Карън Молине
Беладона (12)

9
Полъх от водите

— Гай, толкова си безскрупулен — казва Лора с любвеобилна усмивка. Тя и приятелите й седят на съседната маса, така че ние внимателно слушаме разговора им, насочен към нас. Двама от тях ми изглеждат смътно познати — нареченият с името Гай и другият англичанин. Зная, че съм ги виждал и преди, но все още не мога да си спомня кога.

Лора е красива, както винаги — с безупречно румена мека кожа, русата й коса — навита на стегнат кок; с пълни розови устни и бузи, обагрени от възбуда. Под мъжделивата светлина на клуба изглежда съвсем малко остаряла, но се обзалагам, че на дневна светлина неопровержимите знаци на несгодите са оставили по-дълбоки следи върху лицето й.

— Естествено — отвръща Гай, — трябва да поддържам репутацията си като Перегрин. Само че това не е основание да съм търпелив спрямо човек, който едновременно е глупак и мошеник, готов да служи на всеки господар. Особено ако господарят му е жена — и подчертано намига на Лора. — Почти невъзможно е да си „влюбен“ в жена, без понякога да изпитваш неустоимо желание да я удушиш. — Той вади сребърно цигаре. — Ако се отнасяш към любовниците си като към кучета, ще си много по-щастлив. Какво искат кучетата от нас? Нежност, строг ред и храна. Дай им ги и те ще те обичат. И ще те тачат.

— Думите ти ми напомнят за дамата, която се жалвала, че в леглото любовникът й непрекъснато я наричал „разгонена кучка“ — обажда се Перегрин. — Той й обяснил: „Скъпа, та това е комплимент. Аз съм англичанин. Нали знаеш колко много обичаме кучетата?“

Наоколо — всеобщо веселие. Освен за Беладона, която лениво си вее напред-назад с ветрилото. Мога да си представя лицето й.

— Нали доста често викаше „кучка“ на жена си, а, Перегрин? — подхвърля някой.

— Правилно — отвръща той. — Защото е такава. Pauvre moi.^[1]

— Pauvre toi^[2]. Глупости! — възкликва Гай. — Всички знаем, че тя е… — млъква за по-драматичен ефект и с артистичен шепот, достатъчно висок, за да можем да го чуем, изсъсква: — … лесбийка.

Перегрин свива рамене.

— Човек не може да притежава всичко. Знаете ли какво каза тя оная вечер? Бяхме на приятна вечеря и малко преди да се натъпча с най-възхитителната печена яребица, тя обяви: „Скъпи, трябва да ви направя ужасно признание.“ Естествено, реших, че е сметнала колко излиза колата, че е счупила вазата от Мин или че се заразила с проказа. Не. „Два пъти — изрече тя, — два пъти в живота си съм спала с мъже.“

Още смехове.

Спомням си. Гай и Перегрин бяха на Бала на стихиите и седяха на съседната маса с групичка надути модно облечени хора. Гай пак е загорял и издокаран, а дълбоко хлътналите му очи искрят от остроумие и повишено настроение. Или от злоба? Да го вземат мътните! Напълно ги бях забравил около вълненията с Анабет. В този момент обаче се питам кои са и откъде познават Лора.

— Ама че меден месец сте изкарали! Но можеш ли да я виниш? — обажда се една жена от масата. — Неоспорим факт е, че почти всички англичани — то се знае, присъстващите не се броят, са покъртителни в будоара. Ако някой е учил в общинско училище, животът му е съсипан. Зная го със сигурност, след като съм опитала в Итън — до края на шести клас. По-точно, чувствам се така, сякаш съм опитала — тя се усмихва. Има много зъби. — Префърцуненото ухажване изглежда прелестно и елегантно, ала опре ли до оная работа, просто не могат да се справят.

— Приятно е да те ухажват — казва Лора. — Приятното започва да ти въздейства.

Не и в книгата на Беладона. Никъде няма да намериш „приятното“.

— Предполагам, чули сте какво се е случило на приятната сестра на Драгъниър — казва Гай. Приятелите му отрицателно поклащат глави, докато той дълбоко поема дим и пуска идеални кръгли колела сред мъглата на клуба. — Тя се влюбила в чудесния мъж, когото срещнала в Париж, омъжила се за него импулсивно, без да му мисли, в разгара на страстта. Приличал й на някого, когото познавала. Очите на двамата били в прекрасен нюанс на синьото, на което се смели, и решили, че са сродни души. Какво щастие, че са се намерили! Изкарали меден месец с бурни страсти и се гласели за дълъг живот сред домашното блаженство, въпреки че аз лично, както знаете, не виждам какъвто и да е смисъл да се встъпва в брак. Дали сватбарските оркестри или ипотеката по някакъв мистериозен начин не са награда за живота, прекаран в несходство на характерите и досада? — той потреперва. — Толкова често взимаме хаоса за страст и фикс идеята за любов.

