Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Her Father’s Daugter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Корекция
sonnni (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Уилям Дж. Къхлън. Акционери

ИК „Световна библиотека“, София, 2000

Американска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

3

Беше станало доста студено въпреки оптимистичната прогноза, че пролетта започва. Апартаментът на Виктория Ван Хорн бе топъл и уютен, но внезапно й се прииска да излезе навън. Бе прекарала целия ден с дизайнери и архитекти. Разговорите бяха изключително напрегнати и тя бе изпитала почти копнеж по спокойствието на собствения си дом. Но след като се прибра, се почувства затворена и притеснена.

Прислужницата й си беше легнала. Беше прегледала набързо вестниците, поглеждайки само заглавията. Рядко гледаше телевизия, но телевизорът работеше, за да й прави компания.

Отиде до прозореца и погледна надолу към парка. Въпреки неприятното време, по улиците имаше хора. Тя обичаше парка, в който можеха да влязат със собствени ключове само хората, които живееха в луксозните сгради около него. Забележителност на Ню Йорк, той представляваше спокоен оазис, настрана от блъсканицата и шума на Трето Авеню, скрит като скъпоценен камък зад сградите около него.

Погледна отражението си в прозореца. То се смесваше с гледката долу, подобно на безплътен дух, който наблюдава. Тя се загледа в призрачното си отражение — чертите бяха нейните, на известната Виктория Ван Хорн, но тя се зачуди дали наистина познава жената зад тях.

Виктория се изплези на отражението си.

— Трябва да се разходиш, призрак.

Тя метна топло палто върху блузата и дънките си. Вдигна високата яка, за да я предпазва от студа.

В асансьора нямаше никой. Тя се усмихна на Чарли, нощния портиер.

— Има много хубава ваша снимка в списанието — каза той с усмивка. — Показах я на семейството си. Много са горди, че ви познавам.

— Благодаря ти, Чарли.

— Да ви повикам ли такси?

— Не, благодаря. Излизам да се разходя малко.

Изражението му стана загрижено.

— На ваше място не бих ходил много далече, госпожице Ван Хорн. Мисля, че пак ще вали. Може и да е сняг.

— Отивам само до парка. Имам нужда от малко въздух.

Той се усмихна, като че ли отговорът бе точно този, който искаше да чуе.

— Чудесно. Ще ви наглеждам оттук.

— Остани вътре. Навън е студено.

Той сви рамене.

— Е, и аз ще взема малко въздух. Ще застана под навеса. Няма проблем.

Виктория не възрази. Приятно й бе, че е загрижен за безопасността й, но й се искаше да остане сама, навън, далеч поне от част от проблемите си. Все пак беше късно, малко хора се бяха осмелили да излязат в това потискащо и влажно време. Дори и в заключения парк трябваше да бъде предпазлива.

— Няма да се бавя — каза тя, като притисна яката към лицето си. Излезе вън и почувства леденото пощипване на вятъра. Чарли беше прав — наистина заплашваше да завали студен дъжд.

Виктория пъхна ръце в дълбоките си джобове и тръгна бързо, навела глава, за да се предпази от ледения вятър. Паркът, заобиколен от висока ограда от ковано желязо, беше поддържан много добре. Тя отключи голямата врата и след това я затвори зад себе си.

Миниатюрни пъпки украсяваха голите клони на дърветата в парка. Въпреки ветровитото време започваше да личи, че идва пролет. Природата предсказваше много по-добре и от най-сложните метеорологични уреди. Пролетта в този парк беше рапсодия за душата. Тя мина край статуята на Едуин Буут. Паркът бе добре осветен и съвършено празен.

Спря и погледна жилищните сгради. Изглеждаха толкова жизнерадостни, като огромни коледни елхи и осветените им прозорци щастливо провъзгласяваха, че зад тях тече топъл човешки живот.

Без да знае защо гледката я накара да почувства самотата си още по-силно. Седна на пейката и загърна палтото около себе си.

Беше една от най-известните жени в Ню Йорк, а скоро щеше да стане и една от най-богатите. Знаеше, хората смятаха, че е постигнала голям успех, дори й завиждаха.

Осветен прозорец привлече погледа на Виктория — мъж с брада подхвърляше във въздуха малко дете, а то се заливаше от смях. След това непознатият мъж и смеещото се малко момче изчезнаха.

