Лайза Клейпас
Попи (21)

Двадесет и първа глава

Пътуването на Хари до Хемпшир беше дълго, скучно и неудобно, без никаква компания, освен собствените му тлеещи мисли. Беше се уморил да си почива, но като мъж, който трудно заспива дори при най-добри обстоятелства, опитите му да задреме в друсащата карета през деня се оказаха неуспешни. В началото се разсейваше с измислянето на екстравагантни заплахи, с които да принуди съпругата си към подчинение. След това си фантазираше какви телесни наказания ще й наложи, докато тези мисли го накараха да се възбуди и раздразни.

Мътните да я вземат, той нямаше да бъде изоставеният.

Хари не бе склонен към самонаблюдение, като се има предвид, че гледаше на територията на собственото си сърце като на прекалено коварна и измамлива, за да бъде проучвана. Но беше невъзможно да забрави първия път в живота си, когато и най-малката частица нежност, удоволствие и надежда бяха изчезнали и той трябваше да се издържа сам. Оцеляването означаваше на първо място никога да не си позволява да се нуждае отново от друг човек.

Той се опита да отклони мислите си, взирайки се в отминаващия пейзаж, облян от спокойната лятна светлина, въпреки че часът наближаваше девет. От всички места в Англия, не беше посещавал само Хемпшир. Пътуваха на юг от Даунс, към гъстата гора и плодородните пасища близо до Ню Форест и Саутхемптън. Процъфтяващият пазарен град Стоуни Крос се намираше в един от най-живописните райони на Англия. Но градът и околностите му притежаваха нещо повече от обикновена природна красота — загадъчност, нещо трудно поддаващо се на определение. Изглеждаше сякаш пътуват към някакво място извън времето, сякаш древните гори криеха създания, които могат да съществуват единствено в митовете. Когато вечерта напредна, в долината се събра мъглица и изпълзя над пътищата, придавайки на околността призрачна неопределеност.

Каретата зави по частния път на имението „Рамзи“, отмина двете крила на отворените порти и къщичката на пазача от сиво-син камък. Главната къща бе съчетание от архитектурни стилове, които не би трябвало да изглеждат правилно заедно, но кой знае защо изглеждаха.

Попи беше тук. Мисълта го импулсира, сърцето му се сви от отчаяние и нетърпение да стигне час по-скоро при нея. Беше повече от отчаяние. Единственото нещо, от което не би могъл да се възстанови, беше да изгуби Попи, а това го караше да се чувства изплашен, бесен, и като затворен в клетка. Стана му пределно ясно, че не би могъл да стои далеч от нея.

С търпението на подмамен язовец Хари тръгна към предната врата, без да чака портиер. Влезе във входното антре, два етажа по-горе, с безукорна кремава ламперия и извито каменно стълбище в дъното.

Там го посрещна Кам Роан, небрежно облечен в риза без яка, панталони и отворено кожено яке.

— Рътлидж — произнесе той приятно. — Току-що приключихме вечерята. Ще хапнете ли нещо?

Хари нетърпеливо поклати глава.

— Как е Попи?

— Елате, ще пийнем вино и ще обсъдим няколко въпроса…

— И тя ли е вечеряла?

— Не.

— Искам да я видя. Веднага.

Любезното изражение на Кам не се промени.

— Боя се, че ще трябва да почакате.

— Ще го кажа пак: трябва да я видя, дори и да се наложи да превърна цялото това място на кибритени клечки.

Кам посрещна думите му с невъзмутимо спокойствие, свивайки рамене.

— Навън, тогава.

Тази готовност от страна на един кавгаджия едновременно изненада и зарадва Хари. Кръвта кипеше във вените му, самообладанието му бе на ръба.

Някаква част от разсъдъка му съзнаваше, че не е съвсем на себе си, че прецизният му мозък не функционира както трябва, че самоконтролът му е разрушен. Обикновено студената му логика го бе изоставила. Знаеше единствено, че иска Попи и ако трябва да се бори за нея, така да бъде. Щеше да се бие до последна капка кръв.

Той последва Кам през входа надолу до един страничен коридор и навън към малка, открита оранжерия и градина, където горяха две факли.

— Ще ви го кажа направо — отбеляза ромът без превземки, — във ваша полза е, че първият ви въпрос беше не „Къде е Попи?“, а „Как е Попи?“.

