Уилям Дж. Къхлън
Акционери (21)

21

Люк Шоу се приближи към баща си във фоайето на клуб „Осеола“. Помещението обикновено бе полупразно, тъй като бе предназначено за много хора, а те отдавна вече не идваха тук. Повечето от членовете предпочитаха другото, по-малко фоайе. Празният салон обаче бе идеален за частни разговори.

Престън Шоу се опита да се надигне от огромния кожен фотьойл. Люк го спря, подаде му ръка и седна на съседния стол.

— Искаш да разговаряме спешно — каза Люк.

— Надявам се, че не съм те откъснал от нещо важно.

— Може да почака. — Беше преглеждал спецификации и прекъсването го бе подразнило. — Какво има?

— Следя историята за младия Литъл и Виктория Ван Хорн.

— И ти както всички останали. Първите страници са пълни само с това.

— Точно затова те извиках. Притеснявам се за момичето.

— Сериозно ли говориш? Доколкото си спомням, точно ти ме предупреди за нея. Нещо, чакай да видя, че била от рода Магнусън, с гореща кръв и така нататък.

— Което обяснява присъствието й в хотелската стая заедно с младия Литъл. Всичките жени от този род са страстни. Както и да е, да оставим това настрана, тя е млада дама с качества, може би прекалено амбициозна, но очевидно талантлива.

— Бях сключил договор с нея за новия й проект — каза Люк. — Трябва да призная, че има познания, но е твърде напориста за моя вкус. Всички знаят, че работи много, като динамо е. Възможно е да е използвала наркотици, за да поддържа бясната си скорост.

— Значи ти мислиш, че Литъл е прав.

— Какво мисля аз няма никакво значение. Освен това, независимо дали кокаинът е бил неин или не, вероятно и тя е смъркала.

— Какво знаеш за Бари Литъл?

Синът му сви рамене.

— Не знам много. Познавам се с бащата, посланика. Сигурно знаеш, че е член на Арката. Бари Литъл има репутацията на умерен републиканец. Чух, че ще се кандидатира за Сената. Арестуването му слага край на тези амбиции.

Престън Шоу кимна.

— Не мислиш ли, че това е прекалено удобно за някой, който иска да го измести?

— Не искаш да кажеш, че е нагласено?

Престън Шоу се облегна в коженото кресло. Изглеждаше уморен.

— Моите приятели — малкото, които все още са живи — обичат да клюкарстват. Това е единственият порок, който ни е останал. Като всички клюкари, ние говорим за хората, които познаваме — богатите стари фамилии на Ню Йорк.

— Е, и?

Баща му сви устни, като че ли внимателно подбираше думите, които щеше да изрече.

— Бари Литъл създава много проблеми на баща си още от детинство. Винаги е бил под зоркото му око. Стюарт Литъл е изключително способен човек и обича политиката. Уреди избирането на сина си в Конгреса, въпреки проблема на младия Литъл.

— Проблем?

— Бари е наркоман от много години.

Люк се засмя.

— Хайде сега. Ако беше вярно, щях и аз да съм го чул.

— Истина е. Стюарт Литъл знае как да го покрива. Има вече голям опит и го прави много добре. Но ние тук, в клуба, знаем. След последното изпълнение на сина си Стюарт уреди да го приемат в много добра частна клиника. Както изглежда, Бари е и женкар, или поне така се говори. Както и да е, племенничката на един от членовете ни — бедното момиче е алкохоличка — е била там по същото време. Завързала се е бурна любовна авантюра, приключила с излизането му от там. Момичето е мислило, че женитбата не е много далече, но очевидно младият Литъл само я е използвал. Подозирам, че случаят с Виктория Ван Хорн може да е подобен.

— Да е била използвана? Та тя е толкова проницателна дама, едва ли ще се остави да я излъжат по този начин.

Баща му се усмихна леко.

— Люк, ти знаеш много за толкова неща, но си доста невежа, когато работата опре до жени.

Синът му се засмя.

