Лайза Клейпас
Попи (25)

Двадесет и пета глава

За огромна изненада на Хатауей Лео избра да се върне в Лондон в същия ден, в който и Рътлидж. Първоначалното му намерение беше да остане в Хемпшир през останалата част на лятото, но вместо това реши да приеме малка поръчка, свързана с проектирането на допълнителна оранжерия към едно голямо жилище в „Мейфеър“. Попи се запита дали промяната на плановете му има нещо общо с госпожица Маркс. Предположи, че са се сдърпали, защото изглеждаше, че полагат огромни усилия да се избягват един друг. Дори повече от обикновено.

— Не можеш да отидеш — беше казал грубо Мерипен, когато Лео му съобщи, че се връща в Лондон. — Подготвяме се да сеем ряпата. Има много неща, които да се решават, включително торовите смески, както и кой е най-добрият начин за брануване и оране…

— Мерипен — прекъсна го саркастично Лео, — знам, че според теб помощта ми ще е безценна в тези дела, но някак си съм сигурен, че всички вие ще се справите със засаждането на ряпата и без моя намеса. Колкото до торовите смески, тук не мога да ти помогна. Имам напълно демократичен възглед за екскрементите…

Мерипен отвърна със залп на цигански, който никой освен Кам не можа да разбере. А Кам отказа да преведе и думица от това, заявявайки, че няма английски еквивалент и че не става дума за нещо лошо.

След като се сбогуваха, Лео тръгна за Лондон с екипажа си. Хари и Попи не бързаха с отпътуването, изпиха по една последна чаша чай и погледите им задълго останаха върху потъналото в зеленина имение.

— Почти съм изненадан, че ми позволи да я взема — каза Хари на Кам, докато подаваше ръка на съпругата си да се качи в каретата.

— О, ние гласувахме тази сутрин и това бе единодушно решение — отвърна небрежно зет му.

— Подложили сте на гласуване брака ми?

— Да, решихме, че пасваш на семейството ни доста добре.

— О, боже — произнесе Хари в мига, в който Кам затвори вратата на каретата.

* * *

След приятното и безаварийно пътуване семейство Рътлидж пристигнаха в Лондон. За запознатите външни лица и особено за служителите на хотела беше ясно, че Попи и Хари са постигнали мистериозната и непостижима връзка на двама души, които са си дали обет. Те бяха двойка.

Макар да се радваше на връщането си в „Рътлидж“, Попи имаше няколко лични тревоги за това как ще потръгнат отношенията й с Хари и дали той няма да се върне към предишните си навици. За нейно успокоение съпругът й твърдо пое по нов курс и очевидно нямаше намерение да се отклонява от него.

Промените в него бяха забелязани с удовлетворение от хотелския персонал още първите дни след завръщането им. Попи бе донесла подаръци, включително буркани с мед за мениджърите и за всички от ръководството, дантела за госпожа Пениуисъл, пушена хампширска шунка за шеф Брусар и шеф Рупърт и кухненския персонал, а за Джейк Валънтайн овча кожа, която бе щавена и лъскана с гладки камъни, докато материалът се бе превърнал в мека като масло кожа за ръкавици.

След раздаването на подаръците Попи седна в кухнята и заразказва възбудено за посещението си в Хемпшир:

— … Намерихме дузина трюфели — каза тя на шеф Брусар, — всеки голям колкото юмрука ми. Всички бяха около корените на един бук и на не повече от два сантиметра под почвата. И познайте как ги открихме? С помощта на домашния любимец на сестра ми, порчето! Той хукна към тях и започна да ги хрупа.

Брусар въздъхна замечтано.

— Когато бях момче, известно време живях в Перигор. Трюфелите там биха накарали човек да се разплаче. Толкова вкусни и скъпи, ядяха ги обикновено само благородниците и техните държанки. — Той погледна към Попи очаквателно. — Как ги приготвихте?

— Нарязахме малко праз лук и го задушихме в масло и сметана, а после… — Тя направи пауза, когато забеляза внезапна суматоха сред персонала. Поглеждайки през рамо, видя, че Хари е влязъл в кухнята.

