Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Her Father’s Daugter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Корекция
sonnni (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Уилям Дж. Къхлън. Акционери

ИК „Световна библиотека“, София, 2000

Американска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

10

Виктория знаеше, че мъжете я намираха за страхотна. Често го бе чувала и това й доставяше удоволствие, но бе разбрала много бързо, че красотата често се отъждествява с глупост. Често й се бе налагало да опровергава това, като демонстрира нарочно компетентността си.

Съвещанието бе продължило почти цял ден. Банкерите и адвокатите не бяха възразили срещу договорите, но непрекъснато се бяха появявали дребни подробности, които трябваше да бъдат преразглеждани и доуточнявани.

Виктория трябваше да одобри всяка дума, всяка запетая. Юридическите й познания бяха направили огромно впечатление дори на собствените й адвокати. Тя направи разумни и новаторски предложения по много от клаузите. Ужасяващите суми, за които ставаше дума, бяха уплашили и самите банкери, които не се впечатляваха от много пари. В началото те се бяха държали покровителствено, като към поредния богат клиент. Но много скоро бяха променили отношението си. Парите създаваха един вид власт, познанията — друг и Виктория боравеше умело и с двете. Харесваше й, че уважението към нея растеше. Многото милиони накараха банкерите да се отнасят към документите така, като че ли там бе скрита тайната на живота. Срещата се превърна в състезание по издръжливост. Когато свърши, Виктория Ван Хорн се почувства като току-що избягал затворник.

Върна се веднага в офиса си.

— Не искам никой да ме безпокои, Ани — каза тя на секретарката си.

— Изглеждате изтощена.

Виктория кимна.

— Така е. Имам нужда да си полегна малко. Само един час, а?

— Много се натоварвате.

— Сигурно.

Виктория затвори вратата, но не отиде до канапето. Вместо това тя се отправи към прозореца и се загледа в блестящите сгради на проекта „Ийст Порт“. Бе горда с постижението си. Модерни магазини, офиси и ресторанти на мястото на стари и порутени складове. Беше важна част от нея самата. Всичко това й даваше сигурност при новото й начинание. Тя бе заложила на карта цялото си състояние, за да завърши новия си, още по-амбициозен проект. Непрекъснато си повтаряше, че сега ще бъде по-лесно. Пътят бе проправен, тя бе доказала възможностите си. Но сега, като гледаше към блестящото си възнаграждение за усилията, я обхванаха ужасни съмнения. Дали пък не бе сбъркала?

Телефонът иззвъня. Виктория отиде до бюрото и го вдигна.

— Зная, че не искате да ви безпокоят, но ви търси Чилтън Ванс и настоява да разговаря с вас.

— Свържи ме.

Изчака и вдигна слушалката.

— Да, Чилтън, какво има?

— Виктория, всичко е законно. Ти официално си избрана за президент и председател на борда на директорите на „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Гласуването беше днес следобед. Имаше някои въпроси, но общо взето всичко мина гладко.

Виктория усещаше ударите на сърцето си. Внезапно я обзе страх.

— Мислех си, че няма да е толкова скоро. Аз… аз не знам какво да кажа. Току-що подписах ипотеките за новия си проект.

Той се засмя.

— Ще трябва само да председателстваш няколко заседания на борда на директорите, да подписваш документи и да си придаваш важен вид. Обещах ти, че това няма да пречи на плановете ти. Както те уверих, компанията ще ръководя аз. Изобщо няма нищо, за което да се безпокоиш.

— Благодаря, Чилтън. Четеш мислите ми.

— Искаш ли да вечеряме заедно?

Тя замълча, преди да отговори.

— Искам да кажа съпругата ми, аз и ти, тримата, разбира се — добави той.

Виктория не бе сигурна дали той би споменал и жена си, ако бе отговорила веднага.

— Някой друг път, ако не възразяваш. Днес имах дълъг ден и се чувствам изтощена. Прибирам се и си лягам.

— О, още нещо, Виктория. Ще трябва да организираме пресконференция. „Ню Йорк Таймс“ и „Уол стрийт Джърнъл“ ще я отразят. Може да бъде утре в десет часа, ако ти е удобно.

