Уилям Дж. Къхлън
Акционери (6)

6

Франклин Трейджър получаваше нареждания единствено от секретарката. Въпреки че Джанис Макдейниъл се справяше отлично с работата си, той не можеше да я понася. Тя бе надменна и властна до такава степен, че стомахът му се свиваше. Ако нещата не бяха така, че той да разчита на нея за почти всичко, отдавна би я уволнил с удоволствие.

Трейджър бе опитен високопоставен служител, който ръководеше не само разширяваща се мрежа от магазини, но и десетина завода. Всичко това бе негово дело, започнало от най-първите Трейджърови в Ню Йорк — магазин на Пето авеню, в който се продаваха най-скъпите произведения на изтъкнати европейски дизайнери. Магазинът беше изиграл ролята си и сега бе затворен. След това Трейджър се бе прехвърлил в другия край на икономическата сфера. Притежаваше магазини във всеки щат, включително Аляска и Хаваи, и се занимаваше с бързопродаваеми стоки на намалени цени. Печалбите бяха огромни. Беше основал и клонове за производство на евтина електроника, която също се продаваше в прочутата му верига от магазини.

Франклин Трейджър се бе превърнал безспорно в един от най-богатите мъже в Америка.

Беше около шейсетте, едър и мускулест, без нито една бръчка по загорялото му от слънце лице. Бе в отлична физическа форма и излъчваше енергия, която бе станала пословична в деловите среди. Франклин беше загубил баща си много отдавна. От този момент бе работил денонощно, за да превърне магазините „Трейджър“ в могъща верига, каквато представляваха сега. През това време бе прегазил няколко конкурентни вериги, чиито имена бяха останали само спомен.

Заводите му в Американския юг и Ориента използваха евтина работна ръка и произвеждаха висококачествена продукция. Списанието „Форбс“ го нареждаше сред най-богатите американци. Той се преструваше, че това не го интересува, но вътрешно се ласкаеше, че е сред тази изключителна компания. Смяташе, че това доказва на останалите членове на Арката, че Франклин Трейджър не е само притежател на магазини, а е пълен с печеливши новаторски идеи.

Основното му седалище бе в центъра на Манхатън. Но там наемите продължаваха да растат стремително, а договорът му изтичаше след няколко месеца. Според него оставането там означаваше глупашко прахосничество.

Офисът на Трейджър беше непретенциозен, макар и огромен. Обширното помещение съдържаше само малко бюро, креслото му и два стола за посетители. Единствената друга мебел бе тапицирана маса в далечния край на офиса, поставена до малка и скромна баня.

— Часът е почти десет — му напомни секретарката.

Той се измъкна от креслото и тръгна към масата. Започна да се съблича, като сгъваше внимателно дрехите си. Движенията му бяха почти автоматични, а умът му бе зает с други неща.

Застана съвсем гол и се загледа през прозореца към гледката долу. Ако в съседна сграда имаше някой и погледнеше насам, щеше да види набития мъж, който стоеше до прозореца и наблюдаваше Пето авеню, като че то бе негово. Възможността някой да го гледа никога не бе дори и хрумвала на Трейджър.

Вратата на офиса се отвори и Ърни се втурна вътре. Посивял, но с движенията на атлет и облечен в бяла престилка, той приличаше повече на доктор на път за болницата. На раменете му бе наметнато кафяво палто, а в ръцете си носеше голяма кожена чанта.

— Как сте, мистър Трейджър? — усмихна се широко, показвайки няколко блестящи златни зъба.

— Много добре, Ърни, а ти?

Ърни отметна палтото си и го хвърли небрежно върху дебелия килим. Извади няколко бутилки и тръбички от чантата си и започна да трие енергично ръце.

— Господи, може би някъде вече е пролет, но със сигурност още нестигнала до Манхатън. Нека малко да си стопля ръцете, за да не изскочиш с крясъци през прозореца.

Трейджър се качи на масата с лекота и легна по корем.

В миналото си професионален боксьор, впоследствие Ърни бе станал масажист, на могъщите мъже на Манхатън. Беше добър, бърз, и без съмнение мъжествен. Излъчваше спокойствие и го предаваше на всички около него.

— Ей, този ужасен град става непрекъснато все по-лош, нали така, мистър Трейджър?

Трейджър не слушаше. Тренираните ръце на Ърни започнаха да масажират мястото над раменете. Беше съвсем леко болезнено.