— О, я карай нататък — намусен, прекъсва го Перегрин. — Няма защо да се надуваш насред такава великолепна клюка.

Гай пуска още димни колелца и изчаква минута, преди да продължи. Знае си работата. Съблазнител, голям манипулатор, който винаги ще излиза, когато и последната влюбена женска го моли да остане.

— След няколко месеца сестрата на Драгъниър — струва ми се, казваше се Клементайн, решила да прескочи до вкъщи с прелестния си съпруг и да го запознае с маминка и татенцето. Спомням си, тогава вече чакаше дете. Да, беше бременна и й личеше. Много мило — той гаврътва питието си и махва на сервитьора за нова бутилка шампанско. — Имаше само една малка спънка. Която, ако Клеми беше по-наблюдателна, можеше да доведе тъжната сага до доста по-окончателен финал, преди да й се даде възможност да започне.

Шампанското пристига и Гай изчаква, докато напълнят чашата му. Забелязвам, че Беладона слуша много внимателно. Пръстите ми започват да изтръпват, усещам по крака ми да преминава свръхестествено прещракване, което спира зад капачката на коляното, в мястото на предчувствията ми.

— Щом Клементайн пристигнала със съпруга си у дома на гости, баща й хвърлил един поглед на очарователния момък и лицето му придобило доста интересен червеникавокафяв оттенък — продължава Гай. — Изглежда, безценното съкровище на тати се е омъжило за сина на безценната любовница на татко. Разбира се, без да го знае. Нито пък маминка. Само милото старо татенце, чийто поглед, естествено, се устремил към прекрасно издутия корем на Клеми.

— Вярно ли е? — пита Лора. — От къде го научи?

Гай се усмихва.

— Ще тръгна ли да измислям такава порочна история само за да ви забавлявам?

— И какво е станало? — нетърпеливо пита Перегрин. — Учуден съм, че нищо не съм чувал за тази история.

— Тя, разбира се, родила детето — казва Гай. — На старото татенце не му се щяло да признае чудовищните последствия от изневярата на толкова късен етап. Било е като Божие възмездие, не мислите ли?

— Нормално ли е било бебето? — пита Лора.

— Бихте казали, че доста силно прилича и на двамата.

— Трябва да се засрамиш, Гай — възкликва Лора. От лицето й е изчезнало всякакво чувство за хумор. — Не е остроумно да се майтапиш с невинното бебе.

— Права си — отвръща той. — Моля най-смирено за прошка, скъпа Лора — после взема ръката й и я целува. Тя се усмихва слабо, но още е разстроена. Гай понечва да й напълни чашата, но тя махва с ръка.

— Какво ще кажеш? — питам Беладона.

— Струва ми се, че пак е загазила — отвръща тя. — Искам я в кабинета си. Бързо. Искам да говоря с нея.

 

 

След няколко дена въвеждам Лора в тайното леговище на Беладона. Съвсем лесно е да я проследим и да й изпратим бележка с покана за чай. Никога не сме действали толкова нахално, но си представям, че Лора ще е достатъчно любопитна, за да ни посети. Тя сигурно е подочула, че Беладона помага на нуждаещи се жени. Всеки, ако се съди по получаваните с чували писма, го знае.

Нито пък би дръзнала да отклони покана от самата Беладона.

Беладона вече е костюмирана, с домино е, и седи на бюрото, заета с кутиите бижута, когато Лора влиза, стиснала нервно чанта от „Кели“ с цвят на камилска вълна. Подавам й чаша чай — любимия Беладонин „Лапсан сушон“, която тя взема с любезна усмивка.

— В клуб „Беладона“ организираме маскени балове на различни теми, както може би вече ви е известно — започвам разговорливо.

— Да, чувала съм.

— Селският ни бал стана хит — разказвам. — Също и Балът на карнавала, на зодиака, Градинският бал, пък и други. Новите предложения са ни добре дошли — особено ако идват от чужбина. Американците понякога са… ограничени във въображението си.

Лора изглежда малко удивена, че аз сякаш търся съвета й.

— Възнамеряваме да направим Бал на английския лов — послъгвам сладко. — Може би ще ни дадете съвет.

— Никога не съм била голям ловец — казва Лора, — но имам приятели, които ще са поласкани да поговорят с вас, ако желаете.

— Много мило — отвръщам. — А дали не знаете случайно ловуват ли по английския тертип встрани като Франция или Италия?