Тя се замисли дали би имало някакво значение ако бащата, или синът, знаеха, че са били наблюдавани от младата, тъмнокоса жена. Помисли си за майката на момчето. Дали днес е видяла списанието „Пийпъл“ и дали завижда на жената от снимката. Дали би пожелала блясъка, богатството, вълнението?

Виктория се сгуши в палтото. Отново погледна към прозореца, който сега беше празен, и потрепери.

Не съжалявам за нищо, каза си тя. Сама си бе избрала пътя. Точно това искаше. А и очакваше още, много повече.

Чувството за самота я обгърна напълно.

Започна да вали, отначало само няколко капки, след това малко по-силно. Тя забърза към вратата, заключи я и почти тичешком стигна до сградата.

Чарли все още стоеше под навеса и наблюдаваше. Тя се зачуди какво ли виждаше — пробивната млада жена, за която говореше цял Ню Йорк, или нещо друго.

Помисли и за майката на момчето, но не я видя. Понякога завистта можеше да бъде двупосочна.

 

 

Както и предшественика си Ед Кох, кметът Ал Фелдър беше личност, правеща впечатление. Той съчетаваше тънък усет за пулса на обществения живот с проницателното познаване на ролята на медиите. Въпреки че беше нов на тази длъжност и не особено познат на политиците, Фелдър излъчваше увереност в управлението на Ню Йорк, която повече подхождаше на някой обигран политик. Нямаше вид на кмет. Фелдър беше набит, загрубял и с лице на хитряга. Въпреки че бе завършил „Айви Лийг“, дори и приятелите му казваха, че прилича повече на таксиметров шофьор, отколкото на адвокат от Уол Стрийт, с което се бе занимавал през по-голямата част от живота си. Късно бе навлязъл в политиката. След случилата се неприятност на ветерана Кох, Фелдър се оказа подходящият човек в подходящия момент. Беше застанал начело на антиданъчните протести в града и това му осигури поста. Не му харесваше, че понякога го наричаха политическа злополука.

— Кажи на Ал Росини да дойде при мен — нареди на секретарката си.

Росини пристигна бързо. Официалната му длъжност беше специален помощник на кмета, но истинската му роля беше да посредничи при разрешаването на всякакви спорове и проблеми.

Както кмета и Росини идваше от Уол Стрийт, временно предоставен на кметството от престижната фирма „Алесия и Д’Амико“. И той беше продукт на „Айви Лийг“, но видът му отговаряше на образованието му — косата му винаги бе подстригана модно и костюмите му бяха шити по поръчка. По време на кампанията беше показал учудващо познаване на политическите реалности и способност за бързи и точни действия. Кметът го бе „мобилизирал“. Въпреки, че Росини разчиташе да работи в бъдеще в собствената си юридическа фирма, той се съгласи да обедини усилия с Грейси Маншън, щастлив от възможността да има достъп до кухнята на управлението.

Кметът му махна с ръка да влезе.

— Довечера трябва да ходя на някакъв коктейл в Италианското посолство. Посланикът им е пристигнал за нещо във връзка с обединените нации. Искам да дойдеш с мен.

Росини се ухили.

— Аз съм италианец само по име. Не мога да говоря езика и никога не съм ходил в Италия. Няма да ти бъда от голяма полза.

Кметът сви вежди.

— Аз пък съм евреин. Не си мислиш, че това ще ми помогне при тези хора, нали? Трябва да се похваля, че в администрацията ми има изтъкнат миротворец. И това си ти. Искам да се разходиш между тях. Това е всичко. Нека видят картончето с името и титлата ти. Няма да стоим повече от няколко минути. Ако някой се опита да ти говори на жабарски, престори се, че не го чуваш. Тези приеми са адски шумни. При музиката и общото дърдорене няма и да стане нужда да се преструваш.

— Ще правиш ли изявление, или нещо от този род?

Кметът го погледна.

— За посланика? Аз правя изявление само за по-малко важните хора, хора, за които гласоподавателите мислят, че са като тях. — Той се оживи. — Ей, хрумна ми една идея. Какво ще кажеш италианският посланик да ти изкаже похвала, или да ти даде медал?

— На мен? За какво?

Фелдър имаше навика да жестикулира, когато говори. Сега той повдигна ръце към небето в престорена молитва.