— Никога не съм претендирал, че съм експерт в тази област, но не мисля, че съм чак невежа, както ти се изрази.

Баща му не обърна внимание на думите му.

— Стюарт Литъл вероятно е искал синът му да се ожени за Виктория Ван Хорн. Богата, известна и красива съпруга винаги създава предимство на кандидата за политически пост. Може дори той да ги е запознал.

Люк Шоу слушаше внимателно. Баща му често го изненадваше с прозорливостта си.

— Репутацията й беше безупречна, преди да се замеси с младия Литъл. — Престън Шоу се усмихна тъжно. — Каква ирония. Винаги са писали за нея във връзка с работата й. Това е първият път, когато пресата разкрива, че тя се забавлява с впечатляващ млад конгресмен. И ето брат й я обвинява, че е празноглава и некомпетентна. Делото срещу нея и компрометиращите снимки изгърмяха като динамит.

Люк кимна.

— Много лошо за нея. Всъщност, заради делото щяха да я помолят да подаде оставка от Арката. Арестуването й сега прави решението необратимо.

— Но да предположим, че тя наистина е невинна, Люк. Това без значение ли е?

Люк поклати глава.

— Зависи какво разбираш под невинна. В края на краищата, заварили са я в хотела заедно с Литъл. Били са в леглото. Имало е и наркотици. Невинността е много относително понятие.

Баща му се засмя.

— Ти май ревнуваш, Люк.

Почувства, че се изчервява.

— Ни най-малко. Дори и да си прав и Литъл да е свиня, и то наркоман, тя би трябвало да го знае.

— С други думи, тя ще получи каквото заслужава, така ли?

Люк сви рамене.

— Виктория не е гимназистка. Не трябваше да се оставя да я хванат в такова положение.

Баща му изведнъж стана сериозен.

— Това, което знам за нея от солидната ни клюкарска мрежа, е, че тя е съвсем нормална млада жена. Допускам, че търси истинския мъж, който да отговаря на способностите и таланта й. На пръв поглед Бари Литъл отговаря на изискванията.

— Ами тогава е сгрешила в избора си.

— Искам да разбереш, че Виктория Ван Хорн е една от нас, от нашата класа, и с нашия произход. Сега е в много тежко положение. Може да е пробивна и независима, както казваш ти, но изглежда е честна, трудолюбива и в този момент много самотна.

Люк се усмихна.

— С парите, които баща й е оставил, тя може да си купи всичко, което пожелае, включително и приятелство.

— Но може ли да си откупи честта? Съмнявам се.

Люк погледна баща си.

— Може би не, но дори и да загуби всичко, което сама е спечелила, тя ще си остане богата благодарение на баща си.

Престън Шоу изсумтя.

— И какво от това? Къде може да отиде? Тя е известна в цял свят. Забележителна жена е, не е празноглава хубавица. Заслужава нещо да се направи за нея.

— И ти искаш аз да го направя?

Очите на Престън Шоу заблестяха.

— Мисля, че трябва да опиташ. Тя го заслужава. Ти си член на Арката, имаш власт. За бога, Люк, използвай я за нещо добро.

Люк беше готов да откаже, но отново се замисли за Виктория Ван Хорн. Спомни си спора им на кея. Баща му беше прав, тя бе необикновена жена.

Изправи се.

— Трябва да вървя, татко. Ще направя каквото мога. Не гарантирам за резултата, но ще се опитам. Дори и член на Арката не може да направи чудеса.

Баща му се усмихна.

— Радвам се, Люк. — Той протегна ръка и потупа сина си. — Искрено желая някой да помогне на Виктория, а може би дори и нещо повече, искам ти да си помислиш за бъдещето. Може би там някъде се крие изненада за теб.

Денят бе приятен, облачен, но мек. Като излезе от клуба, Люк Шоу тръгна по Петдесет и седма улица, мислейки за думите на баща си.