— Снощи ме ограбиха — продължи Ърни, говорейки, без да очаква отговор. — Ходих в Бруклин да видя сестра си, тази дето беше монахиня, нали знаете? Както и да е, излязох от метрото и двама пънкари ми извадиха ножове. — Той изсумтя. — Едни такива малки пънкари, сещате се, ама ножовете им бяха големи. Грабнаха портфейла ми и хукнаха като тия маймуни, шарените задници. Бяха само няколко долара. За трети път ме ограбват.

— Какво направи полицията?

Ърни се засмя.

— Каква полиция? Вижте, те не вършат нищо, само дават билетчета за паркиране. Не съм си правил и труда да съобщя. Те и без това ще го пъхнат в папката. Няма смисъл, освен ако нямаш застраховка и искаш да докажеш, че ти се е случило нещо. Какъв град, а?

Ерик въздъхна.

— Разбира се, ако решиш да се защитаваш, ще си навлечеш големи неприятности. Като онзи, който застреля ония качулки в метрото. Ако си порядъчен гражданин, а не крадец, можеш да си избереш по какъв начин да загубиш. Можеш да ги оставиш да те пребият, дори да те убият — вероятно ще им се размине — а ако се защитаваш, ще те арестуват, вестниците ще пишат за теб и всеки ще те обвини, че си член на комитет за опазване на обществения ред. Не можеш да спечелиш, можеш само да си избереш начин, по който да загубиш. Ню Йорк не е място за живот за нормални хора.

Трейджър се изкашля. Думите на Ърни му напомниха за някои негови планове, които той подготвяше от доста време. Франклин Трейджър смяташе, че Ню Йорк умира. Ако хора като Ърни ги ограбваха, или дори убиваха, това нямаше особено значение за него. Криминалната статистика само добавяше към аргументите, които той усърдно подготвяше.

— Всички, които живеят тук, приемат, че е в реда на нещата ако един ден ги пребият или ограбят. — Пръстите на Ърни умело пощипваха кожата на Трейджър. Усещането беше, че още малко и ще го заболи, но болка нямаше. Ърни си вършеше гениално работата.

— Четох за тези неща във вестниците — продължи Ърни. — Имам чувството, че през няколко месеца някой политик започва да вика, че има улична престъпност, като че ли в този момент е разбрал за нея. Вестниците пишат, а нищо не се върши. По дяволите, никой и нищо не са в безопасност в този град. Паркираш си колата и ти я открадват, преди да е изстинал моторът. Работите са много зле, наистина е така.

Трейджър изпъшка. Престъпността беше едно от нещата, и то далеч по-маловажното. Според него данъците, разходите и неудобствата правеха Ню Йорк труден за живеене. Нужни бяха кралски доходи, за да въртиш бизнес в този град.

— А и да живееш в Ню Йорк вече не е нещо кой знае какво — продължи Ърни. — Наемите са неописуеми. Трябва да притежаваш печатница за пари само за да съществуваш тук. В магазина на ъгъла ти искат майка си и баща си за един скапан портокал. А ако влезеш в кръчма, както по-рано правех, една чаша струва почти колкото бутилка контрабандно уиски. Твърде скъпо излиза удоволствието да се срещнеш с хора.

Трейджър само поклати глава докато пръстите на Ърни се впиваха в задната част на хълбоците му. Масажистът беше прав — нещата бяха ужасно объркани. Само богатите имаха пари да живеят що-годе нормално в Ню Йорк. Трейджър смяташе, че на бедните им доставя удоволствие да се блъскат в мизерните си жилища, карайки на социални помощи и осигуровки. Средната класа постепенно отстъпваше.

— Нямам избор, трябва да остана тук — продължи Ърни. — Тук ми е работата. По другите места няма такива важни хора като вас. Но повярвайте ми, ако имаше как да изкарвам прилични пари някъде другаде, бих отишъл на минутата. Имам още една сестра, която живее в Кливлънд. Не че и там е рай, но е много по-евтино. Човек може да живее в предградията и поне да се чувства спокоен. Да, сър, ако не беше работата ми, щях да се вдигна веднага.