— По дяволите вас и мнението ви! — изръмжа Хари, като съблече сакото си и го хвърли настрана. — Не ви искам разрешение да отведа съпругата си обратно. Тя е моя и ще си я взема, мътните да ви вземат всичките.

Кам се обърна към него, светлината на факлите осветяваше очите и черните му къдрици.

— Тя е част от моето племе — произнесе той и започна да го обикаля в кръг. — Ще се върнете без нея, освен ако не намерите начин да я накарате да ви иска.

Хари също тръгна в кръг, хаосът от мисли в главата му се успокои, когато най-сетне се фокусира върху противника си.

— Никакви правила?

— Никакви правила.

Хари нанесе първия си удар, но Кам го избегна лесно. Като се нагласи и прецени, той отстъпи в момента, когато Кам го нападна отдясно. Завъртане, след което Хари нападна отляво. Кам реагира прекалено късно, отклонявайки част от силата на удара, но не напълно.

Тиха ругатня, мрачно озъбване и ромът възстанови защитата си.

— Силно и бързо — каза той одобрително. — Къде сте се научили да се биете?

— Ню Йорк.

Кам се хвърли напред и го събори на земята.

— Западен Лондон — добави той.

Претъркулвайки се, Хари се изправи мигновено, използва лакътя си назад и го заби в диафрагмата на Кам.

Кам изохка. Като хвана ръката на Хари, той завъртя крак и отново го събори на пода. Двамата се претърколиха веднъж, два пъти, докато Хари скочи и се отдръпна на няколко крачки.

Като дишаше тежко, той проследи с поглед как Кам се изправя на крака.

— Можехте да ме стиснете за гърлото — отбеляза Кам и отметна кичур коса от челото си.

— Не исках да ви смазвам трахеята — отвърна му язвително Хари, — преди да ви накарам да ми кажете къде е съпругата ми.

Кам се ухили. Не успя да отговори, обаче, защото настъпи внезапна суматоха и всички Хатауей се изляха от оранжерията. Лео, Амелия, Уин, Биатрикс, Мерипен и Катрин Маркс. Всички, освен Попи, забеляза мрачно Хари. Къде, по дяволите, беше тя?

— Това да не е някакво забавление след вечеря? — попита сардонично Лео, откъсвайки се от групата. — Някой можеше да ме попита, все пак — бих предпочел игра на карти.

— Ти си следващият, Рамзи — озъби му се Хари. — След като приключа с Роан, ще те смачкам за това, че отведе съпругата ми от Лондон.

— Не — намеси се Мерипен с убийствено спокойствие и пристъпи напред. — Аз съм следващият. И аз съм този, който ще те смачка, че си се възползвал от моята родственица.

Лео премести поглед от неумолимото лице на Мерипен към това на Хари и завъртя очи.

— Забрави, тогава — каза той, връщайки се обратно в оранжерията. — След като Мерипен свърши, от него няма да е останало нищо. — Като спря до сестрите си, той каза на Уин с половин уста: — По-добре направи нещо.

— Защо?

— Защото Кам иска единствено да му налее малко благоразумие. Докато Мерипен се кани наистина да го убие, което не мисля, че Попи би одобрила.

— Защо ти не направиш нещо да го спреш, Лео? — предложи Амелия остро.

— Защото съм благородник. Ние, аристократите, винаги се опитваме да накараме някой друг да направи нещо, преди да се наложи ние самите да го направим. — Той я изгледа високомерно. — На това му се казва благородството задължава.

Госпожица Маркс свъси вежди:

— Това не е определение на благородството задължава.

— Това е моето определение — каза Лео, видимо наслаждавайки се на нейното раздразнение.

— Кев — Уин пристъпи напред, — бих искала да говоря с теб за нещо.

Мерипен, внимателен както винаги към съпругата си, я изгледа намръщено.

— Сега?

— Да, сега.

— Не може ли да почака?

— Не — каза Уин спокойно. При продължилото му колебание, тя допълни: — Чакам.

Мерипен примига.

— Чакаш какво?

— Бебе.

Всички видяха как лицето на Мерипен пребледня.

— Но как… — попита той объркано, почти залитайки, когато тръгна към нея.