Престън Шоу бе изказал гласно мисли, които отдавна занимаваха Люк. И той като баща си се тревожеше за Виктория. Не искаше да се интересува от нея, но трябваше да признае, че тя го вълнува. Осъзна, че вероятно ревността му бе попречила да направи нещо.

Баща му каза, че Бари Литъл взима наркотици. Престън Шоу може и да се бе оттеглил от обществения живот, но винаги можеше да изненада сина си с точна информация за събития и хора. Ако наркотиците бяха на Литъл, тогава на Виктория й предстоеше съвършено несправедливо изпитание.

Люк пресече Пето авеню, наслаждавайки се на пролетния вятър и усещането за приближаващото лято. Знаеше, че трябва да се върне в офиса, имаше толкова много работа. Но в момента изобщо не можеше да мисли за нея.

Позвъни от уличен телефон. Виктория Ван Хорн не беше там. Гласът на жената, която се обади, му се стори компетентен и професионален, но си помисли, че в него имаше повече от професионална загриженост. Виктория не беше идвала и никой не знаеше къде е. Люк каза на жената, че ще се обади пак.

Продължи да върви, този път към офиса си. Беше обещал на баща си да й помогне, но не бе сигурен дали искаше да го направи заради дълга си, или имаше и друго нещо.

Люк си помисли колко красива бе Виктория. След първата им бурна среща той имаше чувството, че бе мислил само за нея. Твърдо реши да остави чувствата настрана — можеха да бъдат опасни.

Щеше да й помогне, но реши, че единствения му мотив ще бъде дългът и нищо друго.

 

 

Джойс Спиц прекара по-голямата част от деня в опити да се свърже с Виктория и да й каже, че се свиква специално събрание на борда на директорите, но не я намери. Виктория бе отказала на Инос Пийкок да остане при тях. Той не я бе виждал оттогава. Не беше се върнала и вкъщи. Притеснената прислужница каза, че къщата е обсадена от репортери. Крейг Хопкинс каза на Джойс, че Виктория не с ходила в другия си офис. Никой не знаеше къде е.

Малка група репортери се беше настанила в чакалнята пред кабинета й. Обаждаха се от местните и националните медии да искат интервю с нея. Бе телефонирал и Люк Шоу. Джойс предполагаше, че е по работа, въпреки че изглеждаше загрижен и много настояваше да я открие. Беше подложил Джойс на разпит за всичките места, на които Виктория би могла да бъде.

Инос Пийкок се обаждаше непрекъснато, също и Ерик Фогелдорф. И двамата се тревожеха за изчезването на Виктория.

Джойс наблюдаваше Хънтър Ван Хорн Младши, който отиваше в кабинета на Чилтън Ванс. Специалното събрание на борда, както и появата на младия Ван Хорн говореха само за едно — днес беше последният ден на Виктория като президент и председател на борда на директорите.

Щеше да бъде и последният ден на Джойс. Този път нямаше да й разрешат да остане в машинописното бюро. Но и тя нямаше да иска.

Чилтън Ванс мина по коридора и влезе в стаята й.

— Някакви новини от мис Ван Хорн?

Тя поклати глава.

— Никакви.

Той сви рамене, като че ли това вече нямаше значение.

— Мис Спиц, доколкото си спомням, вие сте отлична стенографка?

— Да, справям се доста добре.

— Тъй като мис Ван Хорн не е тук, бих искал да дойдете на събранието на борда и да стенографирате всяка дума. Записът няма да се използва от компанията. Както знаете, имаме и стенограф и записваща система. Но ако възникнат някакви съмнения, бих желал мис Ван Хорн да има информация от някой, на когото тя има пълно доверие. — Усмихна се, но погледът му бе леден.

— С удоволствие. Кога е събранието?

— Веднага — каза той. — В заседателната зала. О, между другото, бих искал да ви видя за една минута след това.

Джойс знаеше за какво бе насрочено това събрание. Вече бе разчистила бюрото си.

— Тръгвам — каза тя.