Трейджър се усмихна леко. Той бе стигнал до същите заключения като масажиста си, но поради различни причини възнамеряваше обаче да направи нещо. Ню Йорк вече не го привличаше. Той беше роден в Манхатън, но той имаше къщи в Палм Спрингс и на Бахамските острови. Той все още притежаваше няколко търговски гради в Манхатън и точно сега цената им бе най-висока. Трябваше да продава, и то веднага.

В Манхатън оставаше само главният му офис. Той имаше планове да премести дори и тази малка част от бизнеса си. Пречеше му чувството за дълг към останалите членове на Арката. Винаги бяха действали заедно, взаимно защитавайки интересите си. Мислеше си, че поне трябваше да опита да убеди и останалите в правотата на идеята си. Градът ставаше неуправляем, а правенето на бизнес — абсурдно скъпо. Сега бе идеалният момент за всички тях да разпродадат имуществото си и без много шум да се преместят другаде. Той дори бе изработил план за това. Всички те можеха да изкарат чудесна печалба като продадат имуществото си дискретно — имаше толкова много богати купувачи от арабския свят и Европа — и да изчезнат. Вероятно за това щяха да са необходими две години, но бе напълно възможно за осъществяване.

— Знаете ли, мистър Трейджър, Ню Йорк се превърна в град без никакъв морал. — Ръцете на Ърни работеха чевръсто. — Проститутки, травестити, крадци, мошеници — лудница. Господи, често се чудя какво ли си мислят туристите. Накъдето и да погледнеш, разни хора си говорят сами. Бас слагам, че нито един турист не би желал да живее тук постоянно.

Трейджър бе потънал в мисли. Щеше да намери начин да предложи идеята си на останалите членове на Арката. Но той бе реалист и знаеше, че планът му нямаше никакви шансове докато Хънтър Ван Хорн бе начело на групата. Любовта на Ван Хорн към Ню Йорк бе добре известна. Въпреки това Трейджър бе решен да опита. Ван Хорн може би щеше да промени мнението си. Тогава всички щяха да напуснат града.

— Мислили ли сте някога да се преместите на друго място, мистър Хорн? — попита Ърни. — Ей така, събирате всичко и се махате.

Трейджър бавно поклати глава. Нямаше намерение да се доверява на Ърни.

— Ню Йорк е моят роден град, Ърни. Семейството ми е живяло тук още отпреди войната. Никога не бих го напуснал.

Ърни се засмя.

— Така си и мислех. Всички истински нюйоркчани успяват да се оправят някак си.

Трейджър изпъшка. Градът щеше да бъде напълно обречен, ако всички те го напуснеха, но той така или иначе беше обречен. Трябваше да се намери път към Ван Хорн.

От другата страна на света друг богат бизнесмен се бе загледал в сините води на Южнокитайското море и обмисляше предимствата и недостатъците на всяка от възможностите, които имаше. Мислите му не се различаваха много от тези на Франклин Трейджър.

Да напуснат ли?

Както и Трейджър, той трябваше да се пребори с много стара традиция. Решението му щеше да засегне не само богатствата на семейството му, но и други хора. Ако направеше погрешен избор, това означаваше провал и край на една горда династия.

Морето беше като майка — той не би желал да се раздели с родител, който винаги му бе осигурявал толкова много. Ако наистина вземеха решение да напуснат, трябваше да отидат някъде близо до море.

Високо над морето се носеше бяла чайка, разперила крила и устремена някъде далеч.

Той я наблюдаваше. Решението не търпеше отлагане. Още няколко години и китайците щяха да си вземат Хонконг. Трябваше да се изнесат бързо.

Йон Кругар жадуваше да бъде като самотната чайка, спокоен и безгрижен, но не можеше.

Решението трябваше да се вземе и само той можеше да го направи.

 

 

Посланик Стюарт Литъл седеше със сина си в малката хотелска стая.

— Съжалявам, татко. Няма повече да се повтори. Уверявам те.

Конгресменът Бари Литъл беше облечен в ежедневни панталони и зелено поло, а на краката си имаше кожени чехли. Изглеждаше блед и уморен.

Посланикът се намръщи.

— Винаги казваш, че съжаляваш, Бари. Този път успяхме да те спасим. Направих всичко възможно да скрия инцидента от пресата. Хората вече са по-толерантни, но се съмнявам, че дори в тези по-освободени времена биха желали следващият им сенатор да е наркоман. Дори нюйоркчани. Мисля, че е време да пораснеш.

Конгресменът Литъл само кимна.

