Уилям Дж. Къхлън
Акционери (26)

26

Йон Кругар сияеше, когато мистър Ий въведе Виктория в апартамента му.

— Толкова се радвам, че можа да дойдеш — каза той. — Видях те по телевизията. Беше като героиня на Вагнер. Наистина много добре се представи. — Той й посочи стол. — Моля те, седни.

— Боя се, че поради многобройните си ангажименти, мистър Кругар, не съм имала възможността да направя нищо за членството ви в Арката. Разбира се, ще се опитам, макар и да не…

Кругар седна срещу нея и се засмя.

— Станах член на тази престижна организация със собствени сили.

Тя дори не се и опита да скрие изненадата си.

— Поздравявам ви. На моето място ли?

— Защо мислиш така?

Тя сви рамене.

— След всичко, което се случи, предполагам, че са ме махнали оттам.

— Предположенията често пъти могат да са погрешни.

— О, така ли?

— Искаш ли да закусиш? Или едно кафе?

Тя кимна.

— Бих изпила чаша кафе. Толкова бързах тази сутрин.

— Господин Ий — каза Кругар с усмивка, — би ли демонстрирал как майсторски правиш кафе? — Отново погледна Виктория. — Не си слушала новините тази сутрин.

— Не. Защо?

— Много неща се случиха — отговори Кругар. — И не на последно място новината за конгресмена Литъл.

— Не разбирам за какво говорите.

Той се засмя.

— Събитията се развиват много бързо. Тази сутрин имаше пресконференция. До довечера всички вестници ще са я отразили, а и ще я видим в новините по телевизията.

Сърцето на Виктория заби силно, като че ли всеки момент щеше да се случи нещо много лошо.

— Какво е станало?

Ий се върна с димящи чаши кафе и чиния със сладкиши. Кругар взе кафето си и отпи с удоволствие.

— Най-деликатно казано, конгресменът не е постъпил коректно с обществеността, полицията и особено с теб. Ти знаеше ли, че отдавна взема наркотици?

— Не, но не ме изненадва.

— И аз така мислех — каза Кругар и си взе от сладкиша. — Конгресменът се е договорил с прокурора. Ще се признае за виновен за наркотиците, които беше казал, че са твои. В този момент подава оставка от Конгреса.

Виктория почувства, че стаята ще се завърти около нея.

— Опитай прекрасното кафе — подкани я Кругар. — Бари Литъл те е оневинил напълно. Странна работа. Баща му е знаел за проблема му и го е крил през целия си живот. Ясно е, че Литъл е постъпил нечестно с колегите си от Арката, като междувременно почти не те унищожи. Позорно поведение. Подал е оставка не само от Арката, но и от банката. Както разбираш, бях избран на негово място. — Той се засмя на изненадата й. — Така че, скъпа Виктория, няма да завършиш като най-красивата затворничка от Ню Йорк.

Изпита такова голямо облекчение, че за момент остана безмълвна.

— Беше като… „кошмар“ е твърде слаба дума.

Той забеляза вълнението й. Остави чашата си и я потупа по ръката.

— Хайде, момичето ми, най-лошото отмина. Искаш ли нещо по-силно, например бренди?

Тя поклати глава.

— Нещата не вървят много добре. Това е първата хубава новина, която чувам — погледна го. — Предполагам, че Арката още настоява за оставката ми.

Той забеляза колко бе пребледняла и направи знак на Ий, който веднага донесе бренди. Тя пое чашата и отпи.

— Членовете на Арката разбират трудностите, които имаш. Ти беше публично опозорена от безнравствени хора, изхвърлени от компанията на баща ти, които се опитаха да застрашат и собствения ти бизнес. — Той я потупа отново по ръката. — Възхищавам се също и на умението ти да не се предаваш. Разбрах, че си се сдобрила с брат си, независимо от всичко.

— Вярно е.

Кругар се усмихна.

— Точно така трябва. Показваш истинска класа, Виктория.

— Класа или не, нещата не вървят.

— Все още ли би искала някой да ти помогне?

Тя бавно поклати глава.

— Имахме уговорка. Щяхте да ми помогнете ако аз ви бях помогнала. За съжаление, нямах дори и възможността да опитам. Нямате задължения към мен, мистър Кругар.

Кругар посегна към чашата си.

— Имаш чудесна опора, Виктория. Аз бях притиснат в ъгъла, така да се каже. Членството ми в Арката зависеше от това дали ще ти помогна. Като почтен човек нямам друг избор.