— Ти си безнадежден случай, знаеш ли? Вестниците винаги публикуват такива снимки — „Помощникът на кмета Фелдър награден с италиански почести“. Ако снимката ти се появи във вестниците, италианците ще се убедят, че се грижа за хората им. Логично е.

— Ами, аз…

— Просто го имай предвид. — В гласа на кмета се прокрадна студенина. — Нямам нужда от дебати.

Росини кимна в знак на съгласие и се обърна към вратата.

— Чакай една минута. — Тонът на кмета бе рязък. — Какво казват градските архитекти за новото предложение на мадамата Ван Хорн?

— Доколкото знам, всичко е наред. Трябва да се довършат още няколко процедурни въпроса и след това ще го одобрят.

Кметът се облегна в голямото си кресло. Протегна дясната си ръка и махна, като че ли отпъждаше нещо.

— Подшушни много тихо и неофициално, че искам от тях да задържат нещата. Искам да се срещнат с мен, преди да одобрят окончателно проекта.

Росини се сепна.

— Идеята е добра. Тя свърши фантастична работа по проекта си „Ийст Порт“. И този ще тръгне, ако може да осигури парите. Това ще оживи наново тази част на града и ще докара още приходи от данъци. Мислех, че си съгласен. Защо искаш да го задържиш?

— Росини, умен си, но има още много да учиш за политиката в действие.

— Е?

— Ако предположим, че всичко върви гладко, какво ще стане? В най-добрия случай младата дама може да изкаже благодарност за доброто управление на града. Но по-вероятно е дори и да не го забележи и да мисли, че това е най-естественото нещо. Но ако нещата се закучат и тя се оплете в бюрокрацията, иска или не, ще опре до кмета за помощ. Тя е адвокатка, ще се сети, че трябва да се срещне с мен. Моето предвиждане е, че благодарение на героичните ми усилия малката госпожичка и предлаганият от нея проект ще бъдат спасени. Всичко ще стане така, че тя да разбере колко ми е задължена.

— И тогава какво?

Кметът Фелдър се засмя.

— Просто ти чета мислите. Мислиш ли, че аз, завършилият „Принстън“, няма да изтръскам красивата млада бизнесменка? Нещата не са чак толкова зле, Росини. Тя е в специален списък на хора, които ще ни отпускат пари за изборната кампания, когато й дойде времето. Но онова, което ще поискам от нея, ще бъде: чрез нея да стигна до баща й. И нека да ти кажа, това ще бъде изключително важно.

— Съмнявам се дали ще имаш голяма полза от това. Чувам, че тя и баща й не си приказват от години.

Кметът размаха ръце като че ли пропъждаше дим.

— Понякога говорят такива глупости само, за да си направят реклама. Може да е вярно, може и да не е. Човек никога не знае. Във всеки случай си струва да се опита.

— Защо Хънтър Ван Хорн е толкова важен за теб, освен известния факт, че е невероятно богат?

— Ами, винаги е хубаво да имаш богати приятели. А неговият конгломерат притежава половината свят. Но не това е главната причина. Той е шефът на Арката, или поне така знам.

— Арката?

— Росини, кой си мислиш, че управлява този град?

Младият адвокат погледна озадачено.

— Ти.

Фелдър се засмя.

— Само така изглежда. Аз се занимавам с евтинджийските работи, с дребните ежедневни мошеничества. Истински големите решения не ги взимам аз. Арката управлява Голямата ябълка.

— Дори и не съм чувал за тази Арка.

Кметът Фелдър се завъртя на стола си и погледна през прозореца към величествената „Ийст Ривър“. Беше сбърчил чело.

— Те не се изявяват много, меко казано. Но ако направиш гаф и засегнеш интересите им — изхвръкваш. Те осигуряват движещата сила на този град. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Ако изберем най-правилния път към момичето на Ван Хорн, може би ще намеря начин да се сработя с баща й. Знаеш ли, Росини, това може да ми проправи път към Арката. Ако мога да се сдуша с тия приятели, може би един ден ще управлявам истински града. И мисля, че много ще ми хареса.

— Освен да задържа разрешителните й, какво още искаш да направя?

— Може би да я свалиш.

Росини поклати глава.

— Ама аз съм женен.

Грубоватото лице на кмета се разля в цинична усмивка.

— Виждал ли си я някога на снимка?

— Да.

— Слушай, никой не е женен, когато става дума за толкова красиво маце. Поне не е, ако е с всичкия си. И ако ти не искаш да я свалиш, тогава ще го направя аз. — Усмивката му стана още по-цинична. — Боже мой, защо трябва да върша всичко сам?

