библията на Помпадур. Чудя се дали пък не си мисли, че прекалявам с мелодраматичността. Но не е тъй.

— И думица да си споменал на някого за това — отиде ти животът — казвам аз. — Съгласен ли си?

— Съгласен.

— Честна джентълменска?

— За джентълмен ли ме смяташ?

Усмихвам се, радостен, че мога да се шегувам, защото сърцето ми е така натежало, че ми се струва, че ще ме придърпа на пода и никога няма да мога да стана пак.

— Знам, че си, заради онова, което вероятно си й казал.

— Тя е Беладона — казва Гай с известна почуда и без никакво съмнение знае, че предчувствията не го лъжат. Той става, като продължава да стиска библията така, сякаш ще му се откъсне ръката.

Дневникът, преписан с моя силен, уверен почерк — той друса нервите ни. Включва прекалено много спомени, които по-скоро бих искал да забравя.

Тази нощ в Ла Фениче няма да се спи.