Карън Молине
Беладона (18)

14
Зарязани в праха

Когато Лора вижда, че Гай е пристигнал, очите й светват и тя се мята на врата му, но лицето й се сбръчква от разочарование, когато разбира, че Хю не е с него.

— Ще направи всичко възможно — успокоява я Гай.

За мой късмет по време на тази интерлюдия съм се скрил на едно от любимите си места — пъхнал съм се зад големия лакиран китайски параван, изрисуван с дракони, вързани за колесници, и други зловещи сцени, в един от малките кабинети зад големия салон. Страхотно е да се наднича иззад пантите. Макар че когато Гай и Лора сядат на коженото канапе с леко „Пуф!“, нямам представа, че ще стана свидетел на толкова нежна сцена.

— Има работа във Вашингтон, нали знаеш — продължава той. — Това е единственият начин, по който може да напусне Лондон. Закле се, че ще направи всичко, което е по силите му, за да пристигне тази вечер тук. Междувременно аз ще се старая с всички сили да те забавлявам.

— Чух, че вече успешно си позабавлявал домакините ни — казва Лора тихо. — Наистина, Гай, как можа?!

— Да, признавам, бях непослушен — казва той безгрижно. — Но тази моя малка лудория не беше замислена предварително, ако си мислиш така. Нанси е една малка сладурана, конюшните бяха празни… Нали ме познаваш. Щом плътта жадува, carpe diem^[1].

— Да, познавам те и тъкмо затова съм толкова слисана — че плътта ти жадува толкова силно — възкликва тя с все по-нарастващ гняв. — Тук не ти е нашият бляскав Лондон, където сякаш всеки чука всяка. Имаш ли въобще представа коя е графинята и че съм чакала години наред тя да ми се обади? Че тя е единствената ми връзка с Леандро и Беатриче? Щеше ми се поне веднъж да беше помислил и за някого другиго, освен за себе си.

Чувам как Гай дрънчи с кубчетата лед в чашата си. Трябва му малко време, за да отговори.

— Съжалявам, Лора — казва той най-накрая. — Наистина съжалявам. Не трябваше да постъпвам толкова необмислено. А сега нашата достойна домакиня презира и мен.

— Е, аз поне не те презирам. Знаеш, че никой не може да ти се сърди толкова дълго, освен ако не е някоя от хилядите ти любовници, която си отпратил с багажа обратно при мъжа й. Твоят проблем е, че ти сякаш винаги успяваш да се справиш с всичко, независимо какво е то.

— Невинаги — възразява той. — Мисля, че си намерих еша. Разкажи ми за нея.

— За коя, за графинята ли? — Лора се разсмива. — Нали не говориш сериозно?

— Защо не? Тя е привлекателна, богата, умна. Всъщност по-привлекателна, по-богата и по-умна от почти всички жени, които някога съм срещал. Но в нея има нещо, което ми убягва. Нещо, което кипи под повърхността и което абсолютно ме омагьосва.

— Да, но всъщност то е не толкова необикновено, колкото вдъхва ужас. Аз почти не я познавам; виждала съм я само веднъж — преди, когато бях в Мерано при Леандро, а на мен изобщо не ми се иска да си спомням този нелеп случай.

— Ти никога не си се държала нелепо, прескъпа ми Лора — казва той. Вечният галант. — Кога си била в Мерано?

— Преди седем години. Да, през 1947-ма. Тя беше там с бебето си и двама от най-странните мъже, които някога съм виждала. Единият все още е с нея, тук — Томазино. Вече сте се срещали, сигурна съм.

— Онзи дебелият, с черната къдрава коса.

— Не е дебел. Просто е едър. — Защитава ме твърдо Лора и сърцето ми се преобръща в гърдите. Съвсем забравих, че някога не съм я харесвал. — Томазино се движи толкова грациозно, че не мога да го нарека дебел. И е толкова забавен! Странното е, че неговият брат близнак, Матео, много повече приличаше на графинята. Темерут. Рядко обелваше дума, доколкото си спомням. Леандро ми каза, че и двамата са били измъчвани през войната, случило им се е нещо абсолютно отвратително, а на Матео му отрязали езика. Когато Томазино ми каза, че брат му се е оженил, бях страшно изненадана; той винаги ми се е струвал някак си, ами, отнесен. Никак не ми приличаше на човек, който може да се влюби. Не че Томазино не е същият — той просто го прикрива по-добре. Както прави и графинята.