 

 

Чилтън Ванс наблюдаваше жена си, която се разхождаше гола в спалнята им. Тя бе наистина великолепно създание — висока, величествена и с голям бюст. Имаше зрелия и сочен вид на модел на художник. Тя отметна глава и дългата й червена коса се уви около нея като рубинен дим. Тя често го правеше, за да привлече вниманието към разкошната си коса. Спря и погледна към него, а очите й проблясваха предизвикателно. Отново му мина мисълта дали отговаряше на слуха, че е спала с Хънтър Ван Хорн.

— Женени сме вече почти цяла година — гласът й бе дълбок и гърлен, — сигурно вече си свикнал с гледката на червеникави косми.

Той направи усилие и се усмихна леко.

— Все още им се възхищавам.

Тя се засмя и се качи в леглото при него.

— Виждам.

Той беше вече готов.

— Виждаш ли какво става, когато човек се ожени за по-млада жена? — каза тя. — И ти самият ставаш по-млад.

Кожата й беше като от коприна. Приличаше на алабастър, почти като най-финия порцелан. Беше му казала, че това й е подарък от англо-ирландските й предци — тежка червена коса и млечна кожа.

Негова трета по ред жена, тя беше родена Роберта Фицсимънс, дъщеря на преуспял ирландски бизнесмен в Дъблин. Семейството беше се преместило в Ню Йорк и тя беше получила образованието си в най-елитните учебни заведения и беше завършила с няколко научни степени по икономика. Сега имаше свой собствен преуспяващ бизнес като данъчен консултант.

Роберта го погали нежно.

— Кога ще започнеш да действаш?

Той се засмя.

— Срещу кого? Срещу теб или Хънтър Ван Хорн?

Тя му причини лека болка като си отмести ръката.

— Ван Хорн? Голям тъпанар си! Сега е момента. Никога вече няма да имаш този шанс.

Тя се дразнеше винаги, когато й спомнеше името на Ван Хорн. И той винаги се изненадваше от силата на реакцията й. Всеки път той ставаше все по-убеден, че някога е била любовница на Хънтър, въпреки че непрекъснато отричаше.

Чилтън Ванс, изпълнителният вицепрезидент на „Ван Хорн Ентерпрайзис“, беше вторият човек след самия Ван Хорн, но дълбоко го ненавиждаше.

Нямаше съмнение, че Роберта бе имала много любовници. Репутацията й беше колоритна, дори по стандартите на Ню Йорк. Но въпреки това той се бе оженил за нея. Като я гледаше, той отново почувства остра болка на ревност. Не можеше да понася мисълта, че някой друг можеше да я притежава, особено Хънтър Ван Хорн.

Ванс седна в леглото и извади цигара от кутията на нощното шкафче. Пое димът дълбоко и каза:

— Толкова много пъти сме говорили за това. Както съм ти казвал, най-важното в тези неща е да определиш точно момента. Ако действам прекалено бързо, ще бъде изцяло за моя сметка.

Тя погледна голото му тяло.

— Но ако чакаш твърде дълго, удобният случай ще е отминал. Животът в корпорацията е като подскачаща топка — отива или нагоре, или надолу. В момента ти си близо до върха на възхода й, Чилтън. Но ако пропуснеш възможността, ще паднеш от много високо и ти го знаеш.

Той не отговори. Тя продължи:

— А Хънтър Ван Хорн със сигурност не прощава. Ако разбере докъде си стигнал в усилията си да го отстраниш, той ще те преследва безмилостно. Няма връщане назад, вече не. — Тя спря за по-голям ефект. — А не можеш да си позволиш лукса да чакаш още.

Чилтън Ванс се изправи. Облечен, той изглеждаше много елегантно. Беше висок и строен. Посивялата му коса беше добре подстригана и сресана. Представляваше самото въплъщение на висш корпоративен служител. Гол приличаше повече на плашило, около кръста му висеше сбръчкана кожа, краката му приличаха на краката на паяк, с буцести колена и подути глезени. Възбудата му бе преминала.

Погледна жена си. Тя лежеше върху чаршафите със свити крака. Въпреки че беше двадесет и пет години по-млада от него и имаше пищното тяло на луксозна проститутка, той често си мислеше, че тя има ума на пират.

