Карън Молине
Беладона (20)

16
Бащи и синове

— Да бъдеш изяден се е смятало за голяма чест — казва Хю. — Точно това ми каза Гай за някои канибалски племена, които срещнал по време на пътуванията си. Ако някой хапне от плътта на най-свирепите си и най-храбри врагове, то свирепостта и храбростта преминавали в собственото му тяло и се предавали от баща на син.

— Разбирам — отговарям му. — Благодаря ви, че споделихте с мен тази ценна информация. Ще го имам предвид следващия път, когато ми се прииска да опека някой съсед на шиш.

Хю се смее, а Лора се усмихва. Намираме се край басейна, следобед на другия ден, пийваме леден чай — моят подсилен със здрава глътка бърбън — и се радваме на относително спокойствие след вчерашните ексцесии.

Гай тръгна на, както се изрази, „експедиция“ с Брайъни и Сузана — изследват лабиринта и пътеките нататък, така че ние с Беладона слушаме как Хю ни разказва за него.

Нищо не отпуска езика така, както една здравословна доза физическа любов.

— В Цейлон няма канибалски племена, глупчо — казва Лора и отпуска глава на рамото на Хю. Той я целува по косите. Хубаво е да ги гледа човек, решавам, какъвто съм си великодушен. Поне някой тук заслужава да бъде щастлив.

— Не, но джунглата е дива и това му допада — отговаря Хю. — Гай избра да избяга от семейните окови веднага, щом му беше възможно; за него цялата английска аристокрация от имението беше пълен боклук. Баща му беше грубиян и тиранин — пред него моят направо прилича на човек. За едно дете е ужасно да осъзнае, че баща му нито го иска, нито го обича. Това просто човек не би могъл да понесе.

Не знаем какво да кажем и Хю млъква. Осъзнавам, че всички разбираме тази ужасна истина. Всички ние, които седим със сребърните бокали, пълни с леден чай, в този хубав ясен следобед. Обвързани от тиранията на детството си.

— Освен това Гай бе лишен от наследство, което си е истински подвиг за син на английски лорд. Но след като майка му почина, а после и сестра му, единственото, което искаше, беше да избяга. А когато обвини баща си, че е убил и двете, вдигна се чудовищен шум. Говоря за майка му и сестра му. Макар че, разбира се, баща му не я беше убил, освен ако не смятаме умишленото пренебрежение за бавна форма на убийство. Знам, че Гай мислеше точно така.

— Моля ви, обяснете ми — казвам аз. — Нещо не разбирам.

— Гай и Гуендолин, сестричката му, винаги са били изключително близки. Майка му беше деликатно създание и така и не успя да се възстанови напълно след раждането на Гуен. Тя обичаше Гай страстно — искам да кажа, повече от по-големите му братя, което, боя се, отчасти обяснява тяхната антипатия към него. Но тя не можеше да се грижи достатъчно за домакинството, тъй като беше болна и често се налагаше да пази леглото. Гай беше изцяло предан на Гуен, особено след като майка им почина.

— На колко години беше той, когато се случи това?

— Чакайте да видя, той е една година по-голям от мен, така че е бил на осем години. Гуен беше на четири. — Той клати глава. — Невероятно трудно ми е да повярвам, че тази година Гай става на четирийсет. Което значи, че догодина и аз ставам на толкова. По дяволите!!!

— Не си чак толкова съдран чувал — обажда се Лора.

— Благодаря, скъпа — казва той, — за този вот на доверие. Значи, след като майка им почина, според мен Гай започна да се чувства още по-отговорен за сестра си. Баща им рядко се свърташе вкъщи, слава богу, а и когато си беше вкъщи, изобщо не се интересуваше от децата. Доколкото си спомням, ако те искаха да го видят, трябваше да си уредят среща чрез личния му секретар.

— Защо казвате, че Гай е обвинил баща си, че е убил майка му? — питам.

— Защото баща му отново я накарал да забременее въпреки изричната заповед на лекаря. Месеци наред тя се чувствала ужасно зле, а после абортирала. Пак момче. Защо баща му така усилено се е грижел за продължението на рода ми убягва. Може би е разбирал, че е възпроизвел на този свят двама от най-големите негодници в Англия, а единственият му достоен син презира и него, и убежденията му. Според мен никога няма да го проумея. Нито пък Гай. — Той поклаща глава. — Както и да е, бременността и смъртта на бебето довършиха майка му. Крееше няколко месеца, после умря. Гай никога не прости на баща си.