— Опора?

— Не разбирам напълно мотивите му. Твърди, че не проявява романтичен интерес към теб, но действията му говорят за обратното. — Той се засмя. — Скъпа моя, Люк Шоу буквално извиваше ръце в твоя полза и една от тях бе моята. Но останалите членове на Арката също са се съгласили да помогнат. Трудно може да се откаже на мистър Шоу.

— Да ми помогнат? — Бузите й поруменяха.

— Точно така. Напълно сме единодушни, благодарение на твоя застъпник. Ти продължаваш да бъдеш член на Арката, така че можеш да въздъхнеш с облекчение. От тук нататък ще поемем работата в свои ръце.

— Дори Арката не може…

Кругар направи знак на Ий да напълни чашата му.

— Мисля, че ще се изненадаш. Когато властта се използва справедливо, може да бъде наистина страшна.

Виктория не можеше да сдържи сълзите си. Най-накрая се виждаше лъч надежда.

Кругар извади голяма бяла носна кърпа и й я подаде. Засмя се.

— Надявам се, че ако изпадна в беда, твоят мистър Шоу ще бъде на моя страна. Бива си го.

 

 

Банката се управляваше от семейство Томпсън — традиция неизменна като приливите и луната. Ралф Томпсън бе заел мястото на баща си начело на „Уийтън Интърнешънъл Банк“ и се надяваше, че след време ще я остави на сина си, който работеше като помощник на заместник-управителя. Приемствеността в управлението създаваше сигурност за служителите и клиентите на банката.

Ралф Томпсън бе изслушал внимателно посетителите си. Той ги познаваше и уважаваше, но и се боеше от тях. На пръв поглед срещата бе минала приятно, разговаряли бяха добронамерено и учтиво, не бе имало открити заплахи. Но посетителите му се бяха интересували от невъзвръщаемите кредити — дадени по настояване на правителството — на централноамерикански банки. „Уийтън“ беше една от няколкото банки в това положение. Разговорът бе насочен към огромните депозити под попечителство, които бяха в основата на тази банкова институция и които бяха контролирани от тях. Без да бъде заявено изрично, Томпсън разбра, че ако те си изтеглят парите, при наличието на отпуснатите кредити, банката щеше да фалира. След това му бяха казали какво искат от него.

След като си тръгнаха, неприятното схващане започна пак от лявото рамо. Както обикновено, болката запълзя надолу по лявата ръка и стигна до върха на пръстите му. От месеци не му се беше случвало. Извади малкото шишенце от джоба си, взе една от таблетките и я постави под езика. Седна в коженото кресло и се опита да се отпусне. Нитроглицеринът му причиняваше силно главоболие, но болката отмина бързо. Изчака докато главоболието поутихне и повика секретарката си.

Даде й подробни инструкции. Тя трябваше да се обади на генералните директори на всички засегнати банки и да им съобщи за заседанието. За щастие той имаше известно влияние върху повечето от тях — Уийтън играеше основна роля в сделките им — и не очакваше да се противопоставят на предложението му. Но щеше да има неудобни въпроси. Той знаеше какво можеха да го питат и щеше да се подготви.

Кредитът, отпуснат на Виктория Ван Хорн, щеше да се продължи съгласно условията на договора.

Друг начин нямаше.

Ако откажеше да го направи, щяха да бъдат изтеглени огромни депозити и банката щеше да се сгромоляса. И никой, нито дори Вашингтон, нямаше да има смелостта да му помогне. Уийтън щеше да спре да съществува и щеше да бъде изкупена от по-голяма и по-стабилна банка. Нямаше да има вече нито Уийтън, нито Томпсън.

Ставаше дума за елементарно оцеляване.

Почувства началото на нова болка в рамото и пъхна в устата си още едно хапче. Как му се искаше да не трябва никога повече да си има работа с Арката. Това бяха опасни хора. Имаха твърде много власт. Знаеше обаче, че това не може да стане. Винаги щеше да работи с тях.

Томпсън затвори очи и се облегна на стола. Знаеше, че болката все пак ще си отиде. За разлика от Арката.

 

 

Люк Шоу се опитваше да навакса изгубеното време. Останалите щяха да довършат, той повече не бе нужен. Трябваше да се заеме веднага със собствения си бизнес. Обикновено разхвърляният му кабинет сега бе още по-затрупан с чертежи и планове, които чакаха неговата преценка и одобрение. На бюрото му се извисяваше куп книжа и документи, други бяха нахвърляни навсякъде, включително и по пода.