Беше уговорила среща с архитектите за този час, но можеше да закъснее.

— Добре, десет часа.

— Чудесно. Нашият отдел за връзки с обществеността ще подготви изказването ти. Както ти казах, Виктория, тази работа изобщо няма да ти натежи. Ще имаш всичко наготово.

— Много ти благодаря, Чилтън.

— Няма за какво. Добре, почини си. Още веднъж честито, Виктория. Името Ван Хорн ще продължи да бъде център на вниманието. — След тези думи затвори телефона.

Тя се намръщи й седна до бюрото. Изглеждаше искрен и, очевидно, баща й му бе имал доверие. Но се почуди защо, когато разговаряше с него, изпитваше смътното чувство за нещо нередно. Подозрителността й се върна.

Ако Чилтън Ванс не оправдаеше доверието й, тя със сигурност щеше да се провали.

 

 

Чилтън Ванс гледаше усмихнатото си отражение със задоволство. Огледалото в банята на офиса бе голямо и добре осветено. Отметна едно прошарено кичурче коса от челото си. Всичко останало бе изрядно. Стройната му фигура изглеждаше много елегантна в новия костюм. Намигна на образа в огледалото.

Мина покрай секретарката, която го погледна с възхищение. Тя още седеше до бюрото си, въпреки че работният ден бе свършил. Едно от малкото му изисквания беше тя да не си тръгва докато той е там или й разреши да си върви.

— Можеш да тръгваш, Джени. Аз отивам на благотворително парти.

— Билета у вас ли е?

Той кимна. Поканата в джоба му не беше точно билет, а нещо като пропуск за охолния свят на избраните малцина, които с удоволствие даваха пари, за да затвърдят водещото си обществено положение.

Качи се в лимузината. Движението беше натоварено, колата се движеше бавно и той имаше време да обмисли отново добре подготвения си план. Бе възбуден. Всичко вървеше като по ноти.

Лимузината спря пред музея на изкуствата. Празненството беше вече започнало. Забеляза, че повечето от гостите бяха в строго официално облекло.

Това беше така нареченото парти за пет хиляди долара. Чилтън Ванс познаваше по-голямата част от присъстващите. Тук нямаше място за обикновените простосмъртни, тъй като дарение от пет хиляди долара бе по възможностите само на най-богатия елит. За повечето, независимо дали бяха представители на компании или присъстваха индивидуално, тази сума се приспадаше от облагаемите доходи и те я даваха с охота. Чуваха се обичайните учтиви разговори, прекъсвани понякога от приповдигнат, но нищо не означаващ смях.

Ванс кимна на няколко познати финансисти. Взе подадената му от сервитьора чаша шампанско и се огледа.

Не видя лицето, което търсеше. По стените бяха поставени големи снимки на тъжни, нещастни деца. Погледна по-внимателно тези снимки и разбра, че събирането имаше за цел да спасява американските индианци.

Ванс се спираше при отделните групи, разменяше по няколко групи и продължаваше да търси.

Най-накрая го откри в един отдалечен ъгъл, сам и пристъпваше неловко от крак на крак. В ръката си държеше чаша, но видът му издаваше, че се чуди какво да прави с нея. Ванс тръгна бавно към ъгъла. Едва се сдържаше да не хукне към него. Надяваше се, че другият ще го види и поздрави. Нарочно гледаше в друга посока.

— А, Чилтън?

Почувства се като риболовец, усетил как рибата налапва кукичката.

— Здравей, Младши — каза Ванс, като се обърна към гласа. — Не знаех, че си тук.

Ван Хорн сви рамене.

— Отбих се за няколко минути. Не обичам да ходя по такива места.

Ванс отпи от виното си:

— Не съм те виждал от погребението на баща ти. Много се изненадах, когато чух, че си напуснал „Димас Индъстрис“.

— Така ли? Беше единственото разумно нещо, при дадените обстоятелства. Димас е една от компаниите на баща ми. Сигурен съм, че тя щеше да ме уволни.

— Предполагам имаш предвид сестра си?

Младши го погледна.

— Разбира се. Научих, че ще я изберат на мястото на баща ми.