— За Франция не зная, а за Италия… нека си помисля — казва тя.

— О, значи сте били в Италия? — питам. — Аз съм от италиански произход и без съмнение имам слабост към всичко, свързано с тази страна.

— Да, често ходех в Италия — казва Лора. — Там живееше моя приятелка от училище, заедно с баща си. Ходех й на гости през ваканциите, пък и исках да имам като нейния баща.

— Как се казваше тя?

— Беатриче — произнася го по прелестния италиански начин: Бей-а-трий-чей — и мигновено извиква уханието на босилека, долитащо до терасата пред спалнята на Леандро.

— Какво стана с нея? — пита Беладона. Тя за пръв път отваря уста.

— Почина през войната — отвръща Лора и си позволява да погледне Беладона. — При раждане.

— А баща й?

— Той също почина.

— Заедно с нея?

— Не, след известно време. Оттогава минаха шест години.

— Как се казваше той?

— Как се казваше? — Лора е смутена от личния характер на въпросите. — Името му беше Леандро. Леандро дела Робиа. Беше граф и корабовладелец.

Не мога да опиша въздействието на невинното изричане на името на Леандро в стаята, чийто благословен звук сякаш е полъх от розмарина и лавандулата в градините на Катерина. Толкова рядко говорим за Италия или за Леандро. Как искам Беладона да го спомене, за да кажа колко ми липсват и той, и разговорите ни, всичко, на което ме научи. Колко щеше да е доволен от педантичното ни планиране, от бдителността и усърдието на Джак, на Прич, на сервитьорите шпиони. Как щеше да се усмихне при вида на Андромеда и червените й нокти, която с лая си пази вратата, на змиевидните извивки на преддверието с огледалата, което отвежда посетителите в рая. Колко щеше да му харесва да седи с нас на главната маса — с бастунчето си със златна глава отстрани, да гледа, да слуша и да се смее на щастливата и глупава тълпа в клуб „Беладона“.

— Липсват ви.

Лора кима.

— Леандро ми помогна, когато се усложниха отношенията ми с Андрю.

— Андрю е съпругът ви — отбелязвам. Беладона ми дава знак да се върна отново към въпросите. — Какво стана с Леандро?

— Срещна една жена в курорта Мерано. В Италия. Курорт с минерални извори. Жената имаше малко дете и се нуждаеше от помощ. Леандро не ми е казвал какво й се е случило, но трябва да е било нещо ужасно. С нея бяха двама странни мъже — телохранители, предполагам. Наистина нищо не зная за нея. Не я харесвах. Той ги отведе — жената с детето и ония двамата. Заминаха за неговия палат в Тоскана.

Забавно е да чуеш как те описват — при това като странен едър мъж. Доволен съм, че тази вечер Матео е свободен и е у дома с Анабет, докато крехкият Джефри се готви гордо да наглежда сам вратата. Не искам Лора да се усъмни, че Беладона е била жената с детето, макар че засега няма никаква причина да се досети. В Мерано Лора рядко беше виждала Беладона. Всъщност виждаше само мен. Не че сега съм по-малко ослепително привлекателен, макар доминото и костюмът ми да са малко по-крещящи, отколкото неофициалното облекло, което обикновено носех в Италия.

Пък и не съм толкова голям.

— Ревнувахте ли? — питам, като се опитвам гласът ми да продължи да звучи любезно. — Аз на ваше място щях.

Лора ме поглежда и притваря леко очи. Виждам, че настръхва, като осъзнава какво е признала, ала все още е твърде уплашена от Беладона и смутена от уловките в разговора ни, за да не отговори.

— Живееше ли жената с него? — настоявам аз.

— Те не живееха, така да се каже, заедно. В имението Леандро имаше няколко къщи. Тя не излизаше, предполагам, за да превъзмогне случилото се, каквото и да беше то, обаче накрая станаха доста близки. Леандро ми писа за това.

— И после? — питам.

— Леандро почина — Лора свива рамене, сякаш не я е грижа. — И най-лошото беше, че се бе оженил за нея.

— За коя? За жената?

— Да. Бях поразена. Оженили се тайно във Флоренция, без да казват никому.

— Парите му ли е искала, как мислите?

Странно. Лора нито веднъж не назовава жената, за която разказва, с известното й име — отдавна изоставено — Ариел, а ние определено няма да го споменем.

— Не мисля — казва Лора. — Очевидно той й е оставил по-голямата част от богатството си, но и на мен ми завеща страхотна сума. Винаги е бил щедър — Лора е станала по-уверена. Сигурно под влиянието на Леандро. — Мисля, че разполагаше със собствени пари, без да съм сигурна. Леандро беше подхвърлил, че тя не се нуждае от пари, а от мъж, който нищо да не иска от нея.