— Арката се събира утре. Повечето от членовете знаят, че ти вероятно ще се кандидатираш за Сената. Не съм разговарял конкретно с никого, освен, разбира се, с Ван Хорн, но от утре започвам.

— Може би трябва да изчакаш.

Стоманените очи на бащата се втренчиха в сина.

— Да чакам? За какво? Трябва да положим основата сега. За това ще са необходими пари и, което е още по-важно, подкрепата на нужните хора. Ако членовете на Арката решат да застанат зад теб, могат да те изберат. Съвършено просто е. Нямаме повече време за губене.

— А ако не ме подкрепят?

Баща му се усмихна подигравателно.

— Не знам дали си го разбрал, но дори и като дете ти имаше пораженческа психика. Стана това, което си, единствено благодарение на мен. Време е да се изправиш на краката си. Аз няма да живея вечно.

Конгресменът погледна през прозореца и замълча. Ако баща му умреше, той най-сетне щеше да се освободи от опеката му. Боеше се от баща си, но и отчаяно се нуждаеше от него.

— Основната фигура е Хънтър Ван Хорн — продължи баща му. — Ако можем да го убедим да те подкрепи, другите ще го последват. Хънтър е решаващият.

— Той знае ли за моите… проблеми?

Лицето на баща му остана безизразно и само очите му се присвиха така, че останаха две цепки.

— Че си пияница и наркоман? Вероятно е чул слухове. Похарчил съм цяло състояние да го скрия от обществеността, но хората си говорят. Ще трябва да изчакаме, докато разберем какво е чул.

— Харесва ми Камарата на представителите — измънка Бари.

Студените очи на посланика се изпълниха с презрение.

— Винаги харесваш удобното, лесното. Страхуваш се от промяната, от предизвикателството. Но това ще бъде точно както и всички други промени в живота ти — веднъж влязъл в Сената, ще започне да ти харесва.

— А след това, предполагам, е Белият дом?

Устните на посланик Литъл се свиха в тънка, мрачна линия.

— Ако успееш да се контролираш, вероятността изглежда доста реална.

— Значи, бъдещето ми зависи от Арката?

Баща му се изправи и погледна надолу към него.

— Ще наредя на административния ти помощник да дойде от Вашингтон в петък. Лекарите казват, че дотогава ще те изпишат. Но ти забранявам да се отделяш от него, разбираш ли?

— Под домашен арест ли съм?

Погледът на баща му стана още по-мрачен.

— Ако не можеш да се контролираш, след време ще се окажеш в много по-различен арест. И повярвай ми, тогава това, с което разполагаш тук, ще ти се струва като палат. — Той потропа на вратата. Охраната я отвори и го придружи до изхода.

Конгресменът Литъл се върна в голямото фоайе, където повечето от пациентите бяха знаменитости като него.

Беше се сприятелил с повечето от тях, с изключение на телевизионната звезда, който бе психически неуравновесен и ненужно жесток.

Литъл почувства нужда от нещо — било то питие или удар — но и за двете не можеше да става и дума.

Един от лекарите, който, подобно на колегите си, бе облечен неофициално, се приближи до него.

— Всичко ли е наред, Бари? — попита той.

Бари Литъл пусна заучената си усмивка.

— Никакъв проблем.

— Добре ли мина срещата с баща ти?

— Разбира се.

Лекарят се засмя и потупа Бари по рамото.

— Ужасен лъжец си, Бари. Хайде, ще ти дам нещо да те успокои. Знам, че се опитваш да го криеш, но целият кипиш отвътре.

— Толкова ли си личи?

Лекарят сви рамене.

— Не. Вижда го само някой като мен, който е чел документацията ти. Хайде.

 

 

Виктория Ван Хорн усещаше възхитителните погледи на минувачите по Лексингтън авеню.

Обаждането на Крейг Хопкинс по телефона я бе изненадало силно. Беше се съгласила да се срещнат, преди да бе имала време да помисли. От три години не бяха се виждали. След разговора в главата й нахлуха спомени — някои приятни, други — не. Съжаляваше, че бе реагирала импулсивно. Но тя винаги държеше на обещанията си и сега си пробиваше път сред многобройните минувачи.

„Кенет“ беше малък ресторант, известен с това, че там се сервираше само бира. Храната бе добра, макар и понякога малко мазна, и по стандартите на Манхатън заведението бе евтино. Тя влезе в препълнения салон.

