Лайза Клейпас
Попи (1)

Първа глава

Лондон

Хотел „Рътлидж“

май, 1852 г.

Шансовете й за приличен брак бяха на път да се разбият — и всичко заради някакъв пор.

За съжаление, Попи Хатауей бе гонила Доджър из целия хотел, преди да си спомни един важен факт: за един пор права линия означаваше шест-седем зигзага.

— Доджър — простена отчаяно Попи. — Върни се. Ще ти дам бисквитка, някоя от панделките ми за коса, всичко. О, ще си направя яка от теб…

Тя се зарече, че само да хване домашния любимец на сестра си, ще уведоми управата на „Рътлидж“, че Биатрикс укрива диво животно в семейния им апартамент, което бе определено против правилата на хотела. Разбира се, това можеше да доведе до принудителното изгонване на целия клан Хатауей от сградата.

В момента обаче не й пукаше.

Доджър бе откраднал любовното писмо, което й бе изпратил Майкъл Бейнинг, и на света нямаше нищо по-важно от това да си го върне обратно. Беше достатъчно Доджър да отнесе проклетото нещо на някое обществено място, където да бъде открито. Тогава Попи трябваше да забрави завинаги за женитбата с един уважаван и удивителен млад мъж.

Доджър тичаше из луксозните коридори на хотел „Рътлидж“, стиснал писмото в дългите си предни зъби.

Когато хукна след него, Попи се помоли никой да не я види. Независимо колко висока репутация имаше хотелът, не беше допустимо уважавана млада дама да напуска апартамента си без придружител. Само че госпожица Маркс, нейната компаньонка, беше още в леглото. А Биатрикс бе излязла рано за сутрешна езда със сестра им Амелия.

— Ще си платиш за това, Доджър!

Пакостливото създание явно смяташе, че всичко на този свят е създадено за негово собствено забавление. Нямаше кошница или контейнер, които да не са преобърнати или изследвани, човек не можеше да остави спокойно чорапи, гребен или кърпичка. Доджър крадеше личните вещи и ги оставяше на купчини под столовете и диваните, а сам обичаше да подремва в чекмеджетата с чисти дрехи; най-лошото от всичко беше обаче, че той бе толкова забавен в пакостите си, че цялото семейство Хатауей беше склонно да се прави, че не ги забелязва.

Всеки път, когато Попи протестираше срещу безобразните лудории на порчето, Биатрикс се извиняваше и обещаваше, че Доджър няма да направи подобно нещо отново и изглеждаше искрено изненадана, когато той не обръщаше внимание на настойчивите й лекции. И тъй като Попи обичаше по-малката си сестра, тя се бе опитала да живее, понасяйки омразния домашен любимец.

Този път обаче Доджър бе отишъл прекалено далече.

Порчето спря на един ъгъл, за да се увери, че още го преследват и в щастливата си възбуда изигра малък боен танц, серия от странични подскоци, които изразяваха неподправено удоволствие. Дори сега, когато й се искаше да му извие врата, Попи не можеше да не признае, че е очарователен.

— Въпреки всичко няма да ти се размине — каза му тя и се опита да не изглежда заплашително, докато се приближаваше. — Дай ми писмото, Доджър!

Порчето притича покрай една редица светлинни ниши, които поемаха слънчева светлина отгоре и я изпращаха три етажа по-долу към мецанина. Попи мрачно се запита докъде ли ще стигне. Порчето можеше да покрие доста голяма площ, а „Рътлидж“ беше огромен, заемаше цели пет сгради в района на театъра.

— Ето — промърмори тя под нос, — това се случва, когато си Хатауей. Злополуки… диви животни… пожари… проклятия… скандали.

Попи обичаше семейството си нежно, но копнееше за онзи тих, нормален живот, който изглеждаше невъзможен за една Хатауей. Искаше спокойствие. Предсказуемост.

Доджър изтича през входа на офиса на управителя на третия етаж, който принадлежеше на господин Бримбли. Управителят беше възрастен мъж с напълно бели мустаци, върховете на които бяха чинно намазани с восък. Тъй като Хатауей бяха отсядали в миналото много пъти в „Рътлидж“, Попи знаеше, че Бримбли докладва всяка подробност за това, което се случва на етажа, на началниците си. Ако управителят разбереше какво гони, писмото щеше да бъде конфискувано, а отношенията на Попи с Майкъл — разкрити. А бащата на Майкъл, лорд Андоувър, никога не би дал съгласие за женитбата, ако тя е свързана дори само с намек за непристойност. Попи задържа дъха си и се прилепи до стената, когато Бримбли излезе от офиса си с двама души от персонала.

— … Иди в главната канцелария веднага, Харкинс — казваше управителят. — Искам да провериш въпроса с разходите за стаята на господин У. Има цял куп оплаквания, че сметките са некоректни, при положение че всъщност са напълно коректни. Отсега нататък мисля, че ще е най-добре да го караме да подписва разписка, когато има направени разноски.