— Сър — изправи се да го посрещне госпожа Пениуисъл, последвана от Джейк.

Хари им направи знак да седнат.

— Добро утро — кимна той с лека усмивка. — Извинете ме, че ви прекъсвам. — След което отиде при Попи, която бе кацнала на един стол. — Госпожо Рътлидж — прошепна той, — питам се дали мога да ви отвлека за няколко минути? Има… — Гласът му секна, когато се взря в лицето на съпругата си. Тя го гледаше с усмивка, което явно наруши хода на мислите му.

И кой би могъл да го обвинява, помисли си Джейк Валънтайн, едновременно развеселен и хипнотизиран. Въпреки че Попи Рътлидж и преди си беше красива жена, сега около нея имаше някакво допълнително сияние, нов блясък в сините й очи.

— Майсторът на карети — каза Хари, съвземайки се. — Току-що изпрати каретата ти. Надявам се, че ще дойдеш да я погледнеш, за да се уверя, че всичко е както го искаш.

— Да, идвам. — Попи си отхапа от бриоша, топла кифличка с глазура, пълнена с масло и конфитюр и поднесе последната хапка към устните на Хари. — Ще ми помогнеш ли да я довърша?

Всички гледаха смаяно как Хари послушно поема хапката в устата си. И как хваща китката й в ръка и облизва върховете на пръстите й, за да изчисти капката конфитюр.

— Вкусно е — каза той, докато й помагаше да слезе от стола. Погледна тримата от персонала. — Ще ви я върна ей сега. И, Валънтайн…

— Да, сър?

— Забелязах, че от много време не сте излизали в отпуска. Искам да уредим проблема веднага.

— Няма да знам какво да правя през отпуската — възрази Джейк и Хари се усмихна.

— Точно затова се нуждаете от отпуска, Валънтайн.

След като Хари изведе съпругата си от кухнята, Джейк погледна останалите с глупаво изражение.

— Този човек се е променил напълно — каза той смаяно.

Госпожа Пениуисъл се усмихна.

— Не, все си е Хари Рътлидж. Само че сега… е Хари Рътлидж със сърце.

* * *

Тъй като хотелът беше истинска фабрика за слухове, Попи бе осведомена за всички скандали и лични тайни на хора от цял Лондон. За неин ужас се носеха настоятелни приказки за продължаващото западане на Майкъл Бейнинг… за честите му пиянства на обществени места, игра на комар, шумни разправии и поведение, несъвместимо с човек на негово място. Някои от слуховете бяха свързани с Попи, разбира се, и нейната прибързана женитба с Хари. Тя се натъжаваше искрено като чуеше в каква бъркотия е превърнал Майкъл живота си и й се искаше да има нещо, с което да му помогне.

— Това е единствената тема, която не мога да обсъждам с Хари — каза тя на Лео, когато отиде да го посети в къщата му един следобед. — Изпада в ужасно настроение — млъква и се намръщва, а снощи направо се скарахме за това.

Лео изви сардонично едната си вежда при думите й и пое чашата чай от ръката й.

— Сестричке, колкото и да предпочитам да заставам на твоя страна по всички въпроси… защо толкова искаш да обсъждаш Майкъл Бейнинг със съпруга си? И какво, по дяволите, има толкова да се разисква? Тази глава от живота ти е затворена. Ако бях женен — слава богу, че никога няма да съм! — и аз не бих го приветствал с по-голям ентусиазъм от Хари.

Попи се намръщи над чая и разбърка бавно захарта в кехлибарената течност.

— Боя се, че Хари се противопоставя на всяка моя молба. Казах му, че искам да посетя Майкъл и че може би ще успея да вкарам малко здрав разум в главата му. — Когато видя изражението на Лео, тя добави оправдателно: — Само за няколко минути! Няма да съм сама. Дори казах на Хари, че нямам нищо против да ме придружи. Но той ми забрани по един непоносим начин, без дори да ми позволи да му обясня защо…

— Трябвало е да те сложи на коленете си — информира я Лео. Когато го зяпна, той остави чая си, накара я да стори същото и взе ръцете й в своите. Изражението му представляваше комична смесица от укор и съчувствие.