В първия момент си помисли, че Крейг още не е дошъл, но веднага го видя, че й маха от едно от сепаретата. Стана й много приятно и това я изненада.

Тя си проправи път сред посетителите и влезе в сепарето.

Той една срещу нея.

— Отдавна не сме се виждали, Вики. — Усмивката му бе предпазлива, като че ли не бе сигурен в реакцията й.

— Променил си се.

Беше истина. Изглеждаше по-слаб и остарял. Младежката самоувереност като че ли се беше отляла завинаги от дългото му, слабо лице.

— Ти си същата — каза той с топла усмивка. — Може би дори още по-красива, но същата. Какво правиш? Чета за теб в пресата.

— Тази публичност е част от рекламната кампания за бизнеса ми. — Тя го погледна изпитателно. Все още изглеждаше добре. — А ти, Крейг? Как е адвокатската ти практика?

— На приливи и отливи. Поради това исках да разговарям с теб, Вики. От името на един мой клиент.

— Каза, че разговорът ще е делови, хайде, продължавай.

Усмивката му помръкна.

— Чувствам се като идиот. Откровено казано, този клиент дойде при мен само защото беше чул, че по-рано сме били близки. Докато разговарях с него, ми се струваше, че мога да те помоля за такава услуга. Но както повечето неща в живота, сега, когато седим заедно, имам чувството, че съм направил ужасна грешка.

Виктория усукваше салфетката и се стараеше външно да изглежда спокойна.

— Бизнесът си е бизнес. Между нас всичко е свършило, Крейг. Така че спокойно ми кажи всичко. Ако мислиш, че това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще ти кажа, че аз разговарям с приятелите на баща ми с единствената цел да си проправям пътя напред. Всички го правят. Е, кой е този твой клиент?

Крейг видимо се упокой.

— Имаш делови връзки с приятелите на баща ти? Мислех си…

Тя сви рамене.

— Нищо не се е променило. Както знаеш, татко и аз не си говорим от години. Но това не ми пречи да използвам името му, поне пред хора, за които то е от значение.

— Това звучи… ами, доста комерсиално, Вики.

— Точно така е — отговори тя хладно. — Но не повече от нашия малък обяд. Както казах, тези неща се вършат непрекъснато. Хайде сега, казвай какво има.

Той се изчерви.

— Да оставим тази тема.

Тя винаги бе харесвала ясните му сини очи и не искаше да го нарани. Усмихна се, за да отнеме от остротата на казаното.

— Както виждам, ти си същият безнадежден романтик. Когато живеехме заедно, често ми правеше впечатление, че и най-чаровните, и най-дразнещите ти постъпки се определяха от обстоятелствата. Виж, този обяд е чисто делови. Хайде, продължавай нататък. — Нарочно искаше думите и да звучат безпристрастно. Тя също бе романтична натура и тази среща я бе разтърсила дълбоко. Беше много важно той да не забележи слабостта й.

Той поклати бавно глава.

— Добре, ще говоря направо и по същество. Клиентът ми се казва Мартин Моран. Познаваш ли го?

Тя повдигна вежди в престорена изненада.

— Кой не е чувал за прочутия господар на бордеите в Бронкс? Знам какво иска от мен. Притежава опция за закупуване на сграда, която участва в новия ми проект. Той си мисли, че чакам докато опцията изтече, да закупя сградата.

— Това ми каза и той.

Тя се усмихна.

— И е напълно прав. Ако можеше да осигури парите, той щеше да използва опцията и сам да купи сградата. Но не може и сега се опитва да ме подмами да финансирам авантюрата му. Съжалявам, Крейг, бих желала да ти помогна, но не е възможно.

Крейг кимна.

— Моран ще се притесни. Но ще му предам думите ти. — Той въздъхна. — Е, приключихме с това, сега да обядваме.

Дадоха поръчките си на келнера, млад грък, който се оправяше трудно с английския. Наложи се да повтарят всичко много бавно, за да ги разбере. След това той забърза към кухнята.

— Знаеш ли, много приличаш на баща си — каза Крейг.

Очите им се срещнаха.

— О, така ли? В какъв смисъл?

Той се усмихна леко, почти срамежливо.