— Как! — повтори Лео. — Мерипен, не си ли спомняш онзи специален разговор, който проведохме преди сватбената ви нощ? — Той се ухили, когато Мерипен му хвърли предупредителен поглед. Наведе се към ухото на Уин и прошепна: — Браво. Но какво ще му кажеш после, когато открие, че това е просто заговор?

— Не е заговор — каза весело Уин.

Усмивката на Лео изчезна и той се плесна с ръка по челото.

— Исусе — прошепна. — Къде ми е брендито? — След което изчезна в къщата.

— Сигурна съм, че искаше да каже: „Поздравления!“ — отбеляза весело Биатрикс, следвайки групата, която влизаше вътре.

Кам и Хари останаха сами.

— Може би трябва да обясня — каза Кам на Хари с извинително изражение. — Уин беше болна и макар да се възстанови, Мерипен още се страхува, че едно раждане би могло да се окаже трудно за нея. — Той направи пауза. — Всички се страхуваме. Но Уин е решена да има деца — а Господ да е на помощ на всеки, който се опита да каже „не“ на някой Хатауей.

Хари поклати глава озадачено.

— Вашето семейство…

— Знам — кимна Кам. — Ще свикнете с нас с времето. — Пауза, след което той се обърна с прозаичен тон: — Искате ли да подновим боя, или ще се откажем от него и ще пийнем бренди с Рамзи?

На Хари му се изясни още едно нещо: зетьовете му не бяха нормални.

* * *

Едно от най-хубавите качества на хампширските лета беше, че дори когато дните бяха пропити от слънце и топли, повечето вечери бяха достатъчно прохладни, за да се запали огън. Сама в къщичката на пазача, Попи се бе сгушила край малката камина с пропукващ огън и четеше книга. Прелистваше страниците, повтаряше ги, неспособна да се концентрира, докато чакаше Хари. Беше видяла каретата му да отминава на път към къщата „Рамзи“ и знаеше, че е само въпрос на време да го изпратят при нея.

— Няма да го видиш — беше й казал Кам, — преди да се уверя, че страстите му са се охладили достатъчно.

— Той никога не би ме наранил, Кам.

— И въпреки всичко, малка сестричке, възнамерявам да разменя няколко думи с него.

Беше облякла халат, взет назаем от Уин, бледорозова дреха с волани и с бяла дантела отгоре. Деколтето бе изрязано дълбоко, разкривайки цепката на бюста й, и тъй като Уин бе по-слаба, халатът прилепваше прекалено плътно, почти карайки гърдите й да преливат над дантелата. Понеже знаеше, че Хари харесва косата й пусната, тя я бе разресала и оставила да се лее като свободна, мека, огнена завеса.

Отвън се чу силен удар по вратата. Попи вдигна поглед рязко, сърцето й забърза и стомахът й се сви на топка. Остави книгата настрана и отиде до вратата, спря за миг и завъртя ключа в ключалката.

Озова се лице в лице със съпруга си, който стоеше на едно стъпало под малката покрита веранда.

Това бе една нова версия на Хари, изтощен, разчорлен, ужасен на вид, небръснат. По някакъв начин, обаче, това му приличаше, придаваше на красотата му сурова, нелустросана привлекателност. Той изглеждаше сякаш е планирал най-малко дузина начини да я накаже, че е избягала от него. Погледът му накара косъмчетата на тила й да настръхнат.

С дълбоко, сухо поемане на въздух тя се отдръпна и му направи място да влезе. След това внимателно затвори вратата.

Тишината беше потискаща, въздухът — зареден с емоции, които не можеше дори да назове. Пулсът й барабанеше в сгъвките на коленете, в ямката на ключицата, в стомаха й, докато очите на Хари се плъзгаха по нея.

— Ако отново се опиташ да ме напуснеш — каза той с тиха заплашителност, — последствията ще бъдат много по-лоши, отколкото си способна да си представиш. — След това продължи да говори, че имало правила, на които тя трябвало да се подчинява, че имало неща, които той нямало да толерира и ако имала нужда да получи урок, то той щял да бъда адски доволен да й услужи.

Въпреки смразяващия му тон, Попи усети вълна от нежност. Той изглеждаше толкова суров и сам. Толкова нуждаещ се от успокоение.