— Да, разбрах. Има смисъл. Почти никакво време не сме прекарали заедно с нея, но вече имам чувството, че в нея има нещо навито като пружина, нещо твърдо и нащрек — казва Гай замислено. — Не точно страшно, но невероятно нащрек. Когато се срещнахме за първи път, докато я наблюдавах в конюшнята, останах с впечатлението, че гневът й не е насочен толкова към простъпката ми — крайно неуместна, признавам, — а към това, че някой е успял да проникне в имението въпреки охраната. Тя не обича контролът да не е в нейни ръце. Поне това се вижда.

— Научила го е от Леандро, убедена съм. Той имаше скрита охрана из целия Ка д’Оро. Това си е необходимост, когато притежаваш такова богатство и власт. Не е само параноя да се тревожиш за шпиони, отвличания и тям подобни.

— Да, но охраната може да се използва не само за да не се допускат хора отвън, а и за да се контролират тези, които са вътре.

Охо, този Гай наистина е от опасните. Хитър и проницателен.

— Може би. Трябва да питаш Томазино за тая работа. Или Орландо — казва Лора. — Знаеш ли, онази вечер си поговорихме дълго. Томазино ми задаваше разни въпроси, а тя седеше с нас на верандата в люлеещ се стол. Сега, като се замисля, тя почти нищо не каза. И все пак си тръгнах с впечатлението, че това е бил един от най-прекрасните разговори, които съм водила някога.

— Така че не знаеш откога живее тук.

— Не съм много сигурна. Може би от няколко години. Тя беше в Италия, когато Леандро почина, а това беше преди три години. Доскоро бяхме загубили връзка. Защо ме питаш?

— Защото тя ми напомня за някого.

— За кого?

— За Беладона. От клуба. Загадъчната дама на нощта, която със сигурност притежаваше силна собствена воля.

— Да, прав си. Все още продължавам да нося ръкавици от боядисана ярешка кожа заради нея.

— Ти пя в клуба й, нали?

— Да, мой мили Гай, но ти не беше там тогава, нали?

— Не, ангел мой, нямаше ме. Налагаше се да напусна града преди тебе. Не си ли спомняш?

— По-скоро те прогониха от града — казва тя мило.

— Е, учудвам се, че успях да мина покрай кучетата. Всъщност два пъти даже.

— Всеки е успял. И никой — повече от мен. — Лора се смее тихо. — Чудя се какво ли е станало с клуба. Затвориха го също толкова тайнствено, колкото го и отвориха. Нали?

— Тъкмо това си мисля. — Гай отново започва да трака с ледените кубчета. — Трябва да съм луднал, но не смяташ ли, че графинята би могла да бъде самата Беладона?

Следва дълга пауза.

— Никога не ми е идвало наум — казва най-накрая Лора — и според мен никога не би могло да ми хрумне, докато ти не го спомена. И знаеш ли, според мен не си прав. Графинята е доста… Как се казваше?… Саможива. Тиха е. Струва ми се, че е човек, който иска да го оставят на мира и всъщност е ужасно срамежлив. Беладона беше много по-самоуверена и владееше положението, поне с мен беше такава. Според мен се изисква грамадно количество енергия и хладнокръвие, за да общуваш с хората в нощен клуб. Не виждам как един срамежлив и необщителен човек би могъл да издържи, а ти? За мен знам, че не бих могла.

— Не, всъщност не. Предполагам, че си права — казва Гай. — Споменавам го само защото нещо тук ми се разминава. Ти ми спомена, че графинята вече е имала бебе, когато е срещнала Леандро.

— Да, Брайъни. Съвсем мъничка беше, само на няколко месеца. Графинята беше в Мерано заедно с бебето, Томазино и Матео.

— Значи Леандро не е истински баща на Брайъни?

— Не, но той я осинови. Според мен това беше една от причините да се оженят — Брайъни да има баща, който да й даде името си. Но никога не бих я попитала за това, ако точно това си намислил. Личният й живот с Леандро не ми влиза в работата, нито пък в твоята. Вече ти казах много повече от онова, което е редно.