— Роберта, трябвало е да се родиш мъж.

— Добре съм си и така. Притежавам интересите на мъж и оръжията на жена. Поне според мен това представлява много мощна комбинация.

— Ще направя удара си, когато Изследователската група представи доклада си.

— Какво значение има това? — попита тя. — Те така или иначе са губещи. Докладът няма и най-малко да промени становището на управителния съвет.

Той дръпна от цигарата.

— Този път ще е различно.

Святкащите й зелени очи се присвиха от внезапно обхваналото я оживление.

— Защо?

— На компанията й предстои огромен съдебен процес. В Джорджия имаме малка изследователска лаборатория. В нея работят само няколко десетки служители. Повечето от тях научни работници.

— Е, и?

— Те разработваха вид газ, който да се активира от малък електрически заряд. Ако бяха успели, това щеше да бъде революция в целия енергиен процес от промишлените предприятия до автомобилите.

— Както разбирам, нищо не се е получило.

— По-лошо. Проклетият газ се оказа отровен, смъртоносен, но бавнодействащ. В началото този му ефект не беше известен. И такива работи се случват. Но всички, работили и лабораторията, сега имат сериозни белодробни заболявания. Няколко вече починаха. Останалите скоро ще ги последват.

— Това е цената на прогреса. Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.

Той я изгледа и се засмя.

— Как може да си толкова безсърдечна?

— Не повече, от който и да е практичен бизнесмен. Неприятно е, но такива неща се случват. Не може да има напредък без някой да си плати цената.

— Този път цената ще бъде изключително висока. Тези хора бяха всичките млади, добре образовани и високо заплатени. Съдът определя размера на обезщетението в зависимост от бъдещата кариера, която тези хора биха могли да имат. Нашите адвокати ми казаха, че когато съдебните дела тръгнат, ще понесем загуби от над сто милиона.

— Толкова много?

— Може би и повече. Съдебните заседатели се вбесяват от такива случаи.

— Това е само филиал на компанията, нали? Обявете го във фалит и така ще намалите загубите.

Той въздъхна.

— Когато открихме лабораторията в Джорджия, местните хора се страхуваха, че ще правим атомни бомби или нещо от този род. Те от самото начало не искаха лабораторията да бъде там, така че трябваше да направим компромис.

— Как?

— Дадохме гаранции, че „Ван Хорн Ентърпрайзис“ ще покрие всички загуби, независимо от причините.

Тя се обърна по корем. Еротичните извивки на добре оформените й бедра винаги го възбуждаха.

— Е, пиши го като поредното политическо обещание. Не може да се смята за обвързващо.

Той отиде до масата и изгаси цигарата си.

— Боя се, че наистина е обвързващо. Сключили сме договор за това с щата Джорджия.

— Кой го предложи?

— Познай.

— Хънтър?

Той поклати бавно глава.

— Аз.

Тя се обърна настрана и се подпря на лакът.

— Е, това вече е лошо.

Този път усмивката му бе истинска.

— Не съвсем. Никой, освен мен, не си спомня за това. Каква ирония на съдбата — аз направих тази грешка и пак аз ще извлека облага от нея.

— Как така?

Той седна на ръба на леглото. Слабата му ръка погали нежната кожа на дългите й крака.

— „Ван Хорн Ентърпрайзис“ има пет групи, нали така? Изследователската група ще отчете най-голямата загуба в историята на компанията. Групата за шоубизнес също претърпя загуби от няколко филма. Нашата Производствена група също има малки загуби, главно от новата система на счетоводство, но все пак са загуби. Транспортната група ще завърши годината без загуби, но и без печалби, макар че и те може да излязат малко на червено. Тъй като продадохме бизнеса с Франция, Международната група ще отбележи печалба, но тя ще бъде единствената.

Тя взе ръката му и я постави между краката си.

— Значи, точно сега е моментът да удариш. Хънтър има пълната подкрепа само на една трета от членовете на управителния съвет. Останалите или го мразят и в червата, или се ужасяват от мисълта, че в крайна сметка той ще провали компанията.

Тя се търкаше по ръката му и бавните й, еротични движения отново го възбудиха.

Ванс й се усмихна.

— Разбира се, всички се страхуват да му се опълчат, преди да са сигурни в успеха си. Никой не иска да му е открит враг, поне докато той все още притежава власт.

— Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също? Сега е моментът.