— Не го приемай като обида, Вики, но наистина съм впечатлен. Ти си цялата бизнес, точно като него. Същото отношение, същия хъс и, очевидно, същия талант. Обзалагам се, че и ти ще станеш милиардерка.

— Натам отивам — каза тя небрежно. — Да се надяваме, че не бъркаш за таланта, Крейг, но не си прав, че притежавам хъс. След като осъществя всичко, което съм запланувала, ще се оттегля и ще си почивам. А баща ми никога не спира. Но аз ще разбера кога е време да се оттегля. — Тя говореше уверено, но не беше сигурна, че ще стане така. — Може да си мислиш, но аз изобщо не приличам на баща си.

Той не отговори. Погледна я и се усмихна, но в погледа му се четеше тъга.

— Не го забелязваш, Вики, но и двамата сте направени от един и същ материал. Сигурен съм, разбираш, че ти се конкурираш с него по свой начин. Сигурен съм, че искаш да му покажеш, да му докажеш, че имаш собствена стойност.

— Опираме до доктор Фройд — каза тя небрежно, но думите му я смутиха. — Предполагам, че може да има нещо вярно в това, което казваш, поне до известна степен. Но в основни линии аз представлявам само себе си. Ще ми достави допълнително удоволствие, разбира се, да покажа на баща ми, че по нищо не му отстъпвам. Да се докажеш пред родителите си не е нещо непознато.

— Ти като че ли се опитваш да превземеш целия свят.

Тя не знаеше защо почувства нуждата да се отбранява.

— Винаги си имал този проблем, Крейг. Никога не се ангажираш. Искаш да си играеш с живота. А той не е игра, наистина не е. Или ти го поглъщаш, или той те поглъща.

— Това звучи доста песимистично.

Келнерът донесе храната им, боравейки толкова несръчно с чашите с кафе, че ги разля. Изпсува на гръцки, след това бързо избърса разлятото с мазна, сивкава кърпа.

Виктория изчака келнера да се отдалечи и продължи.

— Няма нищо песимистично в това да приемеш реалността. Животът е конкуренция, а аз произлизам от дълга поредица от конкуренти.

Сините очи на Крейг се втренчиха в нейните и мина дълго време преди да отговори.

— Ще се почувстваш много по-добре ако се сдобриш с баща си.

Погледът й застина.

— Това зависи от него.

Той се засмя.

— Изглежда някои неща никога не се променят.

Упоритостта й бе причина за много спорове докато живееха заедно. Тя се усмихна на спомените.

— Баща ми също е упорит. Може би един ден ще прозре правдата и ще ме повика. Но аз няма никога да го направя първа.

— Може би и той мисли по същия начин.

— Възможно е. Както и да е, глупаво е да обсъждаме тези неща. Между мен и баща ми не се е променило нищо. А и се съмнявам, че ще се промени.

Той отхапа от сухия сандвич, след това отпи от кафето. През цялото време не откъсваше очи от нея.

— Значи да разбирам, че ти по никакъв начин няма да промениш становището си за клиента ми?

— По никакъв. Въпросът е приключен.

Крейг почувства внезапно желание да я покани да излязат. То бе много силно. Чувствата, които той смяташе за отдавна умрели, се върнаха с неподозирана настойчивост. Не каза обаче нищо.

— Как се родителите ти? — попита тя, сменяйки темата.

— И двамата са добре.

— Ще им кажеш много здраве от мен, нали?

Той се усмихна.

— Те наистина те харесват. Толкова ми се сърдиха, когато се разделихме.

Тя си взе от салатата.

— И аз ги харесвам.

Те се погледнаха, след това бързо отклониха очи.

— А, Вики — каза Крейг, за да наруши неловкото мълчание. — Бостънският симфоничен оркестър ще свири довечера. Имам билети. Ще дирижира Озава. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя се канеше да каже, че е много заета, което беше вярно, но нещо в нея потрепна, събуждайки приятни спомени за минали времена.

— Можеш ли да ме вземеш от офиса?

Срамежливата му усмивка се превърна във весел смях.

— Струва ми се, че ще мога.

 

 

Хънтър Ван Хорн, понесъл тежко куфарче, пълно с обемисти доклади и отчети за шоу групата, се качи в частния си самолет. Проблемите с корпорацията му надвисваха все по-застрашително, но му се налагаше да ги остави настрана за известно време, за да присъства на ежемесечната сбирка на Арката. Възнамеряваше да използва времето в самолета и да проучи материалите и подготви действията си. Самолетът беше шестместен „Маккормик“, в добро състояние, но доста стар. След финансовото оздравяване на компанията той се канеше да си купи нова, по-голяма машина.