— Знаеш, че за тези неща съм дискретен.

— Да, но знам също, че обичаш да си тикаш гагата тук и там. А сега трябва да се преоблека и да си поплача хубавичко, защото Хю го няма.

— Аз на твое място щях да продължа да се надявам.

— Отказала съм се да се надявам още преди векове, скъпи ми Гай — казва тя с огорчение. — Толкова много обичам Хю, че не мога да си позволя никакви надежди. Разбираш ли ме?

— Да, мила моя. Или поне така се надявам.

— Обещаваш ли довечера да се държиш прилично?

— Ще се помъча с всички сили.

— Добре. Сега ела ми помогни да си закопчая роклята.

— С удоволствие.

Чувам как възглавничките по коженото канапе прошумоляват, щом двамата се изправят, и стъпките им, които заглъхват в големия салон. Коляното ми започва да пулсира с внезапен спазъм. Това, че чух Гай да сравнява графинята с Беладона е тревожно, меко казано.

Сякаш тя вече не иска той да не й се мярка повече пред очите.

 

 

— Лека нощ, мамо — Брайъни става от масата, прегръща и целува майка си.

— Лека нощ, мамо на Брайъни — казва срамежливо Сузана и двете побягват. Беладона вдъхва твърде голям ужас на Сузана, за да се осмели да се приближи дотолкова, че да я прегърне. Двете момиченца се държат безупречно, защото тази вечер Сузана ще преспи при Брайъни, а Беладона им е казала, че ако са послушни, утре и двете ще могат да останат до късно на празненството и после да преспят в къщата на семейство Бейнс. Една грижа по-малко. Няма нужда да знаят, че нашите шпиони — охранители ще бдят цяла нощ около къщата на Сузана за всеки случай.

Розалинда ги подкарва нагоре, а ние се местим в големия салон, за да изпробваме няколко различни вида „вода на живота“. Гай бе съвършено очарователен и разказваше смешни истории, които караха и деца, и възрастни да го слушат като омагьосани. Сега, естествено, историите ще станат малко по като за възрастни.

— Прекрасна вечеря — казва Лора и Беладона се принуждава да се усмихне лекичко. Внезапно осъзнавам с ужас, че се чувствам съвсем самотен и моят брат ми липсва жестоко. И Джак. Липсва ми някой, който познавам добре и комуто бих се доверил; още едно мъжко присъствие. Докато не напуснахме Ню Йорк, аз не бях осъзнал колко много разчитам на спокойното и стабилно държание на Джак. Той никога не молеше за нищо. Свършваше си работата и искаше нова.

Само от любов към Беладона.

Матео и Джак, и двамата — далече, и двамата вплетени в живота ни в Ню Йорк. Поканих и двамата на това тържество, разбира се, но и двамата се извиниха, че програмата им била много напрегната. Единствената добра новина е, че Матео ми съобщи, че Джак почнал да се увърта около Алисън, точно както се бях надявал аз — познатият вам сватовник.

Но аз няма с кого да се сватосам и май това съжаление донякъде ми проличава по лицето. Беладона ме докосва леко по рамото, когато минава покрай мен с изящна чаша „Поаре Уилям“ — любимото й вино.

— Надявам се Матео и Анабет да дойдат това лято с децата — казвам аз поради липса на по-добра реплика. — Но те сигурно ще искат да отидат на лагер.

— Лагер? Какво пък е това? — пита Лора.

— Летен лагер — обяснявам. — За децата, които прекарват там хубавото топло време, скатани далеч от погледите на родителите си, в отвратителни малки къщички, които наричат „бунгала“. Принуждават ги да се занимават с идиотски дейности като художествени занаяти и организиран спорт. — Правя се, че се потрисам от ужас.

— Там, откъдето идвам, не ходят на лагер — обажда се Гай.

— О, така ли? — питам. — А откъде идвате?

— Повечето хора твърдят, че идвам от ада — отвръща той. — Или поне там ми казват да вървя.

Лора се засмива снизходително.

— Ти си направо абсурден.