Изчака да остане сама и се опита отново да се свърже с Виктория в апартамента й. Изпадналата почти в истерия прислужница все още не знаеше нищо за нея.

Джойс взе няколко подострени молива и стенографски бележник и отиде в залата. Всички членове на борда бяха там, с изключение на Виктория. Седяха около овалната маса с мрачни и безизразни лица. Младши бе седнал непосредствено до Чилтън Ванс.

Ванс се изправи и откри събранието.

Джойс записваше всяка дума, както той бе поискал. Знаеше, че действията му не са продиктувани от добри чувства или внимание към Виктория — той искаше обидата да бъде написана черно на бяло, за да може Виктория да прочете всяка една дума.

Моливът летеше по бележника, следвайки разгорещените речи за поведението и проблемите на Виктория. Стана й приятно, че някои от членовете на борда, които бяха лоялни към баща й, сега подкрепяха и дъщерята. Но те бяха малко. Повечето недоволстваха открито срещу отсъстващата Виктория. Някои я нарекоха проститутка и наркоманка. Дълго потисканата омраза към бащата сега се изля върху дъщерята.

Джойс погледна няколко пъти към Младши. Видът му издаваше задоволство от помията, с която заливаха сестра му. Поиска й се да му зашлеви шамар.

Накрая Чилтън Ванс, в качеството си на председател, прекрати дебатите.

Брадфорд Луис, за когото Джойс знаеше, че е в добри отношения с Ванс, стана.

— Искам да направя предложение Виктория Ван Хорн да бъде отстранена от всички офиси на „Ван Хорн Ентърпрайзис“, считано отсега. Тя опозори и своето име, и името на компанията.

Лицето на Ванс с нищо не издаваше мислите му.

— Без по-нататъшни коментари, подкрепя ли се предложението?

Веднага се обади още един близък с Ванс директор.

Гласуваха бързо. Само двама от директорите бяха против. Джойс записа имената им, за да разбере Виктория кои са.

— Е, това е — каза Ванс. — Нямаме президент и председател на борда на директорите. Има ли предложения?

— Предлагам Хънтър Ван Хорн Младши — каза един от директорите.

Брадфорд Луис се изправи.

— Мога ли да кажа нещо, преди да се направят други предложения?

— Някакви възражения? — попита Ванс.

Настъпи мълчание.

— Хайде казвай, Брадфорд.

На Джойс й се стори, че в гласа на Ванс има едва доловима злорадстваща нотка, като че ли предстоеше изпълнението на някакъв таен план. Беше почти като режисирано. Погледна към Младши. По лицето му бе изписано нескрито задоволство.

Брадфорд Луис отправи поглед към колегите си и каза:

— Мисля, че компанията се намира на решителен и опасен кръстопът. Както повечето от вас и аз имах предварителна информация за отчетите на различните ни подразделения. Не може да се каже нищо добро. Ако това, което съм чул, е вярно, съществува сериозна заплаха не само за цената на акциите ни, но и за търговските ни операции. Разрешете ми да бъда съвсем откровен. Още от самото начало смятах, че Виктория Ван Хорн не е подходящ кандидат. Тя не познаваше компанията, а и, както видяхме, характерът й е труден и на нея изобщо не може да се разчита. Толкова съм притеснен, че се обърнах към Младши — той кимна към Хънтър Ван Хорн Младши, който му се усмихна — с молба да заеме президентското място.

Луис замълча за момент, след това продължи.

— Това бе преди да се случат тези неприятни събития със сестра му. Все още смятам, че Младши е прекрасен джентълмен и бизнесмен. Сега обаче съм убеден, че трябва да се дистанцираме от позора на баща му, който преди смъртта си успя да доведе компанията до разруха. Трябва да се разграничим и от неморалното поведение на сестра му. С други думи, въпреки името на компанията ни, мисля, че не можем да си позволим да изберем президент, който се казва Ван Хорн.

Погледна към Младши, който се въртеше на стола си притеснен.