— Ами сестра му?

— Почина от шарка, струва ми се, или от заушка — продължава Хю. — От някоя от онези детски болести, които всички прихващаме и с които обикновено се справяме. Нямаше причина тя да се разболява толкова; да умира — още по-малко. Гай беше в училище, тя си беше вкъщи и решили, че се е разболяла от грип или нещо такова, една от типичните трески, които децата получават от време на време, нещо такова, и затова не обръщали внимание на симптомите, докато не станало твърде късно. Бавачката била направо ужасна. Смятала, че децата не бива да се разглезват — особено момиченцата. Гуен беше страшно издръжливо мъниче. Не искала да се оплаква, нито да тревожи баща си или бавачката. Било безсмислена трагедия.

— Гай при нея ли е бил, когато е починала? — пита Беладона.

Хю я поглежда озадачено.

— Да, смешно е, че ме питате. Според мен връзката между Гай и Гуен беше почти телепатична, така че когато тя се разболя, той усетил, че нещо не е наред. Спомням си го съвсем ясно. Бяхме в училище, той ме събуди посред нощ и ми каза, че заминава, че е наложително, защото Гуен била болна и имала нужда от него. Казах му, че се е смахнал, че ще го набият с пръчка и ще го затворят в избата, ако дръзне да избяга, но той каза, че не му пукало и че вече бил подкупил един от пазачите да го хвърли с колата до гарата. И че бил длъжен да го направи. Дадох му колкото дребни пари бях скрил в чорапите си и той тръгна. Стигнал до вкъщи, разбира се — говорим за Гай, не за някой друг, — промъкнал се вътре и се качил в стаята на сестра си. Тя била ужасно зле, но, според мен, се напрегнала да го дочака, за да може да се сбогува с него. Казала му да не бъде тъжен, че отивала на небето при мама и братчето им и че винаги ще го обича и ще бъде негов ангел хранител.

По бузата на Лора се спуска сълза. Боя се, че и в моето гърло напира хълцане.

Хю спира да си поеме дъх.

— Умряла в прегръдките му, което, сигурен съм, все пак е било малко утешение за него. Но после го обзел гняв. Останал с Гуен, докато телцето й изстинало. Никой не дошъл да види как е тя, абсолютно никой. После той се промъкнал на долния етаж по стълбата за прислугата. Долу баща му давал много важна вечеря.

— Никой ли все още не знаел, че Гуен току-що е починала или че Гай е в къщата? — питам аз.

— Точно така — отговаря Хю. — Така че когато Гай нахлул в трапезарията — малко момче, което крещяло с всичка сила на баща си и тупало с малките си юмручета по гърдите му, както го бил научил приятелят му Ландис — било страхотна сцена. Добре възпитаните млади джентълмени не си позволяват да избухват публично — и то най-вече пред видни приятели и колеги на баща си. Но на Гай не му пукало. Той крещял на баща си, че е убил майка му, а сега и хубавото му сестриче, че Гай нямало да види покой, докато баща му не бъде наказан, задето е мръсник и убиец. А после му казал, че никога повече няма да му проговори, че винаги ще го мрази — до края на живота си, до деня, в който ще научи, че е умрял и са го зарязали да гние. За да го обуздаят и да го сложат на легло, трябвало да се включат почти всички прислужници — толкова бил истеричен.

— Горкото момченце. Колко ужасно! Никога не съм знаела подробностите — прошепва Лора.

— И знаете ли, най-ироничното е, че това по всяка вероятност е единственият случай, когато бащата на Гай всъщност е бил горд със сина си — добавя Хю. — Избухването на Гай доказало на скъпото татенце, че Гай притежава характер и кураж. Че може да се бори за онова, в което вярва. Гневът и заплахите принадлежали на онзи език, който баща му използвал за укротяване на всеки срещнат. Бил мъж с императорска воля и власт. Имах нещастието да се срещна с него един-единствен път — и той ме уплаши почти до смърт.

