Уилям Дж. Къхлън
Акционери (28)

28

Обядът в „Риц“ беше великолепен. Някои казваха, че храната там е най-добрата в света. Люк обаче не й обърна внимание. Потенциалните му клиенти си даваха вид, че не са особено впечатлени, което отличаваше истинските парижани, но Люк знаеше, че дори и те оценяваха прочутата му елегантност и стил. Сделката бе сключена много бързо на чаша мартини.

Той изчака да си отидат. Нямаше никакви задачи за следобеда, но не му се връщаше в луксозния апартамент. Излезе от хотела и се спря за момент да се полюбува на прекрасната гледка наоколо. Великолепието на архитектурата от седемнайсети век вдъхваше респект, особено извисяващата се статуя на Наполеон.

Париж бе делови град, но много по-различен от Ню Йорк, по-ритмичен, по-хармоничен. Градът пулсираше с някаква неопределена мекота. Тръгна по посока на Тюйлери, покрай елегантните, свръхмодерни магазини.

Въздухът бе изпълнен с чудния аромат на Париж. Навсякъде се виждаха цветя.

Почувства се много самотен. Тук човек не трябваше да се разхожда сам, трябваше да споделя усещанията си с някого. Въпреки решението си, той пак се замисли за Виктория Ван Хорн.

Много му се искаше тя да беше с него сега. В опита си да избяга от чувствата си, той бе избрал единственото място в света, където всичко му напомняше за нея и това му причиняваше болка.

Изкушаваше се да се върне в „Риц“ и да й се обади. Желанието му бе почти непреодолимо, но той продължи да върви, завиждайки на минаващите покрай него двойки.

Тръгна по посока на Сена. Беше прекрасен ден. Щеше да намери някое тихо и спокойно място, където да седне и да наблюдава рибарите по реката. Може би спокойствието щеше да отклони мислите му от Виктория.

Той обаче се съмняваше.

 

 

Вестниците продължаваха настървено да отразяват събитията. Американската преса и публика жадно поглъщаха историята на Виктория и тя отново бе обсадена от репортери и телевизионни камери, но този път не се криеше. Тя разбираше, че трябва да извлече максимална полза от тази кратка възможност, преди шоуто да е завършило. Никога повече нямаше да й се предостави такава златна възможност да поправи злото, причинено й от случая с Литъл.

Крейг Хопкинс бе отложил за известно време връщането си към адвокатската практика и се бе заел да й помогне за проекта „Хъдзън Ривър“, като по този начин й бе оставил време за интервюта и появи по телевизията.

Вики се бе опитала отново да се свърже с Люк Шоу, за да му благодари. Отначало не можеше да го намери в офиса му, после секретарката му й каза, че е заминал за Европа по работа. Повече от ясно беше, че не желаеше да се срещне с нея. Това я притесняваше, макар че не искаше да си го признае.

Почти нямаше време да мисли за каквото и да било, тъй като даваше безбройни интервюта. „Таймс“ помести материал за нея на първата си страница. Подробната статия я представяше в много добра светлина. Списанието я нарече жената феномен в американския бизнес.

Джойс Спиц бе поела твърдо управлението на „Ван Хорн Ентерпрайзис“ и вече бе започнала да осъществява мерките, които щяха да спасят компанията. Ван Хорн Младши с удоволствие бе предоставил кормилото в ръцете на Джойс. За нейна изненада, според Джойс, той се бе оказал много добър съветник. От време на време й се обаждаше по телефона и от разказите му за дългите часове, които двамата с Джойс прекарваха заедно в обмисляне на планове за бъдещето на компанията тя започна да подозира, че интересът на брат й към Джойс може би излизаше извън сферата на бизнеса.

Въпреки заетостта си и безспорните си успехи, понякога всичко й бе безразлично. Виктория Ван Хорн бе отново на върха, но както и преди, нещо й липсваше.

Вики приключи записването на предаване по телевизията. Заедно с нея участваха и министърът на търговията и няколко водещи икономисти. Предаването, което щеше да се излъчи в неделя сутрин, имаше малобройна, но отбрана публика — най-известните бизнесмени и банкери. Поканата към нея бе признак на уважение и признание за огромните й делови успехи.