— Какво е времето, Чарли? — попита той пилота, докато се настаняваше в удобното кожено кресло и затягаше колана си.

— Не е лошо, мистър Ван Хорн. Ясно е чак до Скалистите планини. Там има снежни бури, но ще минем над тях. След това ще бъде отново ясно до края на пътуването. В Ню Йорк ръми, но докато стигнем там, ще се изясни.

— Окей, Чарли. Готов съм да отида с теб навсякъде.

— Не чакаме ли още някого?

— Не. Отиваме до Ню Йорк и се връщаме бързо.

Ван Хорн бе възложил на секретарите и помощниците си спешни и неотложни задачи.

— Тогава да се вдигаме. Вече сме готови да поискаме разрешение за излитане.

— Чудесно.

Ван Хорн седна и отвори куфарчето. Всичко беше така объркано. На компанията му щеше да й трябва не само здрава ръка, за да оцелее, но и много късмет. Той знаеше, че здравата ръка не е проблем, страхуваше се за късмета.

Бяха преминали над обширните пустинни райони и сега бяха високо над планините, оставили бурята да бушува под тях. Полетът преминаваше гладко.

Хънтър Ван Хорн трудно се съсредоточаваше върху документите. Те само очертаваха проблемите. Разрешението им се очакваше от него. Трябваше да уволни няколко висши служители, много от които имаха приятели в борда на директорите. Щеше да се вдигне голяма врява. Рисковано бе. Напоследък той не беше в добри отношения с повечето от тях. Подобна драстична постъпка щеше да породи у тях стремежа да го изместят. Но битката нямаше алтернатива. Нещата стояха зле и, ако гигантската компания не направеше категоричен завой, той щеше да изхвръкне така или иначе.

Загледа се надолу в тъмнината, където бяха Скалистите планини. Бурята бе преминала във виелица и по склоновете на Колорадо се изсипваше огромно количество пролетен сняг. Самолетът се носеше над кипящите сиви облаци.

Внезапно самолетът се разлюля, след това започна да вибрира, да се извърта по необикновен начин. Хънтър би го отдал на въздушни ями ако не беше променения звук на мотора. Бученето ставаше все по-силно и заплашително.

Ван Хорн се изправи и, подпирайки се на облегалките, се отправи към предната част на самолета. Ръцете на пилота въртяха бързо различните копчета и контроли на таблото пред него.

— Какво става? — попита Ван Хорн.

— Не мога да разбера. Като че ли моторите прегряват. Ще трябва да кацнем в Денвър.

— Мислиш ли, че е абсолютно необходимо? Имам важна работа в Ню Йорк.

— Има някаква повреда, мистър Ван Хорн. — Пилотът се опитваше да запази професионално спокойствие, но лицето му не можеше да скрие страха. — Летим с повреден самолет.

Ван Хорн се настани на празния стол до пилота.

— Мога ли да помогна?

— Мисля, че не. — Пилотът съобщи по радиовръзката местоположението им и помоли разрешение за аварийно кацане. Самолетът започна бързо да се спуска надолу към тъмните облаци.

По цялото табло засвяткаха предупредителни светлини. Хънтър Ван Хорн бе изпадал в подобно положение няколко пъти в живота си и знаеше, че не се паникьосва лесно. Внимателно прецени възможностите.

Бяха близо до Денвър. След минути можеха да започнат опит за аварийно кацане в Стейпълтън, голямото международно летище в града. Но първо трябваше да прелетят над високите назъбени върхове на Скалистите планини.

Хънтър Ван Хорн никога не си беше губил времето в размишления за смъртта. Внезапно го обзе чувството на огромно съжаление, че не се бе сдобрил с дъщеря си. Възможността да умре преди това му се стори кошмарна, по-лоша от самата смърт. Това не трябваше да се случи.

Изведнъж самолетът заподскача сред облаци от сняг. Бурята го подхвана и започна да го подмята като детска играчка.

— Господи — прошепна пилотът, полагайки неимоверни усилия да овладее самолета, — става страшно.