— Надали — отвръща той. — Ние наистина не ходим на летен лагер. Предполагам, че е така, защото добрите английски момченца и момиченца ги пращат в едно нещо, което вие американците наричате „пансион“, и затова през лятото родителите им се чувстват виновни и им позволяват да се приберат вкъщи. После тези отдадени на децата си родители ги зарязват пак и хващат пътя за Европа или за където там отиват след сезона. Но децата са доведени вкъщи; дългът е изпълнен. — Той не може да удържи леката нотка на огорчение в гласа си.

— Ама че родители, няма що. Нали? — питам аз.

— Майка ми не беше от тях — отговаря той и върти пръстена си. Проста златна халка с инкрустиран руски александрит. Това е рядък, невероятен камък, който на дневна светлина изглежда зелен, а на свещ — червен. Напомня ми силно на котешкото око на Леандро, което подигравателно намига. — Но тя почина, когато бях на осем години. Никога не съм се разбирал добре с братята си. Бях най-малкият син и най-непотребният — след наследника и заместника. Всъщност, ако ви кажа, че израснахме във взаимна омраза, насърчавани от роднините да се възприемаме един друг като съперници и конкуренти, направо е меко казано.

Забелязвам, че не споменава нищо за баща си.

— Брат ми Джон Франсис беше изключително голям палавник — продължава Гай. — Беше пристрастен към опиума и си оставяше наргилетата навсякъде — прислужниците се спъваха в тях. Обикновено криеше запасите си в красиви руски златни кутии за емфие, принадлежали навремето на Распутин, но си навлече страхотна беля, като ги остави в „Сотбис“, за да бъдат оценени за разпродажба и забрави да извади наркотика преди това. — Той гълта питието си, обляга се назад и небрежно кръстосва крака. Не мога да преценя дали ни баламосва, или не.

— О, Гай, вечно прекаляваш — казва Лора. — Само като си помисля, че очакваш всички да вярват на небивалиците, които разказваш.

Той се усмихва лукаво.

— Само хилядите жени, които са били влюбени в мен, им вярват.

— Каквото и да кажеш, нали? — смее се тя.

— Искам да кажа само едно: нито е кой знае какво, нито е кой знае колко трудно да подмамиш една жена, която се мисли за влюбена, за да вярва на всяка дума на своя любим.

— А съблазняването на тези хиляди жени си е природна дарба, с която ти без съмнение си щедро надарен — казвам аз саркастично.

— Да, разбира се — отговаря ми той, вече с явна ирония. Или поне така се надявам. — Да съблазниш жена е много просто, ако тя е склонна да се поддаде. С много малко усилия човек почти мигновено може да стане страстен и убедителен. — Той става и си налива ново питие. — Ако обаче не е склонна, съблазняването прилича на война. От сръчните маневри на Наполеон Бонапарт съм си извлякъл няколко неподлежащи на съмнение урока. Неговите планове за съблазняване и бой са сред малкото уроци по история, които си направих труда да науча в училище. Макар че, за беда, Бонапарт силно е презирал жените. За разлика от мен. Той е заповядвал на тези прекрасни дами да дойдат в палатката му, нареждал им да се съблекат, без да си прави труда да вдигне поглед от бумагите, правел си кефа с тях и ги отпращал по живо, по здраво.

— Но вие никога не ги отпращате като него — казвам аз. — Или поне не и преди да сте изтупали сеното от тях.

— Туш — усмихва се добродушно Гай. — Но сте прав: не ги отпращам по живо, по здраво. Обикновено те много се радват да си тръгнат по своя собствена воля.

Шегува се, но в гласа му се долавя някаква странна нотка. Поглеждам Беладона. Както обикновено, тя не е казала нито дума, но гледа Гай много напрегнато. И той го знае. Чудя се за кого ли е предназначен този разговор всъщност. Може би има нужда от малко симпатия и се опитва да накара Беладона да го хареса поне мъничко. А може би трябва да бъде препариран и закачен да съхне в стаята на Нарцис.

— Това е, защото Гай използва препарирана маймунска ръка за преспапие — обажда се Лора и потреперва.

— Отвратително!

— Това преспапие някога е принадлежало на поета Суинбърн — пояснява Гай. — Освен това той е използвал копитото на любимия си кон за мастилница, а на него е било написано името на коня и датата на смъртта му.