Преди да си даде възможност да обмисли нещата, тя тръгна и с две крачки се озова пред него. Обхвана лицето му с две ръце, повдигна се на пръсти и се притисна към него, като го накара да млъкне с целувка.

Усети как шокът от този неочакван, разтърсващ контакт го пронизва. Дъхът му се спря в гърлото, той хвана ръцете й, като я отблъсна достатъчно далеч и я изгледа невярващо. Тя усети колко е силен, усети, че е в състояние да я счупи на две, ако пожелае. Стоеше неподвижен, прикован от онова, което съзря в изражението й.

Нетърпелива и устремена, Попи докосна устата му отново. Той й го позволи само за миг, след това я блъсна обратно. Преглътна мъчително. Ако първата целувка го бе изненадала толкова, че да го накара да замълчи, втората го бе обезоръжила напълно.

— Попи — произнесе той дрезгаво, — не исках да те нараня. Опитах се да бъда внимателен.

Тя прокара ръката си бавно по бузата му.

— За това ли си мислиш, че тръгнах, Хари?

Той изглеждаше зашеметен от милувката. Устните му оформиха беззвучен въпрос, по чертите му се изписа силно смущение. Тя видя момента, в който той спря да се опитва да схване смисъла на случващото се.

Наведе се над нея със стенание и я целуна.

Споделената топлина на устата им, гъвкавото преплитане на език в език я изпълни с удоволствие. Отвърна му пламенно, без задръжки, позволи му да прави каквото иска и той я обви с ръце, едната му ръка я подхвана под дупето, за да я приближи още.

Стъпила на пръсти, Попи почувства как тялото й се накланя напред и двамата се притиснаха един към друг. Той беше възбуден, нетърпелив, всеки намек за триене изтръгваше дълбока и плътна наслада.

Устните му се спуснаха по шията й и той я изви назад, докато гърдите й напрегнаха до краен предел предницата на халата. Той заби нос в долчинката от притисната плът, прокарвайки език между двете сладки хълмчета. Горещият му дъх се загуби в бялата дантела, устата му намокри кожата й; потърси грубо върховете на гърдите й, но те бяха прекалено стегнати под мекия розов плат. Попи се изви отчаяно, искаше устата му тук, навсякъде, искаше всичко.

Тя се опита да каже нещо, може би да предложи да отидат в спалнята, но излезе като стенание. Коленете й се подвиваха. Хари дръпна предницата на горнището й, откривайки редица скрити копчета с кукички. Справи се с тях с изумителна бързина и свали роклята, оставяйки я гола.

Пресегна се към нея, обърна я и отметна лъскавия водопад от коса настрани. Устата му се спусна към тила й, целуваше, почти хапеше, езикът му си играеше, докато ръцете му се плъзгаха отпред по нея. Обхвана едната й гърда, внимателно притискайки към нея възбудения си пенис, докато другата му ръка се плъзна между бедрата й.

Попи трепна, ахвайки, когато пръстите му я разтвориха. Инстинктивно се опита да му направи място, предлагайки себе си, и одобрителното му мъркане завибрира срещу тила й. Той я прегърна силно, изпълни я с пръсти, а тя се изви в дъга към него. Търпеливо разпалваше в нея нежни усещания, задоволявайки уязвимата й плът.

— Хари — задъхано рече тя, — ще п-п-падна…

Двамата се свлякоха на килима бавно, Хари продължаваше да стои зад нея. Той промърмори нещо в косата й, отпечатвайки думи на нужда и възхвала върху кожата й. Устата му, влажното кадифе, заобиколено от наболите косъмчета по челюстта му я накараха да потръпне от удоволствие. Той я целуваше по извивката на гръбнака, след което продължи надолу.

Попи се обърна да разкопчае ризата му. Пръстите й бяха неестествено непохватни, докато разкопча четири от копчетата. Хари стоеше без да мърда, гърдите му се издигаха и спадаха рязко, гледаше я с променливите си зелени очи. Той свали жилетката си, смъкна тирантите и съблече ризата през глава. Гръдният му кош беше великолепен, широк, с ясно очертани мускули, покрити от къси косъмчета. Тя го погали с трепереща ръка и я спусна към панталоните, опитвайки се да намери закопчалката отпред.