— Как се казва бащата на Гай? — питам аз небрежно и се опитвам да не поглеждам Беладона. Според описанието бащата на Гай изглеждаше точно такъв човек, какъвто би могъл да бъде Негова светлост. — Жив ли е?

— Граф Роси Кромарти — той се позасмива невесело. — И името като човека. Но умря преди сума ти време. Още преди да свърши войната, според мен. Гай ми рече, че си получил заслуженото.

Мътните го взели. Щом е умрял по време на войната, графът със сигурност не може да е той. Разбира се, нереалистично е от моя страна да си мисля, че всеки богат английски гад, за когото чуем, може да бъде Негова светлост. Че ако продължавам така, мога да заподозра и бащата на Хю. Или пък на Лора. Или даже на Прич. Мътните го взели — два пъти! Трябва да престана.

— Значи сега граф е най-големият син — казвам аз, като премълчавам съмненията си.

Хю кима.

— Джон Франсис. Абсолютен негодник. Последното, което чух за него, е, че е започнал да откача от пиене. По-голямата част от имението си е отишла. Не си спомням къде е сега Фредерик, вторият син. Сигурно стреля по маймуните в гръб — ей тъй, за спорт из горите на Южна Африка. Той си е такъв.

— Гай върна ли се в училище? — питам.

— Да — отвръща Хю. — Върнаха го, след като графът си поговори с директора. Идваше у нас да прекарва всички ваканции и веднага щом навърши осемнайсет години, избяга. Тъй като братята му го мразеха също толкова, колкото ги мразеше и той, те много се зарадваха, че са се отървали от него. Доколкото знам, Гай замина за Африка и Индия и се намерихме пак през войната. Бяха го изпратили в Индия, както и мен. След края на войната бизнесът му потръгна. Същите „полезни“ контакти, предполагам. Ювелирни камъни, внос — износ, онези чаени плантации в Цейлон и бог знае още какво. Познавам Гай добре и затова не го разпитвам за подробностите.

— Но той ви е добър приятел — казвам.

— Най-добрият — съгласява се сериозно Хю. — Знам, че се държи отвратително с жените, но сърцето му е добро и чувствително, когато положението стане напечено. Нямаше да седя тук с жената, която обичам, без всичко онова, което е направил той за мен. За нас. И не иска нищо в отплата — Той се намръщва. — Според мен Гай малко прекалено се гордее с желязната си воля. Доста съм мислил за това, защото му се чувствам страшно задължен. Но се боя, че той подхожда към чувствата си така, както армията към своите войници. Той е майстор на прикриването.

Що се отнася до това, намерил си е еша.

 

 

Хю може да остане още само четири дни и Лора е неутешима — след като той си тръгва, тя се затваря в павилиона и тъгува. Смята да си тръгне скоро, но я убеждавам да поостане още няколко седмици. Децата й са на пътешествие с баща си, така че няма причини да се връща в самотната къща. Следващия път, когато Лора ни гостува, настоявам аз, трябва да доведе Рупърт и Касандра. Ще бъде добре за Брайъни, на която Гай жестоко ще й липсва, след като си замине. Но отлагаме и това. Лора ни моли да позволим и на Гай да остане, за да могат да пътуват за Лондон заедно. После той смята да замине за Цейлон. Проблеми с чая — само това казва. Няма го вече доста време.

За най-голяма изненада на всички Гай и Беладона започват да излизат всяка сутрин на езда. Идеята да оседлае коня, за да има с какво да се занимава, беше на Лора, но тя скоро изгуби интерес. Вместо нея излизат те и Фъркин ги наблюдава с доволна искрица в окото.

— Роден ездач е този — възкликва той гордо.

— Макар че не може да се сравнява с графинята — казвам.

— Никой не може да омагьосва животните като нея — съгласява се той. — Но той изглежда наистина чудесно на кон.

Беладона не обсъжда сутрешната си езда с мен и аз не я питам. Ежедневието ни върви гладко и приятно, съвсем в тон с юлската жега. Те стават от сън и излизат да яздят. Закусвам безгрижно с Лора и тя ми говори за Хю и Гай. Постепенно сме започнали да се обожаваме един друг, а и тя не ме разпитва за Беладона. Обикаляме из къщата или четем. Аз разчиствам планините от бумаги, а Лора пише писма. Плуваме. Обядваме късно с лека храна. Често в късния следобед, когато е по-хладно, се занимаваме с градинарство. Брайъни си играе със Сузана и другите деца. При нужда се свързвам с Джак и Прич. Все същото. Бъдете търпеливи! Заговори и планове…

Поеми дълбоко дъх. Дръж здраво пушката. Прицели се в сърцето му.