— Скъпа Попи, ти имаш добро сърце. И не се съмнявам, че за теб да посетиш Майкъл Бейнинг е жест на милосърдие, равносилен на това Биатрикс да спаси заек от капан. И точно тук става ясно, че ти все още си пълна невежа по отношение на мъжете. Тъй като сега имам възможност да ти обясня… ние не сме чак толкова цивилизовани, както ти очевидно си мислиш. Всъщност, сме много по-щастливи в дните, когато можем просто да прогоним съперника. Заради това да молиш Хари да ти позволи… да посетиш Бейнинг и да успокоиш наранените му чувства… — Лео поклати глава.

— Но, Лео — възрази Попи, — спомни си дните, когато ти правеше същите неща, които сега прави Майкъл. Мислех си, че ще проявиш съчувствие към него.

Лео пусна ръцете й и се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Обстоятелствата бяха малко по-различни. Аз трябваше да гледам как момичето, което обичам, умира в ръцете ми. И да, след това наистина се държах много лошо. Дори по-лошо от Бейнинг. Но човек, тръгнал по този път, не може да бъде спасен, скъпа. Той трябва да скочи от скалата. Може би Бейнинг ще оцелее при падането, а може би — не. Във всеки случай… не, не мога да му съчувствам.

Попи взе чашата си и отпи гореща глътка. Сега, когато можеше да погледне на нещата от Леовата гледна точка, се почувства несигурна и дори смутена.

— Тогава няма да повдигам повече въпроса — каза тя. — Може би е било погрешно да моля Хари за това. Може би трябва да му се извиня.

— Това — погледна я нежно Лео — е едно от нещата, които винаги съм харесвал у теб, сестричке. Готовността да премислиш и дори да промениш мнението си.

След като посещението при брат й приключи, Попи отиде в един бижутерски магазин на Бонд Стрийт, за да вземе един подарък, който бе направила за съпруга си.

Слава богу, двамата бяха планирали да вечерят в апартамента си тази вечер. Това щеше да й даде времето и усамотението, които й бяха нужни, за да обсъдят спора си от предната вечер. Освен това щеше да се извини. В желанието си да помогне на Майкъл Бейнинг тя не спираше да мисли за чувствата на Хари и искаше да изкупи вината си.

Ситуацията й напомни нещо, което майка й винаги казваше за брака: „Не помни неговите грешки, но не забравяй своите“.

След като си взе ароматна вана, Попи облече лека синя рокля и изчетка косата си, оставяйки я свободна, както той я харесваше.

Хари влезе в апартамента точно когато часовникът би седем часа. Сега приличаше повече на онзи Хари, който тя помнеше от началото на брака им, лицето му беше мрачно и уморено, погледът — студен.

— Здравей — прошепна тя и отиде да го целуне. Хари не помръдна, не я отблъсна, но не можеше да се каже, че е сърдечен и че я окуражи. — Ще изпратя за вечерята — каза тя. — И тогава можем…

— Не ме предвиждай, благодаря. Не съм гладен.

Стъписана от безстрастния му тон, Попи го погледна разтревожено.

— Станало ли е нещо днес? Изглеждаш капнал.

Хари свали сакото си и го остави на един стол.

— Току-що се върнах от среща в Министерството на отбраната, където казах на сър Джералд и господин Кинлок, че съм решил да не работя по проекта за ново оръжие. Те посрещнаха решението ми като предателство. Кинлок дори заплаши да ме заключи някъде, докато не направя чертежите.

— Съжалявам. — Попи направи съчувствена физиономия. — Сигурно е било отвратително. А ти… ти разочарован ли си, че няма да работиш за тях?

Хари поклати глава.

— Както им казах, има по-добри неща, които бих могъл да правя за сънародниците си. Да работя по селскостопанска технология, например. Да осигуряваш храна за стомаха на човек е много по-голям напредък от това да изобретяваш по-ефективни начини да му осигуряваш куршум.