— В това няма нищо лично, момчето ми. Трябва най-напред да мислим за компанията.

Луис отново насочи поглед към директорите.

— Имаме огромна нужда от човек, който има уважението на Уол Стрийт. Трябва ни човек проверен и с голям опит, за да може да изправи компанията на крака. Предлагам Чилтън Ванс за президент и председател на борда на директорите.

— Подкрепям — обади се веднага един от тях.

— Какво? — обърканото изражение на Младши издаваше чувствата му. — Какво става тук?

— Съжалявам, но нямаш думата, Младши. — Тонът на Чилтън Ванс бе различен, студен и нетърпящ възражение. — Ти не си член на борда и нямаш право на глас.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш — нямам право на глас? — Той изгледа Ванс, след това се обърна към останалите. — Трябваше аз да бъда новия ви президент. Беше ми казано, че събранието е само формалност.

Брадфорд Луис го погледна.

— Както казах, в това няма нищо лично, Младши. Всичко се промени буквално за една нощ. В този момент, поради последните събития, не е редно член на вашата фамилия да ръководи компанията. Мисля, че е ясно за всички. Всъщност, ти имаш полза от това решение, тъй като притежаваш голям акционерен капитал. Сигурен съм, че би искал той да е в добри ръце. Както казват, днес не е твоят ден, Младши.

Джойс Спиц си мислеше, че ще се зарадва на провала на Младши, но изпита само съжаление към него. Срина се пред очите й, мускулчетата по лицето му подскачаха и като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Не можете да постъпвате така с мен — гласът му се изтъни. — Пресата ще ме изкара пълен идиот. Всички знаят, че аз щях да бъда новият президент. И това дело срещу сестра ми — ще излезе, че съм един отмъстителен глупак.

Брадфорд Луис го погледна с неприкрито презрение.

— Ние нямаме нищо общо с това, нали? Ние сме длъжни да защитаваме бъдещето на компанията и трябва да постъпим както намираме за добре. Не твърдя, че е вярно, но в момента хората си мислят за вас двамата като за две богати и разглезени издънки на един неразумен баща. Ако те назначим, обществото и акционерите ни ще решат, че взимаме страна в тази изключително неприятна история между теб и сестра ти. Тогава ние ще бъдем глупаците.

Младши отвори уста, но не издаде и звук. Очите му се насълзиха. Изправи се с мъка на крака, огледа се уплашено и хукна навън.

Последва неловко мълчание. Един от директорите стана и затвори вратата след него.

— Предложението ми за избирането на Чилтън Ванс бе подкрепено. Трябва да го гласуваме — каза Брадфорд Луис.

Джойс записа гласовете. Двамата привърженици на Ван Хорн бяха единствените, гласували против.

Речта на Чилтън Ванс бе предназначена да направи благоприятно впечатление на пресата. Без съмнение бе преработвана и редактирана с оглед публикуването й на първите страници на утрешните вестници.

Джойс седеше тихо, докато повечето от директорите се скупчиха около Ванс. Той приемаше поздравленията им с учтива и хладна усмивка. Сега властта бе негова и трябваше всички да бъдат наясно с това.

Джойс чакаше. Накрая си тръгнаха, като остана само Чилтън Ванс.

Той седна до масата.

— Записахте ли всичко?

— Да.

— Веднага го обработете. Изпратете ми копие веднага след като приключите.

Усмихна се студено.

— Между другото, Джойс, говорейки за приключване, вероятно разбирате, че вие сте приключили с работата си, поне във „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Днес е последният ви ден. Разбира се, ще си получите обезщетението за две седмици.

— Не можете да ме уволните, защото това е нарушение на правата ми и аз ще заведа дело. Нямате основания да ме уволнявате и го знаете много добре.

— Можете да заведете всички дела, които поискате, но нали не си мислите, че ще можете да се преборите с тази могъща корпорация? Официалната причина за освобождаването ви ще бъде несправяне с работата. Разбира се, и двамата знаем истинската причина — неправилно адресирана лоялност. Дори и да ви изпратя пак в машинописното бюро, Виктория Ван Хорн непрекъснато ще разполага с и вътрешна информация. Не вярвам да имате толкова много приятели в съда.