— Какъв изтънчен ужас — мърморя аз. Този разговор стигна твърде далеч.

— О, хайде, стига сме говорили за подобни неща. Стига вече с мастилниците на Бонапарт и провалените летни ваканции. Сигурна съм, че разговорът е достатъчен, за да се види манталитетът на английските аристократи — обажда се Лора. — Аз се ожених за един от тях и съм му яла попарата.

Беладона рязко се изправя.

— Лека нощ.

Не казва нищо повече и напуска стаята.

— О, боже — възкликва Гай и отново я проследява с очи.

Меко казано. Въпреки първоначалната си преценка този Гай наистина започва да ми харесва, макар че не мога да схвана точно кое го кара да тиктака. Поне засега не. Отново се скастрям, задето не казах за него на Прич, а трябваше. О, стига де, Гай няма да избяга. Не и преди да сме му проверили родословното дърво.

Да, Гай определено е интересна добавка към Ла Фениче. Вероятно може да се представя за очарователен ангел, бликащ от хумор и остроумие, и пак така бързо да се превърне в дявол — гневен и жесток.

Също като Беладона.

 

 

— Знаете ли какво ми се случи, като бях малък? — пита Гай Брайъни и Сузана. Седнали са на верандата, хълмовете се мержелеят в далечината, закусват на другата сутрин, а той им разказва разни истории. Момичетата го гледат с опулени от радост очи. Тъй като притежават женска впечатлителност, Гай успява да ги омае. На бас, че би успял да омае и костенурена черупка.

— Е — казва той и гълта на един дъх прясно изцедения сок от портокали. — Тогава толкова често боледувах от гадни настинки и гадни кашлици — и тук той се прави, че го е налегнала кашлица, а момичетата направо припадат от смях, — че докторът реши, че трябва да ми извадят сливиците. Веднага!

— На мен сливиците вече ми ги извадиха — съобщава Брайъни. — Когато живяхме в Ню Йорк, в болницата. Трябваше да ям всеки ден сладолед, защото имах възпалено гърло.

Сега вече Гай знае, че сме живели в Ню Йорк. Мътните го взели!

— А на тебе извадени ли са ти сливиците? — пита Гай Сузана. Та клати отрицателно глава. — Късметлийка си — казва той. — Понякога много боли.

— Мен ме болеше, но мама ми каза, че съм била голям юнак — казва Брайъни.

— Не се и съмнявам — продължава Гай. — Обаче аз май не бях голям юнак. Ревах ли ревах, защото гърлото ме болеше, а докторът ме оперира вкъщи, там, където живеехме в Англия. Не отидох в болницата, където сестрите можеха да се погрижат за мен.

— И кой се грижеше за тебе? — пита Сузана. — Твоето майче?

— Да — отвръща той. — И разни бавачки, които идваха, когато моето майче не си беше вкъщи. Ама знаете ли какво стана? Докторът ми извади сливиците и ги сложи в една чиния. Една от бавачките ги занесла в кухнята. После брат ми се втурнал там, грабнал ги от чинията и ги изял!

— Брррр! — възкликват момиченцата.

— Помислил си, че са ягоди — обяснява Гай. — Ама че глупаво момче! Той май така и не ми прости.

— Никога не искам да изям сливица! — обявява сериозно Сузана.

— Значи няма — казва й Гай.

В този миг Сузана забелязва майка си, с двете й братчета на ръце, която й маха, и се стрелва към тях.

— Ще дойдеш ли с мен, Брайъни? — вика тя, докато тича надолу по хълма.

— Трябва да питам мама — нацупва се Брайъни. — Ама тя още спи. — Брайъни добре знае, че не бива да безпокои сутрин майка си. Възползвам се от момента и се присъединявам към тях.

— Може ли да отида до Сузанини? — пита Брайъни. — Моля ти се, може ли, моля ти се?

Гай се преструва, че се разплаква.

— Искаш да кажеш, че не искаш да останеш с мен?

Брайъни го поглежда, после поглежда и мен — явно се разкъсва между старата приятелка и новия си приятел.