Започна да чете предложение за строеж във Франция, но телефонът го прекъсна.

— Да? — каза раздразнително.

Секретарката му бе свикнала на резките му отговори.

— Мис Ван Хорн е тук и иска да ви види — каза тя победоносно. Понякога изпитваше удоволствие да му прекъсва работата. Този път нямаше да се намръщи.

Люк се сепна.

— Мис Ван Хорн? Сигурна ли си?

— Тя е тук. Искате ли да я поканя в кабинета ви?

— Разбира се.

Седна на стария въртящ се стол. За секунда му се прииска да подреди хаоса, но се отказа.

Всеки път се учудваше на въздействието й върху него. Всеки път му се виждаше по-красива от преди. Изправи се при влизането й.

— Бъркотията е невероятна — премести куп чертежи от един стол. — Седни.

Върна се и седна зад бюрото. Учудваше се на чувствата си към Виктория. Беше развълнуван и възбуден, но също и малко уплашен.

— Дойдох да ти благодаря — каза Виктория просто.

— Няма за какво. — Знаеше, че се изчервява и това го притесняваше. — Ти имаше нужда от помощ, а си ми и колега в Арката. Беше проява на приятелство.

— Според Йон Кругар, ако не си бил ти, са щели да ме хвърлят на вълците. Каза, че ти си ми опора. Мисля, че си направил много повече от приятелски жест.

Опита се да не гледа към нея.

— Е, както и да е, важното е, че нещата започнаха да се оправят.

— Благодарение на теб.

— Някой ден пък ти ще ми направиш услуга — каза той тихо.

Въпреки, че не искаше, я погледна. Изключителната й красота не отстъпваше на силата на характера й. Нямаше нещо в нея, което да не му харесва. За пръв път осъзна, че е влюбен във Виктория Ван Хорн. Внезапното откритие го уплаши и смути. Много отдавна бе решил да не се влюбва повече. Беше прекалено емоционален и се боеше от сериозните връзки.

— Как вървят нещата? — Успя да прикрие бушуващите в него чувства.

Поведението му я озадачи.

— Наистина не знам. Йон Кругар казва, че Арката ще ми помогне. Но банките продължават да предявяват искания към собствеността ми, въпреки че успях да спечеля малко време. Чилтън Ванс има пълен контрол върху компанията на баща ми. Оценявам усилията на Арката, но не се надявам много на успех.

— Човек никога не знае — каза той. — Както знаеш, аз съм там отскоро, но ми се струва, че са доста уверени във възможностите си да ти помогнат. Мъдрите акционери не забравят какво е да бъдеш несправедливо обвинен акционер.

Тя се усмихна.

— Независимо от крайния резултат, поне няма да отида в затвора благодарение на теб. А и запазих доброто си име, което е най-важното за мен, Люк. — Тя го погледна в очите. — Мога ли да те попитам нещо?

Той сви рамене.

— Разбира се.

— Защо го направи, защо ми помогна? Много съм ти благодарна за всичко, но не разбирам защо.

Той изведнъж се смути.

— Както ти казах, ние сме колеги в Арката… акционери…

— Няма ли друга причина?

— Каква например?

Този път тя си отмести погледа.

— Помислих си, че си го направил, защото ме харесваш.

— Разбира се, че те харесвам, Вики. Но не това е причината. Беше въпрос на справедливост. Не ми харесваше как постъпват с теб. Беше толкова нечестно.

Очите й потърсиха неговите.

— Не познавам друг човек като теб.

— Значи не си се срещала с много хора — засмя се той. — Нищо не се е променило, Вики. Аз съм си същият строителен инженер, на когото ти толкова се ядоса там, на кея. Ти претърпя ужасни неща, това е всичко. Всеки, който ти е помогнал, за теб ще е добър.

Тя поклати глава.

— Не, не е вярно, и двамата го знаем. Ти си много специален, Люк, ти си мъж, когото жените винаги търсят, но никога не намират.

Вълнението му нарастваше и той с всички сили се стараеше да го скрие, но не искаше да я засегне.

— Мога ли да бъда откровен?

Тя кимна.

Люк се опита да подбере думите си внимателно.

— Ще те излъжа ако ти кажа, че ти не ме привличаш. Ти си много необикновена жена. Предполагам, че бих могъл да се влюбя в теб, но това няма да е честно.