— Още е рано. Нека първо Изследователската група представи отчета си и тогава ще настъпи моментът за дворцовия преврат. Точно това чакам.

Тя го придърпа към себе си. Той й завиждаше за нейната жизненост и сила. Знаеше, че това не е въпрос на възраст, тя като че ли ги притежаваше по рождение.

— Както виждаш, Роберта, не ме е страх от Хънтър. Просто съм благоразумен. Нека веднъж падне, пък аз ще имам грижата да не се изправи никога вече.

Тя започна да го целува по устата, премина към гърлото и след това бавно още по-надолу.

— Господи, Роберта, толкова ми е приятно — прошепна той и затаи дъх.

Тя измърка от удоволствие и продължи да го целува. Следващият звук, който чу, не изразяваше само сексуално удоволствие, а по-скоро приличаше на екзалтиран стон. Роберта Ванс се наслаждаваше на чувството си на триумф, предвкусвайки свалянето на Хънтър Ван Хорн. Ван Хорн я бе захвърлил, единственият мъж постъпил така с нея. Тя жадуваше отмъщение и сега щеше да го постигне.

 

 

Огромният мъж махна на келнера за още едно питие.

— Трябва ми някой, който да може да разговаря с нея. Ти ще го направиш. Не защото си адвокат, а защото я познаваш. Искам да кажа, само ти можеш да й поднесеш истината, разбираш ли?

— Не съм я виждал от години.

— Крейг, не ме будалкай. Ти живееш с нея.

Крейг Хопкинс кимна. Това не беше негова работа, но бе клиент, при това добър и осигуряваше много работа на фирмата. Хопкинс с усилие преодоля неприязънта си и дори успя да се усмихне.

— Бяхме, хм, съквартиранти за известно време.

— Виж, тая малка кучка Ван Хорн здраво ме е хванала. Имам опция за града, към която тя проявява интерес, но проклетата ми опция изтича. Тя само чака да й изтече срока и веднага ще я купи. А аз няма да получа нищо.

— Говорил ли си с нея?

— Естествено. За какъв бизнесмен ме мислиш? Смяташ, че съм се уплашил от някаква си малка ученичка, която просто е извадила късмет? Е, ако си имах работа с дъртака й, щеше да е много различно, ама не! Дори предложих на кучката сътрудничество, ама тя отказа.

— Защо не използваш опцията?

Клиентът се намръщи.

— Не мога да събера парите, щом искаш да знаеш. Гадните банкери искат майка си и баща си, ама аз отдавна съм ги похарчил. Ако можех да накарам Виктория Ван Хорн да ми стане съдружник, щях да осигуря парите, само заради репутацията й.

— Точно сега тя се ползва с много добра репутация — каза Хопкинс и пое напитката си от келнера.

Другият го погледна изпитателно.

— Вие двамата още ли сте заедно? Чух, че сте приключили.

Хопкинс го погледна.

— Разговорът не става ли твърде личен?

— На кого му пука? Говоря с теб за много пари и трябва да знам. Ако кучката те мрази, тогава не искам да говориш с нея. Вместо да изпишем вежди, ще извадим очи. Какво стана между вас? Хвана я, че се чука с някого?

Хопкинс почувства, че се изчервява.

— Не.

— Не се ядосвай. Още ли си влюбен в нея?

Хопкинс впери поглед в чашата си. Той често си бе задавал същия въпрос. Не бе напълно сигурен за отговора, но човек като клиента му никога нямаше да разбере.

— Не — каза той.

— Много си прав. Жените са като влаковете в метрото. Ако изпуснеш един, следващият пристига след няколко минути. Хайде, какво всъщност се случи? Тя е много красиво маце, а от такива човек не си тръгва лесно, поне не без основателна причина.

Бе под достойнството на Хопкинс да отговори на този въпрос. Но юридическите проблеми на този човек бяха важни както за фирмата, така и за самия него.

— Имахме някои различия. Нищо съществено.

— Различия? Малката мацка струва милиони, нали знаеш?

— Разбира се.

— И то ако говорим само за парите й. Господи, когато дъртака й пукне, тя вероятно ще стане билионерка. Ако бях на твое място щях да си затътря задника там, да я разцелувам и готово. Трудно се намират пари, приятелче. Тя е златната ти мина. В живота такива шансове не се повтарят често.

Присви очи.

— Поддържаш ли връзка с нея?