Сега имаше на нейно разположение лимузина, тъй като не можеше да се разчита на такситата в Ню Йорк, а тя нямаше нито минута за губене. За нея времето бе станало най-ценния капитал.

След половин час я чакаше интервю с репортер от водещо канадско списание. Тя бързо се върна в офиса си, надявайки се да й останат няколко минути за разговор с Крейг Хопкинс. Проектът й вървеше чудесно, но искаше да разбере какво е положението в момента.

Виктория кимна на възрастния мъж, седнал в чакалнята й. Секретарката я последва в кабинета.

— Знам, че програмата ви е много натоварена, но ви чака един възрастен господин, който би искал да разговаря с вас.

— Видях го. Виж какво иска. Наистина нямам време.

Секретарката й се усмихна.

— Опитах се, но той настоява да говори с вас. Тук е от няколко часа.

Виктория въздъхна.

— Вероятно ще иска от мен да инвестирам в някакъв безумен проект. Отпрати го — погледна секретарката си. — Любезно, разбира се.

— Разбира се. Казва се Престън Шоу. Помислих си, че го познавате.

— Шоу?

— Да.

Виктория помисли за момент. Вероятно бе само съвпадение. Ами ако не беше?

— Покани го — каза тя. — Но му кажи, че мога да му отделя само няколко минути.

Секретарката го въведе в кабинета й. Той се огледа, като че ли се опитваше да открие нещо за характера на обитателката му.

— Моля, седнете, мистър Шоу — каза Виктория. — Разполагам само с няколко минути. Днес имам страшно много работа.

Той се отпусна с усилие в кожения стол.

— Краката не ме държат — обясни й той. Настани се и се усмихна. — Вие сте дори по-красива, отколкото на снимките.

— Благодаря. — Тонът й бе любезен, но сдържан. — Сега, какво мога да направя за вас?

— Всъщност не съм сигурен. Казвам се Престън Шоу. — Усмивката му бе предразполагаща. — Предполагам, че приличам на някои от тези телевизионни реклами, където някой държи кредитна карта, а името му е изписано на целия екран. Единствената ми претенция към слава е, че съм баща на Люк Шоу.

— Вие сте бащата на Люк?

Реакцията й го развесели.

— Същия. — Отново огледа офиса. — Харесва ми тук. Никакви джунджурийки, делово място. Предполагам, че това допада на характера ви — Той въздъхна. — Мога ли да ви наричам Виктория?

— Разбира се.

Той кимна.

— Виктория, много малко съм направил за сина си. За Люк се е грижил главно прочутият му чичо. Никога не съм се интересувал от образованието му. Боя се, че това важи и за много други неща.

Засмя се.

— Дотук е преамбюлът към това, което искам да кажа. Въпреки, че никога досега не съм се месил в живота на Люк, сега ми се струва, че трябва да го направя.

Между Престън Шоу и сина му нямаше физическа прилика, но нещо около очите й напомни за Люк и сърцето й се сви.

— Синът ми дойде да ме види преди заминаването си за Европа — продължи той. — Отношенията ни през последните години се ограничиха до един обяд заедно веднъж в седмицата. — Той отново се засмя. — Обикновено аз му изнасям лекции за теориите си. Но този път срещата ни бе по-различна.

— Така ли?

Той кимна.

— Люк беше женен. Има и син, който сега е при бившата му съпруга и новия й мъж. Бракът на Люк не беше толкова неудачен, но между тях не съществуваше любов. Разведоха се делово, дори може да се каже приятелски. Въпреки това, а може би поради това, синът ми внимателно избягва трайните и истински връзки. Аз разбирам всичко и мисля, че се страхува от истинската любов. Намира, че е твърде рисковано.

— Защо ми разказвате всичко това?

Ясните му сини очи я гледаха с възхищение.

— Люк избяга в Европа. Там има и работа, но тя лесно можеше да се свърже с някого от подчинените му. Той не го каза така, разбира се, но се бои, че се е влюбил във вас. Така че, вместо да рискува, той побягна. Страстта, скъпа моя, може да бъде страшна за този, който никога не я е изпитал преди. Страхувам се, че това се е случило на сина ми.

— Той никога не ми е казвал нищо, мистър Шоу, никога. Винаги се е държал като джентълмен. Между нас не е имало любов.

Той въздъхна.