— Защо?

Той се размърда притеснено на стола.

— Вероятно знаеш, че бях женен. Имам и син. Все не ми стигаше времето за семейството. Провалих се и като съпруг, и като баща. Бившата ми жена се ожени повторно, има щастлив брак и синът ми расте сред грижи и внимание.

— Всеки се учи от миналото си, Люк.

Той въздъхна.

— Точно така е, Вики. Аз също си взех поука. Знам, че ако се влюбя отново, ще стане пак същото. Не аз ръководя бизнеса, а той мен. Само дето съм поумнял и съм го разбрал. — Погледна настрани. — Не бих постъпил така с никого, особено с някой, на когото… държа много.

Лицето й стана сериозно.

— Аз също съм отдадена на работата си, Люк. Но за щастие, животът е пред нас. Хората, дори най-заетите, намират време и за личен живот.

Той поклати глава.

— Вероятно ние с теб се привличаме взаимно. Доста сме еднакви.

— Това ли е всичко, привличаме се взаимно?

Той сви рамене.

— Може и да е повече от това, но има ли някакво значение?

— Би могло да има огромно значение.

— Не, не вярвам. Аз отдавна съм взел решение, Вики. Повече няма да се обвързвам.

Толкова му се искаше да я прегърне, но бе решен да не го направи.

— Повярвай ми, твърде много си ми скъпа, за да се възползвам от благодарността ти. Аз съм вълк единак, Вики. И винаги ще бъда такъв.

Тя се изправи. Лицето й бе поруменяло.

— Е, може да съм притеснена, но те разбирам, Люк. Ти ясно ми каза причините си и аз ги уважавам. — Опита се да се усмихне. — Но все още сме приятели, надявам се?

Люк също се изправи.

— Разбира се. — Изпита внезапен страх. Не искаше да се раздели с нея. — Винаги ще бъдем приятели.

Тя бръкна в чантата си и извади писалка.

— Имаш ли парче хартия?

Написа един адрес и му го подаде.

— Това е адресът на брат ми. Довечера ще вечерям с него и с Джойс Спиц. Бих искала и ти да дойдеш.

Той взе бележката.

— Наистина имам толкова много работа…

— Обещай, че поне ще се опиташ да дойдеш.

Той я изпрати до вратата.

— Ако успея, ще се отбия.

Тя изведнъж го прегърна и го целуна бързо по бузата. Обърна се и излезе.

Той остана с единствената мисъл за докосването и парфюма й и за собствения си стремеж към нея. Беше влюбен, истински влюбен може би за пръв път в живота си. Това го плашеше. В живота му нямаше място за нищо друго, освен работата му. Беше й казал истината, само дето тя никога нямаше да разбере за чувствата му.

Отиде до бюрото си и погледна купищата чертежи. Нямаше смисъл, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Виктория Ван Хорн. Трябваше да направи нещо, иначе бе загубен. Трябваше да избяга от нея и от чувствата си към нея. Погледна с вълнение адреса, който му бе дала, и разбра, че трябва да направи нещо, и то незабавно.

 

 

Виктория, Джойс и Крейг Хопкинс бяха поканени на вечеря от Младши в апартамента му. Виктория се бе надявала, че и Люк ще дойде. Но той не дойде и тя реши, че това беше начинът му да й каже веднъж завинаги, че между тях не можеше да има нищо. С мъка на сърцето си тя прие решението му.

Вечеряха спокойно и тихо. Бяха като отбор, който е играл много добре, но въпреки това е загубил.

Младши бе резервиран, но изглеждаше доволен. Виктория забеляза, че пак пиеше само чай. Чувстваше се освободен и спокоен в отсъствието на Сесилия, дори от време на време проявяваше чувство за хумор, което учуди Виктория.

Охладената сьомга с пикантен сос, която беше приготвил готвача му, бе превъзходна. С удоволствие изпиха по чаша от скъпото бренди, което Младши бе купил специално за случая.

Крейг Хопкинс вдигна чаша.

— Да пием за нас. Положихме страхотни усилия, независимо от това какъв ще бъде резултата. — Отпи от брендито.

— Когато всичко приключи, се връщам във фирмата. Все пак аз съм добър адвокат.

Виктория го погледна.

— Ти много ми помогна, когато ми беше най-трудно.

Той се засмя.