След вечеря седим на верандата и наблюдаваме танца на светулките. Останалият свят е сякаш толкова далече. Тук той не може да ни нарани.

Точно това си повтарям постоянно. Чакам. Нещо ще се случи. И то скоро. Беладона се променя. Нещо мъничко в нея омеква — и това е дело на Гай. Тя се бори с това, забелязвам, но не толкова упорито, колкото някога.

— Доста по-весела си напоследък — казвам й през една уханна нощ, когато двамата сме сами.

— Какво искаш да кажеш? — пита ме тя.

— Искам да кажа, че твоята веселост може би отчасти се дължи на Гай Линдел, господина от плевнята.

— Брайъни е ужасно привързана към него — казва тя с безизразен глас.

— Аз също, по свой начин. Както и Лора, разбира се. Той е ужасен чаровник. И е приятен, когато човек престане да обръща внимание на злощастното му либидо. — Не мога да й кажа, че той ми харесва най-вече заради това, че си мълчи за подозренията си по отношение на нейната истинска самоличност. — Но предполагам, че с теб той се е държал като идеалния джентълмен.

След като казвам това, чакам да ми откъсне главата, но тя не го прави.

— Да, точно така — казва тя след неловка пауза. — Ние яздим и много рядко си говорим. Или когато си говорим, не е за нищо важно. Малко ми напомня на Джак. Само че не е толкова добросъвестен. И все пак смятам, че двамата са еднакво достойни, всеки по свой начин.

— Вярно е. Но Джак е твой служител и знае много неща за тебе. Минали сме през това…

Не, не, не, не искам да си спомням за сър Пати. Не биваше да повдигам въпроса.

— Както и да е — бързам да се поправя аз. — Просто се безпокоя за тебе, това е. Безпокоя се, че ти може би се безпокоиш за него. Има ли някакъв смисъл в това?

— Не, със сигурност няма. Коляното ти ли го подсказа? — пита ме тя саркастично. — По дяволите, Томазино, мразя, когато си прав. Но ако ще се почувстваш по-добре, мога да ти кажа честно, че не разбирам защо се отнасям благосклонно към него. И това е всичко по темата за Гай Линдел.

О-хо-хо, какво стана тук?

Хитрец не можеш да надхитриш.

 

 

Куфарите са опаковани, билетите — купени. Къщата ще утихне, а аз се готвя да се цупя дълго след като Лора и Гай си заминат. Твърде много съм свикнал с лицата им.

Последната вечер, преди да заминат, Беладона сън не я лови и посред нощ тя слиза в библиотеката, за да намери някоя хубава отегчителна книга, която някога е приспивала мадам Помпадур. Докато се връща по коридора към стаята си, тя забелязва, че вратата на Гай е открехната и светлината се излива като блестящо злато на килима.

Той също не може да си намери място.

Любопитството я надвива и тя надниква вътре. Гай е по пижама и копринен халат в лешников цвят, седи на леглото с малка сребърна рамка в ръце. Толкова напрегнато се взира в снимката, че не забелязва Беладона и тя инстинктивно разбира, че снимката сигурно е на майка му и на сестра му. Главата му е наведена, а по лицето му е изписана такава мъчителна тъга, че тя не може да удържи острата болка, която пронизва сърцето й. За никой мъж не я е боляло, не и през всичките тези години, откакто умря Леандро.

Тя се отдръпва и почуква на вратата.

— Видях, че лампата свети — обажда се тя. — Всичко наред ли е?

Той мигновено изтрива меланхолията от лицето си и оставя снимката на масата с лицето надолу. Всъщност той е смаян, че тя се интересува добре ли е той. Никога досега не го е правила; тя не обича да говори за чувства, независимо дали за неговите или нейните. Не е от онези, които той би нарекъл съчувствени натури.

— Добре съм, благодаря — той я поглежда и се опитва да се усмихне. — Обичам жени, облечени в мъжки пижами.