— Остави на мен — възпря я Хари грубо.

— Аз ще го направя — настоя тя, решена да се прави на съпруга. Усети корема му под кокалчетата на пръстите си, твърд като дъска. Намери изплъзващото се копче и започна да се опитва с две ръце, докато Хари се насили да чака търпеливо. Двамата трепнаха, когато пръстите й по невнимание докоснаха ерекцията му.

Тя издаде глух звук, нещо средно между стон и смях.

— Попи. — Беше останал без дъх. — По дяволите, моля те, остави на мен да се справя.

— Нямаше да е толкова трудно — възрази тя, когато най-после освободи инатливото копче, — ако панталоните ти не бяха толкова тесни.

— Обикновено не са.

Осъзнала какво има предвид, тя спря и срещна погледа му. Срамежлива, обезсърчена усмивка изви устните й. Той обхвана главата й с ръце, взирайки се в нея с такъв копнеж, че косъмчетата на врата й настръхнаха.

— Попи — дойде задъханият му глас, — мислих за теб през всяка минута по време на дванайсетте часа пътуване. За това как да те накарам да се върнеш с мен. Ще направя всичко, ще ти купя половината проклет Лондон, ако това ще те удовлетвори.

— Не искам половината Лондон — каза тя слабо. Пръстите й се стегнаха около колана на панталона му. Никога преди не бе виждала този Хари, със свален гард, който й говореше с груба честност.

— Знам, че трябва да ти се извиня за станалото между теб и Бейнинг.

— Да, трябва — съгласи се тя.

— Не мога. Никога няма да съжалявам за това. Защото ако не го бях направил, сега щеше да си с него. А той те искаше само за да му е лесно с теб. А аз те искам по всеки начин, по който мога да те имам. Не защото си красива или умна, или мила, или възхитителна, макар че и дяволът знае, че си всичко това. Искам те, защото няма друга като теб и защото не искам дори да започвам и един ден, без да те виждам.

Когато Попи отвори уста да отговори, той притисна палец към долната й устна, карайки я да изчака, докато свърши.

— Знаеш ли какво е балансир^[1]?

Тя поклати леко глава.

— Това е нещо, което всеки часовник има. Върти се назад и напред безспир. Именно той издава тиктакащия звук… той кара стрелките да се движат напред и да отброяват минутите. Без него часовникът не би могъл да работи. Ти си моят балансир, Попи. — Той спря, пръстите му конвулсивно последваха деликатната извивка на челюстта й нагоре до ушната мида. — Цял ден мислих за това как да ти се извиня и може би да прозвуча поне малко искрено. И най-после измислих.

— Какво? — прошепна тя.

— Съжалявам, че не съм съпругът, който искаше. — Гласът му стана грапав. — Но се кълна в живота си, ако ми кажеш от какво имаш нужда, ще те слушам. Ще направя всичко, което поискаш. Само не ме оставяй пак.

Попи го гледаше в почуда. Може би повечето жени не биха намерили този разговор за часовникови механизми безкрайно романтичен, но за нея бе такъв. Тя разбра онова, което Хари се опитваше да каже, може би дори по-добре от самия него.

— Хари — нежно произнесе тя, позволявайки си да погали бузата му, — кажи ми какво да правя с теб?

— Всичко — каза той бурно, което почти я накара да се засмее. Като се наведе напред, Хари притисна лицето си в мекотата на косите й.

Тя продължи да се занимава с панталоните му, измъквайки две копчета от илиците им. Той изпусна стон на удоволствие, ръцете му се сключиха зад гърба й. Несигурна как да го докосне, тя го хвана, стисна го леко и прокара пръсти по дължината му. Беше очарована от него, коприната и твърдостта, сдържаната му сила, начина по който цялото му тяло потръпва, когато го гали.

Устата му потърси нейната, заличавайки всички мисли. Той се надигна над нея, силен и хищен, гладен за удоволствието, което бе все още толкова ново за нея. Когато я положи на килима, тя осъзна, че ще я вземе сега, тук, вместо да търси по-цивилизованите условия на спалнята. Но той едва ли осъзнаваше къде се намират, очите му бяха фокусирани върху нея, беше зачервен и задъхан.