— Мистър Ванс, наистина ли си мислите, че ще ви се размине?

— Нима вие не мислите така? — засмя се тихо.

Джойс Спиц се изправи. Не бе разгневена и това я учуди.

— Младши не контролира акционерния капитал на Виктория. Заедно с още няколко акционери тя може да отстрани повечето от директорите на следващото годишно събрание. Всъщност, ако заведе дело, това може да стане и по-рано. Първото, което ще направи новият борд, ще бъде да се освободи от вас. Надявам се, че ви е ясно?

Усмивката му премина в смях.

— Вашата Виктория сигурно вече ще е в затвора до следващото годишно събрание. При тоя скандал каквото и дело да заведе, ще стане за смях пред съда. Страхотно ми харесаха снимките й в леглото с конгресмена. Признавам, че има възможност, макар и много малка, да си потърся друга работа след другото общо събрание на акционерите.

— Възможността изобщо не е малка.

Той сви рамене.

— Човек никога не знае. Компанията е на ръба на финансова катастрофа. Ако успея да я спася, другите акционери ще нададат такъв вой ако някой поиска да ме изхвърли. Не знам дали Виктория би се осмелила. — Той се засмя. — Но не се притеснявайте за мен, Джойс. Следващото годишно събрание е след една година. Дотогава ще си създам такова име, че дори и да ме отстранят, всяка голяма компания в Америка ще ме приеме с удоволствие. Жалко, че не се ориентирахте правилно, но и такива неща се случват. Веднага след като свършите със записките си, събирайте багажа и изчезвайте.

Тя се върна в офиса си. На вратата на кабинета на Виктория стоеше охрана.

— Съжалявам, мис Спиц — човекът бе явно притеснен, — но мистър Ванс нареди да не ви пускам в стаята на мис Ван Хорн. Можете да използвате машината на вашето бюро.

— А телефона? — попита тя.

— Нищо не ми каза за него. Ако ви трябва, използвайте го.

Джойс Спиц позвъни няколко пъти, но никой не знаеше нищо за Виктория. Тя погледна часовника си. Ставаше късно, много късно. Скоро щеше да се стъмни. Почувства се детински, но някак си приближаването на вечерта усили чувството й за страх.

Йон Кругар седеше на верандата и спокойно наблюдаваше пъстроцветните лодки по реката. Тялото му бе остаряло, но умът му бе запазил силата и остротата си. Приемаше необходимостта от промяна. Хонконг щеше да му липсва.

Най-напред трябваше да уреди някои неща, да се види с някои хора. Харесваше му мисълта, че му предстоеше работа.

Мистър Ий беше седнал на отсрещния стол. Кругар го погледна и каза:

— Ще трябва да отида в Ню Йорк.

Ий кимна.

— Кога?

— Възможно най-скоро. Моля те да го уредиш. С мен ще дойдат две от внучките ми и ти. От години не съм бил в Ню Йорк. Ти познаваш града, Ий. Шери Недърланд все още ли е там?

— Много неща са променени, но хотелът си е същият.

— Пак ли е така добър?

Ий се усмихна леко.

— Прекрасен. Стар, но елегантен. Там ли искаш да отседнеш?

Кругар кимна.

— Имам чудесни спомени оттам. Ще трябва да ангажираш съседни апартаменти, може би един етаж.

— Как ще пътуваме?

Кругар се засмя.

— Бих предпочел с параход, но няма време. Имаме много работа. Така че ще пътуваме със самолет. Ангажирай частен самолет с всички необходими удобства.

— Както кажеш — отговори Ий.

Кругар извади пура и я помириса.

— Още ли е жив далечният ти роднина в Ню Йорк, онзи с едната ръка и с… интересните връзки?