— Ню Йорк вече ми е непознат, въпреки, че съм прекарал целия си живот тук. Рядко излизам от клуба си. Но днес излязох, може би беше глупаво, защото искам синът ми да има възможността да вкуси от богатството на живота. Може би и аз съм се старал да не се обвързвам, в известен смисъл дори и с живота. Не бих искал синът ми да остарее сред книги и свят, който не е негов.

Виктория бе като зашеметена, сърцето й биеше лудо.

— Много време ви отнех, Виктория, а и се чувствам неудобно. Вече ми е много късно да ставам баща. — Въздъхна. — Предполагам, че е трябвало да взимам уроци.

Изведнъж й се стори, че е безтегловна и готова на безразсъдни постъпки.

— Не е нужно да се извинявате, мистър Шоу. Знаете ли къде е сега Люк?

Той с мъка се надигна от стола.

— В Париж е. Отседнал е в „Риц“. Това е малко над възможностите на сина ми, но се опитва да направи впечатление на някакви френски бизнесмени с надеждата, че ще сключат сделка.

Усмихна се закачливо.

— Между другото, познавах баба ви. Беше красиво момиче, поне за онези времена. — Обърна се и тръгна към вратата. — Желая ви успех, скъпа.

— Мислите ли, че е добре да отида в Париж? — Въпросът й го настигна на път към изхода.

Той се обърна и й се усмихна нежно.

— Това зависи изцяло от вас, нали? — Затвори вратата след себе си.

Тя седна тихо, обзета от мисли за Люк Шоу. Той беше здрав и силен, но можеше да бъде нежен и внимателен. Беше го доказал нееднократно. Баща му изглеждаше проницателен човек. Може би Люк Шоу не искаше да се обвързва. Може би същото се отнасяше и за нея. Чудеше се дали това, което изпитваше, беше любов.

В живота й бе имало и други мъже, но тя никога не бе правила последната крачка, никога не се бе отдавала напълно. Някои от тях, като Крейг Хопкинс, бяха добри и почтени, но им липсваше нещо, което тя никога не бе могла да определи. Други, като Бари Литъл, притежаваха магически чар, но зад него нямаше нищо. Люк Шоу бе различен от всички, които бе познавала.

Секретарката й съобщи, че канадският репортер беше дошъл. Оказа се млад и приятен, но въпросите му бяха досадно настойчиви. Трудно й беше да се концентрира, защото мислите й непрекъснато се връщаха към Люк.

Накрая интервюто свърши. Репортерът си тръгна и Вики пак остана сама.

Седна и се загледа разсеяно в чертежа на новия й проект. Той покриваше цялата стена и тя почти можеше да си го представи в завършен вид. Това щеше да бъде най-голямото и постижение. Но дотогава имаше още толкова много работа.

Опита се да се съсредоточи, но не успя. В съзнанието й нахлуваха спомени от Париж. Всеки голям град — Лондон, Ню Йорк, дори Хонконг — имаше свой облик, свой отличителен ритъм. Но Париж бе по-различен от всички други. Беше романтичен и магически, място, създадено за любов.

Пролетта бе дошла. Поетите винаги бяха възхвалявали чара на Париж, улиците с раззеленилите се дървета покрай тих, възраждането на природата и хората през този прекрасен сезон. Париж бе олицетворение на страстта към живота.

Сети се за Йон Кругар. Той беше казал, че най-важното нещо в живота е да знаеш какво искаш и да се стремиш да го постигнеш. Виктория позвъни на секретарката си.

— Ангажирай ми билет за първия полет до Париж. Авиокомпанията няма значение. И ми направи резервация в „Риц“, ако е възможно. Ако не, който и да е добър хотел някъде наблизо.

— Сега?

— Да.

— Но програмата ви е претоварена — вестниците, след това…

— Отмени всичко.

— Всичко?

— Предай на мистър Хопкинс, че ще ме замества. Не зная кога ще се върна. Може да е след няколко дни, а може и по-късно.

Трябваше да побърза и да сложи няколко неща в куфара. Ако забравеше нещо, щеше да си го купи в Париж. Грабна чантата си и мина покрай стъписаната секретарка.

Момичето я погледна, като че ли тя бе полудяла.

— Мис Ван Хорн, не е моя работа, но какво ще правите в Париж?

Тя се усмихна.

— Отивам на лов.