— Защо не поостанеш малко с Гай, а после ще отидеш у Сузанини за обяд — предлагам й аз. — Можете да си играете двете цял следобед и после да се върнете тук, за да се преоблечете за празненството. Как ти звучи?

— Добре — казва тя.

— Тогава тичай да кажеш на Сузана и веднага се връщай — казвам. — Можете да излезете на разходка с Гай и кучетата, да му покажеш градините. Значи, иди да вземеш и кучетата, става ли?

— Това много би ми харесало — обажда се Гай. И на мен би ми харесало; така мога да се обадя в Танталовата къща и да наредя на Намиг да ги следи и да подслушва какво си говорят. Бързо се обаждам, връщам се на верандата и си наливам сок.

— Тя е невероятно дете — казва Гай.

— Така е — отговарям.

— Мога ли да те помоля за нещо?

— Разбира се.

— Къде бяхте разквартирувани по време на войната? — пита ме той.

— Откъде знаеш, че съм воювал?

— Войнишки инстинкт.

— Разбирам — въздъхвам аз. — В Италия. Близо до Лука. Но не бяхме разквартирувани — казвам аз. — Двамата с брат ми избягахме при партизаните. Заблуди за величие, такива глупости. А ти?

— Индия. Цейлон. Ужасен кошмар, но пък ми останаха полезни контакти. Там започнах бизнеса си. Чай. Внос — износ.

— Това обяснява тена ви. — И благосклонността на жените, убеден съм — последните остатъци от колониалните съпруги са припадали по него под мрежите против комари. — Защо ме питате?

— Просто се чудех — казва той небрежно.

Ами да, много ясно.

— Искате да кажете, чудели сте се къде съм се запознал с графинята ли? Това е дълга история — предпазливо казвам аз. — Твърде дълга за това утринно слънце. — Твърде дълга за теб. И точка. — А вас сега ви очаква една млада дама, което не бива да я карате да прави.

— Точно така — казва той. — Не ми влиза в работата, бих добавил. Няма да ви питам втори път.

— Прав сте.

За мой късмет Брайъни излиза тичешком от къщата, прегърнала Базилико, а мастифите подтичват подир тях и лаят юнашки. Докато се отдалечават, чувам как Гай пита Брайъни иска ли да й изпее една глупава песничка. Тя пуска Базилико на земята, пъхва длан в неговата и той запява:

„Тали-о, тали-о, биф уак уак!

Пилци, рибоци и старият Юниън Джак!

Приказка ми разкажи, че инак няма да се върна пак,

тали-о, тали-о, биф уак уак!“

— Много е хубава — кикоти се Брайъни. — Искаш ли да ти изпея и аз една? В нея се разправя за шпиони.

— О-хо, шпиони, уха-уха-уха! Ще ме научиш ли на нея? — пита той.

— Да, да, да, да, да — казва Брайъни, и вече е започнала да пее:

„Шпиони, шпиони, шпиони, шпиони,

шпиони, шпиони, шпиони,

милиони, милиони, милиони, милиони,

милиони, милиони шпиони.

Нищо не можеш си купи,

нищо не можеш направи, щот’има

милиони, милиони, милиони шпиони,

шпиони, милиони, милиони шпиони.“

После тя се завърта на пета и пада на земята, като се смее.

— Може да стане и с бонбони и пирони, знаеш ли — казва тя на Гай.

— О, да — казва той. — Но с шпиони най-ми харесва. Кой те научи на тая песен?

— Томазино. Той е бил шпионин. Както и чичо Джак. И Матео. Матео и Томазино са близнаци. Той не живее тук с нас, защото се ожени за Анабет. Щото беше много самотен.

— Томазино ли ти каза, че е бил шпионин?

— Той разправя, че не е бил, но знам, че е бил. Когато още не е бил толкова дебел — пошушва тя затворнически. — Винаги го познавам кога лъже. Кутрето му почва да трепери.

Това дете е прихванало някои много лоши навици.

— Така ли? — Гай свива кутрето си и започва да го размахва. Брайъни се превива от смях. — Кой е чичо Джак? — пита той. — Истински чичо ли ти е?

— Тцъ. Той работи за мама, за Томазино и за Матео. Живее в Ню Йорк. И ние едно време живеехме там, в старата ни къща. Остана там с кучетата, за да не са самички.