— Но Уинг Мой, братовчед ми — каза Ий — се радва на добро здраве и благоденствие. Ще се свържа с него и ще го уведомя за пристигането ти.

— Добре — кимна Кругар.

Ий стана.

— Колко време ще останем там?

Кругар го погледна през дима от пурата.

— Това, скъпи ми Ий, ще зависи от много неща. Може да е малко, а може и да се проточи. Бъдещето ни е в Божиите ръце.

Ий се усмихна.

— Тогава ще следваме съдбата си?

— В това се състои живота ни, Ий.

 

 

Сесилия бе настояла той да дойде на тържеството по случай избирането на Младши за президент на компанията. Ерик Фогелдорф харесваше коктейлите в по-тесен кръг, но сега имаше неприятно предчувствие. Партито трябваше да бъде изненада за съпруга й. Ерик предполагаше, че поканата беше жест на отмъщение към съпруга й заради това, че я бе пренебрегнал. Поканени бяха седем души. Две красиви и добре облечени жени пристигнаха заедно. Ерик видя в тях възможност за бъдещ богат брак и започна разговор, но много скоро откри, че двете се интересуваха единствено една от друга. Останалите бяха две семейни двойки, приятели на Ван Хорн. Загорелите им лица и спортни фигури излъчваха пренебрежение към останалите и открито заявяваха, че никога не са се занимавали, с каквато и да е работа. Една от жените безсрамно флиртуваше с Фогелдорф. Мъжът й виждаше всичко, но му бе напълно безразлично.

Апартаментът бе украсен с традиционните венци от рози, подарявани на победител. Огромно знаме, висящо от тавана, бе предназначено като поздрав към Младши.

Фогелдорф разбираше, че пие питието си доста бързо, но това потискаше безпокойството му. Това щеше да бъде първата му среща с Ван Хорн Младши и се чувстваше притеснен, че трябва да се запознае с мъжа на любовницата си. Беше му се случвало няколко пъти досега и Фогелдорф се чувстваше депресиран и виновен ако се окажеше, че мъжът му е симпатичен.

Влезе в кабинета на Ван Хорн, за да използва телефона. Позвъни за пореден път да провери дали Виктория се е прибрала. Знаеше, че Сесилия ненавижда снаха си и затова телефонираше тайно. Позвъни и на Джойс Спиц, която му каза, че все още не знае нищо.

Фогелдорф огледа стаята на Ван Хорн. Беше съвсем скромно подредена, с няколко библиотеки пълни с книги, явно за да правят впечатление, а не да бъдат четени. На малкото бюро бе поставен компютър и телефон. Единственото украшение по стените бе морски пейзаж. Той се загледа в картината. Разбираше от изкуство и видя, че бе оригинал от известен американски художник. Стойността й вероятно надхвърляше четвърт милион долара. Помисли си, че Ван Хорн можеше да си го позволи, Фогелдорф се бе специализирал в оценяването на чуждо богатство и според него Младши притежаваше близо четвърт милиард долара. Ако Сесилия се разведеше с него, щеше да бъде идеалната кандидатка за госпожа Ерик Фогелдорф.

Когато се върна при гостите, Сесилия се заливаше от смях. Допълнително се разтревожи при мисълта, че се е напила и може да се разприказва.

Ван Хорн Младши влезе точно когато прислужничката му подаваше поредната чаша шампанско. Позна го от снимките във вестниците. Дори беше правил любов със Сесилия в леглото му една вечер, когато Ван Хорн отсъстваше от града. Идеята беше на Сесилия, Фогелдорф си помисли, че жените могат да бъдат такива отвратителни дивачки.

Ван Хорн застана на вратата, загледан в знамето и останалите декорации. Гостите започнаха да ръкопляскат.

Сесилия го прегърна.

— Поздравлявам те, скъпи — каза тя оживено, като го целуваше въпреки видимото му нежелание.

Той се опита да я отблъсне. Бузите му пламнаха.

— Предполагам, че това е твоя идея?