Попи се усмихна.

— Браво на теб, Хари.

Но той не отвърна на усмивката, само й изпрати хладен, изпитателен поглед. Наклони леко глава и я попита:

— Къде беше днес?

Удоволствието на Попи се стопи, когато разбра. Подозираше я.

Мислеше, че е отишла да посети Майкъл. Несправедливостта му и това, че не й вярва, я накараха да настръхне. Отговори му с рязък глас:

— Излязох да свърша едно-две неща.

— Какви неща?

— Предпочитам да не казвам.

Лицето на Хари беше твърдо и неумолимо.

— Боя се, че не ти давам избор. Ще ми кажеш къде си ходила и с кого си се видяла.

Зачервена от обида, Попи се завъртя и стисна юмруци.

— Не съм длъжна да се отчитам за всяка минута, дори пред теб.

— Днес ще го направиш. — Очите му се присвиха. — Кажи ми, Попи.

Тя се засмя невярващо.

— За да провериш твърдението ми и да решиш дали те лъжа?

Мълчанието му беше достатъчен отговор. Засегната и бясна, Попи отиде до чантата си, която бе оставила на една малка масичка и започна да рови в нея.

— Ходих при Лео — сопна се тя, без да го поглежда. — Той ще потвърди думите ми, както и кочияшът. А след това се отбих на Бонд Стрийт, за да взема нещо, което ти бях купила. Исках да изчакам подходящ момент, за да ти го дам, но явно няма да е възможно.

Изваждайки малка кадифена кесийка, тя все пак устоя на изкушението да я хвърли към него.

— Ето ти доказателството — прошепна и я пъхна в ръцете му. — Знаех, че сам никога не би си го купил.

Хари отвори бавно кесийката и остави предмета да се плъзне в ръката му.

Беше джобен часовник със солидно златно капаче, прекрасен в простотата си; единственият орнамент бяха гравираните инициали Дж. Х. Р. върху капачето.

От негова страна не последва никаква реакция. Тъмната му глава бе наведена, така че тя не можеше да види лицето му. Пръстите му се сключиха около часовника и той издиша дълго.

Питайки се дали е направила нещо погрешно, Попи се обърна невиждащо към звънеца.

— Надявам се да го харесваш — каза тя с равен глас. — Ще позвъня за вечерята. Гладна съм, дори и ако ти си…

Внезапно Хари я хвана изотзад и обви ръце около нея, без да изпуска часовника. Цялото му тяло трепереше, силните му мускули заплашваха да я смачкат. Гласът му беше нисък и разкайващ се.

— Съжалявам.

Попи се отпусна и затвори очи.

— По дяволите — прошепна той в кичурите на разпуснатата й коса. — Толкова много съжалявам. Само при мисълта, че имаш някакви чувства към Бейнинг… това… направо ме изкарва от равновесие.

— Меко казано — произнесе Попи мрачно. Но се обърна и се притисна към него.

— Това ме измъчва — призна той дрезгаво. — Не искам да те е грижа за никой друг мъж, освен за мен. Дори и да не го заслужавам.

Обидата на Попи избледня, когато осъзна, че усещането да бъде обичан беше все още ново за него. Проблемът не беше липсата на доверие в нея, това бе резултат от собствената му несигурност. Хари може би винаги щеше да проявява силното си чувство за собственост, когато се отнасяше до нея.

— Ревност — обвини го тя нежно, придърпвайки главата му надолу към рамото си.

— Да.

— Е, не е необходимо. Единствените чувства, които изпитвам към Майкъл Бейнинг, са съжаление и доброжелателство. — Тя докосна с устни ухото му. — Видя ли гравирания надпис върху часовника? Не?… От вътрешната страна на капачето е. Погледни.

Но Хари не помръдна, не направи нищо, продължи да я държи, сякаш бе спасително въже. Сигурно беше прекалено измъчен, за да направи каквото и да било в момента.