— Искате да кажете, че ви харесват жени без пижами — дразни го тя.

— Но, графиньо — казва той, — ако не ви познавах толкова добре, щях да си помисля, че ме сваляте.

Лицето й незабележимо се стяга.

— Не ви свалям — казва тя.

— Не — отговаря той. — Не съм си го помислял дори. Искате ли да влезете? Или да поседнем някъде другаде?

Без да разбира защо, тя влиза в стаята му, сяда в креслото, тапицирано с бледокремав сатен и придърпва коленете си към гърдите в защитна поза.

— На Брайъни чичо Гай страшно ще й липсва — казва тя. — Ще й пишете ли?

— Разбира се — отвръща той. — Ще й изпратя телеграма от Цейлон.

— Колко дълго трябва да останете там?

— Не много, надявам се. Докато се оправят нещата.

— Разбирам.

— Повечето хора биха ме запитали какви точно неща.

— Това си е ваша работа, Гай.

— Бих ви казал всичко, което искате да узнаете.

— Така ли? — пита тя. — Например?

— Например колко сте чудесна.

— Не съм казвала, че искам да го чуя — отрязва тя. — Освен това знам, че не съм чудесна. Вие изобщо не знаете каква съм.

— Знам, каквото съм видял. И знам какво искам.

— Какво искате? — лицето й бързо приема израза на учтиво равнодушие, който тя използва като маска при общуване с непознати. Само дето Гай не е точно непознат.

— Вас, разбира се.

— Защо?

Той я поглежда озадачено. Досега никоя жена не му е задавала подобен въпрос.

— Защо ви искам? Искате да кажете, защо ви искам такава, каквато сте? — размишлява той. — Честно, наистина ли се смятате за такова чудовище? Можете ли да ме погледнете в очите и да ми кажете, че не се интересувате нито от мен, нито от който и да било мъж?

— Да — казва тя. — Да, мога.

— Разбирам. — Не иска от нея да го погледне в очите и да го каже. Бои се, че може да го направи. — Но все пак не ви вярвам.

— Няма значение какво си мислите и какво искате, Гай — казва тъжно тя и скубва мъха от една кадифена възглавничка. — Това няма нищо общо с вас.

— Каквото и да е било онова, което се е случило с вас. За да станете такава, искам да кажа.

Тя го поглежда стреснато.

— Знам, че нещо ви се е случило — продължава той. — Нещо, което предполагам, че е твърде ужасно, за да можете да говорите за него. Сякаш сте… — не зная как да се изразя — сякаш потискате нещо. Дълбоко у вас е заседнало нещо, което ви гризе. Ще ми се да мога да ви помогна — казва той пламенно. — Как бих искал да ми позволите! Иска ми се да повярвате, че можете да ми се доверите. Мога да чакам, докато ми повярвате.

— Не моля за съжаление — казва тя. — Не искам да ме съжаляват.

— Не ви предлагам съжаление — казва той тихо. — Предлагам ви любов. Знаете, че съм влюбен във вас.

— Не можете да ме обичате. Аз не го искам — казва тя. Точно същото каза някога на Леандро. Дали си спомня? — Аз не съм способна да обичам. Аз нямам сърце.

— Не е вярно — възразява той. — Вие обичате дъщеря си; обичате Томазино. Лора и Хю и всички хора, които живеят тук, ви обожават, знаете. Те виждат добротата ви, макар че вие не я виждате.

— Стига вече — казва тя рязко и се изправя. Когато Джак й заговори по този начин, тя го накара да се закълне, че никога вече няма да й говори така. Но Джак знаеше много повече неща от Гай. А Гай означава за нея много повече от Джак. — Не искам никога повече да ми го казвате.

 

 

„Мисля за това всеки ден — какво ми има — беше казала тя на Леандро. — Но не мога… Според мен никога не бих могла, никога… Не искам да бъда такава, но друг начин не знам. Това е твърде дълбоко в мен и не мога да го преодолея.“

— Не ме интересува — казва Гай. — Обичам ви така, както досега не съм обичал жена през живота си. И не се срамувам да го кажа. А ако някога сте мислили за някой друг, освен за себе си, трябва да знаете колко е мъчително за един мъж да се разкрие пред жена, когато знае, че тя ще го отхвърли. Но това не ме спря и аз няма да оставя нищо, което кажете, да ме спре и ще продължа да ви обичам до сетния си ден.