Хопкинс поклати глава.

— Понякога говорим по телефона, и двамата сме много заети. Но имаме общи приятели, така че теми на разговор се намират — женитби, погребения, такива неща.

— Вие сте точно като разведени.

— В известен смисъл.

— Тогава обади й се заради мен, а? Ще бъда почтен. Няма да я ограбя. Но тя трябва да ми даде глътка въздух, иначе съм загубен. Слушай, дори ще й продам идиотската опция, всичко, каквото каже. Отчаян съм.

— Ще й се обадя като твой адвокат. Може и да ме изслуша, но не гарантирам нищо.

Мъжът запали дебела, дълга черна пура. Напрегнатите му малки очи като че ли проникваха през гъстия пушек.

— Виж, Крейг, в този живот никой не може да гарантира нищо.

— Сигурно е така.

Клиентът му отново направи знак на келнера. Мушна в ръката му голяма банкнота за бакшиш, но така, че всички да видят щедрия му жест. Хопкинс го намери за глупаво и театрално, като имаше предвид жалкото финансово положение на клиента му. Мъжът си взе довиждане с Хопкинс, след това закрачи между масите като че ли ресторантът беше негов. В други времена той би могъл да е комарджия, залагаш всичките си пари на една-единствена карта. Но той принадлежеше на своето време, участник в различна игра, в която картите бяха заменени от акции, облигации и предприемачески планове.

Хопкинс съжаляваше, че бе обещал да се свърже с Виктория. Сега ги разделяха светлинни години. В началото не беше така. Те бяха станали любовници още в колежа, бяха живели заедно и след това. Мислеха да карат така докато стъпят на краката си, за да се оженят. Той беше отворил кантора с още няколко млади адвокати и битката продължаваше и досега. Тя бе започнала работа в голяма адвокатска фирма, занимаваща се с недвижимо имущество. Те разговаряха за начинанията си без никакво чувство за конкуренция. Нямаха много пари, но тогава това беше без значение. Вярваха, че любовта им ще бъде вечна.

Спомените нахлуха в съзнанието му като порой. Спомняше си всичките вещи в малкия им апартамент и удоволствието, което изпитваха от живота. Мислите му причиняваха болка. Беше се променила пред очите му. Когато се запознаха, тя бе жизнерадостно момиче, богато, но без претенции. Поразителната й красота, учудващата й чувственост не отстъпваха на острия й като бръснач ум.

Плановете им за женитба останаха на заден план след скандала с баща й. Тази нощ Виктория се беше прибрала в апартамента им разтреперана и с насълзени от гняв очи. Между бащата и дъщерята беше настъпил непоправим разрив. Но той не бе осъзнал какъв огромен ефект това щеше да има върху Виктория.

В началото тя само мълчеше. След това, по щастливо стечение на обстоятелствата, тя успя да завърши успешно една почти пропаднала сделка и това бе началото на неудържимия й възход. Тя изостави работата си на адвокат и се впусна в огромния строителен бизнес. Обидата от реакцията на баща й се трансформира в маниакалния стремеж да се доказва в бизнеса. Крейг беше зает в адвокатската кантора и мислеше, че това е временно. Но не се оказа така.

Тя взе пари на заем и откри малка кантора в Гринич Вилидж. И двамата имаха толкова много работа, че рядко имаха време за разговори. Апартаментът им служеше само за спане и понякога за любов.

След това започнаха скандалите. Първоначално бяха за дреболии, като например кой да ходи на пазар. Но дребните неща придобиха символично значение и за двамата и скандалите прераснаха в битки. Но той разбираше, че дори и това не би могло да прекрати отношенията им. Истинската причина беше нейният успех.

Любовта им започна да изчезва. Тогава той ревнуваше и се срамуваше от това.

Краят не беше бурен, не бе дори емоционален. Един ден те намериха време да разговарят и спокойно се разбраха, че всичко между тях е свършено. Това, което той най-ясно си спомняше от този момент, бе чувството на тъга.

Тя се изнесе. Апартаментът бе пълен с твърде много спомени, така че и той го напусна.

Оттогава в живота му имаше много жени. Но нито една не бе като Виктория. Чудеше се дали тя някога си мисли за него.

Крейг Хопкинс доизпи питието си. Фирмата наистина се нуждаеше от този клиент. Беше обещал да й се обади и щеше да го направи, но съжаляваше за обещанието.