— Това е цитат от Еразъм — произнесе тя услужливо. — Любимият монах на баща ми след Роджър Бейкън. На часовника е изгравирано: „Най-върховното щастие е човек да иска да бъде това, което е“. — При продължаващото му мълчание тя не се сдържа и добави: — Искам да си щастлив, досаднико! Искам да разбереш, че те обичам точно такъв, какъвто си.

Дишането му стана тежко и накъсано. Той я стисна в прегръдка, която и сто мъже не биха разкъсали.

— Обичам те, Попи — произнесе задъхано. — Обичам те толкова много, направо е истински ад.

Тя се опита да потисне една усмивка, докато го галеше по тила.

— Защо да е ад?

— Защото сега имам толкова много за губене. Но продължавам да те обичам, защото явно няма начин да спра да го правя. — Целуна я по челото, по клепачите, по страните. — Имам толкова любов за теб, че мога да изпълня стотици стаи с нея. Сгради. Ти си заобиколена от нея, където и да отидеш, вървиш през нея, вдишваш я… тя е в дробовете ти и под езика ти, между пръстите на ръцете и краката ти… — Устата му мина страстно по нея, нетърпеливо разтваряйки устните й.

Беше такава целувка, която можеше да вдигне планини и да разтърси звездите от небето. Беше целувка, която караше ангелите да припадат и демоните да ридаят… страстна, искаща, изпиваща душата целувка, която почти измести оста на земята.

Най-малкото Попи я почувства така.

Хари я взе на ръце и я отнесе в леглото. Наведе се и оправи разбърканите й кичури.

— Не искам никога да съм разделен от теб — каза той. — Ще купя един остров и ще те отведа там. Веднъж месечно ще идва кораб с провизии. През останалото време ще сме само двамата, ще се обличаме в листа и ще ядем екзотични плодове, ще правим любов на брега…

— Ти ще започнеш бизнес с износ и ще създадеш местна икономика за един месец — каза му тя решително.

Хари простена, осъзнавайки истината в думите й.

— Боже. Как ме търпиш?

Попи се засмя и обви ръце около врата му.

— Обичам страничните ефекти — каза му тя. — А и така е честно, след като ти ме понасяш.

— Ти си идеална — разпалено произнесе Хари. — Всичко в теб, всичко, което правиш или казваш. А дори и да има някакви дребни недостатъци тук-там…

— Недостатъци? — попита тя с престорено възмущение. — … Тях обичам най-много от всичко.

Хари я съблече, затруднен от факта, че в същото време тя се опитваше да съблече него. Те се претърколиха, започнаха да се борят с дрехите и въпреки силата на желанието, от време на време се чуваше смях, когато се окажеха безнадеждно оплетени в чаршафи и крайници. Най-после останаха голи и задъхани.

Хари провря ръка под коляното й, разтвори бедрата й и я превзе с мощно нахлуване. Попи извика, изви се изненадано от силата на неговия ритъм. Тялото му беше елегантно и силно, тласъците му — изискващи. Ръцете му обхванаха гърдите й, устата му покри напрегнатото зърно и той го засмука, без да спира движенията на бедрата си.

Покри я плътна червенина, твърдата му плът се плъзгаше в нея, предлагайки силно облекчение и еротично мъчение. Тя простена и се опита да се нагоди към неговия ритъм, когато вълните на удоволствието започнаха да я заливат все по-силни и по-силни, докато накрая изобщо не можеше да помръдне. А той всмукваше нейните хлипове и я любеше, докато тя не притихна напълно и тялото й не се пресити от усещания.

Хари я загледа напрегнато, лицето му блестеше от капчици пот, очите му светеха като на тигър. Попи уви ръце и крака около него, опитвайки се да го погълне до краен физически предел.

— Обичам те, Хари. — Думите й го накараха да задържи дъх, тръпки разтърсиха цялото му тяло. — Обичам те — повтори тя и той нахлу отново в нея, силно и дълбоко, достигайки своето освобождение. Тя се сви в него след това и ръцете му се заиграха нежно с косата й. Заспаха заедно, сънуваха заедно, всички бариери накрая бяха паднали.

А на следващия ден Хари изчезна.