Чилтън Ванс кимна бавно и почти незабележимо.

— Всъщност, бордът го гласува днес. Новините се научават бързо.

— Обичам да съм информиран — тросна се Младши.

— Разбира се. — Ванс сложи ръка върху рамото на Младши и го поведе към още по-отдалечена част на залата. — Трябва да призная, че и аз имах своите амбиции — каза Ванс шепнешком. — Човек никога не знае накъде ще се търкулне топката.

Младши почервеня от напиращия в него гняв.

— Сестра ми няма представа за работата на компанията. Всичко ще оплеска. Не става въпрос за завист. Това е честното ми мнение.

Ванс си придаде несигурен, почти уплашен вид.

— И други казват същото — прошепна той.

Младши присви очи.

— Кои?

Ванс се престори, че се колебае.

— Предпочитам да не говоря.

— Хайде, Чилтън. Знаеш, че можеш да ми се довериш.

Ванс отпи от шампанското.

— Изборът съвсем не беше единодушен. Много от членовете на управителния съвет изразиха мнение, което не се различава много от твоето.

— Но все пак я избраха.

— Това беше — май много се разприказвах — повече символично. Уважение към покойния ти баща и желанията му, отколкото нещо друго.

Ванс играеше ролята на обезпокоен и загрижен човек, притиснат от болезнена нерешителност.

— Искаха начело на компанията да застане Ван Хорн. Разбира се, Виктория контролира правото на глас върху акционерния капитал, оставен от баща ти. Мисля, че директорите я избраха, за да се предотврати сериозно стълкновение. — Ванс се огледа конспираторски и продължи съвсем тихо. — До мен стигна информация, че някои от членовете на управителния съвет са подкрепили теб.

— Наистина ли?

Ван Хорн Младши не успя да скрие задоволството си. Именно на това разчиташе Чилтън Ванс. Не се бе оказало трудно.

— Да. — Ванс замълча, като че ли се бе уплашил. — Разбираш, Младши, че съм в много деликатно положение. Все пак, сега работя за сестра ти.

— Ама не си доволен от това, нали?

Ванс отмести поглед настрани.

— Може би не.

Младши приближи лице до Ванс. Трепереше от възбуда.

— Слушай, ще оплеска всичко, знам го. Някой трябва да защити компанията. Ако наистина имат нужда от един Ван Хорн, аз съм на разположение.

— Може да се стигне до страшна битка. Сигурен съм, че не го искаш.

— Не ме интересува. Ако решат да изхвърлят сестра ми, аз съм готов. Чилтън, ще бъда откровен с теб. Ако изместя Виктория, няма да остана президент за дълго. След известно време ти ще заемеш този пост, а аз ще остана председател на борда на директорите, но ще управляваш ти. Заслужаваш го.

Ванс прояви престорено предпазлив интерес.

— Би могло да е опасно и за двама ни.

Младши се бе преобразил. Очите му блестяха от въодушевление.

— Няма никаква опасност, трябва само да си остане между нас. Ще изритаме сестра ми от компанията преди изобщо да ни е разбрала. Ще успеем.

Ванс сви устни и се престори на притеснен.

— Не мога да се обвържа толкова рано, Младши. Сигурен съм, че разбираш. Но ти обещавам да помисля. Както казваш, може би ще стане. Не обичам много сестра ти. Изглежда ми прекалено арогантна, прекалено безотговорна. Не мисля, че възнамерява да си върши работата.

— Точно така! Ще провали компанията. Помисли си, Чилтън. Имаш връзки, ако решиш да се съюзиш с мен, няма начин да не успеем.

Ванс нарочно отмести поглед от него.

— Ще ти се обадя — каза той и тръгна бързо. Без съмнение планът му бе изпълнен блестящо. Младши се беше преобразил напълно от възможността да унижи сестра си.

Основната задача на Чилтън Ванс сега бе да се отърве и от двамата наследници на Ван Хорн. Изцяло обзет от жаждата за мъст, Младши никога нямаше да разбере, че му се готви клопка.

Ванс не можа да сдържи усмивката си. Всъщност всичко щеше да се окаже дяволски лесно.