Ван Хорн не виждаше нищо. Снегът бе толкова плътен, че бе безсмислено да гледа през прозореца. Имаше усещането, че самолетът не се движи. Без помощта на инструментите те продължаваха да се носят надолу или настрани, без изобщо да разбират какво става.

Единственото му желание беше да може да позвъни на Виктория. Тя не излизаше от ума му. В главата му се въртяха натрапчиво всичките неща, които искаше да й каже.

Неговата смърт, ако това се случеше, щеше да окуражи враговете му — вътрешни и външни. Те щяха да настъпят безпощадно и с всички сили. Бе взел предпазни мерки, но кой можеше да бъде сигурен за бъдещето.

Пилотът проклинаше тихо, докато самолетът продължаваше да подскача във вихъра.

Ван Хорн присви очи и се опита да надникне през снега. Ако загинеха, в Арката щеше да настъпи пълна бъркотия. Подпечатаните му инструкции към тях нямаха обвързваща сила, но ако останалите членове знаеха интереса си, трябваше да ги изпълнят въпреки традицията.

Замисли се за сина си. Младши се оказа такова разочарование. Никога не успяха да станат близки. Дали синът му щеше да скърби, ако се случеше непоправимото?

Тъжно му стана, като си помисли, че на Виктория нямаше да й е мъчно за него. Никога нямаше да разбере какво означава тя за него и колко много той се гордее с нея. Беше такъв глупак. Трябваше да направи нещо, да й каже колко горд бе с нея и колко много я обича. Щеше да плати ужасна цена за гордостта си. Обзе го непоносима мъка и се учуди на сълзите, които се стичаха по бузите му.

Изведнъж самолетът потрепери и моторите издадоха предсмъртен вой. Последната мисъл на Хънтър Ван Хорн, преди самолетът да се вреже в планината, бе, че е толкова несправедливо — смъртта бе нещо, което трябва да се случва на хора, на които нищо друго не им е останало.

Сблъсъкът бе последван от огромно огнено кълбо, което освети снега като изгряващо слънце. Но поради бурята никой не видя и не чу нищо.

Пилотът бе съобщил за местонахождението и тежката ситуация. След като не последваха нови съобщения, стана ясно, че самолетът на Ван Хорн се бе разбил.

Останките бяха покрити от снега. Въпреки усиленото търсене, обгорелият метал и останките от двете тела бяха открити едва след няколко дни.

 

 

Бяха се отбили да изпият по нещо, след това Крейг я бе завел в апартамента си. Виктория бе почти зашеметена от приятното преживяване. Музиката бе великолепна и тя като че ли се бе върнала във времето, завладяна отново от любовта, конфликтите и скарванията, които беше забравила. Не бе се чувствала толкова приятно и безгрижно от години.

— Ще изпием ли по нещо? — попита тя Крейг.

Настроението й се бе прехвърлило и върху него.

— Дадено — усмихна се той.

В асансьора той й припомни една случка от времето, когато следваха право. Тя продължаваше да се залива от смях докато отключваше вратата на апартамента си. Учуди се, че прислужницата й още не си беше легнала и всички лампи светеха.

— Госпожице Ван Хорн…

Виктория си помисли, че тя може би беше пила, тъй като очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Мислех, че отдавна вече си легнала — каза Виктория.

Лицето на прислужницата потръпваше.

— Бях. Обадиха се от полицията в Колорадо. Те ме събудиха.

Виктория се озадачи и я прониза неясно, но лошо предчувствие.

— Не разбирам. Не познавам никого в Колорадо.

Жената погледна Крейг, като че ли молеше за помощ.

Отвори няколко пъти уста и успя да промълви:

— Баща ви…

— Какво е станало с баща ми? — Пулсът й препускаше.

— Вече са съобщили по телевизията — сълзите отново бликнаха от очите й и потекоха на струйки по лицето й.

— Какво? За бога, какво искаш да ми кажеш?

Жената преглътна.

— Полицията, те, казаха, че самолетът на баща ви е паднал близо до Денвър. Те мислят… — Гласът й премина в прегракнал шепот. — Те мислят, че вероятно е загинал, госпожице Ван Хорн.

Светът като че ли изведнъж спря. Виктория се вцепени.

Някъде, много глухо, гласът на Крейг каза, че ще се обади на полицията, за да разбере нещо повече, но думите му бяха толкова далечни, нереални.

Виктория изпита усещането, че бе умряла самата тя.