Тя засия.

— Да. Как се чувства човек на върха на „Ван Хорн Ентърпрайзис“?

— Наистина не знам, Сесилия. Трябва да попиташ Чилтън Ванс. — Гласът му бе твърд, но едното му око потрепваше.

— Какво искаш да кажеш?

Направи опит да се усмихне, но безрезултатно.

— Както казват, бизнесът е джунгла. Бордът не иска да назначи никой от семейство Ван Хорн. Според тях това може да навреди на цените на акциите. Затова избраха Ванс.

— Господи! — изпищя Виктория. — И какво мислиш да направиш?

Той я изгледа хладно, макар че лицата им почти се допираха.

— Скъпа, нямам какво да направя.

— Задник такъв! — Изкрещя тя. — Тъп задник! Бъди веднъж и ти мъж, смажи ги!

Усмивката и въздишката му се сляха.

— Този път, Сесилия, може и да си права.

Фогелдорф усети особена нотка в гласа на Ван Хорн, нещо като предупредителен сигнал. Остави чашата си и се опита да се измъкне.

— Съгласен съм, че трябва да направя нещо — продължи Младши с почти замечтана усмивка. — Мисля да започна с теб.

Фогелдорф закъсня с част от секундата. Левият юмрук на Младши се приземи в челюстта на Сесилия. Тя се олюля и падна на дебелия килим.

Фогелдорф искаше само да застане между тях, но неволно побутна Младши, както бе наведен напред, и той падна до Сесилия.

— Ако пак си ми счупил челюстта, ще те убия! — изкрещя тя, държейки лицето си с две ръце.

Младши погледна нагоре към Фогелдорф.

— Ти трябва да си германеца, който я чука — каза той тихо, почти любезно. — Ще ми направиш голяма услуга ако я изкараш оттук.

Сесилия се изправи с усилие, присвитите й очи бликаха омраза.

— Ти, проклет глупав червей, приключих с теб. Развеждам се. Ще ти взема всичко.

Ван Хорн й се усмихна.

— Каквото и да ми струва, с удоволствие ще си платя, стига да се отърва от теб.

Фогелдорф не знаеше какво да прави. Останалите гости стояха като вцепенени.

— Може би ще е по-добре да си тръгнем — каза той на Сесилия.

— Ще си взема някои неща — сопна се тя и излезе от стаята.

Фогелдорф изчака, след това подаде ръка на Младши, който му благодари.

Ерик Фогелдорф бе възпитан да запазва спокойствие дори и при най-неприятните ситуации.

— Съжалявам, че се срещнахме при тези… обстоятелства — каза той.

— Аз също — отговори Младши. Погледна другите гости. — Разбирам, че сте шокирани, но ако имате желание, можете да останете.

Изведнъж всички си припомниха, че имат неотложни ангажименти, Фогелдорф и Сесилия напуснаха бързо апартамента от страх да не се случи още нещо.

Той й помогна да се качи в таксито, след това каза адреса си.

— Как е челюстта ти?

Тя се облегна на него и стисна ръката му.

— Боли ме, но не е счупена. Ти си чудесен, Ерик.

— Така ли?

— Как само го събори, след като той ме удари. Не са много мъжете, които щяха да го направят. Ти наистина си моят блестящ рицар.

Понечи да обясни, че само е докоснал Младши, но се разколеба. Умът му работеше като компютър.

Взе двете й ръце и ги целуна нежно.

— Сесилия, имаш нужда от човек, който да те защитава. Като се разведеш, искам да станеш моя жена.

В очите й проблесна страст, тя го притегли към себе си и започна да го целува.

— Госпожа Ерик Фогелдорф — прошепна тя. — Звучи много хубаво.

Той знаеше какво щеше да получи. Тя беше красива, но безнравствена и пияница. Щеше да я споделя с приятели, прислужници и дори с непознати. Но след развода тя щеше да има поне една трета от богатството на Младши — около сто милиона. Имаше защо да преглътне някои неща.