— Точно това ми каза и Леандро. — Тя е забила поглед в пода. — Че ме обича. Че можеш да изгаряш от гняв и омраза към един човек и все пак да обичаш друг.

Но Леандро беше достатъчно стар, за да й бъде дядо. С него беше различно. Леандро я спаси.

— Не ви разбирам. — Гай се изправя. С объркана болка той осъзнава, че наистина изобщо не я разбира. — Защо той да не е трябвало да ви обича? — въздъхва той. — Но вие сте права. Вземам го предвид. Не зная коя сте вие, графиньо. Вие дори не ми казахте името си. — Той я поглежда, очите му са пълни с болка. — Защо не можете да ми се доверите? Защо не можете да ми кажете коя сте? Коя сте вие? Коя?

Той прави крачка към нея и тя се свива в кремавото кресло. По лицето й трепти такава паника, че Гай мигом спира.

— Какво става? Какво казах? — пита той отчаяно. — Графиньо, какво има? Какво?

Тя вече не го вижда, осъзнава той. Отстъпва инстинктивно, сяда на леглото и притегля завивките.

Тя все още е свита в креслото, вцепенена от паника, като притиснато в ъгъла животно.

— Ще доведа Томазино — казва й Гай. — Ще стана бавно и ще отида да доведа Томазино. Става ли?

Той се претъркулва на леглото, отваря широко вратата и тича по коридора до стаята ми. Мигом се събуждам от трескавото му думкане по вратата.

— Не знам какво казах — задъхано ми казва той.

— Убеден съм, че не сте виновен вие — казвам му, докато бързаме към стаята му. — Изчакайте тук. Не, не, извикайте Орландо. Стаята му е в края на коридора, срещу старинния часовник. — Той кима и се втурва нататък.

Влизам, като мърморя тихичко на италиански, после сядам на леглото и чакам тя да дойде на себе си. Не съм я виждал такава, откакто живяхме в Ка д’Оро. Мислех си, че никога вече няма да я видя такава, каквато беше някога. Мислех си, че е несломима, като стоманен капан. Толкова дълго беше твърда, далечна, непоклатима.

— Не мога да бъда разбрана — каза тя на Джак, когато го отхвърли. — Аз съм творение на въображението, нищо повече… Сега не мога да направя нищо, за да поправя това, освен да ги намеря и да ги накарам да страдат.

Не зная как да й помогна; не мога да понеса това сам. О, как искам Матео да беше тук. Той можеше да я успокоява като никой друг.

Погледът на Беладона е вторачен неподвижно в някаква точка над леглото на Гай. Не искам да я докосвам, защото се страхувам, че ще отключа нещо още по-лошо. След малко обаче тя потръпва силно и вперва поглед в мен.

— Накарай го да се махне — казва тя и започва да се люлее напред-назад. — Накарай го да се махне.

За миг в ума ми се мярка отдавна забравеното потно чело на господин Кестен. „Накарай го да се махне“. Точно това му каза тя, в Мерано, когато той толкова я уплаши.

Коя си ти? Защо си тук?

— Той си отиде — успокоявам я аз. — Всички си отидоха. Няма страшно. Ти си си у дома във Вирджиния и няма нищо страшно. Хайде, време е за сън. — Поглеждам и забелязвам на вратата едрото тяло на Орландо и гледката ме успокоява.

— Кара миа — казва й Орландо. — Avanti, per favore, cara^[1].

Сякаш в транс, тя бавно става и отива при него. Тръгват към стаята й. Той й говори тихичко на италиански, гласът му е плътен и успокояващ, като този на Леандро, и остава при нея, докато тя заспи. После я пази, докато се събуди.

Гай ги гледа как се отдалечават и когато слагам ръка на рамото му, той едва не изскача от кожата си.

— Съжалявам, Томазино — казва той и прокарва ръце през косата си. — Нямам представа какво казах, та я уплаших толкова. Казах й, че я обичам, това е. Защото наистина я обичам. — Той ме поглежда. Личи, че е потресен. — Знаеш ли, досега никога не съм го казвал и исках да го кажа, защото е вярно.