Беладона полюлява ветрилото си напред-назад като автомат.

— Какво е искал да каже, как мислите? — питам аз след дълга пауза.

— Нямам представа — Лора отново свива рамене и се мръщи. — Едва мога да повярвам, че ви разказвам всичко това.

— Винаги е по-лесно да се говори с непознати — казвам. — Особено ако са с домино. Непрекъснато ни се случва в клуба. Нищо не губите, само можете да спечелите много.

— Да спечеля? Какво искате да кажете?

— Нуждаете се от помощ, нали?

— От къде знаете? — пита Лора и притваря отново очи, обагря се в тъмнорозово като червилото си. Оттенък на люляк от Шампан, мисля. Отива й.

Русите винаги имат проблем с прикриването на изчервяването си, нали? Естествено русите, искам да кажа.

— Интуиция — отговарям спокойно. — Седяхме на масата до вашата — онази вечер, когато приятелят ви разказваше за една жена на име Клементайн и за бебето й. За нас беше очевидно, че сте разстроена.

— Нима?

— Да. И затова ви поканихме тук. Да проверим дали не можем да ви помогнем по някакъв начин.

— Много мило — Лора прехапва устна. Струва ми се, че тя се люшка между мъката и високомерието, както когато я видях за първи път в Мерано. — Не зная какво да кажа; наистина не познавам Клеми. Нито брат й. Смятам, че са прави. Почти съм…

— Да, истинска дилема — казвам аз, за да й помогна. — Съмнявам се Клеми да знае за произхода на съпруга си. Загатването за него ще създаде повече нови проблеми, отколкото ще реши. Смятате ли обаче, че приятелят ви говореше истината?

— Честно казано, не зная — отвръща Лора. — Гай може да се прави на абсолютно отвратителен, ала е добряк. Не е от типа хора, които ще измислят подобна ужасяваща история.

— От къде го познавате? — пускам толкова плавно въпроса, че Лора не усеща уловката. Защото се изчервява още по-силно.

— Приятел е на приятеля ми Хю — казва тя.

Зная какво означава това. Гай е свръзката между Лора и приятелят Хю. Колко мило. Съвсем удобно за нас — щом веднъж Прич се заеме със случая, имам предвид. Да се надяваме, че вкусът й се е подобрил и господинът не напомня на Кестен.

— Е, тогава — казвам, — нека разберем дали се нуждаете от нещо друго. Можем да ви бъдем от голяма полза.

— Много сте любезни.

— Не става дума за любезност.

Лора бухва коса с нервен жест, който помня, но продължава да се двоуми.

— Толкова ли е явно? — пита накрая тя с горчивина в гласа.

— Не, разбира се — отвръщам аз. — Само помислих, че имате проблеми със съпруга си, защото най-често трябва да решаваме подобни проблеми с жените, които влизат в този кабинет.

— Съпругът ми е експерт в уреждането на нещата.

— Значи вие сте още по-голям експерт. В Лондон имаме човек, който е истински фокусник в събирането на необходими доказателства. Ако напишете подробностите, ние ще бъдем щастливи да предадем информацията. При пълна дискретност, уверявам ви.

— Не се съмнявам — кима тя.

Беладона затваря ветрилото с леко щракване и Лора подскача.

— Едно нещо работи във ваша полза — Беладона безизразно се обръща към Лора.

— Извинете — мълви Лора, — не ви разбирам напълно.

— Той не очаква да се опълчите.

Лора незабележимо се усмихва.

— Не… не очаква.

— Между другото, колко време ще останете в Ню Йорк? — питам аз.

— Седмица — две.

— Какви са плановете ви? Ако можехте да свършите нещо, докато сте тук, какво ще е то?

— Какво искам да правя ли? Нещо, което да правя? — Лора остава слисана от необичайното извъртане на въпросите ми. Поне аз щях да съм… ала е твърде благовъзпитана, за да не отговори честно. — Предполагам, че ще искам да пея пред публика, която ще се радва да ме чуе — тя се усмихва свенливо. — Глупаво, нали? Леандро хвалеше гласа ми и ме подтикна да ходя на уроци по пеене, което и направих. И още го правя.

Очите й почти се наливат отново със сълзи, макар мъничко слабост да й отива. Под крехката обвивка сега, тя изглежда по-приятна, отколкото в Италия. Все пак са минали години. И ние едва ли сме същите; не можем да очакваме, че ще е останала такава, каквато е била някога.