— Да, господин Бримбли. — Тримата мъже продължиха по коридора, отдалечавайки се.

Тя внимателно се плъзна към вратата на офиса и надникна вътре. В двете свързани помещения изглежда нямаше никого.

— Доджър — прошепна тя настойчиво и го видя да изтичва под един стол. — Доджър, ела тук!

Което, разбира се, доведе до още по-възбудени подскоци и танци.

Прехапала долната си устна, Попи прекрачи прага. Главният офис беше с доволно големи размери, обзаведен с масивно бюро, с натрупани върху него счетоводни книги и документи. Едно кресло, тапицирано с тъмночервена кожа, беше избутано до бюрото, а второ стоеше близо до празна камина с мраморна полица.

Доджър чакаше до бюрото, вперил в Попи блестящите си очи. Мустаците му помръдваха над лелеяното писмо. Той стоеше съвсем тихо, не изпускаше погледа на Попи, докато тя пристъпваше към него.

— Точно така — успокояващо произнесе тя, протягайки бавно ръката си. — Добро момче, чудесно момче… не мърдай, аз ще взема писмото и ще го занеса в апартамента ни, след което ще ти дам… По дяволите!

Точно преди да хване писмото, Доджър се беше плъзнал под бюрото с него.

Зачервена от гняв, Попи огледа стаята, търсейки нещо, каквото и да е, което би могла да използва, за да избута Доджър от скривалището му. Съзря един свещник в сребърна стойка върху полицата и се опита да го вземе. Но свещникът не помръдна. Сребърната стойка беше закрепена неподвижно към полицата.

В следващия миг пред слисаните очи на Попи гърбът на камината се завъртя безшумно. Тя ахна пред механичното чудо на вратата. Онова, което изглеждаше като солидна тухла, не беше нищо повече от фасада от стегнат плат.

Доджър радостно изскочи изпод бюрото и се шмугна през отвора.

— По дяволите — каза Попи задъхано. — Доджър, да не си посмял!

Но порчето не й обърна внимание. И за да станат нещата още по-лоши, тя дочу боботещия глас на господин Бримбли, който се връщаше в стаята си:

— … Разбира се, че господин Рътлидж трябва да бъде информиран. Напишете го в рапорта. И в никакъв случай не забравяйте…

Без никакво време да обмисля вариантите или последствията, Попи се хвърли в отвора на камината и вратата се затвори след нея.

Тя бе обгърната от пълна тъмнина, докато чакаше, напрягайки се да чуе какво става вътре в офиса. Явно не я бяха разкрили. Господин Бримбли продължи разговора си, нещо за рапорти и грижи, свързани с домакинството.

Попи имаше чувството, че може да се наложи да престои много дълго, преди управителят да напусне отново офиса. Или да потърси някакъв друг изход. Разбира се, можеше просто да се върне през камината и да обясни присъствието си на господин Бримбли. Само дето не можеше да си представи колко обяснения ще трябва да дава и колко неловко ще е.

Обръщайки се, забеляза, че се намира в дълъг проход с източник на разсеяна светлина, идваща някъде отгоре. Вдигна поглед. Проходът се осветяваше през шахта, подобна на онези, които древните египтяни са използвали, за да определят мястото на звездите и планетите.

Можеше да чуе пълзенето на порчето някъде наблизо.

— Добре, Доджър — промърмори тя, — ти ни вкара тук. Защо не ми помогнеш да намерим врата?

Доджър любезно се придвижи нататък по прохода и изчезна в сенките. Попи изпусна въздишка и го последва. Тя не се паникьоса, многото премеждия, през които бяха преминали Хатауей я бяха научили, че загубването на здравия разум никога не помага за разрешаването на ситуацията.

Движеше се опипом. Беше изминала само няколко ярда, когато чу скърцащ звук. Замръзна на място, чакаше и се ослушваше напрегнато.

Всичко бе тихо.

Но нервите й се опънаха и сърцето й започна да блъска лудо, когато осъзна, че отпред вижда жълтия блясък на лампа. След което блясъкът изчезна.

Не беше сама.

Стъпките се приближаваха с целеустремената решителност на хищник. Някой се движеше право към нея.

Сега вече, помисли си тя, наистина беше време за паника. Обзета от ужас, хукна обратно по пътя, откъдето бе дошла. Да бъде преследвана от някакви хора из тъмни коридори беше непознато преживяване дори за една Хатауей. Тя прокле тежките си поли, хвана ги и ги повдигна нагоре, когато се опита да бяга. Но човекът, който я преследваше, беше прекалено бърз, за да успее да се изплъзне от него.

От устните й излетя вик, когато бе уловена в брутална, изкусна хватка. Беше мъж — огромен — и я държеше по начин, който накара гръбнака й да се извие към гърдите му. Едната му ръка притисна главата й грубо настрани.

— Трябва да знаете — долетя нисък, смразяващ кръвта глас в ухото й, — че малко по-силен натиск от този, и мога да ви счупя врата. Кажете ми как се казвате и какво правите тук.