— Радвам се затова, Гай, повярвай ми. На твоя страна съм — казвам аз сериозно. — Макар че бих се обзаложил, че тя не е възприела точно онова, което е излязло от устата ти.

— Точно така — казва той, въздъхва и се връща в стаята си. Сяда на леглото, прегърбен. Бръчки на умора, които преди не съм виждал, прорязват лицето му. Изглежда ужасно, ужасно тъжен и ми се иска да можех да му кажа нещо утешително.

Мътните да го вземат! Тази вечер се чувствам абсолютно непотребен.

— Нещо ужасно се е случило с нея, нали? — казва той, без да очаква отговор. — Знам. Някой мъж й е причинил нещо ужасно, нали?

— Не можеш дори да си представиш — казвам аз.

— Бих направил всичко, за да й помогна — казва той. — Ако тя ми позволи.

— Знам — отвръщам. — Но сега най-хубавото, което можеш да направиш за нея, е да си хванеш самолета утре. Тя отново ще дойде на себе си. Аз ще се погрижа за това.

Той ме поглежда и се опитва да се усмихне.

— И ти не ми се доверяваш — казва той.

— Тъкмо напротив, скъпи Гай. Доверявам ти се повече, отколкото предполагаш. — Толкова много искам да му кажа, че е прав, че тя е Беладона, разбира се, но не мога.

Той ме поглежда и мисля, че разбира. Но е твърде голям джентълмен, за да каже каквото и да било. Забелязвам как лека следа от чара му на негодник се мярка по лицето му.

— Ще хвана самолета — казва той. — Но ще се върна веднага, щом мога. Ще й кажете ли довиждане от мое име?

— Разбира се. И не забравяйте да донесете няколко котешки очи за мен — отчаяно нуждаещия се.

— Хризоберили, искате да кажете? От къде знаете, че те идват от Цейлон? — пита той.

— Леандро имаше такъв — казвам аз. — Талисман срещу зли сили, така казваше. След като умря, той ми го завеща, но аз се смятам за недостоен да го нося.

— Ти си гъсок, Томазино — казва ми тихо Гай. — Какво щеше да прави тя без тебе?

О-хо-хо, колко харесвам мъжете, оценяващи стойността на скъпоценните камъни, които са несравнимо безценни!

И нямам предвид котешкото око.

 

 

Брайъни тъгува страстно след заминаването на Гай — почти толкова силно, колкото и Лора след заминаването на Хю. Но настроението й значително се разведрява, когато няколко дни по-късно пристига първата телеграма.

„Мила ми Брайъни — пише там, — Ужасна жега. Ужасни буболечки. Ужасно много чаени листа. Ужасно самотен без тебе. Връщам се ППВ^[2]. Обич, чичо Гай.“

Брайъни започва да подскача из стаята и да пее някаква глупава песничка, после му рисува картинки със Сузана и му пише сладки разказчета, които му изпращаме с препоръчана поща.

Идва септември и Брайъни пак тръгва на училище. Минава и следващият месец; повява осезаем хлад, докато копаем лехите, а Беладона полива привечер мандрагората с медена вода. Тя прекарва много време в своята градина или язди с Орландо и Фъркин. След онзи случай с Гай тя ми се извини, а аз й казах, че не разбирам за какво говори.

Всеки понеделник, току преди вечеря, звънецът на вратата звъни и Брайъни търчи да отвори. Там е Джими, момчето, което носи телеграмите. Тибо от стражевата къщичка го е пуснал да мине по алеята до къщата. Носи телеграма от Цейлон за малката госпожица. Оставяме Брайъни да се разпише и да я прочете самичка няколко пъти, преди да склони да сподели с нас какво й пише чичо Гай.

После идва понеделникът, когато се събуждам и коляното ми пулсира. Звънецът не звъни, Джими го няма, телефонът мълчи. Само свирнята на щурците и от време на време хлопката на някоя крава прозвънва, докато вечеряме. Брайъни се къса от плач и накрая заспива, въпреки че Беладона се опитва да я увери, че чичо Гай е добре и стават такива неща.

Но в това отношение Брайъни е същата като мен. Винаги усеща кога нещо не е наред.