— Имах добри намерения, Вики. Но, откровено казано, не мисля, че помощта ми беше особено голяма. Но ако решиш да създадеш своя собствена адвокатска фирма, обади ми се. Мисля, че работихме много добре заедно. Иначе се връщам на старото място.

Тя разбра, че това бе неговият начин да й каже, че пътищата им отново се разделяха.

— Днес свиквам всички членове на борда на директорите на „Ван Хорн Ентърпрайзис“. — Младши отпи малка глътка чай. — Започнах от тези, които останаха лоялни към баща ми. За моя радост те и досега държат на семейството ни, но много дипломатично ме посъветваха да не очаквам, че нещо може да бъде направено.

— А другите? — попита Виктория.

Той въздъхна.

— С изключение на един не искат да разговарят с мен. Брадфорд Луис дори открито изрази неприязънта си. — Той пръв подкрепи идеята аз да оглавя компанията, а сега… — Младши се засмя. — Е, поне от него не мога да очаквам изненади. Изнесе ми приповдигната лекция защо никой Ван Хорн не трябва повече да оглавява компанията.

— Той е човекът на Чилтън Ванс в борда. Един от няколкото. — Джойс Спиц замислено разглеждаше чашата си.

— Той е като ветропоказател. Винаги гледа в посоката, закъдето се е запътил Ванс.

— С удоволствие бих му вързал тенекия — въздъхна Младши. — Толкова много неща ми се иска да направя — някои възможни, други не. Това май е от невъзможните — Погледна към сестра си. — Съжалявам, Вики, надявах се, че ще мога да убедя някои от тях да ни подкрепят.

— Може би Арката ще направи нещо.

Брат й поклати глава.

— Ванс много добре се е окопал. Никой не може да го избута оттам, поне няма да е скоро.

— Може би не — каза Джойс Спиц. — Но не бих пренебрегнала възможностите на Арката. Разбрах какви са, когато работех при баща ви. Те не ги използват често, но когато решат, могат да направят чудеса.

Крейг Хопкинс си наля още малко бренди.

— Има помощ, и помощ. Зависи в каква степен е. Не знаем доколко ще искат да се ангажират.

— Разговаряхте ли с Люк Шоу? — Попита Джойс.

Виктория кимна.

— Той страшно много ми помогна, но останалото зависи от другите. Надявах се, че ще дойде тази вечер, но предполагам, че не е успял.

Брат й се засмя притеснено.

— Май не сме много симпатични на всички.

Настъпи неловко мълчание.

Наруши го Младши.

— Хайде да направим нещо като игра. Джойс, от всички нас ти си била най-близо до баща ми. Ако ти трябваше да оглавиш „Ван Хорн Ентърпрайзис“, какво би направила при сегашните обстоятелства?

— Искате да кажете какво би направил баща ви?

Той поклати глава.

— Не. Мисля, че ти познаваш работата най-добре от всички. Само на шега, какво би направила?

Джойс постепенно се увлече в темата, която бе живота й. Тя познаваше всяко кътче на огромния конгломерат и имаше конкретни предложения за оправяне на много от проблемите. Другите я слушаха с огромно внимание.

— Е, излиза, че компанията не е била ръководена от този, който трябва — каза Младши. — Казвала ли си някога на баща ми за идеите си?

Тя се изчерви.

— Знаете какъв беше баща ви. Всичко бе под неговия контрол. От време на време си позволявах някои деликатни предложения, но не забравяйте, че бях негова секретарка и всичко друго можеше да се приеме като липса на уважение.

— Уважение или не — каза Младши, — той щеше да оцени идеите ти. Аз самият съм силно впечатлен от тях.

— Аз също — добави тихо Виктория.

 

 

Когато късно вечерта телефонът иззвъня, Ванс беше все още буден. Жена му и прислугата си бяха вече легнали.

— Да?

— Ти ли си, Чилтън? — Непознатият глас звучеше напрегнато.

— Моля?

— Чилтън, обажда се Брадфорд Луис.

— Случило ли се е нещо, Брад? Гласът ти ми се струва особен.

— Уволнен съм.

— Какво? — Изненадата на Ванс бе истинска. Луис бе и акционер, и генерален директор на брокерската му фирма. — Нищо не разбирам.

— И аз също. — Луис очевидно бе пил. — Работя за тази фирма откакто завърших Харвард, Казаха ми да си събирам багажа.

— Кой ти каза? — Ванс инстинктивно усети опасност.