Да, всички сме се променили. Със сигурност аз съм още по-очарователен; брат ми срещна любовта. А Беладона се сътвори по свой избор: по-рязка, по-твърда, по-хладна. La fata, вълшебната царкиня, заключена в кулата си. Вече не е уплашената жена с малко дете и двама странни мъже, която попива искрящата светлина край извора в Мерано в напразни опити да изтрие от паметта си мрачните години. Вече не е жената, която не може да направи друго, освен да се затвори в тухлената стая в Тосканския палат, за да избяга от демоните. Сега е господарка на най-известния клуб в света. Няма каквато и да е прилика между костюмираната фея и жената, която Лора е мярнала веднъж преди шест години.

Поглеждам към Беладона и разбирам, че мислим за едно и също. Първо господин Б., сега и тя. Щеше да стане твърде много, ако не бяхме толкова тъжни.

— Желаете ли да пеете в клуба? — питам аз. — Всъщност току-що взехме един от нашите гости, прекрасен баритон, за солист на фантазията „Италианската гора“. Веднъж следобед, преди да отворим, дойде да порепетира с оркестъра. Мога да ви уверя, че беше развълнуван от представянето си. Ще се радваме да ви предложим същото и на вас.

— Ще го направите заради мен? — Лора пита Беладона, макар през цялото време да говоря само аз. — Защо? Не знаете нищо за мен.

Също както господин Б.

— Защото мога — казва Беладона. Обикновено отвръща така.

Лора усеща върху си ярките зелени очи на Беладона и се покрива с гъста руменина. Не бих искал никой да ме поглежда така.

Лора ни благодари и аз я изпращам навън. Тя е още замаяна, без да й е станало ясно как разговорът се е извъртял така по време на изключително чудноватата среща със загадъчната маскирана жена.

Когато се връщам в кабинета, Беладона сваля доминото и перуката. Изглежда уморена. Смазана. Изтощена от кръвопускане. Ако името на Леандро е удар за мен, как ли й е подействало на нея?

Тя изчезва в стаята си в къщата, съобщава на Брайъни, че е настинала, предупреждава да я безпокоят колкото може по-малко и излиза чак за репетицията на Лора с оркестъра. Макар и удивен, че вижда Беладона часове по-рано от обичайното, седнала в тъмния ъгъл, далеч от погледа на Лора, в костюм и любимата ми перука с цвят на мед, Ричард не трепна. Нито пък някой друг. Професионалистите умеят да мълчат. Ако Беладона е тук, мислят си те, значи има някаква причина. Музикантите продължават да свирят, а сервитьорите да се суетят наоколо и да си подсвиркват, докато нареждат масите.

След като Лора изпълнява „Никой си, докато не те обикнат“ и оркестърът я изненадва с шумни ръкопляскания. Тя прави реверанс и аз разбирам какво е искал да каже Леандро. Сочен и изненадващо силен за крехката блондинка, гласът й може да разтопи ледник.

Тя благодари на оркестъра и слиза от сцената за чашата чай от лайка, с която я чакам.

— Благодаря — казва Лора с поруменели от въодушевление страни. — Не можете да си представите какво означава това за мен.

— Гласът ви е великолепен — казвам аз. — Довечера ще имате голям успех.

— Да се надяваме — продължава Лора, — пък и няма да се притеснявам, че кучето ще лае по мен.

— Не изглеждаше да сте имали проблеми, когато дойдохте миналата седмица.

— Вярно. Предполагам, че кучето ви ме харесва — и се разсмива с неподправена радост. — Направо не мога да повярвам, че пях с професионален оркестър. И не изглеждах идиотски.

— Не мога да си представя, че въобще можете да изглеждате идиотски — позволявам си да заключа аз.

— Ами, случвало се е — казва Лора. Все още оживена, тя се разкрива: — Наистина. Знаете ли, когато онзи ден заговорихме за Италия, си спомних нещо. Или по-скоро един човек. От ония години в Мерано, курорта, за който споменах. Срещнах някакъв чудноват господин, който ме ласкаеше всячески, докато аз бях толкова ужасно объркана, че не забелязах какъв циркаджия беше. Леандро ми писа по-късно, че някой от гостите го кръстил господин Кестен.

Беладона се разсмива и Лора се стряска. Не е забелязала седналата в тъмното Беладона. Ала Беладона продължава да се смее — с божествения, упоителен смях, който би омагьосал и глух. И страхът по лицето на Лора се топи. Силното въздействие на Беладона върху другите винаги ме е учудвало. Може би те усещат, че никога няма да получат одобрение от необикновената жена. Коя ли всъщност е тя?

Само полъх от Беладона никога не стига.