Тези двамата много си говорят за самота, не мислите ли? Гай май още не е схванал.

— Твои кучета ли бяха?

— Били кучетата на къщата, така казва мама — и затова трябвало да останат в къщата.

— На бас, че мога да позная имената им — казва Гай.

— Ха на бас, че не можеш.

— Хммм, чакай да си помисля. Миси, Принц и Лейди.

— Не бе, глупчо, това са тъпи имена! — казва Брайъни. — Тъпи, тъпи, тъпи!

— Съгласен съм. Веднъж имах куче на име Реймънд. И това име е доста тъпо, но кучето не беше тъпо. Беше Джак Ръсел териер и много обичаше да лае.

— Какво стана с него?

— Много остаря и умря, докато спеше. Беше добро куче и живя добър кучешки живот, а сега е в кучешкия рай и гони зайци и пеперуди.

— О — възкликва тя и божественото й личице светва от ужас. — Моите домашни кучета не са умрели. Трябваше да останат в Ню Йорк с чичо Джак и ме чакат да им отида на гости. Тук си имам нови кучета.

— Виждам — казва Гай. — Как се казва мъничето?

— Базилико — гордо казва тя. — Така е босилек на италиански. Той е миниатюрен дългокосмест дакел. А това са Касиопея, Хектор и Дризълпус. Те са неаполитански мастифи. Тука, тука! — подвиква тя на кучетата и те веднага се подчиняват и тичат да я близнат по лицето. Базилико тича наоколо и лае като луд. Едвам им стига до глезените.

— Хайде да се обзаложим, че сама си ги кръстила, нали? — пита той. — Това са най-хубавите кучешки имена, които някога съм чувал. Много по-хубави от Миси и Принц.

— И Лейди. Какво е облог?

— Същото като бас — отговаря той. — Нюйоркските ти кучета също ли бяха неаполитански мастифи?

— Тцъ — клати глава тя. — Ирландски хрътки.

— О, разбирам. И тях ли ги кръсти с такива хубави имена?

— Да — Жабчо, Дромди и Дрънкало.

Гай се смее.

— Май знам как точно е получил името си Дрънкалото.

— Дрънкалото е момиче, глупчо. Жабче и Дромди също.

Ирландска хрътка на име Дромди. Това име звучи доста близко до Андромеда от детска гледна точка.

— О, разбирам, разбирам — усмивката на Гай разцъфва и тъмносините му очи заискряват от доволство. Да, още вчера го подозираше, когато говори с Лора. Самодоволното му проницателно копеле! Сигурен е, че е на път да разреши прочутата по цял свят мистерия на нечестивата Беладона. И то само защото най-добрият му приятел върти любов с жена, която някога била приятелка с едно жизнено италианско момиче на име Беатриче. Завоите и обратите на тази сага са го отвели до един съвсем невинен разговор с едно прекрасно малко момиченце, чиито кучета търчат из една плантация в Кинг Хенри, Вирджиния.

Всичките ни планове, заговори и внимателна подготовка отиват по дяволите заради един безхитростен разговор за сливици, кучета и шпиони. Гай е загрял, че Дромди всъщност е Андромеда. Мътните го взели. Прав съм, че се боя от Гай. От него би излязъл добър шпионин. Сега съм убеден, че военновременните му подвизи в Индия и Цейлон не са се ограничавали само до издирване на подходящи места за чаените му плантации. Той прекалено много прилича на Леандро и Джак — тих и настоятелен. И на мен също много прилича — по такъв очарователен начин изкопчва информация, докато получи желания отговор.

Прекалено много прилича на Беладона. Хитър и търпелив.

Копнежът ми по Джак се засилва — да си излея сърцето, да помоля за съвет. Ала не мога да го направя — не е честно спрямо Джак да му говоря за моите тревоги, че друг мъж обръща внимание на Беладона. Нито пък мога да проведа подобен разговор по телефона. Но Джак би знаел какво да направи, как да се справи с Гай. Джак — твърде натоварен с чувство за чест и цялостност, на него можем да се доверим. Той никога не би се опитал да любопитства така открито, макар че също така отчаяно иска да знае всичко.