Когато и следващата седмица не пристига телеграма, обаждам се на Прич и го моля да разбере какво става в Цейлон. Привикваме по случая и Хъбард и Нод, задействаме връзките с посолството. Обаждам се на Хю и Лора, но никой нищо не е чул.

Сякаш Гай е изчезнал вдън земя.

И когато следващия понеделник, следобед, звънецът на вратата звъни, самата Беладона отваря вратата, като си мисли, че Хъбард или Нод носят спешно съобщение. Вали като из ведро, небесата са тъмни и заплашителни, гръмотевици трещят като стомаха ми, когато съм гладен. Мъжът на прага е мокър до кости; шапката му, килната върху лицето му, е подгизнала, от шлифера му капе вода. Облегнал се е на вратата така, сякаш тя е единствената му опора. И е точно така. Опитва се да се изправи, да каже нещо, залита и се строполява на пода в безсъзнание.

Беладона изкрещява името ми и аз дотичвам начаса. Обръщаме го, но вече знаем кой е. Гай, естествено. И изглежда като самата смърт.

— Ще извикам лекар — казва тя, втурва се в коридора и натиска копчетата за спешен случай, за да повика помощ. — Брайъни не трябва да го вижда такъв.

— Не се тревожи — успокоявам я. — Тя е на сбирка на момичетата скаути до шест часа.

Орландо и Хъбард пристигат бързо, отнасят Гай на горния етаж, в жълтата стая, събличат мокрите му дрехи, обличат му пижама и го завиват с одеяла. Той стене от болка и изгаря от треска. Кожата му има странен цвят; дланите и стъпалата му са яркочервени. Сигурно е някоя ужасна тропическа болест.

Когато доктор Грийнауей пристига, той прекарва с пациента сравнително малко време.

— Не е заразно, слава богу — казва той. — Но той е много болен. Боя се, че е треска денга. Много време съм живял в Африка през войната и затова веднага познах някои от симптомите. Червените длани и стъпала, обривите. Денга е, няма съмнение. Често я бъркат с жълтата треска или с тифа. Погрешното лечение би могло да го убие.

— Той няма да умре, нали? — пита Беладона.

— Искрено се надявам — отвръща докторът. — Ако треската му се влоши, бързо ще разберем. Но ако е бил силен, преди да се зарази, има доста добър шанс да се измъкне. Във всеки случай: петдесет на петдесет.

Това не е особено окуражаващо.

— Трябва ли да го настаним в болница? — питам. — Бихме предпочели да го лекуваме тук. Можем да му осигурим денонощни грижи — каквото кажете. Само ни кажете!

— Предполагам, че ще може, тъй като точно сега не бива де го местят много — казва намръщено докторът. Не му се иска да обиди скандалната графиня, която практически финансира цяло крило на болницата „Джеферсън Дейвис“, но му е нужна денонощна квалифицирана помощ. Постоянно наблюдение и интравенозно вливане. Ще се обадя тук-там.

— Благодаря, докторе — казва тя. — Ще получи най-добрите грижи. Под ваше наблюдение, разбира се.

— Пълна и абсолютна почивка на легло. Бистри течности, ако може да ги задържи. Сестрите ще ви съветват. Много ще го боли — наричат денгата „треската, която троши кости“. Утре първата ми работа ще е да се отбия тук.

— Много сме ви благодарни — казва Беладона. — Оценявам всичко, което направихте. Голям късмет изкарахме с вас.

Той се изчервява, усмихва се, нахлупва шапка и излиза навън на дъжда.

След няколко минути телефонът звъни. Обажда се Тибо от портала.

— Надявам се, че всичко е наред — казва той. Гласът му звучи притеснено. — Младият господин помоли това да бъде изненада. За Брайъни, рече. И затова аз го прекарах през втория портал и не се обадих, както е редно. Изглеждаше страшно зле.

— Не се плаши, Тибо — казвам му. — Много е болен, има треска. Веднага щом се оправи, ще имаме нужда от твоето знаменито гъмбо.

— Ти само кажи кога — казва той и затваря.

Значи това било. Изненада за Брайъни, дошла от джунглата. Мисълта за джунглите никак не ми харесва — напомня ми за гората в Белгия.

Или за опит да покориш непокоримото.