— Мърфи, председателят на борда. Дори и старият Уелингтън, основателят на фирмата. Казаха ми, че провалям работата и че трябва да си вървя. Казаха ми го направо. Ужасно беше.

— Какво казаха?

От другата страна се чу нещо средно между смях и плач.

— На тях не им трябват причини. Правят каквото си искат. А, развиха ми и някакви теории, че съм настроил срещу себе си някои влиятелни хора, но това са глупости, Чилтън. Толкова задници съм целувал, че устните ми хванаха мазоли. Не разбирам какво е станало. Компанията е печеливша, документацията е наред. Господи, нямат никаква причина да го правят.

— Ще се бориш ли? — попита Ванс.

Настъпи мълчание.

— Не. Всъщност проявиха известна добронамереност. Оставиха ми акциите. Това са доста пари. Пенсията ми също е сигурна. Ще ми изплатят заплата за една година напред. Ще бъда консултант без портфейл. Много гадно постъпиха с мен, но поне няма да гладувам.

Ванс усети с шесто чувство присъствието на невидим враг.

— И какво поискаха в замяна?

От другия край се чу как Луис сложи лед в чашата си.

— Всъщност, не много. Разбира се, трябваше да подам оставка. И от останалите си длъжности също.

— Кои длъжности?

— Директорските. Трябваше да подпиша. Беше много унизително.

— Подаде ли оставка и като директор на „Ван Хорн Ентърпрайзис“?

— О, разбира се. Не ми беше приятно, но нямах друг изход. Трябваше да запазя акциите си. Разбираш ли? — Последните му думи бяха толкова замазани, че почти не се чуваха.

Ванс кимна.

— Казаха ли кого може да предложат на твоето място?

— Да. Самият Мърфи ми каза. Той обикновено не прави така, но старият Уелингтън настоя.

— А за останалите места?

— Интересно, като че ли те не ги интересуваха толкова. Виж какво, Чилтън, трябва да ми направиш услуга.

— Ще направя каквото мога.

Кубчетата лед звъннаха отново.

— Ще имам нужда от работа след една година. Знаеш, че на мен може да се разчита. Би ли могъл да ми намериш нещо във „Ван Хорн“, може би в някоя от дъщерните компании?

— Това е добра възможност, Брад — отговори Чилтън, с ясното съзнание, че няма да го направи. — Хайде някой път да обядваме заедно и да го обсъдим. Става ли?

— Знаех, че мога да разчитам на теб, Чилтън. Ти си ми истински приятел.

— Днес си имал тежък ден. Между другото, кога се случи това?

— Преди около час-два. Бях вкъщи и те ме извикаха в офиса, господи, беше почти среднощ. Още не ми е ясно защо бързаха толкова. Можеха да почакат до сутринта. Цялата тази работа е много странна. — Чу се хълцане. — Е, все пак запазих акциите си. Ще започна нов живот, нали така?

— Лека нощ — каза Ванс и затвори телефона.

Седна за момент, без да може да мисли. След това стана и си наля уиски. Отвори тефтера си за телефоните, после набра един номер.

Изчака докато му се обадиха. Възпитан, но раздразнен глас каза:

— Домът на Ван Дайн.

— Тук е Чилтън Ванс — каза отчетливо и самоуверено. — Знаете ли кой съм?

— Да, сър — раздразнението изчезна.

— Знам, че е късно, но бих желал да говоря с мистър Ван Дайн. Важно е.

— Един момент, сър. Само да се облека.

— Разбира се.

Ванс отпи от уискито си. Сиклер Ван Дайн бе независим член на борда на директорите и не заемаше ничия страна. Ванс се бе обадил, за да провери накъде духа вятъра.

Мина доста време и отново се чу същият глас.

— Ужасно съжалявам, мистър Ванс, аз съм камериерът и бях заспал. Изглежда мистър Ван Дайн е излязъл. Желаете ли да му оставя бележка да ви се обади?

Ванс поклати глава.

— Не. Благодаря ви. Ще му се обадя утре в офиса.

— Както желаете, сър. Лека нощ.

Ванс остави слушалката. Камериерът бе излъгал. Ван Дайн не бе пожелал да разговаря с него. Посоката на събитията започваше да се очертава по-ясно.

Угаси лампите и дръпна завесите. Знаеше, че няма да заспи. Чилтън Ванс седна и се загледа в светлините на Ню Йорк. Утрото щеше да донесе новините.