Чудя се кое ли е онова, което прави двама мъже, очевидно обсебени и неизтощимо любопитни относно една и съща жена, толкова еднакви и все пак толкова различни. Хващам се на бас, че Гай, изпълнен с хищна жажда за живот, ще е склонен да действа, да се бори упорито за онова, което иска, докато Джак не би могъл да се сдържи да не потисне същите тези желания. Може би тъкмо заради това Беладона се доверяваше толкова много на Джак. Знаела е, че той никога няма да престъпи границата, която Гай вече наруши.

Онова, което ме тревожи, е, че тя проявява към Гай любопитство от такъв характер, каквото не е проявявала към никой мъж, откакто я познавам. И това не е само заради странната му реакция, когато за пръв път видя Брайъни.

„Нищо не можеш направи,

щот’има

милиони, милиони, милиони шпиони, шпиони.“

Гай успя да разкрие твърде много неща за твърде малко време. Без съмнение той е загрял, че тази информация е безценна и затова може да си позволи да си трае и да чака. После може да посочи цената.

Чудя се какво ли смята да прави.

Няма да казвам на Беладона.

 

 

Възхищавам се на кройката на белоснежния си смокинг за утрешното празненство, когато телефонът иззвънява и Намиг ми съобщава, че се обажда Прич. Разкошно. Може би има спешни известия за нас. Нищо не може да придаде такава пикантност на едно парти като една дългоочаквана смърт.

— Хвърли топа най подир — известява ми доволно Прич.

— Разби ми сърцето — отговарям, като се опитвам да сдържам напиращото в мен веселие. Поне един от онези го няма вече. Колко остават още? Обаждам се на Намиг да съобщи на Графинята да вдигне телефона. — Пепел при пепел и пръст при пръст отива. На по-хубав човек не би могло да се случи. Каква е следващата стъпка?

— Има погребална служба в „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“ след три дни. Междувременно пратих екипа в къщата да извърши предварителното почистване. Да дезинфекцира стаята на болника, нали разбираш. — Разбирам и още как! — Вторият екип по план трябва да се задейства на самото опело.

— Прич, ти си голяма работа — смея се аз. — И аз не бих имал такава наглост, да ровичкам из чекмеджетата на човек, докато го погребват!

— Че кога ще ти падне по-сгодно време? — пита той. Направо го виждам как свива рамене. Твърде много радост му се е събрала на нашия прекрасен предан Прич, докато е търсел документи, банкови сметки, дневници и писма до приятели, които сър Пати е забравил да изгори, преди да замине на съдбоносното пътешествие до Америка.

— Шепа избрани хора, включително и аз самият, ще присъства сред опечалените, разбира се.

— Разбира се.

— Ще ви докладвам възможно най-бързо.

— Здравей, Харис — обажда се Беладона. Разбирам, че е изслушала практически целия разговор — без аз изобщо да усетя, че е вдигнала слушалката.

— Здравей — отговаря той. — Радвам се да чуя гласа ти.

— Колко е хубаво да чуем новината ти.

— Да, госпожо. С какво още мога да ви бъда полезен?

— Веднага щом установиш самоличността на опечалените, ми се обади.

— Разбира се. Вече съм изпратил на място допълнителни подкрепления.

— Благодаря — отвръща тя. — Оценявам го.

— Радвам се, че мога да ви служа — казва той и затваря телефона.

Промъкваме се лека-полека още по-близо. Но междувременно имаме да провеждаме празненство. Къщата скоро ще се напълни с шумни непознати, които ще се нахвърлят на ментовия джулеп и ще мачкат с лапи всичките ни прекрасни неща. Знам, че Беладона изпитва ужас от тази вечер. Вече ми каза, че няма да ходи на барбекюто след кръщавката на Езра и Езекиил. Изобщо не съм си мислел, че ще отиде. Тя не иска да вижда близначетата. Брайъни ги прекръсти на Ези и Зики и пита майка си защо и тя не може да си има братче. Беладона просто се усмихва и й казва, че ще си помисли дали пък не може да й намери.

Довечера няма да си мислим за бебета. Беладона ще бъде без маска, но вече си е сложила маска. Нервите й са като стомана.

Стоманен капан, който се готви да щракне.