Като шепнеше името му, тя вдигна ръце към него. Той се освободи от останалите си дрехи и се наведе да се полюбува над гърдите й… гореща, влажна уста… неспокоен език. Попи продължи да го дърпа върху себе си, търсейки тежестта на тялото му, жадуваща да бъде укротена. Потърси пипнешком твърдата му пулсираща дължина.

— Не — каза той пресипнало. — Почакай… трябва да се уверя, че си готова.

Но тя бе решена, хватката й беше настоятелна и между стоновете и конвулсивното поемане на въздух от гърлото й се отрони дрезгав смях. Той я яхна, намести хълбоците й и спря да прецени самоконтрола си.

Попи се изви безпомощно, когато усети постепенния натиск на проникването му… мъчително бавно… подлудяващо, тежко, сладко.

— Боли ли? — изрече задъхано той. Беше се подпрял на ръце отстрани, за да не я притиска. — Да спра ли?

Загрижеността върху лицето му я изпълни с топлина, тя бе нейната гибел. Ръцете й се обвиха около врата му и го зацелува по бузата, врата, ухото, навсякъде, където можеше да стигне. Тялото й го държеше притиснат плътно към нея.

— Искам повече от теб, Хари — прошепна тя. — Искам те целия.

Той простена името й и нахлу в нея, нащрек за всяка неуловима реакция… спирайки се дълго, когато това й доставяше удоволствие, натискайки дълбоко, когато тя се надигаше, всяко бавно проникване предизвикваше все по-силни усещания вътре в нея. Тя леко прокара ръце по хлъзгавия му, гъвкав гръб, по парещата коприна на кожата му, наслаждавайки се на усещането.

Като следваше дългите линии на мускулите, продължи надолу и дланите й започнаха да правят поглаждащи кръгове по стегнатите полукълба на задника му. Реакцията бе мигновена, тласъците му станаха по-силни, от гърлото му се откъсна тих стон. Харесва му, помисли си тя с усмивка и би се усмихнала, ако устата й не бе толкова плътно заета с неговата. Искаше да открие повече за него, всички начини, по които да му достави удоволствие, но натрупващата се наслада стигна до върха и започна да се разлива, потапяйки я, като удави всички мисли.

Тялото й го стисна в силни спазми в опит да изтръгне облекчение от него. Той извика дрезгаво и потъна в нея с един последен тласък, потръпвайки страстно. Бе невероятно задоволяващо да усеща кулминацията му вътре в себе си, силното му и все пак уязвимо тяло в този решителен момент. И още по-добре, да го държи в ръцете си, с глава, отпусната върху раменете й. В това се заключаваше близостта, за която винаги бе копняла.

Тя залюля като в люлка главата му, косата му гъделичкаше китките й, дъхът му се изливаше върху нея на горещи тласъци. Небръснатата му брада драскаше нежната кожа на гърдите й, но тя не би му позволила да се отдръпне за нищо на света.

Дишането им се забави и тялото на Хари постепенно натежа. Попи осъзна, че е заспал. Тя го побутна:

— Хари.

Той се наклони напред и примига с неориентирани очи.

— Ела в леглото — прошепна Попи и стана. — Спалнята е ей там. — Носиш ли пътна чанта? — попита тя. — Или куфар?

Той я погледна, сякаш му приказваше на чужд език.

— Куфар ли?

— Да, с дрехите, тоалетни ти принадлежности, такива неща… — Осъзнавайки колко силно е изтощен, тя се усмихна и поклати глава. — Няма значение. Ще разберем на сутринта. — След което го поведе към спалнята. — Хайде… да поспим… ще говорим по-късно. Още няколко крачки.

Дървеното легло беше удобно, но едва стигаше за двама. Беше застлано със завивки и бели чаршафи. Хари отиде при него без да се колебае и се пъхна под завивките — всъщност, рухна — и заспа мигновено.

Попи спря да погледа грамадния, небръснат мъж в леглото си. Дори в неугледното си състояние мрачната му красота спираше дъха. Клепките му потрепваха, когато той се предаде на сънищата. Сложен, забележителен, енергичен мъж. И съвсем не лишен от способност да обича… съвсем не. Само трябваше да му се покаже как.

Попи си помисли точно както преди няколко дни: това е мъжът, за когото съм омъжена.

Само че сега усети вълнуваща радост.